Валери Динев
Страхът (10) (Философско антропологичен анализ)

8.
Освалд Шпенглер

Страх от Вселената

Страх пред вечността на света. Копнежът към света в основата на страха. Вселенският страх като стимул за творчество. Вселенският страх и неговото материализиране в културните символи на епохата. Страхът, заложен в копнежа.

За О. Шпенглер човек, докато опознава и усвоява света, формира страх пред неговата историчност, в която неговият живот като момент е само прашинка, обладана от страха на забравата пред вечността. Според Шпенглер, първоначалното му формиране започва с копнеж по непознатото и отвъдното от нас. „Докато пред изумения поглед на ранния човек всред хаоса от впечатления добива очертания зазоряващият се свят на подредената протяжност, на символично станалото, а дълбоко почувстваната необратима противоположност на този външен свят дава посока и облик на будния живот, във внезапно осъзналата своята самотност душа се пробужда изначалното чувство на копнеж. То е стремление към целта на ставането, към завършване и осъществяване на всичко вътрешно възможно, към разгръщане на идеята на собственото съществуване. То е копнежът на детето, навлизащ с растяща яснота в съзнанието като чувство за неудържима посока, изправящ се по-късно тайнствен, примамлив, неразрешим пред съзрелия дух като загадката на времето.“^[1]

Според Шпенглер постепенно колкото по-дълбоко този копнеж навлиза в нас, толкова той се превръща в страх. „Както всяко ставане се насочва към станалостта, с която свършва, тъй прачувството на ставането, копнежът, досяга вече прачувството на станалото битие, страхът. В настоящето се усеща мимолетното; в миналото — тленността. Тук е коренът на вечния страх от необратимото, достигнатото, окончателното, от преходността, от самия свят като осъщественото, в което с границата на раждането е поставена и тази на смъртта, страх от момента, в който възможното е станало действителност, а животът е вътрешно сбъднат и завършен, когато съзнанието е стигнало целта. Това е онзи дълбок Вселенски страх на детската душа, който никога не напуща висшия човек, вярващия, поета, твореца в безграничното му усамотение, страхът от чуждите сили, титанични и застрашителни, които се втурват в пробудения свят, въплътени в сетивни образи.“^[2]

Шпенглер развива една много интересна идея, че Вселенският страх не само плаши човека, но той го и стимулира към творчество. В него човекът потъва, забравяйки за своите страхове, които го плашат. „Вселенският страх е може би най-творческото от всички първични чувства. На него човекът дължи най-зрелите и проникновени форми и образи не само на съзнателния си вътрешен живот, но и на отражението му в безбройните образувания на външната култура. Като загадъчна мелодия, неуловима от всекиго, страхът преминава през езика на формите на всяко истинско художество, на всяка вглъбена философия, на всяко значително дело и лежи, доловим за малцина.“^[3]

За Шпенглер Вселенският страх като че ли се материализира не само в творчеството, но и в културните символи на всяка епоха. Той е убеден, че те носят неговото присъствие. „Щом копнежът се свърже с онова непонятно Нещо, чиито хилядолетни неосезаеми знаци на съществуване биват по-скоро скривани, отколкото определяни с думата време, то прачувството страх намира своя израз в духовните, понятни, поддаващи се на оформяне символи на протяжността. Така в будността на всяка култура, всеки път различни, се откриват противоположностите време и пространство, посока и протяжност, едните заложени в другите, както ставането в станалото — понеже и копнежът е заложен в страха, той става страх, а не обратно — едните недостъпни за духа, другите служещи му, едните само, за да се преживяват, другите — само за да се познават. «Бой се и обичай бога» е християнският израз за противоречивия смисъл на двата усета за света.“^[4]

За това, че страхът присъства в културните символи на различните епохи, говорят десетките изображения на страх, които могат да се видят при различните народи от древността до наши дни.