Валери Динев
Страхът (12) (Философско антропологичен анализ)

10.
Зигмунд Фройд

Сексуалният страх

Страх от нереализиране на сексуалните функции. Страх от раждането. Страх от кастрация. Страх от Свръх-Аза. Страх от съвестта. Страх от смъртта. Страх от болести. Страх от либидото.

Зигмунд Фройд свързва страха до голяма степен с реализирането на сексуалната функция, и по-точно с нейното потискане. Според Фройд винаги, когато сексуалната възбуда бива потисната, прекратена или отклонена по време на стремежа й към удоволствие възниква една обща страхова нагласа. „Тъй като сексуалната възбуда е израз на либидния инстинкт, то не изглежда пресилено да приемем, че подложеното на такива смущаващи въздействия либидо се превръща в страх.“^[1] Този страх най-често възниква от някои задръжки, които го пораждат поради факта, че определени сексуални функции могат да бъдат осъществени. Те могат да бъдат породени при мъжете от отклонение на либидото от започването на акта (психическо нежелание), отсъствие на физическа предпоставка за акт (липса на ерекция), ненастъпване на желания психически ефект (удоволствие от оргазма) и т.н. При жените тези страхови усещания намират израз в хистериите. Тук попадат, според Фройд, чувството за отвращение, формирано отначало като защитна реакция при изживяването на сексуален акт в ролята на пасивна страна. Фобиите при жените, свързани с предпазливост и застраховане срещу сексуални преживявания, Фройд смята също за плод от страха.^[2]

Но за Фройд това не е достатъчно, за да разберем същността на страха, да стигнем до онова „или-или“, което разграничава истината за него от заблудата, ако не навлезем по-дълбоко в неговата природа.

На първо място, според Фройд, трябва да приемем, че страхът е нещо, което се усеща. „Наричаме го афектно състояние, макар че не знаем какво представлява афектът като такъв. Като усещане той има твърде ясен характер на неудоволствие, но с това неговите качества не се изчерпват; не всяко неудоволствие можем да наречем страх. Съществуват и други усещания, които носят черти на неудоволствие (напрежение, болка, скръб) и страхът трябва да притежава и други особености освен качеството неудоволствие.“^[3] Това налага да се прави разграничение между различните афекти на неудоволствие. Въпреки че до голяма степен страхът касае душата на човека, според Фройд, той се свързва и с някои телесни усещания, възникващи в определени органи — усещанията в гърдите и сърцето. За Фройд те са доказателство, че в пълната проява на страха участвуват моторни инервации, които се явяват в определена степен процеси на отчитане. А това от своя страна дава основания на Фройд да смята, че анализът на състоянието на страх се извежда като резултат от: 1) един специфичен характер на неудоволствие; 2) действия на отчитане; 3) възприятия на същите.^[4] Фройд допуска, че втората и третата точка вече ни дават като резултат една разлика спрямо подобните на страха състояния, каквито са тези на скръбта и болката. „При последните моторните проявления не са налице; а там, където са налице, те ясно се отделят не като съставни части на цялото, а като негови последствия или реакции.“^[5] Отчитайки характеристиките на страха, които го отличават от други състояния, Фройд заключава, че „страхът е особено състояние на неудоволствие с действия на отчитане по определени пътища.“^[6] Фройд допуска, че в основата на страха стои едно повишаване на възбудата, което, от една страна, поражда характера на неудоволствие, а от друга страна, го облекчава посредством споменатите отчитания. Ако вървим само по тази плоскост, според Фройд ще стигнем до едно физиологическо схващане за страха, което едва ли би допринесло да научим повече за него. Обаче, за да отидем по-дълбоко, трябва да допуснем, предполага Фройд, че е налице и един исторически момент, който здраво обвързва помежду им усещанията и инервациите на страха. Този исторически момент дава възможност на Фройд да определи, че „състоянието на страх е възпроизвеждане на преживяване, което съдържа условията за едно такова повишаване на дразнението и на отчитането по определени пътища, посредством което следователно неудоволствието на страха добива своя специфичен характер. Като такова образцово преживяване за човека ни се предлага раждането и затова сме склонни да виждаме в състоянието на страх възпроизвеждане на травмата от раждането.“^[7]

