Валери Динев
Страхът (16) (Философско антропологичен анализ)

14.
Карен Хорни

Страх от опасностите

Страх от опасностите. Страх или уплаха пред опасностите. Различните хора възприемат различни неща като страшни. Враждебност и страх. Блокиране и страх. „Базисен страх“ и „Показен страх“. Безпомощност и страх.

За Карен Хорни^[1] страхът (Angst) както и уплахата (Furcht) са психическа реакция спрямо някаква опасност. Според нея това, което отличава страха от уплахата, е преди всичко състоянието на неопределеност и несигурност. Това може да го видим дори в случаите на конкретна опасност, напр. земетресение, където страхът носи нещо от ужаса на непознатото. Хорни смята, че същото състояние се набляюдава и при невротичния страх, независимо от това, дали опасността е неопределена или има конкретна форма, например при фобията от височини.^[2]

Карен Хорни възприема напълно възгледа на Курт Голдщайн,^[3] че предизвикващата страх опасност заплашва самата същност или ядрото на личността. „Тъй като за всеки човек различни неща се явяват особено ценни, то и това, което представлява опасност и заплашва тези ценни неща, е различно за всеки. Въпреки че има определени ценности, които всички възприемат като жизнено важни, като например здравето, свободата, децата, то специалните, значими ценности за всеки човек зависят от жизнените условия и структурата на неговата личност — например неговото тяло, неговото имущество, професия, убеждения, неговата работа или любовни връзки.“^[4]

В анализа си на опасността като източник за страха Хорни се позовава и на Зигмунд Фройд, който посочва, че страхът (Angst) за разлика от уплахата (Furcht) се характеризира с чувство на безпомощност спрямо опасността. Тази безпомощност, според Хорни, може да бъде обусловена от външни фактори, например при случаите на земетресение или от вътрешни — като слабост, страхливост, липса на решителност. Това кара Карен Хорни да смята, че една и съща ситуация може да предизвика уплаха или страх в зависимост от това, дали засегнатият е способен или има воля да се справи с опасността. Последното Хорни пояснява със следния пример, разказан й от една пациентка. „Една нощ пациентката дочула в съседната стая шумове, като че ли крадци се опитват да влязат в къщата. Тя получила сърцебиене, изпотяване и чувство за страх. След няколко минути тя станала и отишла в стаята на най-голямата си дъщеря. Дъщерята също се страхувала, но тя решила да се противопостави активно на опасността и да отиде в стаята, в която били крадците. По този начин тя успяла да изгони крадците. В този случай майката се чувствувала безпомощна спрямо опасността, дъщерята обаче — не; майката е изпитвала чувство на страх, дъщерята — чувство на уплаха.“^[5]

Този и други примери карат Карен Хорни да предполага, че за да бъде задоволително всяко едно обяснение на всеки вид страх, то трябва да отговаря на три въпроса. Кой или какво е заплашен? Кой е източникът на опасност? Какво обяснява безпомощността спрямо опасността?

За Корни отговорът на първия въпрос се крие във факта, че различните типове хора възприемат различни неща като заплашителни. За типа с преобладаващо мазохистични наклонности, най-страшното е да бъде изоставен. Защото той се чувствува сигурен, когато е подчинен: на своя психоаналитик, на своята майка, началник, съпруга. Хорни е убедена, че ако човек е от групата на тези, които се смятат за съвършени, тогава страх предизвиква чувството, че може да бъде неправилно оценен или осъден.^[6]

А за хората от нарцистичен тип, чиятно сигурност се обуславя от това, да бъдат оценявани и да им се възхищават, за тези хора, според Хорни, смъртна опасност е да загубят своето обществено положение. При него може да възникне страх, ако се намира в обкръжение, където не получава признание. Например при емигрантите, които са имали голям авторитет в своята родина. А що се отнася до човек, сигурността на който идва от общото му съществуване с другите, тогава той може да развие страх, ако остане сам. А ако сигурността зависи от това, човек да се държи незабелязано, тогава страхът възниква, когато този човек попадне в полезрението на обществеността („в светлината на прожекторите“)^[7].

