Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (12)

В петък имаше тържество по случай откриването на новата банка. Таня и Костя вече бяха потеглили натам, аз и Лома също се канехме да тръгнем. Докато се въртях пред огледалото, мъжлето ми се приближи до мен изотзад, прегърна ме и изчурулика:

— Ладенце, колко си хубава, чак дъхът му спира на човек… Тялото ти е като изваяно… — Той мушна ръка под полите ми и успя да ми смачка роклята. — Искаш ли да теглим една майна на тази презентация и да си останем вкъщи. Какво толкова ще видим там?

Не ми се щеше да отказвам на Лома, но този път проявих твърдост.

— Ще потърпиш час-два. Искам да погледна тези умници и да разбера кой колко струва.

Умниците не ми направиха кой знае какво впечатление. На другия ден Таня и Костя дойдоха вкъщи и започнаха да навиват Лома. Той капризничеше и се ядосваше и всички ние страшно се измъчихме с него. Ала след две седмици на мъжленцето ми започна да му харесва, той взе да се прибира със сияещи очи и да заявява още от прага:

— Лада, ей сега ще умреш от смях…

Аз не умирах от смях, но се радвах за мъжа си. Вече беше леко и приятно да се работи с него. Лома имаше желязна памет, не по-лоша от юмруците му, и макар че бог го бе ощетил откъм количество мозък, за сметка на това го бе дарил с хитрост и животински усет в излишък. А за това, че от време на време трябваше да се пребъркват джобовете на ближните, нямаше нужда да му се напомня. Костя умело го инструктираше, а Лома бе в състояние да запомни текст от пет страници и на другия ден да го възпроизведе дословно. Момчетата в банката много скоро разбраха какво ги бе споходило. Но, както е известно, най-силното на руснака е акълът, който му идва сетне.

Късно през есента, след един незабравим разговор на четири очи в кабинета зад дъбовата врата, в който Лома за изненада на своя събеседник демонстрира не само животински маниери, но и необикновен ум, на гости ни дойдоха двама мъже. Вярно, те изобщо не приличаха на гости, тъй като изглеждаха изплашени, нервни и неприлично суетливи. Бях се срещала и с двамата само веднъж по време на презентацията и затова, след като отворих вратата, си позволих да изразя известно недоумение.

— Здравейте — изписуках аз с усмивка, като поглеждах ту към единия, ту към другия.

Единият от мъжете беше среден на ръст, слаб и блед, имаше наченки на ранно оплешивяване, носеше остра брада, а фамилията му беше Перезвонов. Лома моментално го кръсти Звънеца заради неутолимото му влечение към дългите речи. Другият бе висок, як и за разлика от приятеля си говореше малко и само когато се налагаше, за което можеше да се предположи, че спомага и фамилията му Мълчанов. В момента той държеше в ръце черна папка, която по известни причини много ме интересуваше.

— Здравейте — отвърнаха ми те и се усмихнаха, макар да се виждаше, че не им беше до усмивки. — Генадий Викторович вкъщи ли си е?

— Вкъщи си е, моля, заповядайте.

Те влязоха. Лома се появи в антрето. Тъй като очаквахме това посещение, мъжлето ми се разхождаше у дома със закопчан догоре костюм и, както винаги, изглеждаше убийствено, макар и по онзи свой си бандитски маниер, сякаш напук на всичките ми опити да му придам вид на порядъчен гражданин.

— Насам, ако обичате — казах аз, посочвайки с ръка към вратата на хола, а Лома кимна с глава.

— Да вървим, момчета.

Затворих вратата след тях и отидох в съседната стая. Там един срещу друг седяха Костя и Таня. Щом ме видя, приятелката ми вдигна глава и попита:

— Лома ще се справи ли?

— Има си хас.

Костя стана от фотьойла, отиде до прозореца и тихо каза:

— По дяволите, вълнувам се като на изпит.

— Няма защо — успокоих го аз. — Всичко е наред и дори нещо повече. Гена разбра какво искат от него, а когато той по някаква случайност разбере нещо, цена няма.

Ние се настроихме за дълго чакане, но разговорът отне не повече от половин час. Гостите се облякоха мълчаливо в антрето, сетне външната врата се захлопна и ние излязохме от стаята. Лома седеше във фотьойла и се подсмихваше.

— Какво стана, Гена? — попитах аз и седнах на коленете му.

— Няма проблеми — кимна той и ме целуна.

Върху масата бе оставена същата онази кожена папка. Костя седна, придърпа я към себе си и започна да изучава съдържанието й. Таня потропваше до него и непрекъснато се опитваше да надзърне в очите му. Най-сетне Костя вдигна глава, погледна ни един подир друг и каза:

— Сега е моментът Мълчанов да умре.

Лома се вторачи в мен, а аз едва забележимо му кимнах.

Докато пържех кюфтета на мъжа си, Таня се въртеше покрай мен и бъркаше с пръсти ту в едната, ту в другата салата.

— Погребват Мълчанов с поп — обяви тя след пет минути. — Изискани хора…

— Сега така е модерно — свих рамене аз.

— Опелото е днес в един часа. — Таня се замисли, загледана в полилея. — Той… беше уважаван човек в града. Между другото, поканиха ме…

— Извини се, че си заета, изпрати две съболезнователни телеграми и купи венец на покойника…

— Не бе, аз бих отишла… в смисъл бих му оказала последна почит… и изобщо бих послушала как пеят.

— Ти си се побъркала — ядосах се аз.

— Изобщо не съм се побъркала… На душата ми става толкова чисто и ми се приисква да плача.

