Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (4)

Върнах се от пътешествието в началото на май. Обадих се на Таня. Тя дотърча да си вземе подаръците и, разбира се, да разгледа новите ми парцали.

— Лада, ах, какъв тен, направо да пукнеш от завист, изглеждаш страхотно. Аркаша се измъчи да те чака, броеше дните. Кога, вика, ще се върне Лада? Обади ли му се вече?

— Утре ще му се обадя — махнах с ръка аз. — Таня, а как е Дима?

— Че как може да е Дима? Добре е. Хванал си е мадама. Вова ми разказа. Някаква студентка, казва, че не била лоша. Естествено не можела да се сравнява с теб, но девойката е на деветнадесет години, нали разбираш. Вова разправя, че я посрещал от института и я канел у тях. Истинска любов. Иначе, онова момче, за което ти говорих, е цяло и невредимо. Искаш ли да ви сватосам?

— Я ме остави на мира!

— За какъв дявол ти е този Дима? Чудо голямо. Няма никаква полза от него. Ей го на и моят гадняр, изчезна за цели три дни, казва, че поливал новата си кола, ама сигурно се е въргалял с разни мадами. Всички са нерези… Моя го изпъдих. А той дотърча да се сдобряваме, пълзя в краката ми. Но няма да го прибера повече, нека си живее с майка си, малоумникът му с малоумник.

— Тогава защо се тръшкаш?

— Че как няма да се тръшкам? Свикнала съм, мъчно ми е за него. Освен това ще се затрие без мен. Че какъв бандит може да излезе от него, дори една кокошка може да го прецака. Нали ти казах, той е пълен малоумник. Лома пита за теб, каза, че му липсваш.

— Той ми скрои онзи номер, подлецът му с подлец. Ще му дам да се разбере.

— Не си търси белята с него, пази се.

 

 

Въпреки всичко, трябваше да си изясня отношенията с Лома, защото за нищо на света нямаше да му простя за историята с Дима. Един ден отидох в кантората, а в бара видях Паша — човека, който можеше да намери всичко навсякъде. Седнах при него. Паша ми се усмихна и започна да ме разглежда, а аз също му се усмихнах и мило го помолих:

— Паша, намери ми белезници.

— Белезници ли? — облещи очи той. — Защо са ти?

— Видях един номер в един филм, искам да зарадвам татенцето.

Паша изсумтя:

— Ясно. Ще ти намеря.

— Кога?

— Ами ела утре, ще ти ги донеса.

И ги донесе. Точно в това време Аркаша реши да замине за Москва, аз го изпратих и отидох право в кантората. Беше ранна утрин, вътре нямаше жива душа. Лома и момчетата шляпаха карти в склада. Влязох при тях и се ухилих още от прага.

— Здравейте, момчета.

Лома ме огледа от главата до петите, премлясна и изчурулика:

— Ладенце…

— Ломе! — Приближих се плътно до него, за да почувства коленете ми, разлюлях бюст и казах: — Аркаша замина, а аз имам нужда от пари.

Лома не се впусна да задава въпроси, а извади мълчешком портфейла си. Започнах да отброявам банкноти, а той продължи играта си и ми каза:

— Вземи ги всичките.

Взех ги, разбира се. Че защо да не ги взема, след като ми ги даваха? И му върнах портфейла.

— Благодаря ти, Ломе — рекох му умилено, — като се върне Аркаша, ще ти ги даде.

И си тръгнах. Лома тутакси изгуби интерес към картите. И ме догони в коридора.

— Ладенце.

Застанах усмихната до стената. Лома се приближи, подпря се с ръце до раменете ми на стената и ме погледна с палави очи. Разлюлях още веднъж бюста си просто ей така, за подгрявка, и измърках:

— Махни си ръцете. Ще ни види някой.

— Няма никой — прошепна той, сграбчвайки ме с огромните си ръчища. — Ладенце, нека да се разберем с добро, искаш ли? Хайде да идем у нас, да не мислиш, че по не ме бива от Дима? Такъв кеф ще ти направя… а, Ладенце?

