Татяна Полякова
Ако жените пожелаят (10)

Лома включи нощната лампа, която съвсем неотдавна го бе цапардосала по празната тиква, и започна да ме разглежда. Той дишаше учестено, а по физиономията му личеше, че е страшно доволен. Има си хас… Понеже аз само дето не застанах на уши.

— Е, как беше, хареса ли ти? — попита той, а аз се засмях, протегнах се и погалих коремчето си.

— Толкова ми хареса, че няма накъде повече. — На това място силно го прегърнах и измърках: — Губя съзнание, когато съм под теб…

— Здравата крещеше — потвърди той и посегна да ме целуне, аз отметнах глава назад, а сетне му зашепнах в ухото някакви крайно неприлични неща. Любимият ми беше доволен, добродушен и изключително мил. Реших да направя един малък експеримент.

— Жадна съм — казах капризно и се протегнах в ръцете му.

— Какво да ти донеса? — попита с готовност той.

— Студено мляко.

— Не бива да пиеш студени неща, пак ще се разболееш.

Той ми донесе млякото, след като грижливо го беше затоплил.

— Гладен съм — рече Лома, взе от ръцете ми празната чаша и веднага попита: — Онова, което ми каза, истина ли е? Поне малко?

— Какво? — не разбрах аз.

— Ами… това, че ме обичаш. — Той едва превъртя език, за да произнесе тази дума. Нищо, ще те науча да я казваш, по двадесет пъти на ден ще ми я повтаряш.

— А ти как мислиш? — попитах го нежно аз.

Той замълча и ме погледна сериозно.

— Не зная. Това, че ти е кеф да си с мен като с мъж, го усещам, но другото…

Той се намръщи и ме погледна изпод вежди… Лома си беше глупав, но му се искаше да повярва на думите ми. Притиснах главата му до гърдите си, погалих го по косата и замърках:

— Обичам те… Не усещаш ли? Ядосваш ми се за разни минали неща, а не виждаш, че съм луда по теб. Кажи сега, не си ли глупчо?

Той надигна глава, вторачи се в очите ми, гледа ме дълго, на лицето му се изписа известно смущение, сетне ме прегърна, притисна ме силно и каза:

— Ладенце, закълни се, че ми казваш истината. Закълни ми се и ще ти повярвам.

Засмях се, близнах го нежно като кученце по шията и се заклех:

— Бял ден да не видя, ако не е така.

И стана точно така, както го казах.

След един месец се оженихме. Естествено кума ни беше Таня и изглеждаше много доволна от нещо. Както и предполагах, Лома се опита да превърне сватбата ни в зрелище, което да напомня коронация, но аз се възпротивих и настоях за скромна церемония.

Много скоро влюбеният Лома започна да ми къса нервите повече, отколкото вбесения и аз взех да си спомням за времената, когато се биехме и карахме, като за най-хубавите дни от живота ми. За разлика от мен Таня се веселеше и потриваше ръце.

— Нали ти казах, че ще заживееш като в приказка.

— И това ми било приказка — ядосвах се аз.

— А ти какво искаш? Харчиш пари колкото си искаш, мъжът ти те обича, крачка не прави без теб и само „Ладенце“ та „Ладенце“ повтаря. Момчетата също разправят, че Лома се е побъркал по жена си.

— Писна ми от него — креснах аз.

— Престани, миличка… — Приятелката ми се намръщи.

— Таня, хайде да помислим как да се отървем от Лома.

— Какво значи „да се отървем“? — сепна се тя.

— Това и значи, искам да бъда вдовица.

— Да не си откачила? Нещата тъкмо се наредиха, Лома те слуша, умира за теб, какво още искаш? Всяка жена щеше да е щастлива с такъв мъж.

— Ами тогава вземи го ти — изсъсках й.

— С удоволствие, само че той е изгубил и последната си капка мозък по задника ти… Вчера го срещнах. Мъкне някакво кожено палто с доволна физиономия. „Подарък за Лада“, вика — изимитира мъжа ми Таня, — и целият грее от щастие.

— Започна да строи къща — оплаках се аз. — Таня, отърви ме от този малоумник, докато не е прахосал всичките ми пари. И без това няма да построи нищо читаво…

— Ами заеми се ти с тази работа… кажи му какво да прави. Той ти е мъж и разсъждава съвсем правилно. Двамата с него не можете да се тъпчете в три стаи? А когато дойдат децата…

— Млъкни, глупачко — креснах й отново и дори замахнах.

Таня се разсмя и рече:

— Чудиш се вече какво да правиш. Лома е златен мъж и ако се държиш с него както трябва…

— Той е същински идиот.

— А ти какъв искаш? Нали имаше един умен, Дима се казваше. И само дето след две седмици с него започна да се гърчиш от мъка…

— Ама че си проклета — поклатих глава аз. — Щом не искаш да ми помогнеш, недей, сама ще се справя.

Таня се изплаши.

— Лада, не върши глупости. Лома може и да е малоумен, но ако заподозре, че пак му въртиш някакви номера, трети път няма да ти прости. И ще се молиш всичко да е както преди, но няма да стане. Чуваш ли?