— Какво пък — въздъхнах аз, — иди да си поплачеш.

Таня погледна часовника и заситни бързешком към вратата.

 

 

Една вечер Лома се прибра доста замислен, започна да обикаля из апартамента и непрекъснато ме поглеждаше. А някъде след час и половина не издържа и каза:

— Лада, трябва да си поговорим…

Разговорът ни беше бурен, аз за пръв път крещях на мъжлето си и накрая му казах:

— Ломе, да не си посмял да се замесиш с наркотици.

С този занаят в нашия град от години се занимаваха само друговерци. С тях си живеехме на принципа: вашето си е ваше, нашето — наше… И не беше трудно да се разбере откъде беше изникнал този въпрос тъкмо сега: още преди време старият приятел на Лома Льоша Моисеев мътеше водата и обещаваше бесни пари.

— Защо трябва да се отказваме от такива печалби? — ядоса се Лома. — Работата е сигурна, машината е смазана, а пък друговерците ще ги направим на трътки, няма защо да се разпореждат при нас.

Потиснах командирските нотки в гласа си и жалостно зачуруликах:

— Винаги съм казвала на покойния Аркаша да не се забърква в тази работа. Нещата ни, слава богу, вървят добре, а който ламти за такива мангизи, само си търси белята.

Лома не понасяше да му се споменава за бившия му съратник и тук сбърках. Името на Аркаша го връщаше към мрачните мисли за Дима. Макар че според мен бе минало доста време и макар да лекувах раните на Лома всекидневно и старателно, те все още бяха отворени и го боляха.

— Аркаша се страхуваше да направи крачка без теб, но аз си имам своя глава на раменете — кресна той. — Льоша е прав, пък и сам виждам, че работата е сигурна. В момента имаме сили да сложим всичко под контрол.

Изплаших се от тази решителност и на другия ден свиках съвета. В началото мненията се разделиха. Костя ме изслуша, сви рамене и заяви:

— Парите не миришат.

Таня стигна още по-далеч.

— Че защо не? Моисеев е подлец, но не е глупак, а в тези негови намерения дори долавям признак на гениалност.

— Млъкни — ядосах се аз. — Гениалност… По отношение на наркотиците имам твърд и непоколебим принцип…

— Зная, зная — намръщи се приятелката ми. — Успокой се. Става въпрос за пари, а не за морални принципи.

— Ние строим Империя — реших да подходя към въпроса от друга страна, — а Империята означава закони. Те трябва да бъдат създадени, а след като ги създадеш, трябва да ги спазваш. В противен случай един прекрасен ден всичко ще рухне като картонена къща. Има и още нещо. За всеки човек трябва да има граница, която той не бива да прекрачва. Докато се върти около нея, Бог го търпи и му прощава разни лудории, но нервите на Господа също не са железни и той може да се разгневи, а както е известно, Господ е всемогъщ и няма никакъв смисъл да си мериш силите с него.

Напоследък Таня доста размишляваше за Господ, а сега се натъжи.

— Мислиш, че ако се забъркаме в тези лайна, късметът може да ни изневери, така ли?

— Така мисля — кимнах аз. — Това е нова работа за нас. Докато натрупаме опит, доста ще си изпатим и дори ще се лишим от някои неща.

— Хем сърби, хем боли, хем мама не дава — каза Таня и почеса носа си.

Костя стана от фотьойла.

— Щом Лада е против, това вече е достатъчен повод да се откажем. Проблемът тук е друг — Лома.

— С Лома ще се заема аз — кимнах.

— А ще успееш ли? — усъмни се за пръв път в способностите ми Таня. — Май че страшно се е навил.

— Ще успея — уверих я. — Но Моисеев вече не е наш човек. Лошият съветник е по-страшен от чума.

— Ще му изпеем ли песента? — сепна се Таня.

— Налага се да му я изпеем — каза Костя. — Но това трябва да стане с височайше позволение. Ако сега Льоша гушне босилека, всяко магаре ще разбере за какво става дума, а пък Лома изобщо не е чак толкова глупав, колкото изглежда. Ако заподозре нещо, ще загубим влияние върху него и тогава цялата работа ще иде по дяволите.

— Дааа — проточи Таня и потъна в размисъл.

— Измисли план — казах аз.

— План ще има. Ти се заеми с Лома, а пък аз ще помисля как по-хитро да спипаме Моисеев.

През цялата вечер се разхождах със сведени очи, държах се мило с мъжа си, но бях тиха и мълчалива. На два пъти се разплаках — веднъж в банята и веднъж в кухнята, докато миех чиниите. Лома веднага забелязваше промените по лицето ми, но този път явно бе решил да се държи твърдо и упорито мълчеше. Аз дори не отворих дума за бизнес, а през нощта проявих особена нежност към мъжа си.

— Ама че си досадна — въздъхна Лома, стана, разходи се из спалнята, отиде до кухнята и донесе сок в една висока чаша, а сетне седна на леглото и започна да ме разглежда с известна строгост. — Непременно искаш да стане на твоето — каза той обидено. — Зная какво значи женски капризи, всичко разбирам и затова никога нищо не съм ти отказвал. Поне веднъж казал ли съм ти „не“, кажи де? Ядосал ли съм се поне веднъж, намеквал ли съм ти, че нещо не ми харесва? Много добре знаеш, че е достатъчно да кажеш една дума или да кимнеш с глава и аз ще си постеля на пода, за да ти доставя удоволствие. Но не ми се бъркай в работите, когато не съм те молил. Умна жена си и винаги съм се вслушвал в съветите ти, но сам ще решавам какво и кога ще правя.