И в същия миг бръкна под полата ми, лицето му се наля с кръв, ръцете му се изпотиха, а аз притиснах колене до бедрото му.

— Хайде да идем у нас — хриптеше той.

— Аркаша ще научи — прошепнах му аз, докато облизвах врата му.

— Да върви по дяволите, тръгваме.

— Чакай де, момчетата ще ни видят.

— Главите им ще откъсна на всичките, не се бой.

— Няма да дойда у вас. Ти ела у нас.

— Кога?

— След два часа.

— Ще откача за толкова време.

— Нищо, тъкмо ще си подготвен.

Лома все пак ме пусна, аз оправих полата си и хукнах навън.

 

 

След два часа той се появи с шампанско, шоколад, плюскане за цяла рота, а най-важното бе, че носеше и букет рози. Кой каквото ще да казва, но Лома си беше забавен човек. Посрещнах го по пеньоар, в който под дантелите гърдите ми имаха твърде еротичен вид. Той се разтрепери и веднага се нахвърли отгоре ми.

— Чакай малко де! — ядосах се аз. Хванах го за ръката и го повлякох към кушетката. Лома смъкна сакото и ризата си за две секунди, сякаш бе на учение, започна да ме поглъща с очи и се зае да разкопчава панталоните си, но аз го възпрях: — Почакай, аз ще ги разкопчая. Легни.

Той стовари стоте си килограма на кушетката, крачетата й леко се огънаха, а подът се разтресе. Аз свалих пеньоара си, а Лома тихо простена. И тъй като изобщо не бързах, го помолих:

— Отметни ръце назад.

— Защо? — учуди се той.

— Ще разбереш — прошепнах аз.

Той простря ръце над главата си, а пък аз вече бях подготвила всичко: белезниците бяха закопчани за тръбата на парното и скрити под възглавницата. Щракнах белезниците, а Лома се изненада:

— Защо го правиш?

— Така ми харесва повече.

Той изсумтя и отмести палавия си поглед:

— Изобретателна си.

Лома лежеше с белезници на ръцете, а аз му събувах панталоните. Правех го бавно. Той започна да скимти и да надига гърба си. А аз му ближех краката. Стигнах до левия му глезен, усуках един каиш около него и го завързах здраво за крачето на канапето. Спуснах се и по десния му крак. Лома започна да вие, а сетне се развика:

— Лада, ела при мен, чуваш ли!

— Ей сега — отвърнах му мило.

След като завързах и другия му крак, го целунах нежно по пъпа, скокнах от леглото на пода и вдигнах пеньоара си оттам. Лома облещи очи.

— Сега си почини, соколе мой — казах му. — Аз ще ида до кантората и ще пратя момчетата да те освободят, та да разбереш как се чувства човек, когато лежи гол пред хората.

Лома не понечи нито да ме заплаши, нито да ме разубеждава. Плъзна поглед по мен, размърда адамовата си ябълка и ме попита:

— Затова ли ме повика?

Мутрата му имаше невиждано страховит вид. Почувствах огромна потребност да обмисля ситуацията, започнах да се разхождам из стаята и да печеля време. Човек можеше да се майтапи с акъла на Лома колкото си иска и до свършека на света да го дразни с това, но не биваше да засяга мъжкото му достойнство. Той никога в живота си не би простил такова нещо. Хвърлих един поглед към Лома: очите му пламтяха, челюстта му беше стисната… А най-невероятното бе, че продължаваше да ме желае. Приближих се до него, а той усети нещо и хрипкаво ми каза:

— Ела при мен, бързо, хайде!

— Няма начин да се разминеш с това — рекох с досада и се настаних между краката му. Лома имаше страхотен темперамент, това не беше нито Аркаша, нито мъжът ми, нито Дима. Той стенеше, аз подвиквах — абе общо взето всичко заприлича на същинска зоологическа градина. Аз целувах гърдите му, а той се надигаше към мен и крещеше:

— Развържи ми краката, мамка ти, неудобно ми е…

Наложи се да му ги развържа. Лома стисна с бедра задника ми. Краката му бяха железни и аз само изохках. Косата ми се спускаше върху очите и не ми достигаше въздух. Лома беше плувнал в пот, а долната му устна бе изпохапана до кръв.

