Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (7)

Аркаша изглеждаше зле. Може би не лъжеше по навик и сърцето наистина го стягаше.

— Ладенце — изблея той и понечи да ме целуне.

— Къде е Дима? — попитах аз, шарейки с очи наоколо. Аркаша като че ли се обиди.

— Че къде може да е? Тук е… Мятка се като звяр в клетка, само ми къса нервите… А ти как си, Ладенце? Бледичка си… Изплаши ли се?

— Изплаших се. Ама къде е Дима? — Нямах никакво желание да отговарям на въпросите на Аркаша. В този момент в кабинета връхлетя Дима, погледна ме с обезумели очи и тръгна насреща ми, сякаш бе пиян.

— Лада…

Ние се прегърнахме и аз се разплаках. Аркаша се навъси, а Лома пусна една подла усмивка. Аркаша започна да се ядосва, тъй като сега, когато всичко вече беше свършило, съжаляваше за изгубените пари и не можеше да скрие това. А Дима се притесняваше само за едно — за моето състояние. А пък Лома като че ли не се притесняваше и тревожеше за нищо, скучаеше на дивана, слушаше с половин ухо моите врели-некипели и продължаваше да се подхилква. В продължение на два часа ние гадаехме кой би могъл да ме похити и изредихме всички възможни хора, включително и Ленчика, което вече беше съвсем глупаво. Тъй и не измислихме нищо разумно, след което Лома изтърси:

— Ще го открием… парите ще изплуват отнякъде. — И ме погледна така, сякаш със сигурност знаеше къде да ги търси.

Почувствах се несигурно, вълнението също си беше казало думата, както и заточението ми в мазето, което, макар да прекарах с калорифер до мен, също бе изиграло ролята си, и сега ми се виеше свят, а лицето ми пламтеше. Полегнах на дивана в кабинета на Аркаша и повече не събрах сили да стана.

— Ама ти цялата гориш! — възкликна Дима.

Аз също усещах, че с мен става нещо, че ме заливат горещи вълни и ме тресе и си помислих дали пък не съм пипнала бронхопневмония?

— Трябва да извикаме Бърза помощ — засуети се Дима, но аз категорично завъртях глава.

— Не. Откарай ме вкъщи.

Дима започна да протестира и десет минути бяха достатъчни, за да ме изкара от кожата. Не издържах и му се разкрещях. Той се обиди и започна да ме мъмри, че моят дом е на едно място, а неговият — на друго, и кога най-сетне този дом ще бъде един и същ? Общо взето намери време да решаваме този въпрос… Стана ми обидно и се разплаках, а Дима се засрами и ме откара вкъщи. По пътя мълчеше и от време на време ми хвърляше преценяващи погледи.

Мъжът ми беше вкъщи. Макар бракът ни отдавна да беше приключил, ние спазвахме приличие. Дима ме изпрати до вратата и си тръгна, а аз позвъних. Валера отвори вратата и възкликна:

— Лада!…

Както стана ясно, в суматохата бяхме забравили да му съобщим, че съм жива и здрава. Дожаля ми за Валера, сетне — за Дима и, разбира се, за себе си, а след това дойде ред да съжаля и Аркаша. Разревах се отново, без да зная защо, и като че ли задрямах.

От дрямката ме изтръгна звънът на телефона.

— Теб търсят — каза Валера.

— Кой е?

— Не каза.

— Донеси ми телефона — помолих аз, досещайки се кой е решил да ме безпокои. И се оказах права, защото чух гласа на Ленчика.

— Как мина срещата, тържествено ли беше? — попита Ленчика.

— Беше сълзливо. А ти как си?

— Жив и здрав съм… Тъна в догадки…

— И напразно. Не мога да понасям Лома…

— Това вече съм го чувал…

— А ти ми харесваш.

— Значи ти дължа нещо, така ли? — изсмя се Ленчика.

— Не ми дължиш нищо. Можеше да ме направиш на трътка, а ме прие като почтен човек и с пръст не ме докосна. А аз никога не забравям, когато някой се е отнесъл добре с мен. Можеш да смяташ, че вече сме квит. Искам да ти кажа и още нещо: ако решиш да си разчистиш сметките с Аркаша, недей да забравяш, че аз също съществувам на този свят.

— Няма да забравя и ти знаеш защо…

Сега пък аз се изсмях.

— Извинявай, но в момента не ми е удобно да говоря… Ще се видим, ако е рекъл господ…

— Ще се видим, само да се оправя с моите работи, а пък сетне…

— Желая ти късмет. — И затворих слушалката. Продължих да лежа, загледана в тавана, и да се усмихвам. Този разговор ми се стори забавен…

Валера постоянно надничаше в спалнята и в крайна сметка легна до мен, макар да си донесе собственото одеяло. През нощта ми стана съвсем зле, температурата ми удари четиридесет градуса, а разтревоженият ми съпруг извика Бърза помощ. Аз отказах да постъпя в болница, лежах и си мислех: „Господ ме подлага на изпитания… наказва ме за греховете ми…“

Призори температурата ми спадна, а аз бях обзета от слабост и апатия. Към девет часа по телефона се обади Дима и гласът му звучеше някак ядосано.

