Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (5)

Останахме на юг почти месец. Таня ни изпращаше пари. Живеехме като в приказка. Но въпреки това се наложи да се върнем. Пристигнахме късно вечерта.

— Трябва да се прибера вкъщи — каза Дима. — Сега ще се започне. Утре ще се видим ли?

— Разбира се.

— Къде?

— В апартамента.

Ние се сбогувахме и аз поех към Таня.

— Какво стана? — попитах я.

— Страшна работа — занарежда тя. — Такъв ужас беше… Аркаша без малко не откачи: поканил гости, а пък младоженецът го няма. Така псуваше, дори и аз го отнесох. Сетне дотърча при мен да го утешавам, е, и аз заради старото ни приятелство го ощастливих. Оплакваше ми се: „Лада е мръсница, заряза ме и отмъкна сина ми“. А пък Лома какви ги вършеше… Ти, скъпа моя, да не би случайно да си се изчукала с него?

— Да не си полудяла? — излъгах за пръв път в живота си Таня.

— Такъв панаир направи, изхвърли всички от кръчмата, толкова ченета изпотроши, че просто не е за разказване. Сетне довлякоха отнякъде цяла орда мадами и го удариха на разврат: той, Паша, Святов и Льоша Моисеев. Три дни гуляха и никой не смееше да им се мерне пред очите. После той изчезна, цяла седмица не се вясна, вдигнал скандал и на Аркаша: „Ще удуша твоето кутре“, казал му. Че защо ще вилнее така, ако ти не си му показала прелестите си?

— Показах му ги, Таня — признах си аз.

— Ама че си глупачка! Нали ти казах да не се забъркваш с него. Защото е подлец. Е, сега ще ти даде да се разбереш, както и на твоя Дима…

— А в момента как е?

— Не се бой. Успокои се. Не може цял живот да се тръшка, я? Тези дни Аркаша каза: „Поне да се върнат“.

— Е, слава богу — въздъхнах аз.

Олекна ми на сърцето. Само Лома ме тревожеше, но и с него щях да се справя някак.

Аркаша се появи при мен на сутринта. Аз първо се изплаших, но той още на прага каза:

— Не се бой, няма да ти вдигам скандали.

Настанихме се в кухнята и аз за всеки случай се разплаках. Аркаша въздъхна тежко.

— Е, и какво не ти достигаше? — попита тихо той.

— Прости ми — помолих го аз. — Обичам Дима. Остави ни да си живеем живота.

Аркаша се повъртя на мястото си и ме погледна изпод вежди.

— Ех, Лада, ами нали и той ще ти омръзне и ще го зарежеш… Жал ми е за момчето.

— Ще се омъжа за него.

На това място Аркаша подскокна.

— Ще се омъжиш ли? Че за какъв дявол ти е той? Да не мислиш, че ще ви храня? Няма да стане.

— И няма нужда — изпръхтях аз.

Аркаша се замисли и се почеса по гърдите.

— Ладенце, хайде да се разберем с добро. Поживейте една година така, като любовници. Ако през това време ти не го изгониш, тъй да бъде, ще вдигнем сватба. И през цялата тази година ти ще получаваш пари както досега. Става ли? Защо трябва да се бърза? Всичко се случва. Засега не се развеждай и с Валера, чуваш ли? Че къде ще си намериш друг такъв мъж? Не върши прибързани неща, моля те.

Известно време аз отказвах да го послушам от приличие, но накрая се съгласих.

Валера не разговаря с мен в продължение на две седмици, спеше в хола и беше зъл като оса. Сетне омекна и се върна в спалнята, тъй като явно бе свършил парите. А Дима се нахвърли отгоре ми още при първата среща:

— Лада, нали ми обеща…

— Дадох дума на баща ти, за да ме остави на мира. Той не вярва, че при нас всичко е сериозно. Дима, нека да се разберем с добро с баща ти. Моят мъж не ни пречи, аз не живея с него. Ще се виждаме всеки ден, няма да усетим как ще мине една година, а през това време и майка ти ще се примири с нашата женитба.

