Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (2)

Вечерта си седях в учителската стая и подбирах репертоара за любимите си чада. В цялото училище бяха останали само около десетина души, портиерката дремеше зад тезгяха на входа, наоколо беше тихо и на мен не ми се тръгваше. В този момент се домъкна Таня. Шмугна се в учителската стая, пусна една усмивка и се втурна да ме целува.

— Е, как е Вова? — попитах я аз.

Таня се протегна, демонстрирайки прелестите си, и каза ухилено:

— Съдра ме, дяволът. Това не е мъж, а същинско бонбонче. Обаче няма какво да измъкнеш от него, пукната пара няма в джоба, има само едно скапано БМВ и една-две стотачки. Каква е тази прокоба — ако някой мъж става, значи задължително ще е беден, а ако е богат, значи или е подлец, или е импотентен. Абе общо взето нямам късмет.

— И се разделихте завинаги, така ли?

— Че как иначе. Като видя шикозния ми апартамент, челюстта му направо увисна до коленете.

— Престани да мъкнеш разни мъже в дома си. Внимавай да не те оберат.

Таня се замисли.

— Ама този младеж нямаше вид на лош човек. Макар че кой го знае. Трябва да кажа на Лома да сложи на вратата ми някаква сигнализация и изобщо да поработи малко по въпроса.

— Аха. На Лома само една сигнализация му работи — онази в панталоните.

— Така си е. Трябва да си хвана някое ченге за гадже. Да ми пази апартамента.

— Хвани си.

— По-нататък. Първо трябва да се оправя с Вова.

— За какво ти е този Вова? Нали каза, че е мизерник.

— Ами ще се омъжа за него. — Аз изсумтях, а Таня се обиди. — Че защо да не се омъжа? Той е по-млад от мен само с пет години. Ще го взема на работа при нас, ще го направя човек и знаеш ли колко хубаво ще си живеем заедно. — Таня се замисли, а сетне каза: — Ще го направя човек, ще го обуя, ще го облека, а той, негодникът, ще започне да тича подир фустите.

— Е нали още не е започнал?

— Ох, Лада, всички мъже са подлеци. А твоят как беше?

— Поразходихме се малко с колата и той ме изпрати до вкъщи.

— Не се ли изчукахте?

— Не, разбира се.

— Ама че работа. Ти си абсолютна глупачка.

— Нали вече ти казах, че почтените жени могат да имат само по един съпруг и по един любовник. Двама вече е прекалено.

— А ако нямаш съпруг, колко любовници можеш да имаш?

— Колкото си искаш.

— Слава богу, значи аз съм почтена жена. — Таня ме погледна с насмешка и попита: — Твоят Аркаша не ти ли омръзна вече?

— Омръзна ми. С удоволствие бих го зарязала тоя гадняр, ама къде мога да си намеря друг такъв? Няма да ида да се моля на Лома, я! Той отдавна ми се точи, пък и на мутрата му направо е написано: „Искаш ли да се изчукаме, сладурче?“.

— И през ум да не ти е минало да се забъркваш с Лома. Той е подла твар. Аркаша е по-сигурна партия.

— И аз мисля така.

— Ама много се задържа с него. Трябва да се поразвееш малко. Защо не си хванеш Дима? Момчето си го бива и каква усмивка само има!

Махнах с ръка.

— Искам кола. „Волга“. Аркаша обеща да ми купи.

— Ох, Лада — поклати глава Таня. — Толкова си алчна за пари, направо си патологичен случай. Все са ти малко. Сума мангизи си натрупала, за цял живот ще ти стигнат, а пък ти така си се лепнала за Аркаша, че да се чуди човек за какво ти е този дърт козел. Тегли му една майна и си хвани някой читав мъж, защото на нашата женска хубост не й остава много.

— Престани — казах аз. — Ти си имаш мъже, а пък аз си имам пари.

Изведнъж Таня се засуети.

— Ще ме закараш ли до вкъщи? Притесних се нещо. Ама наистина, да не вземат да ме ограбят? — Колкото да вехнеше и съхнеше по мъжете, Таня обичаше не по-малко от тях и вещите си.