— Свали белезниците — помоли ме той, — искам да те прегърна.

Тези думи ми се сториха двусмислени и аз се вгледах в лицето му, опитвайки се да отгатна каква гадория би трябвало да очаквам, но видях, че очите му са помътнели, устните му са изкривени и очевидно в този момент на човека не му беше до гадории.

— Абе махни тези белезници, дяволите да те вземат! Без ръце удоволствието не е същото.

Реших да рискувам, свалих ги и ги захвърлих в ъгъла. А Лома се нахвърли отгоре ми като глутница изгладнели вълци. Беше неуморим.

Вече късно вечерта ние седяхме в кухнята. Аз пиех шампанско, Лома си наля една водна чаша водка, сложи ме на коленете си и зачурулика:

— Ладенце, хубавице моя, какво ще кажеш, накефих ли те? — Аз го целунах, похвалих го за старанието, а той рече: — С теб трябва да се държим един за друг. Чуваш ли, Ладенце, сериозно ти говоря. Всичко може да се случи с Аркаша… Кой ще върти бизнеса? Мен може да не ме бива много в мисленето, но аз и не напирам особено да мисля, а пък ти си умна жена. Лада, сигурен съм, че Аркаша няма да направи нито крачка без теб, ти си му първият съветник и знаеш кое как е. А пък аз нищо не разбирам от това счетоводство. Нека бъдем приятели. Двамата с теб така можем да завъртим нещата, че всички пари да станат наши. Искаш ли, Лада?

— Защо си тръгнал да погребваш Аркаша? — изненадах се аз.

— Ами че той има високо кръвно. Оплакваше се.

— Намерил си кого да слушаш. Той и нас с теб ще ни надживее.

— Абе нямаме нужда от този дърт козел. Не ти ли е омръзнал вече? Помисли си, Ладенце, ама защо този дявол има всичко: и жена като теб, и пари. Мога тутакси да му спретна един инфаркт, ти само ми кажи.

Думите на Лома малко ме попритесниха: току-виж утре си спомнил какви ми ги е надрънкал тук и вземе, че ми отвинти главата от страх. Трябваше да измисля нещо.

— Ломе — печелех време аз, като го целувах и търках гърди в него, — кажи ми нещо.

— Какво?

— Ами каквото казват мъжете на жените.

И Лома ми каза. Около петнадесетина думи, десет, от които една почтена жена не би могла да повтори дори и наум. Аз се изчервих, а Лома се разкикоти.

— Ладенце, скъпа моя, искам при нас всичко да е както трябва. Ще се оженим и всички пари ще бъдат наши, чуваш ли? Понеже зная, че ти си честна жена — толкова години живееш с Аркаша и нито веднъж не му изневери, нали съм те следил. А пък нещата с Дима са ясни. Че каква радост може да ти достави този старец… С мен всичко ще бъде другояче. Да не би да си мислиш, че съм женкар? Притрябвали са ми тези мадами, ама те все ми се навират и ми се навират, кучките му с кучки, понеже живея сам. Защо не съм се оженил досега, така ли? Чакам теб, бял ден да не видя, ако те лъжа. Чуваш ли, Лада?

— Чувам — въздъхнах аз.

— И какво ще кажеш?

— Смятай, че сме се спазарили. Само че, виж какво, недей да прибързваш, нещата трябва да се обмислят… Ще проследя по-отблизо бизнеса и ще се ориентирам, за да можем отведнъж да сложим ръка на всичко.

— Добре, Ладенце, както кажеш.

— И стой настрана от мен — опитах се да внеса яснота аз. — Аркаша не е глупак и ще усети за какво става дума.

— Разбрах — кимна Лома. — Утре ще се видим ли? Ела у нас, чуваш ли?

— Ломе, ако искаш да свършиш някаква работа, забрави за секса — казах настоятелно аз.

— Как така да забравя — ужаси се той. — Какво говориш, Лада, в такъв случай за какъв дявол са ми тези пари?