Наложи се дълго да го убеждавам, но в крайна сметка той се съгласи и ние заживяхме както преди. Неясно и несигурно. Аз не се появявах в кантората, защото се страхувах от Лома. Дима постоянно ходеше подире ми, крачка не можех да направя без негово знание и непрекъснато ме тормозеше с въпросите си: къде, с кого, кога ще се върна. Това не ти е Валера. Една вечер Аркаша дойде в апартамента, а Дима отказа да го пусне вътре.

— Сине, трябва да се посъветвам с Лада.

Дима седна с нас в кухнята, без да ни остави насаме нито за миг. Аркаша само клатеше глава.

Една вечер в средата на август дойде Таня.

— Къде е мъжът ти? — попита тя още от прага.

— В театъра.

— А ти защо седиш вкъщи?

— Дима е зает. Ще се видим вдругиден.

Таня седна край масата, отказа да пие чай и започна да ме гледа някак странно. Аз търпеливо чаках да заговори.

— Вчера моят се върна пиян, наля си още една чаша и започна да дрънка. Знаеш ли кой ще замине утре като куриер? Твоят Дима. — Таня ме сграбчи за ръката и се вторачи в очите ми. — Лада, я пресметни, колко ще носи със себе си?

Издърпах ръката си.

— Да не си откачила?

— Лада, само си помисли за какви пари става дума, ще ни стигнат за цял живот. Само си помисли, ако имаш такива пари, че и ако ги управляваш както трябва, цял живот ще можеш да си правиш кефа. И никога повече да не видиш тези бандитски мутри. Ще се скрием хитро за година-две, за да не им се навираме в очите, чуваш ли, дори вече имам и план.

— Ами Дима?

— Какво Дима? Татенцето му ще го брани. Е, трудно ще му бъде, зная, че е така, но няма да го убият. Помисли си.

— Таня, ами ако всичко се провали, представяш ли си какво ще направят с нас?

— Представям си. Ти може и да се отървеш някак, но аз ще гушна босилека. Хайде да рискуваме, Лада! Това са толкова много пари, за цял живот ще ни стигнат.

— Ами ако Вова се досети?

— Той изобщо не си спомня какво е говорил, а дори и да си спомни, ще мълчи. Веднага ще му отвинтят главата за това, че се е раздрънкал. Е, решавай!

— Кажи какъв е този твой план — рекох аз.

— Много хубав план, по-просто от това няма.

 

 

На другия ден аз седях в колата до кантората. Най-сетне видях как Дима излезе от ресторанта с една голяма чанта в ръце. На вид тя беше тежка. Хукнах към него.

— Дима…

— Лада — каза той и ме прегърна, — трябва да тръгвам, след един час момчетата ще ме чакат, работата е важна.

— Да де, ама това е след час. — Аз седнах в колата при него, прегърнах го и започнах да го целувам.

— Лада, утре, чуваш ли… — прошепна той.

— Дима, миличък, два дни не сме се виждали, не мога повече. Да отидем само за половин час в апартамента, ще успееш…

В този момент вече бях положила глава на коленете му.

— Ох, по дяволите, да вървим — простена той.

Паркирахме колата пред блока, Дима взе чантата със себе си, а аз се притисках в него, треперейки от нетърпение. Той остави чантата в антрето, а аз го сграбчих за ръката и бързо го повлякох към леглото.

— Дима.

Крещях под него, сякаш ме колеха, а в същото време се вслушвах. Дима погледна часовника и ме целуна.

— Време е, Ладенце, закъснявам. До утре, чу ли?

Докато той се обличаше бързешката, аз лежах в леглото, наблюдавах го и се усмихвах. Сетне отидох да го изпратя. В антрето Дима потърси чантата, но нея я нямаше.

— Лада, къде е чантата? — попита изплашено той.

— Чанта ли? — учудих се аз. — Не зная. Ти взе ли я от колата?

— Лада, аз бях с чанта.

— Ами сигурно е тук някъде, ще я потърсим.

— Лада. — Дима изведнъж пребледня, погледна ме, а аз започнах да претърсвам ъглите.

— Хайде да проверим в колата — предложих му, — може да си я оставил там?

— Не съм.

— Ама защо се притесняваш толкова за една чанта, ще ти купя друга, какво ти става?