— Работата не е там, Гена — занареждах аз. — Друго нещо ме мъчи. Преди няколко дни по телевизията показваха деца на не повече от дванадесет години и те вече бяха наркомани. Ужас да те обземе, като ги погледнеш, не приличат на хора, а всяко от тях има родители, бащите им и майките им сигурно не са желали такъв живот за тях и това са все прилични родители, а не някакви пияндурници… Но могат ли да ги опазят, когато тази дрога е навред и навсякъде? Знаеш ли какво става в града? Което и да е училище да вземеш, всеки ученик от горните класове вече е опитвал тази гадост, във всеки нощен клуб можеш да си я купиш без проблеми, стига да знаеш към кого да се обърнеш, а ако не знаеш, доброжелателите ще ти подскажат. А няма нищо по-лошо от наркотиците, те са най-прилепчивата зараза. Нали съм ти разказвала за брат си… Не можеш да си го представиш и бог да ни пази да преживеем такова нещо — да виждаш как най-близкият ти човек се превръща в полуидиот… — На това място аз се разплаках с глас, а мъжлето ми започна да ме прегръща и да ме гали по гърба. — Страх ме е, Гена, Господ ще ни накаже… А ние в момента сме си толкова добре и Божият гняв ни е напълно излишен. Наистина ли искаш заради някакви си скапани хартийки да тровим собствените си деца? Слава богу, имаме пари, които ще стигнат и за нас, и за внуците ни, защо трябва да си слагаме грях на душата?

— Добре де, Ладенце, стига де — разстрои се Лома, бършейки сълзите ми. — Честно казано, не се сетих за това, в смисъл за брат ти и изобщо как се отнасяш към тези неща. Ядосах се, защото засегна гордостта ми, понеже все искаш всичко да става на твоята, а пък аз каквото и да кажа, все не е правилно… Когато си поговориш с мен, всичко ми става ясно, както сега, вече и сам разбирам, че тази гадория не ни трябва. Ще намерим откъде да смъкнем още пари.

— Знаеш ли защо скочих срещу Льоша? — реших да обясня аз, подсмърчайки. — Защото той е алчен до видиотяване и у него няма нищо човешко. С теб мога да си поговоря и ти ще ме разбереш, а той отдавна е продал душата си на дявола и не вижда нищо по-далеч от дългия си нос. И постоянно ти съска в ушите…

— Аз пък като го чувам… — махна с ръка Лома и започна да ме целува. Сетне вдигна глава, погледна ме в очите, покашля се и попита някак плахо: — Ладенце, не си ли бременна?

— Сега ме е страх да родя — оплаках се аз. — Такива неща стават наоколо…

— Глупости. Жените трябва да раждат и изобщо няма от какво да се страхуват, особено ти… Впрочем трябва да поизбутаме малко друговерците, защото си живеят тук като че ли са у дома си. Нека да тровят собствените си деца, а нашите сами ще си измислят как да влязат в гроба.

 

 

След една седмица Вячеслав Сергеевич, умен и схватлив човек, когото фамилиарно наричахме Славик и който ни бе зачислен от Костя, за да се занимава с цялото ни счетоводство, донесе отчета и каза, обръщайки се към Лома:

— Гена, трябва да проверим Льоша Моисеев. Имам едно подозрение — много краде, самозабравил се е и е решил, че той е господар на казиното.

— Искаш да кажеш, че трябва да му изпратя ревизия, така ли? — подсмихна се Лома.

— Ревизията не е наша работа, но се налага да го проверим и да го сложим на мястото му. Зная, че вие сте приятели, но това не е повод да се краде. Приятелите трябва да бъдат уважавани, а не — обирани. Струва ми се, че Моисеев е забравил това.

— И как мислиш да го спипаш? — учуди се Лома.

— Това не е сложно. Ще му изпратя един човек. Льоша няма да знае нищо. Той е външен, сече му пипето и ще се ориентира какво става там…

След месец пред Лома се появи един лист, от който се виждаше, че Моисеев краде отдавна и много. Лома се отнесе спокойно към тази новина.

— И какво от това? — попита той и отмести листа. — Нека си краде…

— Работата не е в това, че краде — настърви се Таня и скокна от фотьойла, — а в това, че не те уважава… Само глупаците позволяват да ги лъжат — изпусна се приятелката ми и моментално прехапа език под мрачния поглед на Лома. Впрочем тя трудно можеше да бъде отклонена от избрания път, затова, след като помълча малко, отново изпробва почвата: — Присвоил си е много власт, въобразил си е, че може да си съперничи с теб. И си е разпасал пояса. А пък приказките изобщо не си ги мери. Казаха ми, че преди няколко дни дрънкал подлецът, че Лома отдавна трябвало да бъде застрелян само заради циците на Лада…

— Какво ли не казва човек на пияна глава — махна с ръка Лома. — На приказки мъжете понякога са бетер жените. А пък като се натряска, Льоша може да надрънка какво ли не…

Нежеланието на мъжлето ми да се сбогува с аверчето си много ни разстройваше, а след всичко случило се стана опасно да „изпеем песента“ на Моисеев по собствена инициатива.

— Виж какво, душко — каза ми Таня, — я се поотъркай малко у Льоша. Той от дълго време ти е хвърлил око.

— Да не си откачила? — учудих се аз. — Лома ще ми откъсне главата.

