Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (15)

— Време е да се заемем сериозно с конкурентите — заявих на Таня, докато обядвахме с нея вкъщи. Тя се отби у нас след работа, изглеждаше доволна и вече пет пъти бе успяла да повтори: „Нещата се нареждат страхотно…“

— С конкурентите ли? — сепна се изведнъж тя. — Не можем да воюваме на два фронта. А какво ще стане с твоя величав план за борба с наркотиците?

— Нали сама казваш, че нещата се нареждат страхотно. Трябва да гледаме в бъдещето.

— Ленчика ли имаш предвид? — попита с тежка въздишка Таня и се натъжи.

— Ленчика — кимнах аз.

— Лада, страх ме е… Защо да не изчакаме малко? Ленчика е жесток човек, опасно е да го закачаме. С него си живеем в мир и дружба и всичко сме си поделили. Защо трябва да си търсим белята?

— Истински опасен е единствено самият той.

— Може би. Само че не виждам как ще уредим тази работа. С килър ли? И дали Лома ще се съгласи?

— Той няма защо да знае това. Ще свършим работата, а пък нека сетне Лома да се досеща.

— Ще свършим работата — повтори иронично Таня. — Лесно е да се каже… Вова ли ще изпратим? Само че той не може да си мери силите с Ленчика. Онзи ходи навсякъде с охрана и изобщо е умен човек…

— И ние не сме глупачки.

— Опасно е да привличаме страничен човек, а никой от нашите не става за тази работа.

— Глупости. Твоят Вова ще я свърши.

Таня чак подскокна.

— Лада, самозабравяш се, губиш представа… Вова… може само да препречва пътя с камиони на разни пияни боклуци или да стреля по приятелите си в упор… И то под моето мъдро ръководство…

— Ами ако Ленчика бъде без охрана, че и без гащи, твоят Вова ще може ли да се справи?

Таня постоя малко с отворена уста и възкликна:

— Шегуваш ли се?

— Бял ден да не видя…

— Ладенце, хубавице моя, кога успя да го омотаеш?

— Отдавна. Ще трябва да се видим с него и да пробудим спомените в душата му. Заеми се с това, избери къде и кога и направи така, че всичко да стане съвсем случайно.

— Ще го направя, радост моя — изчурулика Таня и тутакси се обиди: — Защо не си ми казала досега?

— Пазех го за черни дни. Ти си дръзка жена и отдавна щеше да му изпееш песента, а още не му беше дошло времето. А сега моментът настъпи. Ще тръшнем Ленчика — и ето ти я и Империята.

— Това ще ни създаде доста грижи — поклати глава Таня. — Ще плъзнат разни младоци, защото природата не търпи празно място, а пък те са страшно чевръсти…

— Направи досие на най-опасните. Докато Ленчика е жив, трябва да научим кои са всички възможни претенденти за мястото му. А когато му изпеем песента, ще изпратим стрелците и ще ги натръшкаме всичките наведнъж. Желателно е това да стане за час. За да не могат да се съвземат.

— Майко мила! — каза Таня и се прекръсти. — Започваме нещо ужасно, Лада.

— Нищо, ще се справим. Нашата грижа е Ленчика, а пък Лома ще се справи с останалите. Ти трябва да си готова с всичко — с адресите, с местонахождението им в нужния момент и други такива…

— Не ме учи. Разбрах…

— Прекрасно. Схватката за трона винаги е кървава. Наближаваме финала.

— Ще кажем ли на Костя?

— Не. Ленчика е само наш проблем — твой, мой и на Вова. Е? — подсмихнах се аз.

Таня се почеса по носа, изсмя се и отвърна:

— Решено.