Да, трудно се разговаряше с Лома, когато беше възпламенен от страст.

— Трябва да бъдем предпазливи, ще ме слушаш и когато ти кажа, че може, значи може. Разбра ли?

— Утре, така ли? — попита Лома, поглеждайки ме в очите.

— Да не си полудял? Ти изобщо чуваш ли ме какво ти говоря?

— Но днес нали имаме още време?

 

 

Измина един месец. Тъй и не видях Дима нито веднъж. Душата ми беше изтерзана. В началото на лятото отидох в кантората. Лома скучаеше на дивана. Седнах на стола срещу него и кръстосах крака.

— Къде е Аркаша? — попитах.

— Тук е. Търчи насам-натам. Имаме си радост вкъщи, женим сина си.

— Дима се жени, така ли? — Колкото и да ме шашардиса новината, аз се сдържах пред Лома и зададох въпроса си спокойно.

— Аха. Нашето старче е щастливо и подскача до тавана. Тя е студентка, спортистка и истинска красавица. Почтено момиче. Старчето много наблягаше на почтеността, явно вече има опит по въпроса.

— А къде ще е купонът, тук ли?

— Не говори глупости, женим сина си, той ни е единствен. Купонът ще е в „Камелия“. Старчето е поканило сума ти народ, цяло стадо.

— Ти ще ходиш ли?

— Разбира се. Че кой иначе ще следи за реда?

— А кога е сватбата?

— Вдругиден. Старчето е затънало до шия в работа, чуваш ли, Лада? Искаш ли да идем у нас?

Лома се надигна, мушна ръка под полата ми и започна да ме целува.

— Ломе, само едно си знаеш — мърках аз. — Нали се разбрахме.

— Разбрахме се, разбрахме се, но не мога повече. Ще очистя татенцето, писна ми от него. Защо трябва да се крием? Без гащи ли си? — Лома се наведе, близна крака ми и се усмихна похотливо. — Искаш ли?…

— Само като се сетя за теб, и тръпки ме побиват.

— Ладенце, хайде де…

— Ти си полудял, Аркаша ще ни види.

— Ще идем в колата, само за пет минути, искаш ли? Сили не ми останаха.

— Ще потърпиш до сватбата на Дима.

— За цяла нощ ли? — изсумтя Лома.

— За цяла, пусни ми полата — ядосах се аз.

Аркаша смяташе нещо с калкулатора в кабинета си и се усмихна, щом ме зърна. „Ей сега ще си глътнеш усмивката“.

— Дай ми пари — казах аз.

— За какво са ти? — попита той и се усмихна подлизурски.

— За всичко.

— Ладенце, женя сина си, нали разбираш за какви разходи става дума.

— А защо не ме каниш на сватбата?

Аркаша започна да се върти на мястото си.

— Сама се сети…

— Да не би да се срамуваш от мен? — отметнах глава аз.

— Боже мой, какво общо има това? Само че…

— Значи тъй — казах аз, — ако не ме поканиш, сама ще дойда. Такава сватба ще ви спретна, че никога няма да я забравите.

Аркаша се повъртя на мястото си, оплаквайки се от съдбата. Разбрахме се, че аз ще отида с Лома и тъй като ще има много хора, в тълпата няма да ме забележат. „Как ли пък не, да не ме забележат, има да чакаш“.

Излязох от ресторанта, коленете ми трепереха и ми се виеше свят. Дима се женеше и никога повече нямаше да бъде мой. Щеше да си седи до жена си, защото той беше от онези, побърканите домошари. Отидох у Таня, а в кухнята й заварих Вова да скучае над чаша чай.

— Вова, Дима ще се жени, така ли? — попитах го аз.

— Да. Не искаше да се разгласява.

— Ти ще ходиш ли?

— Аз съм му кум, ще ходя.

— Вова, доведи ми утре Дима, чуваш ли?

— Той няма да дойде, няма да иска. Питах го за теб и той каза, че между вас всичко е свършило.

— Вова, искам само да го видя… Доведи го!