— Чувам — отвърнах недоволно аз.

— Тъй да знаеш. Вече си казала, че го обичаш и го обичай.

— Ще го задуша от обич.

Таня се развесели и заяви:

— Надали ще успееш. Лома е як мъж…

— Я си върви вкъщи — отсякох аз.

Приятелката ми се обиди:

— С какво чак толкова те е изнервил? Хубавец е, здрав е като бик, джобовете му са фрашкани с долари… Е, бил глупав, голяма работа… Това е още по-добре. Лада, ти си умна жена и знаеш, че е по-лесно да си имаш работа с глупав мъж… Бизнесът си върви, а ако не се заплеснем и пропуснем възможността, скоро ще сложим ръка на всичко.

— Искам да бъда вдовица — напомних й аз. — Намери някой килър, ще му платя колкото иска, само и само да се отърва от този негодник…

— Сега не му е времето за това — простена жално Таня.

— Казах ти вече, че ако не искаш да ми помогнеш, сама ще се заема с тази работа…

— Какво искаш да кажеш, че сама ще го застреляш, така ли? — изненада се приятелката ми.

— Не, ще го заобичам още по-силно и още по-страстно — подсмихнах се аз. — Ще започна да го ревнувам. Ще го изтормозя и той ще избяга от мен накъдето му видят очите.

Таня поклати глава със съмнение.

— Лома няма връзка с друга жена. Иначе щяха да ми подшушнат… Нали ти казах, че е луд по теб, за него ти си всичко на този свят.

— Точно затова ще го уморя от щастие — обещах на Таня, а тя се изсмя и завъртя глава.

Щом останах сама, започнах да обикалям из апартамента и да измислям плана на военната си операция. Приятелката ми беше права, че Лома окончателно се смахна, кълнеше ми се в любов, не сваляше очи от мен и непрекъснато ми се натискаше. Нямах миг покой от него. Ту ми се обаждаше по телефона, ту пристигаше ненадейно, когато изобщо не го очаквах и исках да си остана малко на спокойствие, а трябваше да въртя, да суча и да се правя на безумно влюбена. А ако случайно се забавех с любовните си изблици, той веднага започваше да се взира в очите ми и да пита с подозрение:

— Лада, какво ти има? Настроение ли нямаш?

И за да гарантирам собствената си безопасност, аз започвах веднага да демонстрирам добро настроение и повишена готовност за любов.

От началото се успокоявах, че всичко това би трябвало бързо-бързо да омръзне на Лома. Само че изобщо не бях познала. Ако продължахме в същия дух, след два месеца просто нямаше да има нужда да се обличам сутрин. Подаръците му ме изнервяха не по-малко от любовта му, защото той мъкнеше вкъщи каквото му падне, без изобщо да се замисля дали имам нужда от това или не. И аз трябваше да се радвам на тези подаръци, защото иначе Лома се натъжаваше и ми досаждаше с въпросите си:

— Ладенце, не ти ли харесва? А какво искаш?

А аз имах само един отговор: искам да стана вдовица. Таня отказа да ми помогне, а на мен тази работа не ми е по силите. Значи имам само един изход — да съсипя Лома с ревност, но Таня беше права и тук: сякаш напук Лома се оказа примерен съпруг, всичките му мадами изчезнаха нанякъде и дори никой не се обаждаше по телефона. Но аз не губех надежда. Стига да имаш желание, винаги ще се намери за какво да се заядеш. И реших да започна още същата вечер.

Лома се прибра около осем часа вечерта. Щом чух, че вратата се хлопна, аз се появих от хола. Той понечи да ме целуне. Не проявих ентусиазъм и с известна строгост в гласа се поинтересувах:

— Къде беше?

— В кантората — учуди се Лома.

— Пет пъти се обаждах там, но те нямаше.

— Излизах на два пъти по работа… Какво е станало?

— Нищо. Каква работа?

— Ей сега ще ти разкажа… Лада, какво ти е?

— Нищо ми няма. Обаждам ти се, а ти се мотаеш някъде. Със Святов ли миткахте? Той само за мадами мисли. И ти ли си като него?

Очите на Лома бавно, но сигурно излязоха от орбитите.

— Какви ги дрънкаш, Лада? Какви мадами? Пет пари не давам за тях, да пукна, ако не е така…

— Ломе — казах аз и повиших глас, — господ да ти е на помощ, ако науча нещо. Място няма да си намериш…

— Ладенце… — извика той, но аз го прекъснах:

— Измий си ръцете, сядай да вечеряме и ми разкажи какво прави днес в кантората.

Той заситни към банята, върна се, седна срещу мен и ме погледна в очите. Лицето му направо сияеше от щастие. „Няма значение, всяко начало е трудно“, утеших се аз.