— Направи го хитро. Без думи и излишни движения, само със загадъчни погледи. Льоша е женкар, мозъкът му е в гащите, пък и чуждата жена винаги е по-апетитна. Удоволствието е двойно — хем чукаш мадамата, хем правиш сечено на приятелчето си. А Лома му е същински трън в очите, защото се издигна много високо. Льоша не може да го стигне. Затова няма да пропусне възможността и ще клъвне. И ще налапа плячката, няма да се сдържи, ще зарита срещу ръжена, понеже е мъж с характер. И тогава ние ще спипаме сладурчето.

Така че новогодишните празници дойдоха като по поръчка, понеже народът в кантората гуля три денонощия поред. Аз реших да удостоя ресторанта с присъствието си и отидох там заедно с мъжлето си. Тук Моисеев се чувстваше като господар, поне пет пъти се обърна към Гена на „Ломе“ така, че всички да го чуят, и братски го тупаше по рамото. В отговор мъжът ми го прегърна, спомни си нещо от тяхната младост и го нарече „брат“.

— Здравей, Ладенце — приближи се до мен Льоша. — Хубавицата ни тя. Съвсем забрави старите си приятели, а пък навремето често се виждахме.

Устните на Лома се кривяха в усмивка, но зениците му се стесниха като на котка. Таня беше права, че Льоша имаше малко мозък, но интуицията му бе още по-малко.

Настанихме се край масата. Таня се тръшна отляво на Лома, аз — от дясната му страна, а Льоша, който искаше да бъде колкото се може по-близо до приятеля си, седна до мен. Банкетът беше бурен, в духа на старите времена. Аз наблюдавах всичко това без одобрение, но спокойно.

— Искаш ли да си ходим? — прошепна ми Лома.

— Защо? Не искам, та после тези умници да дрънкат, че съм те откъснала от приятелите ти. Ще постоим още малко и ще им се полюбуваме.

Подпийналите момичета минаха всякакви граници. Аз се подхилвах, а Гена се въртеше на мястото си. Когато всичко това ми омръзна, излязох на чист въздух. Моисеев веднага ме последва.

— Май не ти харесва при нас, Ладенце — каза той с подла усмивка.

— Не ми харесва — кимнах аз. — Махни девойките от Лома, че иначе ще нанеса значителни щети на вашето заведение. Мъжът ми няма никаква нужда от твоите момичета.

— И аз така си мисля — съгласи се Льоша. — Лома е извадил късмет, просто нямам думи.

— И ти можеш да извадиш късмет, ако не се правеше на интересен.

Върнах се в ресторанта. Лома мрачно се оглеждаше във фоайето, но щом ме видя, тръгна към мен и в същия миг съзря през прозореца Льоша, който пушеше пред входа.

— Какво става тук? — попита той страховито.

— Нищо не става, Гена. Посъветвах твоето приятелче да поукроти малко девойките. Аз съм спокойна жена, но без проблеми мога да издера очите на някоя самозабравила се мръсница.

— Пак ли започваш… — плесна с ръце Лома.

— Пак. Превърнали сте ресторанта в бардак, прости ми господи.

Върнахме се в залата. След няколко минути най-игривите мадами незабележимо ни напуснаха. Лома изглеждаше доволен, а Таня се подсмихваше и шепнеше нещо в ухото на Моисеев. Той се хилеше и ме стрелкаше с погледи. Аз също го поглеждах. Не много често, но с тежест. Льоша пиеше доста и бързо се напиваше. Докато ме гледаше и точеше лиги, взе да си спомня миналите времена, надрънка куп излишни неща, забърка дори бившия ми мъж, а сетне и Дима. Лома стана без помен от усмивка и каза:

— Хубаво си прекарахме, време е да си вървим.

— Къде си се разбързал, Ломе, нека да се полюбувам още малко на жена ти.

— Ама че глупак — пошушна ми възторжено Таня в ухото.

— Любувай се на своята. Да вървим, Лада.

Метнах един последен нежен поглед към Моисеев и тръгнах след мъжа си.

Веднага след като се качихме в колата, аз се извърнах към прозореца, а хитрата тарикатка Таня започна да съска:

— Защо се разстройваш? Не си струва да лееш сълзи заради един глупак… Пияница нещастен… езикът няма спирачки.

— Ладенце, какво има? — наежи се Лома.

— Повече кракът ми няма да стъпи тук, а този идиот не искам да го виждам. Какво си позволява той!

— Да, навремето хората оставаха без глави и за по-дребни неща — закима с глава Таня. — Льоша окончателно се е разхайтил, разхайтил е и момчетата. Как може да дрънка на пияна глава такива неща пред една жена… безмозъчен човек, прости ми господи… И Лада има право да се обиди. Въпреки че ти е приятел, нямаше защо така да я изпива с погледи и да припомня какви ли не глупости. Лада ти е жена и той би трябвало да знае, че това е чужда собственост, особено ако е твоя, което значи, че е неприкосновена. А пък той беше готов да я изяде със зъркелите си. Това не е хубаво, не е по човешки. Похотливите му мисли са изписани на тъпата му мутра. Разбира се, Лада никога не би му позволила нищо подобно, но в случая работата дори не е в това. Ако един човек не знае какво може и какво — не, и хвърля око на чуждото, значи и в работата не може да му се има никакво доверие. Щом някой те предава за дребните неща, значи ще те предаде за големите…

Когато след три дни излизах от басейна, с изненада забелязах наблизо колата на Льоша. Самият той също се появи тутакси. Беше трезвен, гладко избръснат и спретнато облечен, което се случваше много рядко. Аз си мислех, че не е чак толкова тъп, та да се дотътри ей така, и се надявах на резултати не по-рано от месец. Но Таня се оказа права и по този въпрос: Моисеев влезе в капана като мечка в кошер, без особено да му мисли.