— За мен не е проблем. Само че той няма да дойде.

Аз се стоварих на колене пред Вова:

— Доведи ми Дима, цял живот ще ти бъда длъжница.

— Лада, какви ги вършиш, стани. Ще се опитам…

Таня нареждаше до нас:

— Лада, не си пъхай носа. Майната му, нека да чука студентката, след пет минути ще му е писнала. Ще забъркаш някаква каша, ох, предчувствам го…

На другия ден аз се щурах из апартамента на Вова като звяр в клетка. Чаках Дима. Майката на Вова беше на вилата, Вова ме докара и отиде да доведе приятеля си. Аз чаках и кършех ръце. Чух как вратата се хлопна, а сетне се разнесе гласът на Дима. Излязох от стаята, той ме видя и лицето му се изопна, а Вова пристъпи от крак на крак и рече:

— Е, аз… такова… излизам. — И се скри зад вратата, а Дима ми каза:

— Не биваше да правиш това, Лада, няма смисъл…

И понечи да си тръгне, но аз се разревах и се хвърлих в краката му.

— Дима, почакай, моля те! Само пет минути. — Той стоеше, без да ме гледа, и аз се разревах още по-силно.

— Дима, зная, че се жениш и няма да дойдеш при мен. Но нека се разделим с добро, нали се разделяме за цял живот. Обичам те, Дима, съжали се над мен…

Аз му целувах ръката, той хапеше устни, а сетне жалостиво ме помоли:

— Лада, моля те, недей. Тежко ми е.

— Дима, за последен път, за последен път…

Той понечи да ме вдигне, а аз се вкопчих в шията му и го повлякох към себе си на пода, като нетърпеливо започнах да го целувам.

— Вземи ме — помолих го, смъквайки дрехите си.

Че какво друго можеше да направи един мъж в такава ситуация?

И двамата ни тресеше, лежахме прегърнати, а аз се боях да отворя очите си. Дима ме целуна и тихо прошепна:

— Да идем в стаята на Вова.

Времето летеше, а аз дори не можех да дойда на себе си.

— Трябва да тръгвам — каза тихо Дима, а аз го прегърнах през раменете и го помолих:

— Само още половин час и ще си идеш.

Часовникът удари единадесет. В този момент сама му казах:

— Тръгвай, Дима, късно е. — И се извърнах, преглъщайки сълзите си. Той се притисна към мен.

— Лада, ще си тръгна в дванадесет.

Но не си тръгна. Стана едва в четири часа през нощта и започна да се облича.

— Ти не я обичаш — казах аз, седнала в леглото. — Защо искаш да осакатиш и своя, и моя живот? Ти обичаш мен.

— Обичам те — въздъхна той. — Само че вече няма как да почнем отначало.

А пък аз увиснах на врата му и разгорещено му зашепнах:

— Хайде да заминем нанякъде заедно, чуваш ли?

— Боже мой, Лада, днес е сватбата ми, толкова хора са поканени. Пък и Света…

— Какво Света? За нея ти е жал, а за мен — не, така ли? Наистина ли ще погубиш живота си само защото някакви си тъпанари трябва да се напият и наплюскат на твоята сватба? Да заминем, Дима, да заминем на юг, нека те да се оправят тук без нас. Ще се върнем след един месец и всичко ще се е успокоило. Ще живеем заедно.

— Лада — застана на колене Дима и се вкопчи в раменете ми, — закълни се, че ще зарежеш баща ми.

— Ще го зарежа, Дима — закимах бързо аз, — ще го зарежа, ще се разведа с мъжа си, ще ти родя дете и ще направя всичко, което поискаш, само нека да заминем.

— Да заминем — каза той. — Колата ми е долу.

— Трябва да се отбием при Таня, за да взема пари назаем.

Таня първо се стъписа и започна да крещи, но бързо се изтощи, махна с ръка и ми даде пари. Изхитрих се да се обадя и на мъжа си така, че Дима да не ме чуе. Не помня какво му надрънках. За пръв път в живота си Валера започна да ми крещи, но аз му затворих телефона.