Дима се олюля, плъзна поглед наоколо и тръгна към вратата.

— До утре — зашепнах аз и увиснах на врата му.

— До утре — помръдна той безкръвните си устни и си тръгна.

 

 

Вечерта с Таня седяхме в кухнята, а на мен зъбите ми чаткаха от страх.

— Аркаша ще се сети. Планът ти е глупав…

— Глупав, ама успя. Ще се измъкнем, не бой се. Ти си лежала под Дима и не би могла да скриеш чантата. А никой не знае кой е влязъл в апартамента. И изобщо влизал ли е някой и имало ли е чанта. Ще мълчим до гроб.

Щом чух позвъняването на вратата, впих ръце в стола, а Таня ме стрелна с поглед.

— Внимавай, Лада! — И отиде да отвори.

В кухнята връхлетя Аркаша.

— Къде е Дима? — гракна той.

— Няма го — отвърнах аз, — обеща да дойде утре. Какво е станало?

— Какво е станало ли? Да не би да не знаеш?

— Не зная — намръщих се аз, усещайки, че пребледнявам. — Аркаша, какво е станало с Дима, казвай!

— Мръсник е той, мамка му. Изпратих го като куриер с парите… И няма помен нито от него, нито от парите, като че ли се изпари…

Хванах се за сърцето.

— Аркаша, Дима не е крадец, нещо се е случило…

Аркаша се стовари на стола.

— Разбирам, не съм идиот. О, боже мой.

— Жив ли е? — възкликнах аз.

— Не викай дявола — кресна Аркаша. — И да е жив, и да не е жив, за такива пари и него, и мене ще заколят. Ама че я забърка синът ми.

— Боже мой! — Сълзите се търкаляха по лицето ми, а зъбите ми тракаха. — Защо стоиш? Трябва да спасиш Дима, да събереш парите. Помоли за отсрочка, чуваш ли? Ще им платим с лихва, само нека да почакат малко. Аркаша, трябва да се направи нещо. Да се продаде апартамента, колата, да му се помогне, чуваш ли? Гола като пушка ще остана, но ще събера парите. Таня, ще ми помогнеш ли?

— Че да не би да съм от камък? Ще ти помогна. Ще ги съберем. А ти защо седиш така? — нахвърли се тя върху Аркаша. — Размърдай се, трябва да спасяваме момчето.

— Направо да го убиеш — въздъхна тежко той.

— Какви ги дрънкаш, какви ги дрънкаш? — разкрещя се Таня. — Да го убиеш. И ще го убият, ако седиш като пън. Ще съберем парите, ще ги дадем, а сетне ще се оправяме. Заделила съм нещо за черни дни.

— Таня, благодаря ти — разревах се още по-силно аз.

— Никога няма да забравя това.

— Свои хора сме, ще си уредим сметките — отвърна ми тя.

 

 

През нощта се обади Дима, гласът му трепереше.

— Лада, закъсал съм го. Трябва да се скрия.

— Дима — започнах бързо да говоря аз, — зная всичко, Аркаша беше при мен… Къде си? Ще дойда да те взема.

Хукнах презглава при него. Дима дойде при мен, беше блед, а на лицето му беше изписано безразличие. Той влезе в колата, а аз се притиснах към него и го сграбчих за ръцете.

— Миличкият ми, не се бой, ще съберем парите. Сега аз ще те скрия и никой на този свят няма да те намери.

— Лада, обичаш ли ме? — попита ме той, гледайки някак странно.

— Обичам те, много те обичам — уверих го аз.

— Ако се наложи да замина, ще дойдеш ли с мен?

— Ще дойда, дори на края на света ще дойда. Не се тревожи, ще направим каквото трябва, говорихме с баща ти. Таня ще ни помогне, ще съберем парите.

Не се наложи да продаваме нито колата, нито апартамента. Аркаша намери парите и се разбра за всичко, в което аз нито за миг не се усъмних. Простиха на Дима с условието, че той завинаги ще се оттегли от бизнеса. И какво по-хубаво от това. След една седмица Аркаша дойде при мен.

— Знаеш ли къде е той? — попита ме уморено.

— Зная.

— Нека да се върне.