— Как си? — попита той.

— Зле съм, Дима. През нощта викахме Бърза помощ.

— Ей сега ще дойда при теб.

Това ме разтревожи.

— Дима — казах жалостиво, — не бива да поставяме Валера в конфузна ситуация. В момента той си е вкъщи. Ще се видим, като оздравея.

— Човек може да си помисли, че мъжът ти нищо не знае — кресна той с неподозирана злоба.

— Едно е да знаеш, друго е да го виждаш… — подхванах сговорчиво аз, но той не пожела да ме слуша и ме прекъсна насред думата:

— Не ме прави на глупак, много добре разбирам всичко…

— Какво? — не схванах аз.

— Всичко — отсече той. — Може и да съм глупак, но не чак до такава степен.

— Какви ги дрънкаш? — повиших глас. — Вие ми се свят, ръцете ми треперят, а ти, вместо да ме съжалиш, ми говориш такива нечувани глупости…

— Предложих ти да дойда при теб. За да се погрижа за любимата си, докато тя е болна. Само че ти нямаш нужда от това, нали?

— Ама какви ги дрънкаш? — ядосах се аз и така, от дума на дума, ние започнахме да се караме. Стана ми обидно, отново се разплаках и затръшнах слушалката.

В този момент взе че се изтърси Таня.

— Да не би наистина да си болна? — изненада се тя.

— Не, преструвам се — озъбих й се аз.

— Я виж ти, имаш температура. А пък Лома каза, че се превземаш. Както си беше здрава като бик, вика, изведнъж взе, че се тръшна.

— Ако и той се тръшне по същия начин, много ще ме зарадва…

— Надали ще се тръшне. Той не може да се оплаче от липса на здраве. Нали знаеш как става: господ дава на едни акъл, а на други — здраве… Добре, полежи си малко, сега трябва повече да спиш. Болестта ти е изписана на лицето… Скрила съм парите и като оздравееш, ще го отпразнуваме.

— Ще го отпразнуваме — съгласих се неохотно аз. Таня се върна от вратата.

— Знаеш ли какво, щом си лежиш болна вкъщи, защо не ми дадеш ключовете от апартамента на Аркаша? Сега нямаш нужда от това жилище. Искам да посгрея татенцето. Той е окраден и нещастен човек, дотърча при мен, вкопчи се в задника ми и аз реших да го ощастливя, но Вова си е вкъщи.

— Вземи ги — кимнах равнодушно, след което Таня си тръгна.

Привечер отново вдигнах температура. Телефонът звънеше, а аз дори не можех да отида и да вдигна слушалката, понеже нямах сили да отлепя глава от възглавницата. Мъжът ми се върна от театъра, направи ми чай и дори ме целуна, вярно, само по челото, но го направи много нежно. Имах нужда от утеха и се притиснах до гърдите му, той започна да ми говори някакви мили неща и да ме гали по рамото, след това ми донесе лекарство от кухнята, накара ме да го изпия, разтри гърдите ми с някаква гадория и изобщо положи грижи за мен. В този момент телефонът отново иззвъня, Валера отиде да се обади и много злобно каза:

— Няма я.

Повдигнах глава от възглавницата и попитах:

— Кой беше?

— Никой — отвърна той. — Сбъркали са номера.

Личеше му, че лъже, и изведнъж ми стана неприятно… Валера седна до мен, хвана ръката ми и започна да ми разказва за театъра. Аз го слушах, лека-полека се успокоих и не усетих как съм заспала.

А през нощта изведнъж сякаш ме удариха с чук. Скокнах от леглото, разтреперана от страх и от предчувствието, че става нещо много лошо. Щеше ми се да стана и да се обадя на Дима или на Таня, а най-добре — и на двамата, но от въртенето ми в леглото Валера се събуди.

— Какво ти е? — попита изплашено той. И моите среднощни страхове ми се сториха глупави.

— Сънувах лош сън — излъгах. Валера ме прегърна и ме притисна до себе си, шепнейки в ухото ми нещо нежно и безсмислено.

В осем часа сутринта се разнесе звънене на вратата и Валера отиде да отвори. В стаята връхлетя Таня, чието лице не беше дори бледо, а направо зелено. Аз се изплаших.

— Какво става? — попитах, а тя започна да реве.

— Лада, да знаеш какво стана, господи, какво стана! Дима уби Аркаша.