— Ще те закарам — разсмях се аз.

В колата Таня отново започна да ми досажда:

— Ти не обичаш мъжа си, Аркаша едва го понасяш… Да беше се омъжила за някой свестен човек, та да родиш и едно дете.

— Остави ме на мира, Таня, ти си роди дете. Само дете ми липсва…

— Да бе, аз вече родих едно…

Бившият мъж на Таня беше алкохолик, детето им боледуваше от синдрома на Даун и вече дори не разпознаваше Таня, но на нея й беше мъчно за него и тя редовно го посещаваше в болницата. Когато спряхме пред нейния блок, Таня тежко въздъхна:

— Направо ме е страх да се прибера. Бива си те да разваляш настроението на хората.

— Стига де, върви, всичките ти вещи са на мястото си.

 

 

Потеглих към къщи, размишлявайки върху думите на Таня. И мъжа си отдавна вече не обичах, и Аркаша ми беше омръзнал, и направо се гърчех от жажда да трупам пари. Любовта между мен и парите започна отдавна и в началото беше несполучлива. Родителите ми живееха скромно, а аз винаги си бях мечтала за по-добър живот, но от младежка глупост направих грешка и се омъжих за актьор. И нямаше да има нищо лошо, ако само се бях омъжила, но на това отгоре взех, че се влюбих в него като мартенска котка.

Тогава бях на деветнадесет години и следвах в Педагогическия институт, а Валера, който току-що бе завършил театралната академия, пристигна в нашия град заедно със своя курс и дипломния си спектакъл „Моят скъп приятел“. Той играеше Жорж Дюруа и беше толкова добър, красив и съкрушително нахален, че направо ми секваше дъхът. След представлението се затътрих при него с цветя и се тътрих така, докато той не съзря и не осмисли простата истина, че на света няма по-хубава от мен. След месец ми се обясни в любов, а след още три месеца се оженихме. Живеехме при родителите ми и спяхме в кухнята на едностайното ни жилище. Разполагахме с неговата нищожна заплата плюс моята стипендия. И тогава ни предложиха да купим апартамент. Взехме пари назаем. Блъскахме като луди. Валера обикаляше селските клубове, вечер аз миех пода на една поликлиника и въпреки това средствата пак не ни стигаха за нищо. Купихме апартамента, но се появи нов проблем — нямахме мебели. Отново натрупахме дългове. Аз кърпех чорапи и ревях. Давах уроци на толкова много ученици, че започна да ми се повдига дори и от хубавата музика. В същото време забременях. Валера се хвана за главата.

— Лада, как ще се справим с детето? Как ще живеем само с моята заплата?

Решихме да изчакаме малко. Аз се давех в сълзи, но въпреки това постъпих в болницата. Но не това ме довърши. Веднъж на връщане от работа се качих в тролея, макар да нямах пукната копейка, а в портмонето ми да се мъдреше само моят ключ. Но бях страшно уморена, гърбът ми изтръпваше от болка и аз реших да рискувам. И в този момент като напук се появи контрольор, а в тролея имаше само десетина души. Кръвта ми нахлу в лицето, стоях ни жива, ни умряла, а до мен бе застанал един мъж — млад, горе-долу на моята възраст, елегантно облечен, на ръката си носеше пръстен, който тежеше поне петнадесет грама, а устните му презрително се кривяха. Той ме погледна, купи един билет и ми го подаде. Взех го. На спирката изхвърчах от тролея, а той слезе след мен и ми подвикна:

— Ей, чакай малко! — И тръгна насреща ми с небрежна походка. А пък аз сякаш бях откачила.

— Гадняр! — разкрещях се. — Гадняр.

И хукнах към къщи, размазвах сълзите по бузите си, тресях се и се мразех. Повече не можех да мисля за нищо друго, освен за пари. А пари нямаше.

Пръв не издържа Валера. Ходеше измъчен, нервен, ядосан, а сетне отведнъж се промени, стана мил и взе да ми вика Ладенце, та Ладенце. А аз се мъчех да отгатна какво се е случило, докато Таня не ми отвори очите.