Срещнахме се с Ленчика в едно казино. Той беше с дама, а аз — с мъжа си. Мъжете си стиснаха ръцете и си зададоха един другиму въпроса „Как си?“. Никой от тях не се канеше сериозно да отговаря на тази глупост, затова и двамата отбиха номера с по едно „Добре“. Дамата на Ленчика беше доста смотана, а в сравнение с мен изобщо на нищо не приличаше, затова се задържах до нея. Тя беше спечелила на рулетка и глупаво се радваше. Аз пък изгубих с блуждаеща усмивка. Лома се усмихваше победоносно, докато ни сравняваше, и скоро Ленчика започна да се ядосва. И имаше защо. Гаджето му ставаше най-много за сервитьорка, макар да беше по-висока от мен с половин глава и поне с пет години по-млада. От време на време му хвърлях по едно око и го възнаграждавах с по някой по-особен поглед. В един момент приятелката му зяпна с уста от радост, че е спечелила някаква дребна сума. И стана още по-смешна. Но на Ленчика не му беше до смях. Виждаше се, че много му се иска да я удуши. Какво пък, човек трябва да си избира гаджетата много по-грижливо.

Издебнах момента, когато Лома отиде да вземе пиене, а прелестната дама продължаваше да се върти покрай рулетката, отидох при Ленчика и му се усмихнах предизвикателно.

— Страхотно изглеждаш — каза той с известна тъга и между другото добави: — Отдавна не сме се виждали…

— Все не успяваме… — На това място се усмихнах още по-широко и помолих, понижавайки глас: — Престани да ме гледаш така. Мъжът ми е ревнив.

— Страхуваш ли се от него? — подхилна се той и облиза устни.

— Страхувам се — кимнах. — Иначе отдавна щях да намеря възможност да се видя с теб.

Той вдигна глава, огледа ме внимателно и общо взето прояви жив интерес. Аз тръгнах да пресрещна мъжа си, демонстрирайки пред Ленчика пъргавата си походка. Надявах се, че има върху какво да си помисли.

Останахме в казиното доста дълго и повече не се доближихме един до друг, но си разменяхме погледи. Влагах в тях цялата си душа. Както обичаше да се изразява Таня, с тях и покойник можех да вдигна от гроба. А Ленчика още не беше покойник и както стана ясно по-късно, погледите ми го бяха разтърсили из основи.

Няколко дни поред размишлявах върху това къде ли би могла да ни събере съдбата и какво по-засукано да му кажа, когато той най-неочаквано ми се обади. Изобщо не разчитах на това и малко се смутих, с което развеселих Ленчика.

— Позна ли ме? — попита той.

— Ти си полудял — направих се на изплашена. — Ами ако слушалката беше вдигнал Лома?

— Леле, как се страхуваш от мъжа си…

— Естествено, че се страхувам…

— Винаги може да се измисли нещо — отбеляза Ленчика.

— Той никога не напуска града — отвърнах му в същия тон аз.

— Но денем рядко си остава вкъщи…

— Може и да е така и какво от това?

— Бихме могли да се срещнем и да си поговорим… за това-онова.

— Не става, теб в града и кучетата те познават, а пък хората тук са любопитни.

— Навсякъде има тихи местенца…

— Не си мисли, че това не ми е минавало през ума… но… е много опасно. Някой от охраната задължително ще издрънка. Ти и жената на Лома… Такова нещо не се пропуска… — Ленчика се засмя, а аз молех бога да прояви достатъчно глупост, за да се реши на някакво действие.

— Имам вила. Мястото е тихо и отдалечено… наоколо няма жива душа. На петнадесет километра от старото градско гробище. Ще завиеш от разклона надясно, там има едно изворче… и ще я видиш…

— Не — казах аз, губейки твърдост. — Той ще ме убие.

— Кой, Лома ли? Глупости, откъде ще разбере?

— Постоянно ми се обажда.

— Измисли нещо…

Не ми се наложи да изобразявам вълнение, тъй като наистина се вълнувах.

— Не — казах след кратък размисъл. — Извинявай, но не мога… Няма начин някой да не ни види.

— Кой ще ни види? Ще бъдем само ти и аз и няма да има никаква охрана.

— Не зная…

— Къщата е в покрайнините, заобиколена е с дъбова ограда. Не можеш да не я забележиш. Щом стигнеш дотам, ще ми свирнеш два пъти. Ще те чакам утре в дванадесет часа. Става ли?