— Аркаша — изчуруликах аз и се хвърлих на врата му, а той ме погали по задника.

— Ех, Лада. За какво ти е това момче? Докара баща си до просешка тояга. Сега съм затънал до гуша в дългове… Колко време ще трябва да блъскам, за да върна всичко.

— Аркаша — казах страховито аз, — не си слагай грях на душата, той ти е син. Твой син, а пък парите са нищо, пак ще ги спечелиш. И не се прави на беден. Ако те поотръска човек, доста интересни неща ще изпадат от теб.

— Знаеш ли поне какво се е случило? — попита той след пет минути.

— Питай него. Аз не зная. И през ум не ми е минавало да го разпитвам, момчето беше на умирачка.

 

 

Същия ден отидох да доведа Дима. Той се прибра вкъщи да успокои майка си и, естествено, да обере калая от баща си. След една седмица отново постъпи на работа в автосервиза и полека-лека всичко си отиде на мястото.

— Защо си излъгал баща си? — попитах го веднъж аз.

— За какво съм го излъгал?

— За чантата.

— Казах му истината: че съм я изгубил. Така си беше.

— Точно затова те питам защо си го излъгал, защо не му каза, че същия ден беше при мен?

— Че защо трябва да забърквам и теб в тази работа? Няма смисъл.

— И къде ли е тази чанта? — учудих се аз.

Дима погледна някак безизразно и сви рамене.

— Не зная.

 

 

Аркаша престана да ми дава пари, оправдавайки се с дълговете си. Заплатата на Дима беше смешна. С Таня си разделихме откраднатите пари, но се бояхме да ги пипаме. Не беше лесно да се живее само с едната заплата. Дима непрекъснато ме наблюдаваше и стана един такъв замислен.

— Лада, зле ли се чувстваш с мен?

— Глупчо, толкова ми е хубаво с теб, че нямам думи да го опиша.

— Дали пък да не си потърся някаква друга работа?

— Престани, всичко си имаме, ще се оправим.

По този въпрос аз естествено не бях честна. Без пари ми беше трудно и изобщо животът не ми доставяше кой знае какво удоволствие. Разбира се, обичах Дима, но беше уморително да се намираш под нечий бдителен контрол по двадесет и четири часа в денонощието. Когато непрекъснато те наблюдават и непрекъснато се вглеждат в теб, започваш да се чувстваш като престъпничка. Общо взето липсата на доверие нарани болезнено душата ми.

Таня прояви разбиране. Настани се на дивана, втренчи се в ъгъла, поскуча малко и каза с тежка въздишка:

— Да. Мъка.

— Мъка я, а ти какво си мислеше — ядосах се аз и седнах до нея.

— Обидно е някак — кимна приятелката ми, — имаме един куп долари, а не можем да ги използваме…

— По-добре не говори за това.

— Защо се сърдиш на мен? — Таня отново въздъхна.

— Какво, да не би Аркаша да не ти дава пари?

— Не ми дава. Казва, че синът му го докарал до просешка тояга.

— Лъже.

— Разбира се, че лъже.

— Опитва се да те изнерви, защото си мисли, че няма да можеш да живееш без пари и ще се върнеш при него.

— Как ли пък не… Аз обичам Дима.

— Зная, зная… Вчера бях на вилата на Петрушин. Художникът. Разказвала ли съм ти за него?

— Разказвала си ми — измърморих аз.

— Той замина за Германия…

— Прав му път…

— А вилата си остави на мен. В смисъл че ми я остави временно, разбира се, докато се върне. Да я наглеждам… е, и да я ползвам…

— Да не би ти да си нямаш вила?

— Такава може и да си нямам. Стената зад шкафа в мазето е подвижна, представяш ли си? И зад нея има едно голямо помещение. А от него тръгва подземен коридор. Дълъг е около пет метра и води до зеленчуковата градина. Кажи, не е ли страхотно?

— Пълна глупост — поклатих глава аз. — Подземният коридор е идиотско нещо, за какво ти е?

— Ами… — каза някак загадъчно Таня. — Интересно е. Къщата е стара. Вадим, художникът де, каза, че там е имало молитвен дом, някакви сектанти се събирали в него и те изкопали подземния коридор. Сигурно лъже… Но въпреки това е забавно… Искаш ли да го видиш?