На другия ден Лома бодро се отзоваваше на всичките ми обаждания, идваше си вкъщи почти на всеки час и сам непрекъснато ми звънеше. Вкъщи настана същинска лудница. Таня се веселеше:

— Лома е страшно доволен… Вчера ми се оплака. Лада, вика, се е побъркала, ревнува ме, не ми дава да мръдна на крачка от нея, а пък мутрата му грее от щастие и дори през ум не му минава да прикрие глупавото си задоволство.

— Нищо — изръмжах аз. — Това е само началото.

След месец ми провървя. Обадих се в кантората, а слушалката вдигна някакво момче, което не можах да разпозная по гласа.

— Къде е Лома? — попитах.

— Тук.

— Къде тук? — ядосах се аз.

— Седи в кръчмата.

— С мадами ли е?

Момчето се засмя:

— Там е фрашкано с хора, празнуват нещо.

Затворих слушалката и за пет минути се приготвих за излизане. Отдавна не ме бяха виждали в кантората и затова момчетата малко се смутиха.

— Къде е? — гракнах аз и тръгнах към залата, като пътьом метнах коженото си палто в нечии ръце. В центъра й край две събрани маси се вихреше веселба. Там седяха петима мъже и четири жени с напълно приличен вид. Лома седеше на края на масата, но на разстояние от нея с кръстосани крака и ръце върху коленете си. И имаше вид на доволен от живота човек. Устремих се към него.

Присъстващите ме забелязаха. Лома също извърна глава и тъкмо се канеше да изчурулика тъпанарското си „Ладенце“, когато се приближих плътно до него и изревах:

— Коя е?

Мога да се закълна, че Лома се изплаши.

— Лада… — подхвана той и разпери ръце.

— Коя е? — повторих, премествайки поглед от мъжлето си към жените край масата. Всички се вцепениха и сякаш се лишиха от дар слово, включително и любимият ми, в смисъл че той се опитваше да каже нещо, но то се получаваше някак нечленоразделно. — Не искате да ми кажете, така ли? — усмихнах се аз. — Толкова по-зле за вас, скъпи мои…

След което сграбчих покривката и я свлякох от масата на пода. Жените се разпищяха, мъжете започнаха да псуват, а аз казах: „Весели се, скъпи мой“, вирнах победоносно глава и се изнесох от кръчмата.

Някой дотърча до мен с коженото ми палто и докато аз го поемах от чуждите ръце, Лома се появи. Сърцето ми се сви, тъй като мъжлето ми беше страховито в гнева си, а сега то би трябвало да е разгневено. И глухо простенах, щом видях физиономията му.

— Лада, какви ги вършиш, да не си полудяла? — започна бързо Лома и ме сграбчи в ръцете си.

— Предупредих те — изръмжах в отговор.

— Какви ги дрънкаш? Жената на Зверчето има рожден ден, дойдох само да я поздравя, хората ме поканиха, близки са ми… Изпих една чаша, поседях пет минути и тъкмо се канех да си тръгна за вкъщи…

— Лъжеш — освирепях аз.

— Защо се държиш толкова неадекватно! — плесна с ръце Лома и с този жест много ми напомни за моята баба. — Хората имат празник…

— Не ти вярвам — казах жално за всеки случай.

— Господи боже мой, сто пъти съм ти повтарял, че не ми трябва никой друг, освен теб. — Направих се на засрамена, а Лома посегна да ме целуне. — Ладенце, слънчице мое, недей така. Честна дума, жената на Витя има рожден ден и празнуват с приятели, попитай ги, ако не вярваш… Искаш ли да ти покажат личните си карти?

В този момент аз наистина се засрамих, защото може би тези жени всъщност бяха насядали край масата с мъжете си, а аз им развалих празника.

— Не ме ли лъжеш? — попитах с надежда.

Лома въздъхна тежко. Измъкнах носна кърпичка от чантата си, разплаках се от сърце и започнах да се жалвам от живота:

— Обаждам ти се по телефона, а някакъв глупак ми вика: „Той е в ресторанта“. Сепнах се и го попитах: „С мадами ли е?“, а пък той започна да върти и да суче. Само дето не откачих. А пък ти седиш тук и тая гримираната до теб…

— За какъв дявол ми е тя? — плесна отново с ръце Лома.

— Тези наистина ли са им жени?

— Да…

— Гена, какво направих, а? — изплаших се съвсем искрено аз.

— Нищо, голяма работа… Ей сега ще сложат масата наново, престани да ревеш. Ела, ще те запозная с всички, за да не си мислиш разни неща.

— Срам ме е — промърморих аз.

— И таз добра! Ако щеш, можеш да срутиш цялата кръчма. Кой е собственикът тук? На който не му харесва, да се омита. Да вървим. — Лома ме хвана за ръката.

— Гена — прошепнах аз, — изпрати някого да купи цветя за рожденичката.

Лома кимна и веднага повика едно чорлаво момче.

Край масата цареше мълчание, тя беше сервирана отново, но от веселбата нямаше и помен.

— Извинете — казах аз и се усмихнах. — Имам лош характер и страшно много обичам мъжа си.