— Как така? — възкликнах аз, защото не исках да повярвам, но сърцето ми веднага се сви, понеже бях сигурна, че мъката ненапразно ме бе налегнала през нощта…

— Лада, какво ще правим, какво ще правим? — врещеше Таня. — Подлият Лома е скроил цялата работа. А пък аз, глупачката, сама му издрънках всичко, господи, всичко, всичко се провали!

— Ама кажи какво е станало? — развиках се аз.

— Какво да ти кажа, край, втасахме я. Лома е мръсник, казах ти да не се забъркваш с него, за всичко е виновен той, само той. Изтърсих му от глупост, че Аркаша се е лепнал за мен, абе че се срещаме с него в твоя апартамент, дяволът ме дръпна за езика да му го казвам! Но, боже мой, откъде можех да зная, че ще стане така? Бяхме заедно с Аркаша, когато на вратата се позвъни. Не искахме да отваряме, но се изплашихме да не избият вратата. Аркаша отиде да види кой е, а аз останах да си лежа. Чух гласа на Дима, който започна да крещи на баща си, а пък аз, глупачката, вместо да изляза, продължих да си лежа, понеже бях много ядосана на Аркаша, защото старият пръч ме изтормози и си помислих, че така му се пада, нека си го отнесе. Явно Дима го хванал за дрехите, пък Аркаша му залепил шамар и Дима го ударил. Когато осъзнах какво става и изтичах при тях, Аркаша лежеше на пода вече посинял, а Дима ми кресна: „Къде е Лада?“ „Как къде е? Вкъщи си е. Нали е болна“. Дима се подпря на стената и забели очи… После сам извика милицията. Олеле, боже мой, какво ще стане сега? Дима ще повлече всички, всички ни ще повлече. Това е ужасен срам, Лада, ужасен срам! Ще изхвърча от работа, ще изхвърча. Нали знаеш как се оправях досега, все сама, все сама. И ето ти на. Господи, защо ме наказваш така? Жал ми е за Дима, затри се момчето. И за Аркаша ми е жал. А за себе си колко ми е жал, просто думи нямам!

Таня се търкаляше по пода в истерия, а аз седях като истукана в леглото и всичко се въртеше пред очите ми.

— Таня, а къде е Дима? — изкрещях, надвиквайки нейния вой.

— Как къде, в затвора, къде другаде може да бъде? Сега твоят Димка ще отгърми за пет години, ако не и за повече. Олеле, Лада, трябва да се размърдаме, да предприемем нещо, ще се затрием, чуваш ли? Размърдай си мозъка, мисли какво да направим!

И да мислех, и да не мислех, станалото не можеше да се поправи. Дима беше убил баща си и сам се бе предал на ченгетата. Обичайният ми подреден живот рухна отведнъж, а какво щеше да стане по-нататък, един господ знае.

 

 

Скандалът в града беше чудовищен, нито един вестник не го подмина. Приказките, одумките и клюките нямаха край, а аз изобщо не можех да си покажа носа навън. Разбира се, в милицията знаеха всичко за реалното положение на нещата, но не ни обезпокоиха. Извикаха Таня само веднъж, а за мен дори и не се сетиха.

Тъгувах за Дима, ревях по цели нощи и непрекъснато мислех как да го измъкна от затвора. Намерихме му добър адвокат. Дима най-неочаквано се отказа от него и мисля, че това стана с намесата на неговата мамичка. Нямах представа какво му беше надрънкала тя, защото самата аз тъй и не успях да се видя с него.

В деня, когато погребваха Аркаша, Валера беше в театъра. И дори не си спомни за скъпия си приятел, сякаш онзи изобщо не бе съществувал на този свят, но за сметка на това през нощта се сети, че ми е съпруг. Започнах да го разубеждавам и ние злобно и на висок глас се карахме чак до сутринта.

От предишния ми живот бяха останали само натрошени парчета, а душата ми сгряваха единствено Таня и скътаните пари.

Таня отиде на гробището. Тя тъжеше искрено, обливаше се в сълзи и непрекъснато се страхуваше от нещо. След като я изпратих до тях, седнах сама в кухнята да помена Аркаша. Налях си една чаша водка, разревах се и си останах тъй да си седя на стола, като се поклащах напред-назад, от време на време глухи ридания разтърсваха тялото ми, а сълзите размазвах по лицето си.

На вратата се позвъни, отидох да отворя и се вцепених от изненада с отворена уста: на вратата стоеше приятелят на Лома Пашка Синицин и нагло ми се хилеше.

— Какво искаш? — попитах го заплашително, понеже той нямаше никаква работа пред моята врата.

— Лома ми нареди да те закарам при него.

— Какво значи да ме закараш при него? Нека сам да ми се обади. Ще се разберем помежду си.

— Трябва да си наясно, че Лома каза: „Ако се опъва, я хващаш за косите и я домъкваш тук“. А аз винаги постъпвам така, както са ми наредили. Да тръгваме.