— Чакай малко. Трябва да си помисля…

— Няма какво да му мислиш — изсмя се той и добави с властен тон: — Ще дойдеш. — И затвори слушалката.

— Разбира се, че ще дойда — усмихнах се аз и поклатих глава, защото мъжката половина от човечеството предизвикваше съжаление с доверчивостта си.

Обадих се на Таня и бързешком й казах:

— Подготви Вова. Утре в дванадесет часа.

— Ладенце, слънчице мое — изчурулика тя, но престана да се прави на интересна и каза сериозно: — Рискуваме.

— Обичам да пия шампанско — изпръхтях аз.

— А пък аз обичам израза „и те живяха дълго и щастливо“.

— Империята означава еднолична власт на императора, а не дребни херцогства, в които всеки се мисли за господар.

— Добре де, стига си нареждала. Щом сме решили, значи тъй ще бъде. Ох, притеснено ми е…

След като на другата сутрин изпратих мъжлето си, започнах да се подготвям за любовната среща. Полежах малко във ваната, размишлявайки за приятни неща. Ленчика ми беше симпатичен. След смъртта на Аркаша можех да се обърна за помощ към него и той нямаше да ми откаже… Тогава бях влюбена в Дима… Кой каквото и да казваше, но Ленчика ми беше длъжник, защото от Лома го спасих аз, а тогава беше достатъчно само да мигна с око, и той щеше да е покойник. Помечтах си малко какво щеше да стане, ако го нямаше Дима и аз се бях обърнала за помощ към Ленчика… и бях станала негова любовница, а с моята способност да се лепвам задълго като репей, щях да съм си в тази роля и до ден-днешен. Разгледах тази идея по-подробно и тя не ми хареса. Ленчика не беше от хората, които биха допуснали близко до бизнеса си жена и там не ми светеше нищо повече от парцали и съмнителна любов. От което излизаше, че бях направила правилен избор. След като се поздравих за това, аз се настаних пред огледалото и прекарах възхитителен час и половина в съзерцание на божествените си черти и други богатства, с които природата толкова щедро ме беше дарила. Сетне изведнъж се натъжих. Ленчика виждаше в мен само една глупава красива жена, която няма търпение да сложи рога на мъжа си. И се отнасяше по съответния начин към персоната ми. Ако се беше вгледал по-внимателно и беше помислил малко… Надявах се, че това нямаше да стане…

Станах решително, погледнах часовника и започнах да се обличам. В единадесет и половина тръгнах към колата, качих се в нея, запалих мотора и се прекръстих.

Благодарение на старанията на Вова предишната вечер в колата ми бяха направени някои промени. Абсолютно незабележими на пръв поглед. Те трябваше да помогнат на Вова да проникне тайно във вилата.

Завих към старото гробище и веднага видях Таня. Тя пушеше край пътя и мрачно се вглеждаше. Спрях.

— Къде е Вова?

— Тук. Къде може да бъде?

Вова излезе от храстите, седна на задната седалка и вдигна гърба й.

— Ще можеш ли да минеш оттам? — усъмни се Таня.

— Изпробвал съм го — избоботи той.

В него се долавяше известна нервност. Мисля, че той отчаяно се страхуваше, но се държеше юнашки. Преговорихме още веднъж трите възможни варианта. Първият и най-лошият бе колата да остане пред портата. На Вова щеше да му се наложи да преодолява оградата, а аз — да преценя дали има сигнализация и как мога да я изключа. Вторият беше по-добър, защото колата щеше да влезе в двора, което означаваше, че трябваше да се погрижа само за това Вова да проникне в къщата. А според третия можехме да извадим късмет и там да няма никакви системи, а колата ми да стигне до самия вход на къщата… което означаваше, че Вова просто трябваше да влезе в подходящия момент и да стреля веднъж и точно. Най-добре в упор. Моята задача беше да дам на Вова тази възможност.

— Запомни ли всичко? — попита с въздишка възлюбения си Таня.

