Валери Динев
Страхът (18) (Философско антропологичен анализ)

16.
Иренойс Айвъл-Айвесфелд

Страхът при човека и животното

Страх от врага. Страх от себеподобния. Страх от различните. Страх от анонимността. Страх от групата. Страх от големия град. Как да намалим страха?

Причини за животинския и човешкия страх

В книгата си „Човекът — изложеното на риск същество“^[1] Айбъл-Айбесфелд посочва, че ние хората организираме празници и тържества, за да се сближим, сприятелим със съседа си, и същевременно изграждаме огради, за да го държим по-далеч от себе си. За Айбесфелд наличието на доверие и недоверие в нашето поведение към себеподобните не е израз само на нашето европейско възпитание, тъй като и в общуването на хората от други култури също се наблюдава смесване на симпатия със страх. Това кара автора да приеме, че страхът и недоверието принадлежат към най-старите чувства.

За страха при животните Айбъл-Айбесфелд допуска, че са налице две главни причини: а) страх от врага (изяждащите се животни); б) страх от себеподобни. Страхът от врага е най-старият от всички видове страх, тъй като животът на животните се реализира много често чрез унищожаване на другите. Ако жертвите са растения, това не ни притеснява, обаче златките изяждат катеричките, кукумявките — пойните птички, едни риби — други риби и т.н. За да се предпазват, животните са развили най-различни средства — бодли, отрови, различни техники на бягство и отбрана, но преди всичко едно здраво недоверие, една будност, която според Айбесфелд се изразява в един модел на поведение, наречен от него „осигуряване“. Това осигуряване най-добре може да се види, когато врабчетата ядат. Когато яде отделно врабче, то по-често поглежда наоколо, а когато са цяла група, поглеждането и продължителността му намаляват. Същото намаляване в честотата на поглеждане може да се види не само при много други животни, но и при човека. Използвайки наблюденията на редица учени, Айбесфелд, констатира, че предимно отделно стоящи хора непрекъснато прекъсват своята дейност (например яденето), поглеждат, обхващат хоризонта с очи и след това отново продължават своята дейност. Но с увеличаването на групата честотата на погледите и тяхната продължителност намаляват. Освен в честотата на погледа, този страх от врага може да се улови и когато хората търсят място за почивка. Тогава те предпочитат да търсят места, които, смята Айбесфелд, им осигуряват поглед и закриване (защита) на гърба. На такива места те се чувстват сигурно, уютно и скрито. Същото ориентиране може да се наблюдава, когато хората заемат местата в ресторантите. Най-напред се заемат места в нишите, които предлагат заслон (прикритие) и поглед към околното пространство, и най-накрая останалите свободни и открити места.

Според Айбесфелд страхът от себеподобните (които също са потенциален враг) също не е ново нещо. Ние сме свидетели, че много себеподобни животни в различни функционални взаимоотношения се явяват съперник и неприятел помежду си. Много риби, рептилии, птици и бозайници притежават територии, които защитават от себеподобните си. От своя страна мъжките се бият за женските. Хората също изпитват страх от себеподобните. Ние се доверяваме на хора, които добре познаваме. Принципно нашето поведение спрямо другите хора, за Айбесфелд, е амбивалентно. Ние се чувстваме привлечени от другия и същевременно се страхуваме от него. „Страхът на хората от другите хора принадлежи към първичните страхове, който не са предпоставени от личен негативен опит.“^[2]

Това най-добре може да се види от примерите, които Айбъл-Айбесфелд привежда. На шест месечна възраст кърмачетата започват да правят разлика между познати и чужди хора, докато до този момент те са се усмихвали приятелски на всеки, сега те започват да обръщат недвусмислено внимание само на познати хора. А в същото време, спрямо чуждите хора те реагират с боязлива сдържаност. Но понякога те обръщат внимание и на чужди, като тези реакции на внимание се смесват с отрицателни емоции и дори на отбрана. В типичния за нас случай кърмачето се усмихва на чуждите хора, след което се скрива срамежливо в майка си и след известно време подновява приятелския си контакт с поглед. Ако чуждият човек запази дистанция, тогава детето може да свикне с него и боязливостта изчезва. Ако обаче той се приближи, без да е оставил на детето време, тогава и неговият добронамерен опит да създаде приятелски контакт ще предизвика страх у кърмачето, понякога дори паническа уплаха, или ужас. Според Айбесфелд, този страх от чуждите хора в никакъв случай не е обусловен от лош опит или спомени от чужди хора, защото дори когато на едно кърмаче никога не му се е случвало нищо лошо с тях, то реагира по този начин.^[3]

Тези изследвания дават основания на Айбесфелд да предположи, че кърмачето въз основа на процесите на развитие до този момент е в състояние да разпознава определени сигнали на другите хора или себеподобни, които предизвикват страх. Този свой извод той подкрепя с факта, че във всички изследвани от него култури, например бушмените от Калахари, яноматите от Горно Ориноко, айпо в Нова Гвинея може да се докаже този страх от чуждия човек, абсолютно независимо от съответните социални практики, които са типични за тези култури.