Докато се обличах, коленете ми трепереха. Господи, какво да правя? Аркаша умря, Дима е в затвора — и кой ще ме защити? Спукана ми е работата.

Качихме се в колата и аз погледнах жалостиво към Паша.

— Поне кажи къде ме водиш?

— На вилата на Аркаша, момчетата са се събрали там да го поменат.

В този момент ми стана съвсем зле. От Лома можеха да се очакват всякакви подлости, затова трябваше спешно да измисля нещо, и то такова, заради което той да поиска да си другарува с мен. А в главата ми беше пусто. Де да можеше Таня да е някъде наблизо с нейните вечни планове.

Отидохме на вилата, където ни посрещна Святов, който също беше ужасен подлец. Щом ни видя, той изсумтя и каза:

— Да вървим.

Затвори ме на втория етаж. Седях, кършех ръце и чаках да разбера какво ще стане по-нататък. Мъжете долу вдигаха врява, понеже у нас винаги ставаше така: започваха да пият за бог да прости, а свършваха за живот и здраве. Седях час, два, три… Навън се мръкна, аз мерех стаята с крачки, главата ми се пръскаше, а гърлото ми пресъхна. Боях се да повикам някого, за да не стане по-лошо. Изпитвах такъв ужас, че ми се щеше да завия като вълк. И в този момент се появи Лома. Пиян, с помътнели очи и със сгънат на две колан в ръцете.

— Ломе — измяуках аз по навик, а той ме шибна с колана през лицето. Едва успях да се прикрия с ръце. И се започна. Той настървено ме биеше с всичката си зверска сила, а аз прикривах главата си с ръце и силно крещях с цяло гърло, защото не можех да търпя. И с ужас мислех, че мръсникът ще ме пребие до смърт. В това време Лома захвърли колана настрани и започна да си разкопчава панталона. Удоволствието, което ми предстоеше, не беше по-голямо от досегашното, но все пак бе за предпочитане пред колана. Ритнах го лекичко с крак, просто ей така, колкото да не е без хич, и започнах пълзешком да се измъквам от него, за да му стане по-интересно. Отблъсквах го от себе си и крещях. Идеята му не беше лоша. Мислех си, че ще се разберем. Обаче не бях познала. Той стана, взе колана си и слезе долу при останалите мъже.

Призори отново се появи. Мутрата му бе станала пурпурна, а очите му гледаха злобно. И отново започна да ме налага с колана. Търпях, докато имах сили, а после не издържах и се разкрещях.

Той си отиде и не се появи близо пет часа. Явно спеше. Аз също заспах и се събудих от това, че вратата се хлопна. А щом видях, че отново се появи Лома и че отново държи колана в ръцете си, веднага се разкрещях. А той седна във фотьойла и се разкрачи.

— Е, хайде — каза, — миличка.

Тръгнах към него, а пък той ми рече:

— Не, Ладенце, ще пълзиш.

— Ще има да вземаш, мръснико! — развиках се аз.

— Ще пълзиш и песен ще пееш, а пък ако се опъваш, ще зарадвам момчетата и ще ги пусна всичките да ти се изредят.

Аз така ревнах, че чак ушите ми запищяха, но запълзях. Че какво друго ми оставаше?

Всичко това се повтаряше в продължение на две денонощия. Лома ту ме биеше, ту ме насилваше. Гаври се с мен до насита, понеже на света не съществуваше подлост, която не би могла да се пръкне в мизерното му мозъче. Последния път дойде при мен съвсем пиян късно през нощта. Аз ревях, седнала в леглото, и цялата се тресях. Лома ме удари с юмрук в лицето, разби устната ми, аз се развиках, а той ме удари още веднъж. Край, мислех си, край, ще скоча през прозореца или ще си разбия главата в стената. А пък Лома псуваше и крещеше:

— Хайде, хайде, Ладенце, поразмърдай се малко.

След това се изсули от мен и заспа, защото беше много пиян. Лежах ни жива, ни умряла и се страхувах да помръдна. В къщата бе настъпила тишина, защото говедата явно се бяха укротили. Грабнах шлифера си, отидох до стълбището и видях, че мъжете спят като заклани. Не помня как изхвърчах навън. Тичах покрай пътя и се криех от колите в канавките, тъй като се страхувах, че ще ме настигнат.

Призори стигнах до вкъщи. Валера ми отвори вратата, а аз влязох направо в банята. Тресеше ме и бях замръзнала. Докато си миех лицето, Валера стоеше на вратата и ме гледаше.

— Е, дотук ли се докара с твоите бандюги?

— Върви по дяволите! — изкрещях аз и треснах вратата.

Лежах в горещата вана, цялото ми тяло се гърчеше от болка, видът му беше ужасяващ, а цветът — точно като на лицето на покойния Аркаша: бледолилав. Какво щях да правя сега?

