Дебра Гинсбърг
Порок (35)

Глава 34

Еди изобщо не възнамеряваше да се изтърси неочаквано в къщата на Мадлин и да й ръмжи насреща като ранен мечок. Първо, защото не беше добре за имиджа му. Еди винаги се бе гордял, че се държи на положение в подобни ситуации. Жената би трябвало да се разтопи, да избухне и да се разчувства. Мъжете трябваше да се владеят, да махнат с ръка, да продължат нататък, каквото и да е. Тези правила познаваше Еди. Само че напоследък изглежда никой не спазваше никакви правила.

Да, стават и гадости. Нещата се променят. Остаряваш и тялото ти започва да сдава багажа. Имаш висок холестерол и гърбът започва да те боли. Цената на петрола се повишава и животът поскъпва. Караш се с жена си. Децата ти създават досадни проблеми. Всичко, което е било приятно на вкус или като изживяване, по някакъв начин се оказва вредно за теб. Еди разбираше тези неща, тези основни житейски истини, макар и да не му бяха приятни. Обаче някои работи не биваше да се променят, някои правила не биваше да бъдат нарушавани. Само дето нито една от обичайните стратегии на Еди да поддържа реда в живота си не вършеше работа.

Като се започнеше с Тина. Само един телефонен разговор беше достатъчен, за да може Еди да запълни празнината между разкаянието и гнева. Беше й звъннал няколко дни, след като се бе видял с Марина, докато все още превърташе отново и отново сцената в главата си и се опитваше да извлече някакъв смисъл. Имаше нещо не съвсем нормално във вида на Марина, в нещата, които му каза, в странния й тон. Това толкова сериозно бе разклатило Еди, че не знаеше как да се оправи. Всъщност искаше да поговори с жена си и да сподели как се чувства — не специално по отношение на Марина, а на живота като цяло, просто да сподели и точка, защото нали това правят женените хора. Звъннал бе на Тина с такова намерение, но когато най-накрая успя да се свърже с нея, изобщо не проведоха разговора, който той бе планирал.

Имаха две деца и бяха женени от доста години, а изведнъж всичко се свеждаше до майната ти, събирай си нещата и искам развод. Как така? Оказа се, че Джейк неслучайно беше попитал за развод по време на последния си разговор с Еди. Тина беше започнала да говори за развод с децата, преди изобщо да повдигне въпроса пред него. Научи това от Кайл, по-малкия си син, защото Джейк, „мъжът в къщата“ беше застанал на страната на майка си и дори не искаше да говори с баща си.

— Не е редно да казваш на момчетата, че се развеждаме, след като дори не сме опитали да оправим нещата, Тина — каза той на жена си, когато Кайл я извика на телефона.

— Не мисля, че трябва да пазим тайни от тях, Еди. Това е в твой стил, не в мой.

— Какви тайни? — пренебрегна той насочения към него укор. — Няма нищо скрито. Развеждаме се.

Отсреща настана кратко и напрегнато мълчание.

— Да, така е, Еди — каза тя. — Наела съм адвокат.

— Боже, Тина.

— Не мога повече, Еди, просто не мога. Все още имам шанс да подредя живота си по някакъв начин, но ако почакам още малко, ще стане твърде късно.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Пак ли ставаш враждебен, Еди? Защото ако е така, няма смисъл да продължаваме разговора. Ще се постарая много да запазя…

Еди престана да слуша думите й и долавяше единствено резкия тон на многострадалния й глас, докато го запознаваше с новите параметри на тяхната бързо разпадаща се връзка. Той си помисли, че да си наранен и ядосан е едно, но това е нещо съвсем различно. Хрумна му дори възможността тя да е планирала това от години, да е изчаквала подходящия момент. Може би през цялото време е знаела за другите жени и е изчаквала само той да затъне достатъчно дълбоко, за да се закопае. За да е напълно сигурна, че ще му вземе всичко, което е имал някога, когато адвокатите по развода започнат да душат наоколо. Може би дори никой не й се бе обадил, а тя просто бе скалъпила една тлъста и опашата лъжа, за да го принуди да признае, че е имал извънбрачна връзка. Колкото повече говореше Тина, толкова по-малко чуваше той и толкова повече се вбесяваше.

Освен това Тина се оказа само началото.

Заради всичките й дрънканици за счупени чинии и за бебета Еди почти не бе слушал Марина, докато му говореше за работата му, но бързо си спомни, когато го извикаха на среща със собственика на магазина и с един тип с костюм като изпълнителен директора изпратен от централата на фирмата. Някаква служителка, чието име, разбира се, нямаше да му съобщят, се оплакала от „нежеланите аванси на Еди и от похотливото му поведение“. Която и да бе жената, тя твърдяла, че била „наказана“, защото е „отхвърлила“ „сексуалните му намеци“.