Айбъл-Айбесфелд смята, че някои от сигналите, които предизвикват при човека едновременно внимание и отблъскване, са ни добре познати. За пример той взема контакта ни с поглед. Погледът се интерпретира като внимание, като определено съобщение, че каналите за комуникация са отворени, и ние го използваме, когато искаме да си поговорим с някой човек. В този ход на комуникация ние не трябва да гледаме партньора си твърде дълго, „защото той възприема зрителния контакт като втренчване, вторачването вече се възприема като израз на доминантност и заплаха.“^[4] Поради тази причина, смята Айбесфелд, говорещите избягват да ескалират зрителния контакт до вторачване и от време на време местят погледа. Това обаче не важи за слушателя, който може да слуша неподвижно, тъй като той трябва да внимава за невербалните знаци, с които му се предава разговора. Но ако той самият по-късно говори, ще му се налага да прекъсва зрителния контакт от време на време.

Като цяло обаче, ние сме така устроени, че личното познаване на личността, с която сме във връзка, може силно да намали въздействието на сигналите, пораждащи страх, за сметка на приятелските реакции на внимание, които да преобладават. Опитите и наблюденията на Айбъл-Айбесфелд, категорично показват, че познанството отслабва въздействието на пораждащите страх сигнали и при общуването с познати поведението се променя в посока на доверие. И обратно при среща с чужди хора изцяло се проявяват сигналите, предизвикващи страх, като поведението съответно се променя в посока на недоверие.^[5]

Страх и групово поведение

Айбъл-Айбесфелд изтъква, че този прост социален модел на реакция има важни последици за нашия съвместен живот с другите хора. Наличието му влияе върху това, че ние се чувстваме добре в малки и затворени групи и проявяваме известна резервираност спрямо непознати. Айбесфелд е убеден, че чувството на доверие в малките групи се основава на това, че хората се познават и в известна степен е предсказуемо поведението на всеки. А това създава сигурност. От друга страна обаче се наблюдава една реакция спрямо членове на групата, които се държат аберантно. Те се превръщат в прицел за подигравки на останалите. Според Айбесфелд тук става дума за нормираща възпитателна агресия, чрез която трябва да се постигне изравняване на отклоняващото се от груповата норма поведение и ако това не стане, може да се стигне до по-силна реакция — на отхвърляне, изгонване. Тази реакция се смята за старо наше наследство, която се среща и при животните. Например, в наблюдаваните от Джейн Гудол група шимпанзета някои се разболели от детски паралич и в резултат на това започнали да се движат по по-особен начин, затова те били нападани и гонени от техните доскорошни приятели.

Хората също се подчиняват на тази сляпа реакция на отхвърляне. Те често пъти се надсмиват над тези, които странят, на чуждите недъзи. В училищата има много примери, когато ученици се подиграват безогледно на дебелите, заекващите и червенокосите. И това те правят с удоволствие.

Много често, групата се обединява срещу външните хора. Тази реакция Айбесфелд нарича „синдром на бунта“ на груповата омраза срещу малцинството. В исторически план погледнато, много често политиците са отклонявали общественото внимание от вътрешните трудности, когато дадено малцинство е обявявано за грешното магаре и върху него се стоварвала цялата агресия на мнозинството, предполага Айбесфелд.

В груповото поведение на човека се наблюдава една готовност на отделния човек да се нагоди към груповата норма, действувайки дори против всякакъв разум. Като илюстрация на последното Айбесфелд посочва факта, когато някои хора биват накарани да измерят дължината на различни дълги отсечки, те се справят добре. Ако обаче същите хора бъдат накарани да наблюдават поведението на ръководителя на експеримента, те вече не се доверяват на собствената си оценка, а следват мнозинството. Това показва, че в определена степен сме склонни да плуваме с общия поток като подтискаме собственото си мнение и без да подлагаме на критика действията на мнозинството.

През по-голямата част от своята история човекът е живял на малки групи, в които всеки е познавал всеки и оттук са произтичали личните връзки на доверие. Но това се променя с развитието на обществото и човек все повече време трябва да прекара с хора, които не познава много добре. Това от своя страна, смята Айбесфелд, води до това, че „другият човек в големия град в известен смисъл се превръща в стресов фактор за натоварване, тъй като дистанциращите сигнали, действуващи постоянно върху нас, не са отслабени от наличието на познанство.“^[6] Това, естествено, влияе по много начини върху нашето поведение. На първо място се наблюдава, че хората в анонимното общество отхвърлят контакта с другите хора. На второ място, те забързано се подминават, и то толкова по-бързо, колкото по-голяма е градската гъстота на населението. Например, Маркс Борнщайн (1979) е измерил скоростта на вървене на хората в различни големи градове по Европа и е установил значително засилване на тази скорост, колкото по-голям е градът.