Обадих се на Таня. След двадесет минути тя дойде, погледна ме и ахна.

— Лада, този гадняр ще те убие, няма мозък в главата, но за сметка на това прелива от злоба…

Аз седях на дивана и се поклащах насам-натам като махало.

— Какво да правя, кажи? — попитах приятелката си.

— Ще идеш у леля ми — реши Таня, — на село. Ще поседиш малко там. Не бой се. Какво ли не ни е минало през главите, ще се измъкнем и този път.

 

 

Таня се появи при мен в събота. Донесе ми лакомства и няколко книжки.

— Как си? — попита ме тя.

— Ходя за гъби.

— Това е хубаво.

Седнахме с нея на хълма и запалихме по цигара.

— Как е Дима?

— Забрави го. Изгоря момчето. И не се тормози повече. Няма смисъл. Ама аз те предупреждавах… както и да е.

— Какво става в града, случва ли се нещо?

— Лоша работа. Лома не е много умен. Навсякъде си навира гагата. Ако не сложи ръка на всичко за седмица, знаеш какво ще стане.

— Зная — кимнах аз, — война.

— Точно така — каза скръбно Таня.

За последен път такава война имаше преди две години. Но по това време великият учител и стратег Аркаша беше жив. Тогава Лома демонстрира такъв зверски нрав, че дори виделите какво ли не мъже се стреснаха, а конкурентите се завряха в дупките си и притихнаха. Дори Аркаша се изплаши. Но сега всичко щеше да бъде доста по-различно. Само със сила не можеше да се стигне далеч, трябваше и малко ум, а откъде можеше да се вземе такова нещо у Лома? Аверчетата му щяха да задърпат чергата към себе си. Таня изпусна струя дим, загледа се в далечината и рече:

— Ако сега не помогнем на Лома, ще го смачкат. Той не може да се справи сам с тази работа.

— Какво говориш? — подскочих аз. — Какви ги дрънкаш, Таня? Той скрои номера на Дима, този подлец така се гаври с мен, че дори ме е срам да ти разкажа какво ми се случи…

— Така е, разбира се — въздъхна Таня. — Макар че и той може да бъде разбран. Знаеш ли как се е почувствал, когато го смени с Дима? А той е горд човек. Пък и освен това не сме си чужди. Само си помисли — кой ще управлява всичко, ако отстранят Лома? Не към всеки можеш да приложиш твоя подход. Макар и да е подлец, Лома е свой човек, близка душа. Ще трябва да му помогнем.

— Таня, ама нали самата ти каза, че ще трябва да се измъкнем по живо, по здраво и повече да нямаме вземане-даване с тези бандюги?

Таня отново въздъхна.

— Ох, Лада, че как ще се измъкнем, ние сме вързани за тях със сто въжета. — Тя запали следваща цигара, погледна в далечината и добави: — Нещата стоят така, приятелко, ти забърка тази каша и сега ти ще се оправяш с нея. А аз трябва да тръгвам.

И си тръгна.

 

 

На другия ден седях на верандата и нижех гъби на една връвчица, когато чух, че някой влезе в къщата. Обърнах се и на вратата видях Лома, който подпираше касата с рамо. Той се усмихна и изчурулика:

— Ладенце, домъчня ми за теб.

— Махай се оттук, подлецо — казах аз и дори се разревах от отвращение.

Лома се приближи, седна срещу мен и ме хвана за ръката.

— Ладенце, хайде да се сдобрим, искаш ли? Е, аз попрекалих малко. Но ти сама си си виновна. Бях толкова искрен с теб, вярвах ти, през целия си живот може би съм вярвал единствено на теб, а ти ме смени с онова кутре, превърна ме в изтривалка. И какво ще правим сега? Хайде да се сдобрим, Ладенце.

— И през ум не ми минава. Те ще те смачкат и има защо. И ще идеш на пазара да отръскваш търговците за дребни пари.

Лома погали ръката ми и ме попита, кривейки похотливо устни:

— Минаха ли ти синините?

— Не са.

Той се приближи до мен и се надвеси до лицето ми.

— Аз ти ги направих и аз ще ти ги излекувам. Е, Ладенце, ще се сдобрим ли?

Изгледах го отдолу нагоре, помислих малко и казах:

— Седни, ще си поговорим.

Лома седна и се вторачи в мен.

— Положението е следното. Ти натика Дима в затвора и ти ще го измъкнеш оттам.

— Да не си полудяла?

— Точно така. И това е последната ми дума. Ако ти не му помогнеш, аз също няма да ти помогна.