Карен Хорни смята, че тези обяснения на невротичния страх улесняват отговора на въпроса за източниците на опасност. За нея всичко може да предизвика страх, когато заплашва особените предпазни средства за защита на човека и неговите специфични невротични тенденции.

Важен източник за опасности могат да бъдат и външните обстоятелства, какъвто е случаят с емигранта, който внезапно е загубил своя авторитет, необходим му за неговото чувство за сигурност.^[8] Според Хорни в същото състояние може да изпадне жена, която мазохистично зависи от своя съпруг. Тя развива чувство за страх, ако се породи опасност да го загуби вследствие на външни обстоятелства: например болест, друга жена или ако той напусне страната.

Хорни предполага, че източници на опасност могат да се крият и в самата същност на невротика — нормални чувства, враждебна реакция, противоречива невротична склонност, могат да се превърнат в огнище на опасност, ако застрашават неговата сигурност.

За Карен Хорни, страхът при невротиците може да бъде предизвикан от тривиални грешки, обикновено чувство или някакви импулси. Например при хората, чиято сигурност се базира на тяхната непогрешимост, страхът може да възникне в резултат на грешка или заблуда, случващи се на всеки човек: например забравено име или недоглеждане на транспортните връзки от разписанието.^[9] Според Хорни, по подобен начин страх може да се появи у хора, които са решили да си самоизградят образ на безкористни личности; ако изведнъж почувстват скромни лични желания, при това оправдани. При други, чиято сигурност се базира на дистанцирането от околните, страх може да възникне в резултат на проявена любов или симпатия.^[10]

За Карен Хорни на първо място без съмнение сред факторите, възприемани като вътрешна заплаха, стои проявата на враждебност. Карен Хорни смята, че има два вида причини за пораждането на враждебни реакции. Първата причина тя вижда при неврозите, тъй като всяка невроза прави засегнатия от нея слаб и нараним, което неминуемо поражда враждебност от негова страна. Много по-често отколкото здравият човек невротикът се чувства отхвърлен, използван и унижен, затова той реагира по-често с яд и завист, контраатакува, проявява садизъм и унижава другите.^[11] Втората причина неговият страх да бъде толкова голям и да не може да се справи с чувството, че си е създал врагове, за Хорни е в това, че безцеремонната агресивност означава за него средство за постигане на сигурност, което се среща рядко. Това че враждебността толкова често е фактор на опасност, според Карен Хорни не бива да ни навежда на мисълта, че враждебността сама поражда страх. „Ние винаги трябва да си задаваме въпроса какво е застрашено чрез проявата на враждебност.“^[12]

Според Карен Хорни появата на блокиране у човека само по себе си не предизвиква страх, а само в случаите, когато е застрашена някаква жизнена ценност. Например, ако офицер трябва да даде заповед корабът да смени своя курс, за да се избегне сблъсък и в този момент ръката или гласът му откажат, то тогава той ще бъде обзет от панически ужас, сравним единствено със страха на невротика.^[13] Хорни е убедена, че блокирането на способността за вземане на решение само по себе си не води до страх, но може да го предизвика, ако блокирането не бъде преодоляно в решителния момент. „В края на краищата една невротична тенденция може да бъде застрашена от наличието на противоположна тенденция. Така например стремежът за независимост може да породи страх, ако заплашва отношението на зависимост — необходимо поради чудството за сигурност. По същия начин стремежът към мазохистична зависимост може да предизвика страх, ако чувството за сигурност на този човек почива на първо място върху чувството за зависимост. Тъй като при всяка невроза има голямо разнообразие от противоположни тенденции, то и възможностите за взаимното им застрашаване са безкрайни. Трябва да имаме предвид и това, че самата наличност на противоположни наклонности не е причина за възникването на страха. Има много възможности човек да се справи с противоречивите стремежи. Единият от тях може да бъде изтласкан така, че да не пречи на другия, например може да бъде пренесен в света на фантазиите; могат да бъдат намерени компромисни решения като пасивна съпротива, изразяваща компромиса между съпротива и отстъпчивост. Една тенденция може да предотврати друга, действувайки като принудителна потребност. Така най-различни решения могат да създадат лесно разрушимо равновесие. Само в случаи, че то бъде разрушено или заплашено, възниква страх.“^[14]