— Не искам — отвърнах мрачно аз.

— Нямаш настроение — кимна Таня, — разбирам те. Аркаша е подлец и трябва да бъде наказан за това.

— Трябва — подхилнах се аз.

— Най-голямото наказание за Аркаша е да изгуби парите си.

— И какво като изгуби парите си? Каква полза имаме ние от това, щом дори не можем да ги използваме.

— Моралното удовлетворение — сви рамене Таня. — Освен това ще дойде един момент, в който ще ги използваме.

Хвърлих подозрителен поглед към нея. Таня помълча малко, взряна замечтано в ъгъла, и каза:

— Когато видях това подземие, цяла нощ не можах да заспя. Непрекъснато си мислех, че мястото е просто идеално.

— О, боже мой! — въздъхнах аз. — За какво е идеално, да държиш картофи в него, така ли?

— Не. Например ако решим да отвлечем някого, с цел да получим откуп. Просто не можеш да намериш по-добро място, на което да държиш човека. Колкото и да го търсят, няма да го открият.

— И кого си се наканила да отвлечеш? — подхилнах се аз. — Аркаша ли?

— Че кой би дал за него пукната пара, само ще благодарят на бога… — Таня помълча малко, а сетне заяви, втренчвайки се в мен с нежна усмивка: — Но виж, ако отмъкнат теб, прости ми господи, както и да го мислиш, татенцето ще си развърже кесията. Той не може да забрави твоите прелести и тъгува по тях…

Закашлях се и казах с недоверие:

— Какви ги дрънкаш? Кой ще ме открадне, за какъв дявол съм му аз?

— Ами ние ще те откраднем, тоест ще те похитим. С цел откуп. Дори вече имам план.

— Таня, ти си глупачка, прости ми господи. Главите ни ще отвинтят за такова нещо.

— Е, досега не са ни ги отвинтили, може и да доживеем до дълбока старост… Скучно ми е, Лада, пък и си струва да накажем подлеца Аркаша…

— Таня — казах й назидателно аз, — отвличането с цел откуп е най-опасното престъпление. В смисъл че като нищо можеш да се провалиш на всеки един етап…

— Че да не би ние да сме някакви глупачки… Представи си само. Ти отиваш на вилата и си седиш там тихо и мирно. През нощта спокойно можеш да излизаш навън да подишаш чист въздух. Катинарът ще си виси на вратата, а ти ще минаваш по тайния коридор, а денем ще седиш в мазето с един куп книги за четене. Нали обичаш да четеш…

— Не е там работата — намръщих се аз. — Искането за откупа трябва да се предаде по някакъв начин. Те ще разпознаят гласа ти, а пък е опасно да намесваме трети човек в такова нещо.

— Няма нужда от никакъв трети човек. Ще напишем писмо по познатия анонимен начин: като изрежем букви от вестник и ги налепим на лист. Впрочем ти ще свършиш това, защото и бездруго нямаш какво да правиш в мазето.

— Това е ужасна глупост… Добре де. Да речем, че напишем писмото и че Аркаша реши да плати откупа. Нали трябва да получим някак парите? А за една копейка Аркаша може да се хвърли от прозореца. Което означава, че ще проследи парите и ние — двете хитруши, ще изгорим, докато ги получаваме.

— Как ли пък не! — изпуфтя Таня. — Аркаша може да не е глупак, обаче и ние не сме вчерашни. Ще поставим условие парите да предам аз.

— Добре. Но те ще те проследят.

— И какво от това? Да ме следят, като нямат друга работа. Боклукчийската кола пристига при нашите контейнери точно в осем часа.

— Какво? — не разбрах аз.

— Боклукчийската кола — обясни ми търпеливо Таня. — Не си ли виждала боклукчийска кола? След това продължава по булеварда до кръстовището с улица „Погодин“. Там опразва последните контейнери. Днес я проследих. Стига до улица „Погодин“ някъде около 9,45 ч. Схващаш ли?

— За какво ти е тази боклукчийска кола? — преизпълних се с досада аз. — Изобщо какви бръмбари са ти влезли в главата?