Лицето на Лома тутакси промени изражението си, зениците му се стесниха като на котка, той впи очи в моите, помисли около пет минути, а сетне въздъхна:

— Значи все пак обичаш своето кутре? Добре — подсмихна се Лома. — Ще уредим един въоръжен набег по всички правила, но ти ще платиш на момчетата и ще им платиш добре, защото няма глупаци, които да излагат гърдите си под куршумите на ченгетата за нищо. Ще платиш и на мен. Продай всичко. Ще те оставя без гащи на задника, Ладенце. Това е първото. А сега второто: двамата с теб ще живеем заедно, но аз не съм Аркаша и не се каня да те деля с никого, така че ще се разведеш с мъжа си и ще го направиш не след време, а още утре. Няма да имаш дял от бизнеса и изобщо не се и надявай. Ще разполагаш само с онова, което ти давам, а аз ще си помисля колко да ти давам. Ако започнеш да се дърпаш, ще те бия, а ако ме излъжеш — ще те убия. Само някой да ми подшушне, че имаш тъпкач, веднага ще те очистя, без изобщо да изяснявам нещата. Ще вляза в затвора, но ще те довърша. Разбра ли всичко?

— Разбрах. Но аз сама ще изпратя Дима до границата. Нямам ти доверие, Ломе. Ще вземеш да убиеш момчето по пътя, от теб всичко може да се очаква.

— Май много се страхуваш за своето кутре.

— Обещай ми.

— Обещавам ти. Ще го изпратиш и ще го изчукаш за последно.

 

 

Лома не ме излъга. И направи всичко така, както ми обеща. Аз чаках в моята „Волга“. Те дойдоха с две коли. Дима едва се измъкна от едната. Държеше се за гърдите. Помогнах му да се качи във волгата. Страхувах се да отроня дума пред Лома, а той наведе злобната си мутра към Дима.

— Виж какво, кутренце, хубаво си помисли, преди да решиш да си покажеш носа тук. Няма да те предам на ченгетата, сам ще те очистя и точка по въпроса.

Аз седнах зад волана, а подлецът Святов рече:

— Ломе, не я пускай, ще избяга.

— Лада да избяга от парите? — подсмихна се той. — Че тя на четири крака ще допълзи там, където са те, и песен ще пее.

Боях се дори да въздъхна, та да не би да промени решението си и да ме спре? Едва когато напуснахме областта, повярвах, че съм извадила късмет. Таня ме чакаше на разклонението до железопътния прелез. Аз спрях и излязох от колата, а тя хукна насреща ми и ми подаде един куфар.

— Ето. В едри банкноти.

— Благодаря ти — казах. — Хайде да се сбогуваме, приятелко.

Двете се прегърнахме и се разплакахме.

— Лада, боже мой, желая ти щастие, ти си ми единственият близък човек на този свят.

— Дали пак ще се видим? — рекох аз. Таня подсмръкна.

— Поне ми напиши писмо, за да зная, че си жива. Хайде, тръгвай, стига толкова.

Таня остана далеч зад нас, а аз все си мислех за нея и плачех. Усетих, че Дима ме гледа, обърнах се и го попитах:

— Как си?

— Добре.

— Защо се държиш за гърдите?

— Ребрата ми са счупени.

— Господи! — възкликнах аз.

— Гледай пътя. Живя ли с Лома? Не ми отговаряй, зная.

— Дима…

— Замълчи. С мен ли ще дойдеш? — попита рязко той.

— Ще дойда. Ще дойда, Дима, ако ме вземеш. — Той се подсмихна, а аз бързешком заговорих: — Има неща, които не знаеш. Помниш ли онези пари, които пренасяше като куриер? Ето ги, в куфара са. Аз и Таня ги взехме.

— Разбрах, не съм чак толкова тъп. Че кой друг можеше да ги вземе?

— Ще ми простиш ли? — попитах плахо аз.

— Ти си глупачка, Лада. Но аз те обичам.

Отседнахме в Минск и си наехме стая в приличен хотел. През първите два дни излизахме от нея колкото да хапнем нещо, защото не можехме да се наприказваме и да се нагледаме един на друг. Сетне разговорите понамаляха, защото трябваше да решаваме по-сериозни неща. Парите, които бях взела със себе си, щяха да ни стигнат не за няколко месеца, а за няколко години, но работата не беше само в парите. Бъдещето ни изглеждаше смътно и някак безрадостно.

Шляехме се с часове из града и все по-често извръщахме очи един от друг. След две седмици честно признах пред себе си, че ми е страшно мъчно за родния ми град, за моя апартамент, за обикновените и скъпите вещи, с които бях свикнала, и най-вече — за Таня. Разбира се, аз и преди това си знаех, че без нея ще се чувствам самотна, но не предполагах, че ще ми липсва чак толкова много…

Пропъждах тези мисли от главата си, тъй като бях наясно, че дори ако реша да зарежа Дима, пътят ми назад е отрязан. Пък и не ми се искаше да зарязвам Дима, защото той нямаше никаква вина, че животът се бе отнесъл толкова сурово с нас, а ако трябваше да бъда справедлива, моята вина за това беше неизмеримо по-голяма. Така или иначе, аз бях нещастна и често плачех тайно от любимия си.