— Хванал си е любовница, търговка. По-стара е от него със сто години. Кара колата й с пълномощно, а тя го посреща след представленията и го води на ресторант. Добре се е уредил човекът.

Отидох да видя търговката. Появи се една жена на около четиридесет и пет години, дебела, грозна, с подпухнало лице и торбички под очите, която явно дори на младини не беше блестяла с красота, а пък сега природата изобщо не й бе оставила нищо от благините си. Но палтото й беше висша класа, ботушите й — също, и тя тропкаше с въпросните ботуши към собственото си „Жигули“. Отново се разревах, дори не от обида, а от съжаление към Валера, питайки се какво ли му е да спи с такава жаба. Пари… Ах, как ми се искаше да имам пари! Чудех се как да ги спечеля, премислях нещата и така, и иначе, но нищо не излизаше. Не поглеждах към чужди мъже, защото бях възпитана другояче, омъжих се девствена и се срамувах да изневерявам на Валера, макар той да си го заслужаваше. После чествахме рождения ми ден, профуквайки цялата ми заплата, а на другия ден дойде Таня.

— Къде е мъжът ти?

— В театъра. Днес има премиера.

— А ти защо не си там?

— Нямам какво да облека. Имам само една прилична рокля, но от три години ходя все с нея. Хората мислят, че това е униформата ми и ме вземат за продавачка на билети.

— Тъй — каза Таня. — Стига вече си гледала само в красивата мутра на мъжа си. Край на тази работа. Време е да печелиш пари.

— Няма да стана проститутка. Гнуслива съм.

— Не ставай проститутка. Ще станеш държанка.

— Какви ги дрънкаш?

Таня запали цигара и много сериозно каза:

— Лада, познавам един мъж… Такива пари никога дори не сме и сънували. Аз дълго няма да се задържа при него, характерът ми не е такъв, не мога да въртя мъжете, а ти си желязна жена и ще го отръскаш до шушка. А пък аз ще ти помогна. Какво ще кажеш?

Вторачихме се една в друга и аз казах:

— И как ще ме тикнеш в ръцете му, глупачко? Ще идеш и ще му кажеш: „Ето ти моята приятелка, чукай я за пари“, така ли?

— Ще постъпим по-умно. Вече имам план.

— Какъв план имаш, Таня?

— Хубав план. Ще дойдеш при мен в неделя да се запознаете.

Когато в неделя видях Аркаша, направо ми се повдигна — той беше с около тридесетина години по-стар от мен, стигаше едва до ухото ми, макар че аз не бях кой знае колко висока, беше плешив, а физиономията му бе от глупава по-глупава. Аз се усмихвах, държах се скромно и проявявах интерес към Аркаша. А в кухнята прошепнах на Таня:

— Мислиш ли, че той има пари? На вид е пълен скапаняк.

— Има. Да не смяташ, че ще изпързалям собствената си приятелка?

Тримата си прекарахме много приятно и Аркаша ме хареса. После разпитал Таня за мен, а тя се направила на тъпа и с готовност му отговорила на всички въпроси. Ние не бързахме, аз не се натрапвах на Аркаша. С него се видяхме само два пъти, но той поддържаше интереса си към мен благодарение на старанията на Таня. Избрахме един ден, — когато Аркаша трябваше да отиде при нея, аз се появих един час по-рано, а Таня ми каза:

— Лада, мъжът ти е актьор и за пет години би трябвало да си научила нещо от него. Ще ревеш така, че и дърво да разчувстваш.

И аз се разревах. На външната врата се позвъни и Таня отиде да отвори, като остави вратата към стаята широко отворена. Аркаша стоеше на прага с букет в ръка, а Таня му каза:

— Извини ме, моля те, но днес не ми е до гости.

Аркаша видя как бюстът ми се тресе от горчивите ридания и се вмъкна в апартамента.

— Какво е станало? Защо плаче Лада?

Таня също изцеди една сълза.