С известно притеснение изпихме по една чаша за рожденичката. Сетне се появи момчето с букета и хората малко се пооживиха. Лома сияеше като тиган на месечина и ми късаше нервите повече от обикновено.

А когато тъкмо започнах да изпитвам известно удоволствие от общуването си с хората, той ме повлече да танцуваме и ми зашепна в ухото:

— Хайде да се прибираме вкъщи, да вървят всички по дяволите…

Моментално изобразих бойна готовност и буен възторг, като в същото време си мислех: „Да пукнеш дано, дяволите да те вземат…“, но това не беше всичко. Тази вечер Лома бе решил да ме довърши. Веднага щом се качихме в колата, той грабна от задната седалка един огромен букет и го мушна в ръцете ми. Аз ахнах, изписках и замрях от щастие. Непоносимо доволният Лома заяви:

— Как така ще пращам момчетата да купуват цветя за чужди жени? А собствената си ще оставя без цветя, така ли? — След което посегна да ме целува и веднага започна да ми досажда: — Ладенце, обичаш ли ме?

„До смърт“, много ми се щеше да му отговоря.

И тъй, от ресторанта не излезе нищо читаво. Сега цялата ми надежда беше в сауната. Лома ходеше на сауна с приятели най-малко по два пъти на седмица и според мен те го правеха не толкова заради хигиената, колкото за да пиянстват. А там, където имаше водка, имаше и жени. Или поне аз много се надявах на това и очаквах вторника като манна небесна. Лома ме целуна, обеща ми да се върне в девет часа и излезе. Изчаках два часа и изгаряйки от нетърпение, тръгнах след него. Тъй нареченият спортен клуб беше разположен в сграда от началото на века, която се намираше в една тиха пресечка. Спортното в него беше само това, че така пишеше на табелата му. Вярно, там имаше и зали с тренажори, но най-важна беше сауната. Клубът бе за привилегировани и в него не пускаха кого да е. Отидох до металната врата и натиснах бутона на звънеца.

— Какво искате? — попита ме един мъжки глас.

— Отваряй, малоумнико! — креснах аз.

— Ще ти отворя аз на тебе — обеща ми той и наистина ми отвори, а сетне облещи очи на тъпата си физиономия и измънка: — Какво има?

— Лома тук ли е? — попитах страховито и нахлух в коридора. Някакъв много решителен човек ми препречи пътя.

— Не може да влезете!

— Махни се, хлапако — усмихнах му се любезно. Младежът понечи да протегне ръка, но аз зловещо добавих: — Само да ме докоснеш, и Лома ще те накълца на парчета.

Момчето отдръпна ръката си, друг още по-чевръст от него младеж тръгна бързешком към вратата в дъното на коридора, аз също ускорих крачка след него и двамата влязохме почти едновременно вътре. Мъжлето ми пиеше бира в компанията на четирима себеподобни ненормалници, излегнат върху хавлиени кърпи. А наоколо нямаше нито женски викове, нито сутиен на закачалката — същински пенсионерски клуб и толкова. Пребледнях от злоба, Лома удари зъбите си с бутилката, а всички останали зяпнаха и тъй си и останаха.

— Извинявайте — изчуруликах аз и промърморих: — Гена, трябваш ми спешно. — Обърнах се на пети и бързичко напуснах помещението.

Влязох в колата и се замислих къде ще е по-добре да вдигна скандал на Лома. Вкъщи или тук? Той нямаше скоро да излезе от сауната, тъй че имах време да обмисля репликите си. Лома щеше да каже нещо от сорта на: „Излагаш ме пред приятелите ми“, а аз щях да му отвърна: „Щом твоите приятели са ти толкова скъпи, спи с тях“. След това мъжлето ми трябваше да се разгневи и ние щяхме да започнем да живеем като хората: да се караме и да се развеждаме, а най-важното бе, че щяхме да престанем с това идиотско строителство на къща.

Бях успяла да измисля едва третата си реплика, когато Лома изскочи от клуба. Якето му беше разкопчано, а видът му бе като на човек, подгонен от зли дяволи. Май че лошо ми се пишеше. А пък аз исках всичко на всичко той да ме зареже, а не да ме пребива до смърт.

Лома седна до мен, погледна ме и поклати глава.

— Какви ги вършиш, а?

— Мислех, че си с мадами — подсмръкнах виновно аз.

— Какви мадами? Колко пъти да ти казвам, че никой не ми трябва. Искаш ли да ти се обаждам на всеки петнадесет минути?

— Ти можеш да ми се обаждаш и докато прегръщаш някоя кикимора…

— Какъв дявол ти е влязъл в главата? Само глупости ти се въртят в ума…

— Не ми крещи — обидих се аз.

— Не ти крещя. Защо се тормозиш? Измисляш си някакви мадами… Притрябвали са ми… Обичам теб…

— Аз също те обичам, Гена! — занареждах и се притиснах до него. — Докато си при мен, всичко е наред, но когато излезеш, веднага започвам да мисля къде си, с кого си… Сънувам лоши сънища…

Лома ме прегърна и започна да ме гали.