Една вечер той клекна до краката ми, хвана ръката ми и попита:

— Зле ли ти е с мен?

Изплаших се, прегърнах го силно и казах:

— С теб ми е хубаво, Дима. Само че много ме е страх. Всичко е толкова несигурно, толкова мътно.

Той започна да целува ръцете ми и да ме успокоява:

— Всичко ще бъде наред, Ладенце. Прояви още малко търпение. Всичко си имаме, и ръце — слава богу! — също, сега времената са други, нещата стават по-просто. Ще си намеря работа, ще си направим свой дом и животът ще се нареди. Само прояви още малко търпение, моля те.

Разплаках се и започнах да се кълна във вечната любов. Разбира се, Дима беше прав — лентяйството можеше да вкара всекиго в депресия, а пък за мъжа то направо беше равносилно на затвор.

На другата сутрин Дима тръгна да си търси работа, а аз не се сдържах и се обадих на Таня. Тя много ми се зарадва.

— Как върви меденият месец? — попита ме малко ехидно тя.

— Нормално.

— Гласът ти май не е много весел.

— Ами понеже и на мен не ми е весело.

— И защо така? Нали получи онова, което искаше. Любов, романтика и други такива…

— Романтиката не ми харесва. Много ми е жал за Дима… иначе… седя си тук между четири стени и вия като вълк срещу луна. Тежко ми е без теб.

— А на мен да знаеш какво ми е — натъжи се Таня и дори се разплака. — Все едно че осиротях, честна дума… Всичко наоколо ми е чуждо, нищо не ме радва. Дали пък да не взема да дойда при теб? Току-виж парите ни стигнали, как мислиш?

— Не зная. Може да ни стигнат, а може и да не ни стигнат. Но ти няма защо да бързаш. Тук няма нищо хубаво.

— Ами любовта? — сепна се приятелката ми.

— Престани, Таня — казах и заплаках от яд.

Таня започна да ме утешава, а аз — да споделям несгодите си с нея. Мислех си, че така ще ми олекне, но когато затворих слушалката, ме налегна такава мъка, че наистина ми се щеше да завия като вълк.

За щастие скоро се прибра Дима. Той беше засмян и като че ли доволен от всичко, но в очите му се четеше някаква тревога. Тръгнахме да обядваме заедно, вървяхме, хванати за ръце, и крояхме планове, но аз не вярвах на нито една дума в тях. На другата сутрин Дима отново излезе, а пък аз поседях, поседях и реших да се поразходя из града. Това беше по-добрият вариант, отколкото да се зверя в тавана. Обиколих магазините, отбих се във фризьорския салон и тайно се зарадвах, защото душевните вълнения изобщо не се бяха отразили на външността ми. Тъкмо обратното — леката тъга в очите придаваше на лицето ми романтичност и това го правеше още по-интересно.

Върнах се в хотела след три часа, натоварена с пакети и напълно доволна от живота. Ключът го нямаше на рецепцията, което означаваше, че Дима вече се бе прибрал. Зарадвах се и закрачих бодро по коридора. Нямах търпение да му покажа новата си прическа и да се похваля с роклята си.

Блъснах вратата, направих крачка напред и застинах. Във фотьойла до прозореца седеше Лома и ме гледаше с глуповата мила усмивка — също като дете, което бе открило шоколад в джоба си.

— Здравей, Ладенце — каза той, сякаш нищо не се бе случило.

Исках да се развикам и да хукна навън, но не ми беше писано: вратата зад гърба ми се затръшна и на нея се облегна кучият син и мой стар недоброжелател Паша Святов. В този момент видях и останалите: Паша Синигеров, или просто Синигера, който се бе излегнал на леглото и също се усмихваше, а встрани от фотьойла се подхилваше Саид. Всички аверчета бяха налице, мамка им…

— Къде е Дима? — попитах мрачно, като се стараех гласът ми да не трепне. Пуснах пакетите на пода и влязох в стаята.

— Чакаме го — усмихна се закачливо Лома, стана и тръгна срещу мен. Свих се под погледа му, а той ме ритна с крак в корема. Естествено, озовах се на пода и започнах да си поемам въздух на пресекулки. — Хубавицата ми тя — зачурулика отново Лома, сграбчи ме за косите, намота ги на ръчището си и болезнено ги дръпна. От прическата ми нищо не остана. От очите ми потекоха сълзи, а аз примижах и закрих лицето си с ръце. Това не се хареса на Лома. Той ме ритна още веднъж и рече: — Я ме погледни, Ладенце… домъчня ми за теб…

— Да пукнеш дано, мръснико — отвърнах му аз, макар това да беше неразумно от моя страна. Ако Лома се ядосаше, дори и дяволът не можеше да го спре. Разбира се, той ме удари, а сетне — още веднъж и още веднъж, като с всеки следващ път се вбесяваше все повече и повече. Останалите наблюдаваха всичко това съвсем равнодушно и в това нямаше нищо изненадващо. Вероятно Святов с удоволствие би се включил в побоя, но настроението на Лома трудно можеше да се предвиди и Паша предпочиташе да не рискува.