— Здравей, Льоша — казах с известна изненада.

— Здрасти — подсмихна се той. — За фигурата си ли се грижиш?

— Грижа се — кимнах аз. — Единствената ми грижа вече е как да доставя удоволствие на мъжа си, а за целта фигурата е много важно нещо.

— Бог с нищо не те е обидил…

— А ти какво правиш тук? — полюбопитствах аз.

— Минавах наблизо, видях те… Хайде да се поразходим, времето е страхотно и изобщо…

Погледнах го многозначително, разлюлях бюст и завъртях глава.

— Не е редно да се разхождаме заедно. Ще тръгнат приказки, а такива шегички с Лома излизат солено…

— Не ти ли писна от него? — Аз се усмихнах. — Момчетата разказват, че сутрин той разхождал кучето ти, вярно ли е? — Усмихнах се още по-широко, докато Льоша се опитваше да измисли какво още да ми каже. — С кола ли си? — попита той.

— Не, предпочитам да подишам чист въздух.

— Качи се, ще те закарам. — Аз вдигнах вежди и завъртях глава. — Не вярвам, че се страхуваш чак толкова от мъжа си. Той те гледа в очите. Всички го знаят.

— Не бива да разпространявате глупави слухове… — Измерих го с поглед и важно добавих: — Езиците на вашите браточки са по-дълги, отколкото на жените. А на мен клюки не ми трябват… Довиждане. — И направих крачка встрани. — Ела ни на гости.

— Ще дойда — отвърна неопределено Льоша.

И наистина не след дълго дойде, както се полага, с бутилка. Настани се в кухнята ни с вид на човек, който се кани да дочака дълбоката си старост при нас. Вече беше доста подпийнал и започна да дрънка още от прага. През първия половин час Лома уж се радваше на посещението на приятеля си. Аз сложих масата и поседях малко при тях. След това излязох от кухнята, само забравих да затворя вратата, и започнах напрегнато да се вслушвам. Лома най-искрено се опитваше да намери общ език с приятеля си, без да подозира, че съдбата категорично и непреодолимо бе успяла да ги раздалечи. Пияната физиономия на Льоша, силният му глас, псувните му и навикът му да бърше ръцете си в покривката много скоро започнаха да го изнервят. Лома млъкна и се тормози в продължение на още половин час. Самият той пиеше умерено, а напоследък и много рядко, а когато си пийнеше, в зависимост от настроението си или мълчеше, или се гневеше. Благодарение на моите старания успяваше да запази доброто си настроение, затова отдавна не го бях виждала разлютен. А сега, в отговор на настойчивите съвети на Льоша, Лома на два пъти избухна и се разкрещя, и то силно и нецензурно — нещо, от което аз успешно го бях отучила. Е, как да не се порадва човек на глупостта на Льоша?

Стана време да се изведе кучето, аз се облякох и надникнах в кухнята.

— Гена, ще изведа Роки.

Лома започна да се върти на мястото си, защото не обичаше да ме пуска сама, особено късно вечер.

— Почакай малко, ще го изведем по-късно.

— Няма нищо, аз ще го изведа — проявих разбиране. — Вие се забавлявайте.

Виждаше се, че на Лома му бе омръзнало от тази забава. Той излезе след мен в антрето.

— Лада, изведи го само пред входа. Навън е тъмно, а ти не си с бултериер, Роки не може да те пази, не става за тази работа.

— Ще постоя малко на двора — съгласих се аз. Той много се притесняваше.

Излязох, а когато се прибрах, Льоша вече се беше натряскал до такава степен, че дори не помнеше кой е и къде е. Започна да ме хваща за ръцете, тикаше ми чаши с алкохол и ръсеше такива шегички, че можеха да вбесят и светец. А Лома не беше светец и затова физиономията му почервеня, очите му се наляха с кръв, а юмруците му се свиха. По всичко личеше, че легендарният му пристъп щеше да настъпи всеки момент. Погледнах мъжа си със съчувствие и излязох от кухнята. Льоша беше толкова пиян, че не забеляза признаците на надигащата се буря и много скоро се сблъска лице в лице с нея. Лома го избута по стълбището от третия етаж, като преди това все пак му извика такси. Върна се зъл като оса. Аз се захванах да го утешавам.

— Уж не е глупав човек — гневеше се Лома, — а като се напие, напълно оглупява. И какви само ги дрънка…

— Гена, не се сърди. Разбирам, че той ти е приятел и не искам да си мислиш, че отблъсквам твоите приятели, но няма да преживея още едно такова посещение. Не обичам чужди хора да ме хващат за ръцете. Не исках да го обидя, но още ми е гадно.

— Станал е един такъв недодялан — кимна в знак на съгласие Лома, — не се чува какво дрънка… Преди май не беше такъв…

— Може просто да не си обръщал внимание…

— Не зная… Утре ще си поговоря с него да не се мъкне тук повече пиян. Ако е трезв, това е друга работа…

— Не съм ти казала, че преди няколко дни ме срещна на басейна и също дрънкаше някакви простотии…

— Че какво е правил на басейна?

— Не зная, каза, че минавал оттам.

— Откъде е минавал, там е задънена улица… — Лома се навъси.

— Да върви по дяволите — казах аз и се притиснах силно до мъжлето си.

— Замръзна ли, докато разхождаше Роки?