— Главата ти е пълна с глупости, затова сънуваш всякакви дивотии…

— Нали не ми се сърдиш? — попитах жално и реших да му припомня за приятелите му: — Какво ли ще си кажат момчетата?…

— Пет пари не давам за тях. Нека само да опитат да си отворят устите, ако не им се свидят зъбите.

Общо взето сауната също се провали с гръм и трясък. Но аз не губех надежда. Оставаха картите.

Една събота Лома се върна доста по-късно от обикновено. С Таня бяхме ходили на театър и се прибрахме след девет часа вечерта, а мъжлето ми го нямаше вкъщи. Седнах във фотьойла с книга в ръка и го зачаках.

— Ладенце, спиш ли? — подвикна той след около три часа веднага щом затвори входната врата.

Излязох в антрето, изпъчих се с ръце на кръста и попитах:

— Знаеш ли колко е часът?

— Поиграхме малко на карти — каза ми Лома угоднически, насочвайки се право към мен.

— Сериозно ли говориш? — изсумтях аз. — Следващия път можеш изобщо да не се прибираш. Чаках те в десет часа, а не в два.

Аз вирнах глава и се понесох към спалнята, заключих вратата и си легнах в леглото. Лома започна да драска по нея и да каканиже:

— Ладенце, какво ти става? Нали ти си обадих, казах ти къде съм…

— Тревожех се…

— Да ми беше казала, веднага щях да се прибера… но си мислех, че с Таня сте на театър, и не бързах.

— Според теб театърът до два часа през нощта ли продължава? Между другото свестните мъже ходят с жените си на театър, а не шляпат карти с разни пияници.

— Добре, ще идем на театър заедно — въздъхна Лома зад вратата. — И аз изобщо не съм пил. Нито капка. Можеш да провериш…

— Притрябвало ми е — изпръхтях аз. — Върви там, откъдето си дошъл.

— Ладенце, престани, чуваш ли? Отвори вратата, ще идем на театър, и на други места ще идем, ако щеш, на майната си ще идем, само не ми се сърди. Много те моля… — Аз мълчах. Лома ритна два пъти вратата и започна да освирепява. — Отвори, докато не съм изпотрошил всичко…

След третия ритник вратата се отвори, а аз за всеки случай се разревах. Лома замря на прага и разпери ръце.

— И таз добра, на всичкото отгоре съм и виновен… Ама защо ревеш?

— За нищо — обидих се аз.

Лома се стовари на пода, сграбчи ръцете ми в лапите си и зачурулика:

— Ладенце, хубавице моя, слънчице мое, хайде да се сдобрим… — Аз само въздъхнах.

На другия ден се чудех къде да сложа една нова ваза и непрекъснато поглеждах към часовника. Времето вече беше напреднало, а Лома седеше пред телевизора и изобщо не се канеше да излиза.

— Ще ходиш ли в кантората? — попитах го с надежда.

— Ъ-ъ. Защо трябва да седя там всяка вечер. Нали има телефон. Ако стане нещо, ще ми се обадят…

Изпуснах вазата, тя се счупи и аз, както винаги, се разревах. Лома скокна, разпери ръце и каза:

— Ладенце, недей де. Ще ти купя десет такива вази.

„Искам да бъда вдовица“ — простенах наум.

В събота се появи Таня. Тя се забавляваше с моите опити да улича мъжа си в изневяра и затова напоследък с нея не се виждахме често.

— Хайде да идем в кухнята — кимнах й аз.

— Лома вкъщи ли е? — попита Таня, докато си обуваше пантофите.

— Вкъщи е, гледа видео.

— Кой филм гледа?

— „Царят лъв“ — отвърнах аз.

— Странно име. Приключенски ли е?

— Не, анимационен.

Таня изгрухтя и разпери ръце.

— Добре де, човекът обича анимационни филми, трябва ли да го убием заради това?

— Трябва, разбира се — изсъсках аз. — Моля те с добро, намери ми килър.

— Определено се чудиш вече какво да правиш — поклати глава приятелката ми. — Мъжът ти не се отлепя от теб, заринал те е с пари, какво още искаш? Защо все така става? Аз си съдирам задника и все нищо не мога да постигна. Нито свестните мъже, нито бандюгите са приритали за мен. А пък пред теб всеки мъж започва да ходи на пръсти! Ей го на Лома: същински звяр, момчетата се страхуват от него до смърт, а вкъщи ти е като болонка — кротък, нежен и все в очите те гледа: „Ладенце, искаш ли портокалче?“ — пропя Таня с идиотската интонация на Лома. — Подава ти пантофите и върти опашка. — Таня се изплю и добави: — Никаква справедливост няма в този живот.

— А пък аз вече не издържам — простенах. — Намери ми килър, иначе ще се самоубия. Не мога да го гледам този малоумник. — И се разплаках.

Таня въздъхна тежко и каза:

— Добре. Ще намеря. И ти ще станеш вдовица на бандит, а аз ще си остана делова жена от областен мащаб. Това е ужасно скучно, но какво да се прави…

— Нямам повече сили — повторих.