Очите на Лома се наляха с кръв и той вече не усещаше силата си. Аз тъжно си помислих: „Ще ме убие!“, но той най-неочаквано спря и дори пусна косата ми.

— Да вървим, хубавице — каза с усмивка. — Ще си ходим вкъщи.

— Никъде не отивам с теб — казах инатливо аз, изправих се на колене и естествено още в същия миг отново се озовах на пода. Лома ме сграбчи за яката и лекичко ме разтърси.

— Ще дойдеш, Ладенце, къде ще се денеш? Не се съмнявай, че те очаква такъв живот, че и просяк не би ти завидял… Паша — каза той на Синигера, — събери й партакешите.

— Сама да си ги събира — озъби се той.

— Събери ги — навъси се Лома, — нито един парцал да не остане тук.

Синигера стана с неохота и започна суетливо да снове из стаята. Лома запали цигара и започна да ми хвърля погледи от горе на долу и като че ли беше доволен.

— Къде е Дима? — попитах аз, след като избърсах лицето си.

— Още не сме се виждали с него. Ще ти кажа под секрет, че дори не искам да го виждам…

Той се изсмя, момчетата се спогледаха с известно недоумение, а пък аз изобщо престанах да разбирам какво става. И в този момент забелязах един пакет. Сви ме под лъжичката и разбрах защо беше доволен Лома. Заради парите. Мислех, че съм ги скрила на много сигурно място, но кучият му син ги бе намерил и сега се хилеше насреща ми.

— Откъде са тези хартийки? — попита той с усмивка.

— Това е откупът — отвърнах нагло аз. Тъй и тъй щеше да се мре, поне можех да си направя кефа. Момчетата малко се постъписаха, а Лома се разсмя. Беше му много весело, дори се плесна по бедрата и каза:

— Усещах аз, че тази работа не е минала без твоята намеса… — В това време Синигера приключи със събирането на багажа ми и мрачно направи знак с глава. — Да тръгваме — изчурулика Лома. — Леле, не ти завиждам, Ладенце…

— Кой ще остане тук? — попита Святов, който очевидно също не схващаше докрай какво бе намислил Лома.

— Никой — отвърна му той. — Кутрето не ми трябва. Нека си живее на воля и да се радва.

В този момент осъзнах, че Дима щеше да се върне и нямаше да намери в стаята нито мен, нито нещата ми, нито парите. И какво щеше да си помисли? Пребледнях и помолих Лома, преглъщайки сълзите си:

— Нека да му напиша бележка.

— Няма да стане — отвърна ми той със злобна усмивка. — Да тръгваме. Иначе ще оставя тук Саид и той за пет минути ще направи твоето кутре на кайма.

— А може ли да се измия? — казах и направих крачка към банята, опитвайки се да измисля как да предупредя Дима.

— И така ми харесваш — засмя се Лома и ме блъсна в гърба. Излязохме от стаята. Лома вървеше отпред, зад него крачех аз, хваната под ръка от Синигера, а зад нас пристъпяха Святов и Саид.

Те бяха дошли дотук с две коли. БМВ-то на Лома се мъдреше на паркинга до джипа на Саид. Момчетата се качиха в джипа и потеглиха първи, Лома ме натика на задната седалка в своята кола, седна зад волана и ги последва. И дума не можеше да става да избягам. Първо, без пукната пара в джоба мисълта за бягство не ме вдъхновяваше особено и, второ, Лома можеше здравата да се ядоса и просто да ме застреля. Тази перспектива никак не ме радваше. Предстоеше ми дълъг път, а изпитвах отвращение, когато гледах Лома пред себе си. Затова легнах, свих колене до корема си и се опитах да заспя.

През целия път не си разменихме дори и три думи. Лома спира на няколко пъти да хапне нещо, но не ме вземаше със себе си, а ме оставяше с някое от момчетата. Аз мълчах със стиснати зъби и отворих уста само веднъж, когато поисках да отида в тоалетната. Лома изсумтя и тръгна с мен. Това стана до едно крайпътно кафене. Буквата Ж на вратата не му направи впечатление. Нарекох на няколко пъти Лома глупак и идиот, но от това нямаше никаква полза. Той твърдо бе решил, че няма да получа възможност да изчезна. Така и стана.