Обзет от паника, Еди прокара през главата си всяка жена, работила в магазина, и не се сети за никоя, способна да съчини подобно нещо, още по-малко пък да подаде оплакване. Сигурно никой не бе подавал оплакване, каза си той. Може би всичко беше скалъпено.

— Това свързано ли е с факта, че нощувам в офиса? — изломоти Еди. — Защото е само временно. С жена ми имаме някои проблеми…

След забележката му онези двамата поразмърдаха крака, покашляха се и му казаха, че наистина не им остава друго, освен да го помолят да си прибере нещата от офиса и да напусне възможно най-бързо и най-кротко.

Цели трийсет години бяха минали, откакто Еди беше лежал в затвора, но и досега продължаваше да се взира в тъмното в очакване всеки момент законът да го сграбчи. Това смътно безпокойство го тласна към изхода по-бързо, отколкото го бяха помолили, макар да се закле да си намери адвокат възможно най-скоро.

Макар да съзнаваше, че това е губеща карта, той се обади на Тина, за да й съобщи, че няма повече да търпи глупостите й и че се прибира в собствения си дом. Тина го предупреди, че ако се опита, ще си има работа с полицията още преди да успее да прекрачи прага. По-късно, когато се замисли, си даде сметка, че заплахата, произнесена от собствената му съпруга, е преляла чашата.

Еди прегледа краткия списък с възможностите си, които дори не бяха истински възможности. Не можеше да се върне и да похлопа на вратата на своя служител с добермана, защото вече не му беше шеф. По-скоро би спал на улицата, отколкото да се унижи и да отиде при Каси, която вероятно вече се ебаваше с някой друг — и буквално, и преносно. Прекалено потискаща бе мисълта да спи в пикапа си. Време бе да смени мотела. За съжаление на Фреди в Норт Каунти нямаше почти никакви евтини мотели. Най-долнопробната бърлога тук (с изключение на онези, където се плащаше на час) ще ти струва най-малко пет долара. С чувството, че е притиснат в ъгъла плъх, Еди си нае стая в мотел в северния край на „Енсинитас“, чиято странна история не бе спомогнала за понижаването на цените.

Десет години по-рано представители на култа Порта към рая бе осъществил масово самоубийство в Ранчо „Санта Фе“. Шест седмици по-късно още двама човека, неуспели да се включат в налудничавото представление, опитали да се самоубият по същия начин точно в този мотел. Единият успял. Другият, когото спасили, девет месеца по-късно се самоубил в Аризона. Еди знаеше това, защото всеки, който живееше в Сан Диего по онова време — да не говорим и за всички останали по света — знаеше всяка подробност, но най-вече познаваше подробностите, защото двамата с Мадлин бяха прекарали не един зноен следобед между чаршафите на този мотел. Това се бе превърнало в нещо като шега помежду им — че Мадлин живееше, където голямата група привърженици на култа бяха сложили край на живота си, а сега пък двамата се бяха озовали тук, на мястото на двамата жалки загубеняци, които бяха закъснели.

Еди лежеше на леглото в стаята, където онези печални души може би бяха обули маратонките си „Найки“ и се бяха приготвили да посрещнат ракетата, която ще ги отведе при Исус, а можеше да мисли единствено за това колко скапана и надменна кучка е Мадлин. Имаше си къща, съпруг, пари, а вече (о, да, Еди беше убеден) и бебе. Размишлява над това цяла нощ — колко знойна беше, как все не й стигаше. Каквото и да направеше той, все не беше достатъчно откачено или шантаво. Тя искаше всичко. А после го зарязваше, приемаше образа на ледената кралица и потегляше с мерцедеса си към скапаното ранчо „Санта Фе“. Мислеше за лицето й, за всичките й бели ризи, поли и панталони. Никога не я беше виждал облечена в друг цвят. Тя разполагаше с достатъчно пари, за да си позволи да носи само един цвят и да харчи огромни суми за капризите си. Помнеше кога я беше видял за пръв път — не когато Марина ги запозна в „Дарлингс“, а месеци преди това на същото място. Той седеше там и чакаше да дойде време за сеанса му при Марина, а Мадлин беше притичала със своя приятелка. И двете бяха вир-вода от дъжда и се смееха. Тогава изобщо не го бе удостоила с вниманието си. Мислеше си, че го превъзхожда. Обаче Еди си спомни тази малка сцена едва по-късно, когато бяха голи и хлъзгави от пот и тя издраска гърба му с огромния си като айсберг камък на пръстена. Тогава той си спомни пръстена и че тя вървеше с него. Трябваше да се досети, в крайна сметка всички те бяха съвсем еднакви.