В анонимното общество хората избягват особено зрителния контакт с другите. Всеки, който използва асансьор в хотел или учреждение на големия град познава този феномен. Ервин Гофман (1971) говори в тази връзка, за „polite inattention“, за едно учтиво подминаване с поглед. Айбъл-Айбесфелд смята, че избягването на контактите в анонимното общество кара хората да маскират своето изразяване. Зад тази маска хората крият своите чувства пред обществеността, от една страна, за да не обременяват другите хора, и от друга, поради самозащита, тъй като който разкрива своите чувства, той открива своята комуникативност и прави себе си уязвим. Маската, която ние носим пред обществеността, разкрива един неутрален израз или израз на решителност и строгост, т.е. един израз на лицето подчинен на агоналната система.^[7]

Според Айбесфелд стремежът към универсализирано и незабележимо държане в анонимното общество се отразява и върху дрехите на хората. Предимно мъжете се изравняват в маниерите и облеклото. Те най-често се скриват сред масите в сив ежедневен костюм. Ако обаче протестират към някои или отделни групи, те могат да се бунтуват чрез подчертано индивидуално поведение или дрехи, с които да предизвикат шокиране. Във връзка с това Айбъл-Айбесфелд е констатирал, че ако се поставят на опашка пред едно гише набиващи се на очи и нормално облечени хора ще установим, че чакащите ще запазят една значителна дистанция от тези, които са облечени предизвикателно.

Всички тези явления показват, че хората в модерното общество избягват контакта, те живеят встрани един от друг. Те се оплакват от излишъка на междучовешки контакти и същевременно от самотата сред масата. Едно противоречие, което съвременният човек носи в себе си.^[8] От своя страна обаче, анонимното общество дава възможност за разгръщането на особени дарби, които биха били подтискани под нормиращия натиск на малкото общество.^[9]

Пътища за намаляване на страха

Айбъл-Айбесфелд държи много да се търсят средства за намаляване последиците от социалната депривация в голямото общество, тъй като постоянният страх, породен от контактите с чуждите, създава една готовност за действие, която не е без известен риск. Айбесфелд смята, че при страх ние хората сме склонни да се доверяваме на хора, личности и идеологии, които предлагат сигурност. Тази наша нагласа е била позната на демагози и тирани през всички времена, които добре са я използвали, за да си осигурят последователи. В тази наша тенденция за следване много антрополози, смята Айбесфелд, виждат едно наше старо наследство, коренящо се в „грижата за потомството“. Тя се среща и при животните, където младите птици следват типа на излитане от гнездата на майката, при опасност бягат при нея, и съществуващите заплахи подсилват тази реакция за спазване. По същия начин страхът инфантилизира хората и формира в тях една готовност за следване. А този страх в модерното общество постоянно се предизвиква чрез пресата, радиото, телевизията и винаги се намират хора, които се предлагат като освободители и покровители. И тъй като отделният човек не знае какво стои зад тези покровители, а същевременно изцяло е обхванат от несигурност и страх, той е готов да ги последва. Айбесфелд е убеден, че много често тази несигурност се използва от различни политически, икономически и религиозни групировки — например сектите, предлагащи се за водачи за излизане от бедствията.

Айбъл-Айбесфелд вижда, че много фактори поддържат висока степента на страх у хората и препоръчва нейното понижаване да се осъществи чрез създаването на социални връзки, които будят доверие. Създаването на тези връзки трябва да започне още от мястото, където живее отделният човек. Катализатори за създаване на такива връзки са например басейните върху покривите на редица социални жилища. Те са посещавани редовно от повечето живеещи в тези блокове и то не, за да създават социални контакти, а за да се къпят. Хората обаче по природа са приятелски същества, смята Айбесфелд, и когато се срещнат без принуда, почти автоматично се стига до познанство. Разменят се поздрави и необвързващи реплики, чрез които с течение на времето се завързват разговори и познанства. Тук контактите се улесняват от това, че хората се срещат по бански, т.е. без характерните символи за статуса, в атмосфера на равнопоставеност. Това, според Айбесфелд, не означава, че само басейните могат да имат тази функция, те обаче я изпълняват особено добре и досега на архитектите не им е хрумнало нещо по-добро.^[10]

Според Айбесфелд „със създаването на индивидуализирани общности в анонимните общества отделният човек получава сигурна опора и по този начин онази независимост на освободения от страх човек, която му позволява да се отнася и към чуждите хора с приятелска сигурност, която се базира на принципно доверие.“^[11] За нейното формиране много може да направи семейството, училището, фирмата и държавата като цяло. Но, който внимателно следи събитията във времето, ще забележи, че ние все още сме далече от пълното постигане на тази цел.