— Надухте ми главата… Запомних го. Да вървим.

Вова се настани в багажника, а аз казах:

— Отиваме да се повеселим, Вова.

— Какво? — измърмори той.

— Той има двойка по литература. Хайде. Късмет — махна с ръка Таня и затвори вратата. А аз потеглих.

Вилата на Ленчика се оказа една двуетажна дървена постройка, която се издигаше зад дъбова ограда. Дъските й бяха плътно долепени една до друга, тъй че зад тях не се виждаше почти нищо, освен червеният покрив и малко от балкона. Стигнах до дървената порта, красиво обшита с железни ивици, и свирнах два пъти. Изминаха няколко минути. Портата започна да се отваря със скърцане и аз видях Ленчика.

— Да вкарам ли колата? — попитах, след като отворих прозореца.

— Паркирай я до входа — подсмихна се той. — Няма защо колата ти да се набива в очите на хората. — Ленчика изглеждаше изключително доволен.

Стигнах до входа на къщата и излязох от колата, като оставих вратата й отворена. Първо, нямаше да е зле Ленчика да се убеди, че автомобилът е празен, и, второ, така на Вова щеше да му е по-лесно и нямаше да вдига излишен шум.

Чаках пред входната врата, докато той затвори портата, а когато Ленчика дойде при мен, направих крачка към него и казах:

— Не зная какво ми се иска повече — да избягам или да остана.

— Да останеш. Просто искаш да започна да те убеждавам, да те моля и други такива… така ли?

— А ти ще го направиш ли?

— Какво?

— Ще ме убеждаваш ли, ще ме молиш ли и други такива? — засмях се аз.

— Няма — изсумтя той.

— В такъв случай, да не би да съм дошла напразно?

— Ще ти хареса — заяви Ленчика и ме прегърна. Вложих в целувката цялата страст, която можах да изцедя от себе си. А за тази силна страст спомогна и фактът, че в къщата изобщо нямаше никаква охрана. Нито във вид на мутрести и готови на всичко момчета, нито във вид на последни технически достижения. Нямаше абсолютно нищо. Това беше една съвсем обикновена селска къща с висока ограда. И Ленчика бе решил да се срещне тук с мен… Човек можеше да откачи от такъв късмет…

— Покажи ми къщата — помолих, демонстрирайки известно притеснение.

— Няма кой знае какво за гледане — каза той. — Къща като къща. Тук има хубави места за риболов. И аз ги наобикалям.

— Риболов ли? — учудих се. — Не знаех, че си рибар.

— Такъв съм. А ти си моята златна рибка. С колко време разполагаш? — поинтересува се Ленчика?

— Лома ще се прибере в седем, значи в шест трябва да съм си вкъщи.

— Тогава да не си губим времето с глупости — рече той и ме хвана за ръката. Винаги се отнасях с уважение към деловите хора. И наистина нямаше смисъл да протакаме и да се туткаме.

Не знаех какво очакваше от мен Ленчика, но под напора на бурния ми темперамент той малко поизгуби обичайната си самоувереност. Нямах представа какви гаджета беше имал, но в любовта беше изкусен колкото обущар в сладкарско майсторство. В този момент аз съвсем не на място си спомних за една от приятелките му и изпуфтях наум. Общо взето, както казваше Таня, той беше мъж за три на релси. Напразно се стараех чак толкова, защото и най-малкото усилие от моя страна беше повече от достатъчно. Казано накратко, той едва ли щеше да изцеди сълза от мен поради ранната си кончина.

От известно време Ленчика вече жално скимтеше, заврял нос във възглавницата точно до ухото ми. И точно в този момент влезе Вова. Аз се изплаших, че вратата проскърца, затова започнах да стена и дори изпищях. Вова протегна ръка, а в главата ми хрумна нелепата мисъл: „Да не вземе да пречука и мене?“.

Ленчика така и не чу нищо. Вова натисна спусъка, а аз се отдръпнах и изпсувах мръсно:

— Мамка ти… Махни го от мен!