— Върви си, Аркаша, в момента не ни е до теб. — Но в това време той вече беше влязъл в стаята.

— Лада, какво ти е?

— Остави я на мира. Сполетя я ужасно нещастие. Утре трябва да плати вноската за апартамента, събрали парите, но в тролея й откраднали портмонето. А тя се страхува да каже на мъжа си, защото половината от парите са ги взели назаем. Ох, мозъкът ми ще се пръсне. И през ум не ми минава какво можем да направим.

Аз сграбчих главата си с ръце и се разревах още по-силно, а Аркаша притисна рамо до мен.

— Лада, не плачи, аз ще ти помогна. Ще ти дам пари.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, а? — занарежда Таня. — Как ще ти ги върне, какво ще каже на мъжа си?

А пък Аркашка ме галеше по коляното и много нежно ми говореше:

— Ще се разберем нещо, Лада, ще се разберем.

На другия ден той дойде при мен в училището. Цяла нощ бях чела книга в кухнята, за да имам възможно най-смачкан вид на сутринта. Излязох от учителската стая, отпуснала глава настрани и свела очи, а той ми подаде един плик.

— Ето, Лада.

Взех го с трепереща ръка и казах:

— Благодаря, Аркадий Викторович.

След една седмица той ме покани на вилата си. Отидох. Аркаша поиска доста неща срещу парите, които ми беше дал, а аз се постарах и го ощастливих, доколкото можах. Ала и много бързо му хванах цаката. Не мина и месец, а аз вече въртях Аркаша както си исках. Той беше алчен човек, но пък не можеше да устои на напора ми. Започна да се интересува от апартамента ми. По това време вече бе станало ясно, че Аркаша не можеше да диша без мен и че беше хлътнал до уши и аз му казах истината. Той поклати глава, посмя се и ме похвали:

— Хубаво е, че не лъжеш.

Аркаша бързо преуспяваше, а заедно с него — и аз. Ако нещо не ми харесваше, го заплашвах, че ще го пратя по дяволите. Отначало той се страхуваше, но сетне разбра, че обичам парите до умопомрачение и че няма къде да се дяна от него. Затова се успокои, ревнуваше ме по-скоро от приличие и колкото и да е странно, ми вярваше. Аз също свикнах с Аркаша. Макар потните му длани да ми бяха противни, все пак той беше скъпо за мен същество, с него имахме общи интереси и по своеобразен начин дори го обичах.

Но пък и Таня беше права — нашата женска хубост нямаше да е вечна, а аз очевидно се бях заседяла при Аркаша. Душата ми жадуваше нещо друго. И затова вече втори ден си мислех за Дима — не че си мечтаех за него, а просто така — няма–няма, но току си спомня за него и се усмихна.

В понеделник той ми се обади в училището. И започна объркано да говори:

— Лада Юриевна, аз съм Дима, запознахме се с вас в четвъртък, бензинът ви беше свършил.

— Дима — разсмях се аз. — Наистина ли си мислиш, че съм те забравила? Откъде се обаждаш? След час свършвам работа, искаш ли да ме посрещнеш?

— Разбира се! — А в гласа му прозвуча такава радост, че можеше да умили всеки.

Той дойде с една яркочервена кола. В живота си не бях виждала нищо подобно.

— Да не би сам да си я сглобил? — възкликнах аз.

— Сам я сглобих — дори се изчерви от неудобство Дима.

— Направо страх да те хване да се возиш с такава хубава кола. — Хвалех автомобила и Дима с разнежен поглед, а той се смущаваше и явно не знаеше какво да ме прави. Наложи ми се да му се притека на помощ.

— Дима, извинявай, ама съм гладна като вълк. Искаш ли да се отбием някъде и да хапнем нещо.

Отидохме в един ресторант, настанихме се, гледахме се един друг и разговаряхме. Бях принудена да призная пред себе си, че Дима ми харесваше. У него имаше нещо особено, от което сърцето ми сладко се свиваше, а душата ми пееше, А пък той все ми повтаряше „вие“ та „вие“.

— Дима — казах, — как мислиш, много ли съм стара?