Както самият 3. Фройд признава, за тази своя идея, да обвърже страха с раждането, е повлиян от книгата на Ото Ранк „Травмата на раждането“ (1923). Фройд допуска, че страхът е реакция, вероятно присъща на всички организми, но не всички организми биха преживяли раждането като травма. Това именно кара Фройд да допусне, че страхът има една по-обща функция, проявяваща се като реакция спрямо състоянието на опасност, която се реализира по различен начин при различните живи същества. Макар че не е сигурен дали страхът има същото съдържание и инервации при животните, каквито има и при човека, Фройд предполага, че страхът при човека има за образец процеса на раждане.^[8]

Ако приемем, че казаното до тук очертава структурата и произхода на страха, то неминуемо възниква въпросът: каква е неговата функция? При какви случаи се възпроизвежда той? Отговорът на Фройд е: „страхът е възникнал като реакция на едно състояние на опасност, сега тази реакция се възпроизвежда редовно, когато такова състояние отново се появи.“^[9] Като такива нови ситуации на опасност Фройд вижда тези, когато детето е само, когато е на тъмно и когато на мястото на лицето, на което то вярва (майката), се намира някое чуждо нему лице. И трите случая за Фройд се свеждат до липсата на любимото (жадувано) лице. Тези и други случаи реконструират по някакъв начин страха от раждането, на отделянето на детето от майката, когато то трябва да напусне майчината утроба и да живее извън нея.

Относно следващата проява на страха — страх от кастрацията, Фройд приема, че също представлява страх от раздялата и е свързана със същото условие. Само че опасността тук е продиктувана от раздялата с гениталиите. Според Фройд, „високата нарцистична оценка на пениса може да се дължи на това, че притежанието на този орган съдържа гаранцията за едно повторно съединяване с майката (заместителя на майката) в акта на коитуса. Отнемането на този орган е равносилно на ново разделяне с майката, следователно отново означава едно безпомощно предаване на изпълненото с неудоволствие напрежение на потребността (както при раждането)“.^[10]

3. Фройд смята, че с развитието на детето нараства неговата независимост, по-ясно се обособяват няколко инстанции в неговия душевен апарат и появата на нови потребности не могат да не повлияят върху съдържанието на ситуацията на опасност. Постепенно загубата на майката като обект и кастрацията отстъпват място на Свръх-Аза, където на преден план излизат страхът от съвестта, социалният страх и др. Поради това, изтъква Фройд, „вече не е така лесно да се посочи конкретната причина за страха. Формулата за «раздялата», изключването от «стадото», засяга само онази по-късна част от Свръх-Аза, която се е развила по подражание на социалните образи, а не ядрото на Свръх-Аза, което отговаря на интроецираната родителска инстанция. Общо казано, това е гневът, наказанието на Свръх-Аза, загубата на любовта от негова страна, която Азът оценява като опасност и на която отговаря със силата на страха. Последната промяна на този страх от Свръх-Аза е според мене, изглежда, страхът от смъртта (живота), страхът от проекцията на Свръх-Аза в силите на съдбата.“^[11]

Всичко това показва, че с развитието на детето и неговото израстване ситуациите на опасност не загубват своето значение, а се модифицират, с което страхът запазва своето присъствие в живота на човека. Като пример за модификация Фройд посочва страха от кастрация, който се запазва под маската на фобията от сифилис, след като се е разбрало, че „наистина кастрацията вече не е общоприета в качеството й на наказание за свободното удовлетворяване на сексуалните желания, но че за сметка на това нагоновата свобода е застрашена от тежки заболявания.“^[12] Към този страх може да се добави и този към спина, който измести и иззе много от приоритетите на сифилиса днес. Това показва, че общо взето условията за страх изобщо не отпадат, а модифицирайки се, съпровождат човека през целия му живот.