— Изобщо не ми се разхожда без теб — хем нямам настроение, хем ми е скучно. И въобще без теб не се чувствам добре. Когато си до мен, всичко изглежда по-различно…

— Ами като се домъкна този глупак — въздъхна с досада Лома, — само ни развали вечерта.

На другата сутрин се обадих на Моисеев. В гласа му звучеше страдание, той смътно си спомняше предишната вечер и се чудеше на разбитата си физиономия.

— Лома е бесен — казах му аз — и ще ме побърка от ревност. Запази за себе си пиянските си мисли. — И тежко добавих: — Трябва да сме по-предпазливи.

Съдбата започна да ни сблъсква с Льоша уж случайно, но често. Срещахме се ту тук, ту там. За това се грижеше Таня, а когато тя се заемеше с нещо, го правеше по най-добрия начин. Аз му се усмихвах многозначително, а тя му шепнеше и в двете уши. Общо взето не се получаваше зле. На няколко пъти той ми се обади по телефона, като започваше с думите: „Как е Гена?“, а завършваше с напевното „Ладенце“. Често се навърташе покрай басейна и според Таня панталоните му ставаха тесни. Той невинаги можеше да изрази чувствата си с думи, но ме гледаше похотливо и разпалено и аз не го възпирах, а дори тъкмо обратното — демонстрирах му достойнствата си охотно, но мълчаливо… А Таня не оставяше на мира Лома:

— Защо Льоша непрекъснато обикаля наоколо, накъдето и да погледнеш — все той? Заради наркотиците ли те обсажда? Лепнал се е за Лада… Да не би да е решил, че като не го пускат през вратата, ще влезе през прозореца? Щом той не е успял да те склони, да те убеди тя? Накъдето и да се обърнеш, все Моисеев насреща, като че ли си няма друга работа. Лада се бои да ти каже, за да не развали мъжкото ви приятелство, но на мен ми се оплаква, че Льоша направо се е заселил до басейна, може и палатка да си е опънал там, защото ден не минава, без да го срещне. Това хубаво ли е? Но аз не съм Лада, не се страхувам от теб и винаги ти казвам истината в очите. Приятелите не постъпват така. Той може и да не си мисли нищо лошо, но в какво положение я поставя? Ами ако някой забележи това? Ще тръгнат разни клюки, а ти си строг човек, няма да започнеш да изясняваш нещата и тогава кой ще бъде виновен? Та затова Лада плаче и се бои да ти каже, а пък аз ти казвам, защото тя ми е близък човек и не мога да гледам през пръсти на нейните мъки…

Дългите речи на Таня въздействаха в две посоки и сега, когато двамата приятели се срещаха, изпитваха неудобство един към друг, което на пръв поглед не се забелязваше, но те го долавяха. А Таня старателно наливаше масло в огъня…

Вече близо месец Вова усърдно се навърташе покрай Моисеев, пиянстваше с него и му влачеше мадами. Той нямаше равен в готовността си да прави услуги и много скоро се превърна в нещо като доверено лице на Льоша. Тъй че ние имахме много добра представа за посоката на мислите му. Впрочем въпросните мисли бяха глупави и не блестяха с оригиналност. Скоро на масата пред Лома се появи една касета. Таня пламтеше от праведен гняв.

— Чуй какви ги дрънка твоето приятелче. Направо да си запушиш ушите, мамка му… — Аз донесох касетофона, а Таня рече: — Ти, душко, излез оттук. Изобщо не бива да слушаш тези гадории.

— Защо да не бива, ще ги чуя — заявих твърдо и седнах на дивана.

Вова здравата се бе постарал. Моисеев дрънкаше много, глупаво и опасно. След десет минути Лома вече седеше мрачно навъсен, а след двадесет започна да се подхилва. Тази негова усмивка можеше да накара дори покойник да си смени последния адрес. По-нататък стана още по-интересно, защото полетът на фантазиите стигна до моята персона. Беше ми много забавно да слушам тези неща. Но не и сега. Скокнах от дивана, измъкнах касетата, захвърлих я на пода и я стъпках с тока си.

— Каква гадория! — просъсках гнусливо.

Лома скръсти ръце на коленете си и се загледа в една точка.

— Винаги съм казвала, че щом някой те предава за дребните неща, ще те предаде и за големите — каза Таня.

— Я си върви вкъщи — посъветвах я аз.

Приятелката ми кимна едва забележимо и изчезна.

Аз отидох при мъжа си, прегърнах го и седнах на коленете му.

— Забрави за това — помолих го тихо, макар да знаех със сигурност, че Лома никога нямаше да го забрави.

— Да върви по дяволите…

Мъжлето ми ме прегърна, притисна буза до ръката ми и изчурулика:

— Ладенце — след което въздъхна, — човек не бива да има доверие на никого…

— И на мен ли?

— На теб ти вярвам — каза Лома и ме погледна в очите като кученце.

— Слава богу… Останалото все някак ще го преживеем…

На сутринта се обадих на Таня.

— Трябва час по-скоро да решим проблема с Моисеев. Да не вземе в крайна сметка да ни изпързаля. Лома ще се успокои и ще му прости. Той направо е смахнат на тема детство и непрекъснато повтаря: „От малки сме заедно…“

— Ще го решим — каза Таня, помълча малко и добави: — Времето е прекрасно, не искаш ли да покараш ски?

— Да речем, че искам.

— Ами тогава иди на вилата си. А пък ние ще спретнем една командировка на Лома.