— Не — изплаши се той.

— А защо непрекъснато ми говориш на „ви“?

Той се усмихна.

— Не зная. Вие… ти… си като кралица… мислех, че такива жени има само по филмите.

— Всичко е от дрехите. Ако ме видиш по халат, ще ти се сторя толкова невзрачна, че дори ще те досмешее.

— Невзрачна ли? — усмихна се той. — Тази дума не е подходяща за теб.

На другия ден отново се срещнахме, докато мъжът ми беше в театъра. На мен сякаш ми бяха поникнали криле, просто да пукнеш от смях. Цяла вечер обикаляхме града с колата, бъбрехме си, аз се усмихвах и гледах загадъчно, а на сбогуване той ми стисна ръката. Беше забавно.

Докато си почивах, поразмислих малко и реших, че е време да му се покажа по халат. Обадих му се сама на служебното място. Не знаех фамилията му, но тъй като бях упорита жена, поисках да ме свържат с монтьора Дима. И те го намериха.

— Дима… — Гласът ми беше мил и меден. — … аз съм Лада. Искам да те поканя на гости. Как гледаш на това?

— Ами как да… — започна той и замлъкна насред думата. — Добре гледам на това.

— Запиши си адреса — разсмях се аз.

Вече от две години Аркаша ми беше купил един апартамент, в който се срещахме, и нямаше да е грях, ако поне веднъж го използвах за собствено удоволствие. Дима не ми зададе повече въпроси, пристигна на минутата с цветя, шампанско и бонбони. Аз го посрещнах по халат, казах му „здрасти“ и го мляснах по бузата. Той се изчерви, а ръцете му смешно се разтрепереха.

— Как ти се струвам по халат? — попитах аз, а той отвърна:

— По-хубава, отколкото във вечерна рокля.

Настанихме се край масата, пийнахме от шампанското и си побъбрихме за разни неща. Аз гледах към Дима и сърцето ми ту се блъскаше със страшна скорост в гърдите, ту замираше. Ставаше ни все по-трудно да дрънкаме глупости. Засичахме се насред думите и бързешком отмествахме погледи. Аз толкова се вълнувах, че катурнах чашата си и залях панталоните на Дима с шампанско. Скокнах и хукнах да донеса кърпа.

— Извини ме, за бога.

Той се разсмя:

— Няма нищо.

Хвана ръката ми, сърцето ми заби някъде в гърлото, погледнах го в очите и казах:

— Дима, моля те, целуни ме.

Повече не ми се наложи да го моля за нищо. Той беше възхитителен любовник — толкова нежен и страстен, че на всяка жена би й секнал дъхът. Три часа изминаха като три минути и настана време да се прибирам вкъщи. Погледнах крадешком към часовника и понечих да стана. Дима ме сграбчи за ръката и лекичко ме придърпа върху себе си.

— Лада…

Аз само се усмихнах, махнах с ръка на всичко и се притиснах към гърдите му. След един час се обадих вкъщи и установих, че мъжът ми се е прибрал от театъра.

— Валера — казах му, — отбих се тук на една вечеринка, ще позакъснея. Не се тревожи, ще ме изпратят до вкъщи.

И отново се върнах при Дима.

Късно през нощта, докато аз бързешком се обличах, той се приближи до мен изотзад, прегърна ме и тихо попита:

— Лада, нали всичко това не е просто така?

Застинах за миг, извърнах се към него и го погледнах изплашено.

— Глупчо, наистина ли не виждаш, че не е?

— Обичам те — прошепна тихо той и аз също му казах „обичам те“. Че защо пък да не му го кажа?

Положихме огромни усилия, за да се разделим, седяхме два часа в колата пред моя блок, поне на двадесет пъти си вземахме довиждане и отново отлагахме раздялата за още пет минути.

През целия следващ ден ме тресе любовна треска и аз се втурвах към телефона като гладно куче към кокал, а колегите ми ме гледаха с подозрение.

Дима се обади в три часа, когато на мен вече ръцете ми трепереха от нетърпение.

— Дима — изчуруликах аз едва чуто и само дето не се разревах.