3. Фройд доразвива учението си за страха през призмата на неговото разчленяване на нашето съзнание на То, Аз и Свръх-аз. По този начин Азът е принуден да служи на трима господари и е застрашен от три страни — от външния свят, от либидото на То и от строгостта на Свръхаза.^[13] Според Фройд три вида страх съответствуват на тези три заплахи, тъй като страхът в тези случаи е израз на отстъпление пред някаква заплаха.

За Фройд мястото на страха е Азът. Застрашен от трите заплахи, той, според Фройд, развива рефлекс на бягство, като оттегля пълнежа си от застрашителното възприятие или от преценявания по същия начин процес в То и го превръща в страх. По-късно тази примитивна реакция, Фройд смята, че се замества със защитни пълнежи (механизми на фобиите). Според Фройд, ние не може с точност да кажем от кое във външната и в либидната опасност се плаши Азът, но може да кажем какво се крие зад страха му от Свръхаза, от съвестта. „По-висшето същество, превърнало се в азов идеал, някога го е заплашвало с кастрация и този страх от кастрация вероятно е ядрото, около което по-късно се е формирал страхът от съвестта, в страха от съвестта той намира своето продължение.“^[14]

3. Фройд държи да се прави разграничение между страха от смъртта от либидния страх и от реалния (обективния) страх. Страхът от смъртта често пъти затруднява психоаналитиците, защото смъртта е едно абстрактно понятие с негативно съдържание, за което не може да се намери несъзнавано съответствие.^[15] Според Фройд „механизмът на страха от смъртта би могъл да се състои само в отделяне на голямо количество нарцистично либидо от Аза, т.е. в отказа на Аза от самия себе си, така както в други случаи на страх, той се отказва от външни обекти. Искам да кажа, че страхът от смъртта се разиграва между Аза и Свръх-Аза.“^[16]

Фройд смята, че ние познаваме страха от смъртта при две условия, които според него са съвсем аналогични на условията за другите видове страх — като реакция на външна опасност и като вътрешен процес, което най-добре се вижда при меланхолията. За Фройд смъртният страх при меланхолията допуска само едно обяснение — че Азът се отказва от себе си, защото се чувства мразен и преследван от Свръхаза, вместо да бъде обичан от него. В резултат на това — да живее означава за Аза да бъде обичан, да бъде обичан от Свръхаза, който и тук се явява като представител на То.^[17] В същото време Свръхазът изпълнява същата закриляща и спасителна функция, както на времето бащата, а по-късно провидението или съдбата. Според Фройд, до такова заключение Азът трябва да стигне и когато се намира в голяма реална опасност и не вярва, че със собствени сили може да се справи с нея. В един такъв момент, той се вижда напуснат от всички закрилящи го сили и се оставя да умре. Фройд предполага, че това е все същата ситуация, която е в основата на първия голям страх при раждането и на детския страх — копнеж при раздяла със закрилящата майка.^[18]

В крайна сметка, въз основа на всичко казано, Фройд заключава, че страхът от смъртта, както и страхът от съвестта, трябва да се разглеждат като преработка на страха от кастрация.^[19]

Що се отнася до либидния страх, Фройд свързва проявата му в поведението с три главни либидни типа — еротичен, нарцистичен и натрапчив. За Фройд еротиците са хора, чийто главен интерес (най-големият дял от либидото им) е посветен на любовния живот. Най-важното нещо за тях е любовта и най-вече да бъдат обичани. Те са обладани от страха да не загубят любовта на другите, поради което са особено зависими от тях.^[20] В нарцистичния тип, според Фройд, няма напрежение между Аза и Свръхаза, няма надмощие на еротичните потребности, главният интерес е насочен към себесъхранението. При него е налице независимост и ниско равнище на страх.^[21] За разлика от горния тип, натрапливият тип се отличава с доминиране на Свръхаза, намиращ се в много напрегнато отношение с Аза. Вместо страх от загубата на любов този тип изпитва страх от съвестта, вместо външна зависимост, той проявява, така да се каже, вътрешна.^[22]