— Добре де, изнервена си от безпаричието, затова схващаш бавно. В писмото ще напишем да сложат парите в дипломатическо куфарче, което, разбира се, ще нося аз. Ще трябва да оставят куфарчето на улица „Погодин“ някъде около 9,40 ч. След това пристига боклукчийската кола, опразва контейнера и продължава нататък към сметището. Момчетата на Аркаша също тръгват натам. Дори и да открият дипломатическото куфарче, то, разбира се, вече ще бъде празно. Нека да си блъскат главите къде и как са изчезнали парите по пътя. Впрочем днес шофьорът отиде да закусва с въпросната боклукчийска кола, отби се в закусвалнята на улица „Савелевска“. Там винаги е претъпкано с хора, а колите са наблъскани една до друга. Чичкото яде, без да бърза, в продължение на половин час. Момчетата на Аркаша ще поскучаят наоколо, пък и отстрани всичко това изглежда подозрително. И ще бъде много трудно да се досетят кога и в кой момент са отмъкнали парите под носа им.

Аз се разсмях.

— Тъй… Ти естествено ще вземеш второ куфарче. Празното ще хвърлиш в контейнера и спокойно ще се прибереш вкъщи с парите, така ли?

— Естествено.

— Ами ако те проследят? — напомних й аз.

— Но няма да го направят до вратата на апартамента ми. Съседката ми замина в отпуск и ми остави ключа от жилището си. Ще се отбия у тях и ще оставя парите там за известно време…

— Те ще видят куфарчето в ръката ти — намръщих се аз.

— Ще си увеся една торба на шията, отгоре ще си облека дълъг бял шлифер. Пътьом ще трябва бързичко да преместя парите от куфарчето в торбата. Трябва да поискаме едри банкноти, за да не губя време. Момчетата няма да рискуват да ме приближат, тъй че при известна сръчност няма да е трудно да се направи…

— Те могат да проверят куфарчето, след като го захвърлиш в контейнера — предположих аз.

— Едва ли, опасно е.

— Шофьорът на боклукчийската кола може да го види.

— Ще рискуваме. Макар че той не се интересува особено от контейнера.

— Ами ако Аркаша се обади в милицията?

— И това едва ли ще стане… Той има много врагове и ще започне да гадае кой му е спретнал номера.

— Може да не даде нито една копейка… — навъсих се аз.

— Така ли… няма да му стиска на старчето да не даде. Любовта струва скъпо, а пък последната любов е направо безценна. Ще си развърже кесията.

— А аз какво ще трябва да му обяснявам?

— Че си вървяла по улицата, че насреща ти са изскочили двама души, че са те натикали в някаква кола и са те откарали някъде. Май че са те държали в някакво мазе, а когато идвали да ти носят храна, гасели осветлението и я оставяли на пода. Сетне влезли с маски на лицата, отново ти завързали очите и те закарали някъде с колата. Накарали те да броиш до сто. Ти си свалила превръзката и се оказало, че седиш на пейката в парка „Пушкин“. Ще имаш колкото си щеш време, за да обмислиш всички детайли. Е, какво ще кажеш?

— Не можем да изключим намесата на милицията — поклатих глава аз.

— Аркаша ще ме държи в течение. Ще се изплаши, гадината, и ще сподели с мен всичко, което го тормози.

— Като нищо можем да изгорим.

— Ще рискуваме — изсумтя Таня. — Ако стане нещо, ще кажеш, че си се пошегувала. Ще гушнеш татенцето, а то няма къде да се дене и ще ти прости.

— На мен може и да ми прости, но на теб няма да ти прости.

— Щом идеята е моя, значи и рискът е мой.

— Някой път ще си докараме беля — въздъхнах аз.

— Глупаците са късметлии — изсмя се Таня.

— А как ще ми съобщиш, че трябва да се озова на пейката в парка?

— Във вилата има телефон. Ще ти се обадя. Ти ще се качиш в автобуса и ще отидеш на съответното място. Неслучайно хората казват, че гениалните неща са прости.

Спогледахме се първо с усмивка, сетне се усмихнахме по-широко, а накрая прихнахме да се смеем с глас.

— Е? — попита Таня.

— Решено — отвърнах аз.