Изсулих се на килима, като се стараех да не виждам онова, което беше останало върху възглавницата. Вова облещи очи, отвори уста и се вторачи в мен с вид на селски идиот в Ермитажа.

— Какво се блещиш? — креснах. — Донеси бидона. Изгори всичко, тук е пълно с мои отпечатъци.

С огромно закъснение осъзнах, че в къщата нямаше нищо подобно на душ. В градината имаше сауна, стига да искаш. Общо взето на Вова му дойде нанагорно. Измих се надве-натри, докато той ми поливаше, облякох се набързо и тръгнах към колата. Вова се върна в къщата, натоварен с два бидона. Сетне изскочи оттам, отвори портата, а когато аз изхвърчах стремително от двора, отново я затвори.

Таня седеше на едно пънче и без да се притеснява, си гризеше ноктите. И скокна веднага щом зърна колата.

— Какво стана?

— Изпяхме му песента.

Аз се заех с външния си вид, а Таня — с номерата. Макар къщата на Ленчика да беше отдалечена, някой много любопитен би могъл да забележи колата и затова сменихме номерата й.

Докато всяка от нас се занимаваше с нещо, се появи и Вова. Той тичаше през гората, беше силно запъхтян и изобщо изглеждаше зле. Бършеше лицето си с ръце и като че ли целият се тресеше.

— Ама че си се изплашил — ядоса се Таня, — човек може да си помисли, че ти е за пръв път.

— Ако научи някой… — започна той.

— Не викай дявола. Ленчика е покойник и забрави за него. Направи ли всичко, както ти казахме?

— Направих го.

— Добре ли се разгоря?

— Много добре.

— Само съседите да не хукнат да гасят пожара — намръщих се аз.

— Едва ли. Богаташите не са на почит сред народа. Ще чакат, докато не изгори до основи. Виж, ако вятърът духне към селото, може и да го направят, но няма никакъв вятър…

Качихме се в колата и отидохме на гробището. Тук бяха погребани родителите на Таня и точно днес беше годишнина от смъртта на майка й. Просто съвпадение. Таня се обади на Костя.

— Ленчика умря — каза тя смирено. — След няколко часа това ще стане известно в града. Разбра ли ме?

— Лома знае ли?

— Още не знае за смъртта на конкурента си. Ти ще му съобщиш, че е изгоряла вилата на Ленчика, че там има овъглен труп и че тъй като Ленчика е изчезнал, този труп вероятно е неговият. Лома прекрасно знае какво да прави в този случай. Всички опасни са ни под око. Бъди нащрек някой да не изчезне.

— Ясно. Отивам при Лома, ще бъдем в кантората… Вие къде сте?

— На гробището, днес е годишнина от смъртта на мама и Лада дойде с мен.

Костя като че ли се изненада, но нямаше време да задава въпроси.

С Таня влязохме в къщичката на пазача, приятелката ми го поздрави и му даде пари.

— При близките си ли бяхте? — попита малко угоднически подпийналият чичко. Влечението към бутилката на такова място беше оправдано.

— Да, навестихме ги — въздъхна Таня, — поседяхме малко при тях с приятелката ми, споменахме ги.

— Тези дни разчиствах наоколо… тоест гледам да има ред.

— Благодаря.

Ние се сбогувахме и закрачихме към колата.

— Лошо, хубаво, но и това е алиби. Този тиквеник за нищо на света няма да си спомни точния час…

Вова ни чакаше в колата и нервничеше, телефонът непрекъснато звънеше, но той не се решаваше да попита кой ни издирва. Издирваше ни Лома.

— Лада, къде си?

— Връщаме се от гробището.

— Лада, Костя е при мен, казва, че Ленчика е умрял…

— Какво да се прави… Щом е умрял, значи е умрял… Ти нали знаеш какво трябва да направиш…

— Аха… а ти се прибирай вкъщи, ще изпратя някое от момчетата при теб, защото всичко се случва… Аз едва ли ще успея да се отбия.

— Няма нужда да пращаш никого. Още никой не се сеща какво точно става… Чакам те с нетърпение.