— Добре де, защо ревеш? Ще те направим вдовица… Бих сторила всичко за теб, макар че, ако питаш мен… Край, край, не ме убивай с поглед. Ще направя каквото искаш. Можеш да смяташ, че Лома вече е покойник.

— Наистина ли? — зарадвах се и избърсах очи.

— Кога съм те лъгала?

— Таня, не се ядосвай — закаканизах. — Не мога да го понасям вече. И тъй го въртя, и инак, а той се е лепнал за мен като репей…

— Не реви. Ще го направим.

Тъкмо се поуспокоих, когато Лома се появи в кухнята. Огледа ни една подир друга и се навъси.

— Гена, ще вечеряш ли? — засуетих се аз.

— Не — каза той и се нахвърли върху Таня. — Защо си се домъкнала? Някой да те е канил?

— И да ме е канил, и да не ме е канил, на теб какво ти влиза в работата? Или не можеш да устискаш? Потрай още малко…

— Я си върви вкъщи, какво се влачиш насам-натам посред нощ…

— Ломе, ти си грубиян. Как можеш да се държиш така с една дама?

Таня се обиди и си отиде.

— Защо се беше домъкнала? — попита мъжлето ми, когато вратата зад нея се затвори.

— Просто така — свих рамене аз.

— Аха. А защо очите ти са червени? — Докато се чудех какъв по-смислен отговор да му дам, Лома стовари юмрука си по масата и попита: — Да не би твоят тъпкач да се е появил? Да не би да му е домъчняло за теб?

Подскочих от изненада. Лома изглеждаше страховито и стоеше прав със злобна мутра и стиснати юмруци. Преобразяването му от мило помиярче във вбесен доберман беше толкова скорострелно, че се смутих.

— Чуваш ли какво те питам? — изкрещя той. — Да не си си глътнала езика?

Когато Лома изпаднеше в бяс, дори страничните наблюдатели трудно преживяваха гледката, а пък аз не бих пожелала и на врага си да бъде обект на буйния му гняв. А сега, ако се съдеше по кървясалите му очи и изкривената му физиономия, на мен ми предстоеше да бъда едновременно и зрител, и обект.

— Гена — изчуруликах, но той не пожела да ме чуе.

— Какво ти надрънка тая, че те изби на рев?

В този момент сериозно се изплаших, разревах се и от глупост изтърсих:

— Искам дете, а не става…

Лома се вцепени и облещи очи, но отпусна юмруците си. Аз се настаних във фотьойла, бършейки сълзите си и въздишайки тежко.

— Ладенце — потътри се той към мен с вид на пребито куче. — Какво значи това, кажи де? Погледни ме… Слънчице мое… Намерила си на кого да се оплакваш от живота, а аз за какво съм ти?

Прегърнах любимия си и зарових глава във врата му.

— Това са си наши работи, исках да се посъветвам с нея…

— Никаква файда няма от твоята Таня. Лада, ама нали ти такова… пиеш хапчета.

— Отдавна вече не ги пия — излъгах нагло аз.

— Не си пълни главата с глупости. Ходи ли на лекар?

— Ходих.

— И какво ти казаха?

— Че всичко е наред.

— Това е добре. За себе си със сигурност зная, че всичко е наред, тъй че престани да ревеш. Ще имаш дете, ако ще да пукна.

Естествено Лома веднага се зае да демонстрира готовността си да стане баща, а аз тихомълком се радвах. Понеже напълно вярвах на Таня и щом тя бе казала, че ще стана вдовица, значи вече можех да си шия черна рокля.

Отнасях се с особена нежност към любимия си, докато всеки божи ден очаквах кончината му. Щеше ми се да му доставя удоволствие, да го обградя с грижи и изобщо да го направя щастлив за последно. С вид на завършен идиот Лома непрестанно дърдореше за бъдещите ни деца и нашата нова къща. Слушах го с усмивка и си мислех, че новата му „къща“ ще бъде леко тясна за него, но пък за сметка на това много по-сигурна и устойчива. Лично щях да се погрижа за това.

Избрах си рокля и установих, че ще изглеждам възхитително в ролята на вдовица. Всеки ден се обаждах на Таня и я молех да побърза. В края на април тя дойде при мен и ми каза още от вратата:

— Утре.

— Наистина ли? — възкликнах аз, боейки се да повярвам на щастието си.

— Парите са доста…

— Ще платя колкото поискат… Таня, какво ли щях да правя без теб? — подмазвах й се, прегръщайки я.

— И аз това се чудя… Положението е следното: когато утре Лома тръгне за кантората, стрелецът ще го чака до супермаркета в дванадесет часа. Погрижи се да излезе навреме от къщи и иди да купиш венец.

— Не мога да повярвам… — разсмях се аз и се завъртях из стаята. Таня гледаше неодобрително.

— За теб, разбира се, бих влязла в огън и вода и изобщо където кажеш, но човек не бива да се отнася така със съпруга си.