В анализа си на страха Карен Хорни стига до извода, че трябва да се прави разлика между „Grundangst“ („Базисен страх“), който е реакция на потенциална опасност и „Manifeste Angst“ („Показен страх“), реакция на открита опасност. Хорни смята, че явният страх в случая не означава, че той е осъзнат. За нея всеки вид страх, независимо дали е потенциален или изявен, поради различни причини може да бъде подтиснат, така например страхът може да бъде изразен в сънищата със същите външни симптоми и общо безпокойство, без да бъде осъзнат. Карен Хорни посочва, че разликата между двата вида страх може да бъде обяснена с един пример. „Да приемем, че някакъв човек предприема пътуване до непозната страна, за която знае, че е изпълнена с опасности: враждебно настроени местни жители, опасни животни и липса на храна. Докато той носи оръжие и запаси от храна, той ще осъзнава потенциалните опасности, но няма да проявява показен страх, тъй като има чувството, че притежава средства, с които може да се пази. Ако обаче неговите муниции и неговата храна бъдат откраднати или повредени, тогава опасността ще стане показна. Тогава той, знаейки, че животът има много висока стойност ще прояви показен страх.“^[15]

„Базисният страх“ („Die Grundangst“) за Карен Хорни сам по себе си представлява невротична проява, той се базира главно върху конфликта между зависимостта от родителите и бунта срещу тях. Враждебността спрямо тях трябва да бъде подтисната поради зависимостта от тях. Както в книгата си „Невротичният човек на нашето време“ (1951), Хорни изтъква, че „подтискането на враждебността прави човека беззащитен, тъй като той престава да вижда опасността, срещу която трябва да се бори. Когато човек подтиска своята враждебност, това означава, че той вече не осъзнава факта, че някой представлява опасност за него: така той става покорен и отстъпчив, приятелски настроен в ситуации, при които трябва да бъде нащрек. Тази беззащитност в комбинация със страха от отмъщение — чувство, което остава, въпреки това е един от най-значимите фактори, обуславящи основното чувство на беззащитност, което невротикът изпитва в потенциално враждебния свят.“^[16]

За да разберем страха, Карен Хорни посочва, че трябва да разясним отношението на чувството на безпомощност на човека спрямо опасността. Докато З. Фройд смята, че причината за тази безпомощност е слабостта на „Аза“, обусловена от неговата зависимост от „То“ и „Свърх Аза“, то Карен Хорни приема, че безпомощността до известна степен се съдържа в „базисния страх“ (der Grundangst). Като друга причина за нейното съществуване Хорни посочва несигурното положение на невротика. „Неговото твърдо придържане към мерките за сигурност го пази от една страна, но от друга го прави беззащитен. Той прилича на въжеиграч, чиято ловкост в балансирането го предпазва от неуместен случай поради загуба на равновесие, обаче от друга страна го оставя беззащитен спрямо другите възможни опасности. В края на краищата безпомощността е част от непринудената природа на невротичните импулси.“^[17]

Карен Хорни е убедена, че най-важните вътрешни фактори, които водят до невроза, имат принудителен характер, тъй като те са част от твърдо установената невротична структура. „Не е по силите на невротика да се въздържи от враждебни реакции спрямо провокациите или пък да намали тази реакция, независимо от това колко е застрашена неговата сигурност. Също така не е по неговите сили да се откаже например от своето притъпено равнодушие, макар че по този начин той застрашава своите честолюбиви и същевременно властнически стремежи. Честото оплакване на невротика, че той се чувствува като в затвор, се оправдава напълно. По-голямата част от показания страх се причинява от това, че той вътрешно се раздвоява от такива противоположни стремежи с еднаква сила.“^[18]