Еди превърташе тези мисли в главата си, докато не набраха достатъчно скорост и маса, за да се превърнат в гневни камъни, които се разбиваха в мозъка му. Какво даваше право на човек като Мадлин да краде от него? Защото тя точно това бе направила. Беше откраднала същността му, мъжествеността му. А сега си мислеше, че може да го зареже и да не го допусне до живота на собственото му дете? Не. Щеше да му плати по някакъв начин. На Еди му беше дошло до гуша да се възползват от него. Вече беше негов ред да докопа парче от тортата.

* * *

Положи известни усилия, докато разбере къде точно живее Мадлин. Тя не споменаваше открито конкретни имена и адреси по време на сеансите им в мотела. Само че колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече подробности бе споменала и те бяха достатъчни, за да може той мислено да си начертае карта. Нямаше представа какво да очаква, когато стигне там, нито какво ще каже на съпруга й, ако се случеше вкъщи. Еди обаче беше почти сигурен, че ще намери госпожата у дома. Колко пъти Мадлин му се беше оплаквала, че мъжът й все отсъства, че не я обича и така нататък, и така нататък… Съдейки по начина, по който се чувстваше сега, Еди не можеше да се сърди на човека.

Мамка му, това беше една от най-грамадните къщи, които някога бе виждал, мислеше си той, докато вървеше към входната врата. Нямаше никакъв проблем да се добере до нея, защото голямата метална порта в началото на алеята беше широко отворена, все едно го чакаше да мине. Обърна внимание и на изработката, и на материалите по къщата и около нея. На покрива видя вносни китайски керемиди. Сигурно са им стрували цяло състояние. А това корито от истински италиански мрамор, в което цвъкаха птиците? Красота. Разглеждайки розовите храсти, решетката на бугенвилията и глициниите, Еди пресмяташе, че сигурно само поддържането на градината им струва по една хилядарка месечно. Огромна сума лесно спечелени пари.

Натисна звънеца и не чу абсолютно нищо откъм вътрешността на къщата. Несъмнено беше звукоизолирана, както и опасана с жици за въоръжена реакция, ако се появят натрапници. Еди отново натисна звънеца и усети как в гърлото му се надига гняв. Идеше му да убие някого. Когато и след второто позвъняване нищо не стана, той заблъска по вратата с юмруци. Най-накрая чу:

— Един момент! Идвам!

Да, каза си Еди, и преди го бе чувал. Тя отвори вратата и той видя как по лицето й като бързи мълнии преминаха едно след друго неразбиране, изненада, шок и накрая страх.

— Много мило, че лично отваряш вратата — каза той. — Мислех, че си имаш слуги за тази работа.

— Какво търсиш тук? — В гласа й се долавяше истинска паника. Той се зарадва.

— Жено, по-добре ме пусни да вляза.

— Не сме се разбрали така — изсъска тя в отговор. — Не би трябвало да идваш тук. — Сложи ръка върху рамката, сякаш се канеше да му я затръшне в лицето, но Еди се облегна на вратата с цялата си тежест.

— Е, ето ме тук — каза той. — Не сме се разбирали и да имаш бебе от мен.

Ако в съзнанието на Еди изобщо бе имало някакво съмнение, то тутакси се изпари, щом видя реакцията на Мадлин. Изненадата и спонтанното й признание бяха толкова неподправени и искрени, че дори тя се усети, че се е издала.

— Какво искаш, Еди?

— Като начало да вляза в къщата. После… — Еди замълча, за да подсили въздействието от думите си. — После ще видим как ще потръгнат нещата. — Така му беше казала тя, когато бяха заедно за пръв път. Потърси в изражението признак, че си спомня тези думи, но не откри нищо такова. Мадлин беше разсеяна, явно се опитваше да реши как да постъпи с него. Той я избута и влезе в къщата. Вътре дори въздухът сякаш беше по-скъп, беше някак по-тежък и миришеше на пари. Мадлин затвори вратата и се облегна на нея, скръстила замислено ръце пред гърдите си, сякаш за да се предпази.

— Глупава постъпка, Еди. Съпругът ми…

Еди си припомни срещата си с Марина. Не отивай там. Ще пострадаш. Усети как по тялото му бързо минава студена тръпка, тревожно предчувствие, което го накара да се поколебае само за секунда. Какво значение има? Всичко се бе скапало, не му бе останало почти нищо за губене.

— Той тук ли е? — попита Еди.

— Не, но…

— Тогава не се тревожи. В пикапа имам някои инструменти. Ако се покаже, ще му кажем, че съм градинарят.

Мадлин изви вежди ядосано и безсилно и прехапа устна.

— Добре, както искаш — отсече Еди. — Тогава ще бъда водопроводчик. Дошъл съм да поправя мивката.