— Той никъде няма да иде без мен. А пък ако много му се наложи да замине някъде, ще намери начин да ме затвори вкъщи и ще ме изтормози с обаждания по телефона.

— Това и без теб го знам. Но по-важното е някой сигурен човек да подшушне на Льоша, че Лома е заминал и че ти си седиш сам-самичка на вилата и умираш от скука.

— И ти мислиш, че той ще дойде, така ли? — усъмних се аз. — Наистина ли е чак такъв глупак?

— Нали чу касетата? Той си има натрапчива идея. Бъди спокойна, ще се появи…

— Таня — изплаших се аз, — тази работа нещо не ми харесва. И на Гена едва ли ще му хареса…

— Не се бой, Лада, ще го направим по най-добрия начин.

Въздъхнах тежко, затворих слушалката и започнах да мисля как по-хитро да убедя Лома да ме изпрати на вилата. Някъде към десет часа му се обадих в кантората.

— Гена, ще си дойдеш ли за обяд?

— Не, Лада, заминаваме с Костя. — Значи Таня бе успяла да му даде ценни указания.

— Така ли? Късно ли ще се върнеш?

— Не зная. Като свършим, веднага ще си тръгнем. Ще ти се обаждам…

— Дали да не отида на вилата да покарам малко ски? Момичетата ми се обаждаха да питат дали няма да ходим… Времето е прекрасно, грехота е да се седи вкъщи.

— С кого ще отидеш? — попита Лома. Той не харесваше нито моите приятелки, нито излизанията ми от къщи. Разказах му подробно всичко и мъжът ми като че ли се успокои.

— Може ли да ида, а, Гена? — попитах с тъничко гласче.

— Иди — отвърна той.

— Благодаря ти. Ще покараме ски, а вечерта ще си направим една сауна…

— Ама ти искаш да пренощуваш там, така ли? — наежи се той.

— А не може ли?

— Добре де, остани — каза Лома след кратък размисъл. — Аз ще дойда направо там.

След като го уверих, че много го обичам, започнах да организирам приятелките си. Това не беше трудна работа и не ми отне много време. След един час тръгнахме за вилата.

В пет часа върнахме Людмила в града, защото тя не можеше да остане с преспиване, а двете с Ирина се разходихме покрай селището, слушайки с удоволствие как снегът хрущи под краката ни, и се прибрахме в къщата. Тъкмо се наканихме да отидем в сауната, когато под прозорците спря кола.

— Гена ли дойде? — попита Ирина.

— Едва ли — отвърнах аз. — Виж какво, я иди горе и остани там малко.

Ирина беше схватлив човек и се качи на втория етаж, а аз отидох да отворя вратата. На прага стоеше Моисеев и се хилеше.

— Как си, Ладенце? — попита той с онази особена интонация, която май предполагаше, че аз моментално ще се хвърля на шията му.

В отговор демонстрирах невиждана изненада:

— Альоша? Как се озова тук?

— Минавах наблизо. На вратата ли ще ме държиш, или ще ме пуснеш да вляза?

— Гена го няма…

— Зная. Защо се изплаши така? — изсумтя той.

— Изобщо не съм се изплашила. Влизай.

Той влезе, свали си якето и се разходи из къщата, но не сваляше поглед от мен.

— Добре сте се обзавели — каза с усмивка. — Ти ги можеш тези неща… Каквото и да подхванеш, все става.

— За какво говориш? — учудих се аз.

— За много работи. — Той седна във фотьойла и попита: — Лома задълго ли замина?

— Обади му се и го попитай.

— Тебе питам.

— Защо си дошъл?

Льоша се засмя и ме погледна някак палаво.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той.

— Какво? Да, имам, разбира се. Какво да ти донеса?

— А ти какво ще пиеш?

— Коняк.

— Тогава и аз ще пия коняк.

Отидох в кухнята, а след това се качих горе. И пошепнах на Ирина:

— Обади се на Гена и му кажи, че при нас е дошъл някакъв пиян мъж. Кажи му, че съм много изплашена.

— Май нещо не ми приличаш на изплашена, очите ти направо пламтят — усъмни се приятелката ми.

— Направи каквото ти казах — изхилих се аз, — ще има време и да се изплашим. Обади му се и след половин час слез долу.

— Ясно. Винаги на вашите услуги, макар да не се ориентирам напълно накъде духа вятърът.

Върнах се при Льоша. За мен си оставаше пълна загадка защо той беше толкова сигурен, че го чакам и че изгарям от нетърпение да съм с него. Разбира се, Таня заедно с Вова бяха способни на много неща, но въпреки това човек не можеше да е чак такъв тъпанар.

Седнах във фотьойла срещу него. Той наля коняк в чашите и каза:

— За нас, Ладенце.

Кимнах и изпих питието си. След няколко минути Льоша започна да скучае, защото на него поначало винаги му беше трудно да разговаря с мен, а пък сега аз си отварях устата с видимо нежелание, седях насреща му и се усмихвах. На няколко пъти той понечи да стане, но нещо го възпираше и най-вероятно това беше съмнението в собствените му сили. Макар Льоша да минаваше за женкар, мадамите не се отзоваваха много ласкаво за достойнствата му. Страхуваше се да не се изложи, но не му се искаше и да отстъпи. Общо взето в момента той страшно приличаше на лисицата от известната басня. Както казваше Таня — хем сърби, хем боли, хем мама не дава.

Когато най-сетне като че ли събра сили и се насочи към мен, на стълбите се появи Ирина и развеселено каза:

— Здрасти. А пък аз не знаех, че имаме гости.