— Млъкни! — креснах, сетне прегърнах приятелката си и й обещах: — Ще погребем любимия ми и ще заживеем като в приказките…

Таня само махна с ръка.

Цяла нощ не спах и се виждах като вдовица. Лома похъркваше до мен, мляскаше с уста и се притискаше. „Наистина ли няма да го има утре? Прекрасно…“ Включих нощната лампа и погледнах Лома. Повече нямаше да видя тази тъпанарска физиономия и нямаше да чуя гласа му с глупашките трели. „Ладенце“ — казах си наум с неговата интонация и се разсмях. Разплатата последва моментално. Лома се събуди.

— Какво става, Лада?

— Липсваше ми — усмихнах се. Лома се изхили и се завря при мен, а пък аз си помислих: „Добре, гадино, направи си кефа за последен път“.

На сутринта мъжлето ми бе станало по-рано от обикновено и си пееше нещо, докато се бръснеше в банята. Аз мързелувах в леглото, излежавах се и се усмихвах. Любимият ми се появи на прага, видя, че не спя, и дойде при мен.

— Хубавице моя…

— Къде отиваш толкова рано?

Той се подсмихна хитро и каза:

— По работа…

— Кога ще идеш в кантората? — сепнах се аз.

— Както винаги. — Лома започна да се облича, а аз въздъхнах с облекчение, защото той нямаше как да заобиколи супермаркета, тъй като не можеше да стигне по друг път до кантората. Това означаваше, че Таня бе избрала мястото правилно и изобщо тя беше страхотна.

Най-сетне Лома излезе, а аз скочих от леглото и започнах да се занимавам с всякакви глупости, пеейки и танцувайки. След това отидох до магазина и подхванах подготовка за празничната вечеря. Трябваше да отпразнувам кончината на мъжлето си. Към единадесет и половина той ми се обади от колата:

— Ладенце, купих ти кученце.

— Какво си ми купил? — не разбрах аз.

— Кученце, забравих каква порода е… чакай малко, тук ми е записано. Ето… кокер шпаньол, много е смешен, рижав…

— Ломе — казах му мило, — случайно да знаеш за какъв дявол ми е това кученце?

— Ами… — засмя се той. — Помислих си, че докато нямаме деца, за да не скучаеш…

„Човек не бива да мисли, когато няма с какво“ — прииска ми се да му отвърна, но вместо това го попитах:

— А помисли ли кой ще го разхожда сутрин? Мразя да ставам рано…

— Аз ще го извеждам — увери ме Лома. — А вечер ще ходим заедно в парка… като всички хора.

Представих си как се разхождаме в парка с Лома и с въпросното кученце и глухо простенах.

— Ладенце — зачурулика той отново, — какво ти става? То ще ти хареса… много е мъничко и къдраво.

— Къде отиваш? — стреснах се аз.

— В кантората.

— С кученцето ли?

— То няма да ми пречи, ще потича малко там, а пък аз ще се прибера вкъщи към два часа.

Сбогувахме се топло, а аз постоях малко до телефона и преместих поглед към часовника — беше дванадесет без пет минути. Изругах мръсно и се обадих на мъжа си.

— Къде си в момента?

— В колата — отвърна ми той.

— Господи, на коя улица си?

— Завивам към супермаркета.

— Веднага спри! — изкрещях аз. — Завий в пресечката, там има магазин за кучета, купи му каишка, купичка и суха храна за животни. Разбра ли?

— Лада, първо ще се отбия в кантората, там наблизо също има такъв магазин…

— Той не е същият… пък и кученцето няма какво да прави в кантората, там ще хване бълхи. Завий веднага в пресечката и не се опитвай да хитруваш.

— Вече завих — измърмори Лома. — Какво значение има откъде ще купя каишка?

— Щом ти казвам, че има значение, значи има. А от магазина веднага си ела вкъщи, искам да видя кученцето.

Щом свърших разговора си с Лома, се обадих на Таня и мрачно й казах:

— Махни стрелеца, ще платя колкото трябва…

— Защо така? — изсумтя приятелката ми.

— Не е твоя работа — ядосах се аз, а след това, разбира се, се разплаках от яд.

— Какво, дожаля ти за любимия, така ли? — веселеше се Таня вечерта.

Лома беше в кантората, а кученцето на име Роки лежеше на коленете ми.

— Кученцето беше в колата — обидих се аз. — Представяш ли си да убият човек пред очите му? Ще получи травма за цял живот.

— Да, това наистина щеше да съсипе животното… Е, тогава да пием за здравето на Лома… — Таня вдигна чашата си и ми смигна.

— Защо се хилиш непрекъснато? — не издържах аз. — Разбра ли се с килъра?

— Нямаше никакъв килър — въздъхна Таня. — Много добре те познавам, ти си добра жена… Аркаша, царство му небесно, беше по-грозен от плашило, но ти въпреки това го обичаше, а пък Лома е представителен мъж и има известни достойнства. И ти му беше ядосана, защото насила те накара да живееш с него. Знаех, че ще свикнеш и че ще ти стане мил, но измислих килъра, за да престанеш да вършиш глупости.