— Лада — каза той, а гласът му трепереше. — След малко идвам. Чуваш ли ме?

— Да — отвърнах аз, грабнах коженото си палто и излязох на бегом от училището.

Той пристигна след две минути, но след това не помня как се озовахме в апартамента…

И се започна… Вече не можех да мисля за нищо друго, освен за Дима.

— Като отвързана си — подхилна се Таня. — Видя ли докъде се докара с твоите скрупули. Скъсвай с него, че Аркаша ще вземе да научи и на твоя тъпкач като нищо ще му откъснат главата, че и ти ще пострадаш.

— Няма да научи — намръщих се аз.

— Ти не си хитър човек. Защо се мъкнеш с този хлапак из града? Навсякъде е пълно с познати, ще те наклепят на татенцето и няма да успееш да мигнеш дори.

— Не викай дявола — ядосах се аз, тъй като Таня, разбира се, беше права.

— Знаеш ли какво, Лада, ти си умна жена, но си много чувствителна. Затова изобщо не бива да се влюбваш. Ще закъсаш.

Аз само махнах с ръка.

Изминаха две седмици. Дима както винаги ме посрещна от работа и ние потеглихме към апартамента. Всичко си вървеше по обичайния начин и нищо не предвещаваше бурята, докато той най-неочаквано не ме попита:

— На кого е този апартамент?

— Мой — отвърнах аз с леко запъване.

— Но нали ти не живееш тук?

Не ми се щеше да лъжа Дима, затова помислих малко и му казах истината:

— Нали ти споменах за баща си… Нямам никакъв баща, имам любовник… който е богат.

Казах това и тутакси горчиво съжалих. Лицето на Дима се покри с петна и той целият се разтресе.

— Ти, ти… — Дима започна да се задъхва и не можеше да произнесе нито дума.

Аз се разревах, след което красноречиво и жалостиво му разказах историята на своя живот, а той се въсеше и хапеше устни. През този ден се разделихме някак хладно и аз се съсипах от нерви. Но на другия ден той все пак ми се обади и на сърцето ми олекна, само че не задълго. Дима стана замислен и странен, а в очите му се четеше мъка. Месец след първата ни среща той каза:

— Лада, аз не съм глупак и разбирам всичко… Казано накратко, имам възможност да спечеля добри пари… Не ми се щеше да правя това, в смисъл че ми се искаше да постигна всичко сам… абе говоря глупости… Ако имам пари, ще го зарежеш ли?

Прецених, че няма пречки да се разплача, и се разплаках.

— Нищо не си разбрал — ридаех аз. — Аз те обичам, много те обичам.

Дима стоеше на колене, целуваше ръцете ми и само дето не плачеше заедно с мен.

— Лада, мила моя, просто искам всичко при нас да бъде истинско, искам да се оженя за теб.

Тази идея не ми хареса.

— Дима, ама аз съм по-голяма от теб с пет години!

— И какво от това? Майка ми е по-голяма от баща ми с три години. Много важно! По-добре кажи дали ме обичаш?

— Обичам те.

А след още една седмица, докато лежахме един до друг, Дима каза:

— Затвори си очите.

— Защо? — изненадах се аз.

— Много си любопитна.

А когато отворих очи, върху корема ми имаше един голям изумруд в обков на дълго синджирче. Първо ахнах, а сетне се изплаших.

— Откъде го взе? — нахвърлих се върху Дима.

— Купих го — сви рамене той.

— Купил си го? — Аз скочих от леглото. — Откъде имаш пари?

— Спечелих ги.

— Къде, къде би могъл да спечелиш толкова пари?

Бях ядосана не на шега. Отначало Дима отказваше да ми обясни, а сетне ми разказа една объркана история за някакъв човек, чиято смачкана кола се наложило спешно да ремонтира. Историята звучеше подозрително.

— Дима — казах строго аз, — не се забърквай в нищо.

Той се засмя, погали гърдите ми и попита:

— Обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам.

— Ще го зарежеш ли?

— Ще го зарежа, само не върши глупости.