Льоша изненадано се обърна и заяви с известна обида:

— Мислех, че си сама…

— Никога не ходя никъде сама. Мъжът ми не ме пуска, ревнив е…

— Чувал съм — кимна Льоша и като че ли се успокои. — А твоята приятелка рано ли си ляга?

— Аз изобщо не си лягам нощно време — изсмя се Ирина и си наля коняк.

— Така ли? Нощем трябва да се спи, казват, че е полезно за здравето. — Ние продължихме да си седим и да си разменяме такива шегички. Ирина разглеждаше госта. Льоша се опитваше да разбере какво става, а аз очаквах мъжлето си.

Все пак първи се появиха Таня и Славик. Вова остана в колата, тъй като се страхуваше да се мерне пред очите на приятелчето си, преди да е настъпило нужното време. Таня влезе, захвърли в движение коженото си палто в ръцете на своя придружител и зачурулика:

— Я, пълна къща с гости. Добре ли си почина, радост моя?

— Прекрасно — кимнах аз.

— Сутринта ще идеш ли да караш ски?

— Ако проявя воля. Нали знаеш, че имам навика да спя до късно.

Славик закачи дрехата на Таня и своята в антрето, влезе в стаята, стисна ръката на Льоша и изпи чаша коняк. Моисеев не разбираше какво става и се мръщеше, защото сценарият му за вечерта най-неочаквано се промени. Но не се страхуваше от нищо. Приятелското събиране, което смени любовната среща, малко го дразнеше, но общо взето всичко беше нормално. И в този момент се появи Лома. Ужас можеше да обземе човек, щом го зърне. Вратата се хлопна, той направи крачка напред, търсейки ме с очи, видя, че седя цяла и невредима в компанията на четирима души, и малко се посмути, но моментално забеляза Льоша, вирна злобно глава и забравяйки да се съблече, тръгна към масата. След него се появи Костя и застана до вратата, за да наблюдава оттам развитието на събитията. На лицето му блуждаеше усмивка и той изглеждаше изключително доволен.

— Какво търсиш тук? — кресна Лома, насочвайки се към приятеля си. Льоша се изправи и отвърна с насмешка:

— Минавах наблизо и се отбих…

— При жена ми, докато аз не съм вкъщи, така ли?

— Глупости… — подсмихна се Льоша, но вече започна да схваща накъде отиват нещата, ядоса се и постъпи крайно необмислено и погрешно. Облещи очи и злобно заговори: — Какво ти става, Ломе?

Лома пое дълбоко въздух и каза няколко думи, които не звучаха литературно, но бяха много достъпни по смисъл. От изказването му стана ясно, че Моисеев по принцип и завинаги повече няма да има нужда от жени. Лома ритна масата, тя излетя във въздуха и с трясък се приземи обратно, а ние веднага разбрахме, че мъжлето ми е получило пристъп на бяс, който никой дори и не бе мечтал да преживее. И, разбира се, най-малко от всички бе мечтал Льоша. Той познаваше Лома отдавна, затова малко се постресна и явно от уплаха си навреди още повече.

— Ломе, ама тази кучка сама ми даваше ишарети…

Лома пусна ризата му, леко блъсна приятелчето си към дивана и с кротка нежност се поинтересува:

— Сериозно ли говориш?

Изненадващото спокойствие на Лома вкара Льоша в заблуждение.

— Да…

— Тя ли те повика тук?

Под погледа на Лома Льоша започна да се върти на мястото си, но не дръзна да излъже:

— Не.

— Аха! Значи сам си дошъл.

— Ломе, аз…

— Не бързай, не бързай, ей сега ще ми разкажеш всичко… Да не би пък да те е канила друг път?

— Не — повтори Льоша.

— Но ти е казала нещо, така ли?

— Не е — тросна му се злобно Моисеев, тъй като най-сетне бе започнал да схваща положението.

— Че тогава какви ишарети ти е давала, а, Льоша? — изчурулика Лома.

Льоша преглътна, погледна ме с люта омраза и отвърна:

— Гледаше ме… всеки глупак би я разбрал.

Гена се усмихна иронично. Той стоеше леко озъбен и се взираше в приятелчето си.

— И този глупак си ти, Льоша. Много добре познавам погледите на Лада. Тя може да гледа един мъж и да се чуди какви обувки да си купи, а в същото време изобщо да не й пука за него, въпреки че на него панталоните му се пръскат. Аз най-добре зная това, така че не ми говори за жена ми… Защо дойде тук, Льоша?

— Ами тя, тя така ме гледаше…

— И ти дойде, така ли? Защо не ми каза: Гена, твоята жена ми се натиска, а пък ти си ми приятел и така нататък, ами дотърча тук?

— Разбрах всичко, Ломе — каза Льоша и стана с изкривени устни. — Можеш да си спестиш речите. Ние сме приятели и така нататък, само че твоята жена…

Той се опита да намери подходящата дума, но не се сети и тръгна към вратата. Когато тя се затвори след него, Лома широко и лъчезарно се усмихна и каза:

— Слагаме кръст на приятелчето ми. Свършено е с него.

— Няма съмнение — съгласи се Таня и тихо добави: — Царство му небесно…

Щом останахме насаме с мъжа ми, аз дълго мълчах. Той дойде при мен, седна и ме хвана за ръката.

— Гена — рекох, — нали не си мислиш… че наистина съм искала този пиян идиот?

— Какви са тези глупости? — навъси се Лома. — Не си го слагай на сърце. Познавам те и ти вярвам. Толкова по въпроса.