— Много си подла — поклатих глава с усмивка.

— А пък ти си егоистка — намръщи се Таня. — Само за себе си мислиш, а аз изобщо не те интересувам.

— Да не би да си се влюбила? — сепнах се аз.

— Сложих край на любовта, в смисъл че не искам повече да се влюбвам, няма никаква полза от това. Мъжете не ме обичат и всеки гледа да ме изпързаля. Ей го на Вова например. Какво още му трябва на този подлец? А пък все навън го тегли. Стига само да се обърнеш, да се разсееш за миг и той вече се измъкнал през вратата… — Таня въздъхна. — Имам една мечта.

— Каква? — зарадвах се аз. Бях в добро настроение и исках да доставя удоволствие на Таня.

— Искам да построя Империя — каза скромно тя.

Изхълцах тихичко и уточних:

— Какво искаш?

— Империя. Всички свестни хора са имали империи: и Александър Македонски, и Наполеон, дори и Хитлер е имал империя. Че аз да не съм по-лоша от тях? Може би дори съм и по-умна.

— Таня, да не би случайно да си мръднала? — полюбопитствах. — За каква империя говориш?

— За обикновена. Където господарите сме ние: ти и аз.

— Майко мила — изпъшках. — Александър Македонски й се привидял… По Индийския океан ли тъгуваш? Ами иди дотам на екскурзия…

— Винаги правиш така — ядоса се Таня. — Когато ти искаш нещо, моментално трябва да го получиш, а когато аз искам нещо, това задължително са глупости… Аз правя за теб каквото пожелаеш, а пък ти не щеш да свършиш и най-малкото нещо.

Засрамих се.

— Каква империя искаш? Обясни ми — разперих ръце.

— Най-обикновена. Какво толкова не разбираш…

— Една област ще ти стигне ли? — напрегнах се аз.

— И един град ми стига — прояви скромност Таня.

— Слава богу. Кмет ли искаш да станеш? — проявих съобразителност.

— Как ли пък не… кмет. Намерих император…

В този момент най-сетне започнах да схващам за какво става дума и подсвирнах:

— Ясно, това са глупости… Само в идиотските филми сериозните жени се отнасят към мъжете си като към момчета за всичко, но ние не можем да направим бандитите по свой образ и подобие, затова ще започнем като императрици, а ще свършим като пачаври.

— А Лома за какво е? — изсумтя Таня. — По-добър кандидат от него няма да намериш. В целия град са само Лома и Ленчика… А пък Лома ще си има двама сиви кардинали. Няма нужда да се бутаме напред. Той разполага със сила, а пък ние — с мозък. И смятай, че империята ни е в кърпа вързана. Ти също ще се захванеш с някаква работа и няма да седиш вкъщи като затворник и да си хабиш енергията във война с мъжа си, защото мъжът ти е злато…

— А пък аз все се чудех защо чак толкова си се загрижила за Лома… — поклатих глава.

Ние се спогледахме, подсмихнахме се, а сетне се разсмяхме с глас.

— Е? — попита приятелката ми.

— Решено — отвърнах аз.

Точно в този момент се появи Лома.

— Ломе — подвикна му Таня. — Ела, скъпи, ела да пийнеш нещо. Днес нямаше ли рожден ден?

— Да не си откачила? — навъси се Лома.

— Нашият Гена е същински лъв — обявих аз и целунах любимия си. — Сядай да вечеряш.

— Мислех, че си се родил днес — не преставаше Таня.

— Остави ме на мира, тъпачко — не издържа Лома.

— Не й обръщай внимание — измяуках и отново го целунах. — Просто Таня е в добро настроение.

— А вие какво празнувате? — попита Лома, видимо поомекнал. Ние се спогледахме и се разсмяхме. — Да не сте пияни? — полюбопитства той и ме погледна учудено.

— Изпихме по един коняк, Таня се запозна с Роки и двамата се харесаха. И освен това те обичам.

— В това няма съмнение — кимна Таня. — Проглуши ми ушите да ми разправя какъв златен мъж си има. Чак ми писна да я слушам.

— Ами недей да я слушаш тогава — каза Лома и ми целуна ръка. В този момент Роки направи две крачки и остави подире си малка локвичка.

— Виж какви ги върши тази торба с бълхи — ядосах се аз. — Цяло наказание е…

— Аз ще го избърша — скокна с готовност мъжлето ми, — само не се ядосвай. Малък е още, ще свикне…

Той изчезна, а Таня поклати глава:

— Боже мой, какво ли не прави любовта с хората.

— Престани да дразниш Лома — казах й аз. — Щом ще става император, отнасяй се към него с уважение. За нас той е Генадий Викторович и трябва да научим и другите магарета да се обръщат към него така. А той трябва да се отнася с доверие към теб, тъй че направи нещо по въпроса.

Когато Лома се върна с парцал в ръката, Таня стана иззад масата:

— Гена, измий си ръцете и седни да изпиеш един коняк, а аз ще изчистя след вашия бълхльо. Ще му бъда като кръстница.