Дебра Гинсбърг
Порок (26)

Глава 25

Върви си у дома, това й бе казала ясновидката, но Марина не се нуждаеше от този съвет. Качи се в колата си и подкара без посока и без конкретно намерение, изпълнена с такава решимост да избяга, че измина четирийсет и пет километра, преди да осъзнае, че си е забравила сандалите на брега и натиска педала с бос крак. Пусна радиото и го наду докрай. Помисли си, че ако изпълни сетивата си с гледката на колите по магистралата и с воя на китарите, няма да допусне в него да се промъкне нищо друго — гласове, видения, мъртви хора.

Но нито ревът на автомобилите при събирането на междущатски шосета 5 и 805, нито оглушителната молба на Аеросмит да „продължи да мечтае“ успяха да поставят преграда пред мислите в главата й. Първата — която се въртеше като животно, което си хапе опашката — бе, че е по-изплашена от факта, че внезапно е станала истински медиум, отколкото че полудява. Обаче онова, което я плашеше повече от притежаването на такава дарба, бе, че нямаше никаква представа какво да прави с нея. Дарбата я притежаваше, не тя нея.

Потъването в лудостта й се струваше едва ли не лесно в сравнение с усилието да наложи някаква рационалност върху нещо, което до този момент дори не бе подозирала, че съществува. Вече нямаше друг избор, освен да повярва. Колкото и противоречиво да изглеждаше, рационалната част от нея — онази част, която бе направлявала всичките й решения, — настояваше Марина да приеме необяснимото и невероятното за истина. Имаше чувството, че са й поставили диагноза и заболяването няма лечение, нито пък може да се направи прогноза.

„Трябва да се научиш да я използваш“, това й бе казала ясновидката. Но как? Марина дори не можеше да разбере какво точно представлява тази дарба. Не, това не бе съвсем вярно. Дарбата (или проклятието, както започваше да й се струва) представляваше налудничава бъркотия от неподредени сънища, видения и предчувствия. Това бе информация, помисли си Марина, внезапно обнадеждена. Научно доказано беше, че хората използват само малка част от мозъка си. Сякаш… не, тъкмо защото човешкият мозък не бе устроен така, че да ползва толкова много информация, дори и да притежава нужния капацитет. Може би точно това се случваше с нея. По някакъв начин връзките в мозъка й бяха оживели и това бе направило възможен потока от тази пророческа информация. Потенциалът винаги бе съществувал, но някакъв скорошен стимул го бе отключил. Марина изпита нещо подобно на облекчение и се вкопчи в това възможно обяснение.

Съзнанието й отново се върна към Гидиън. Той беше мястото, точката, от която бе започнало всичко. В мига, в който се бе приближил към нея на паркинга, тя бе започнала да възприема света по различен начин. Колкото повече се сближаваха, толкова по-разкривена ставаше тази представа. И накрая, когато той бе обхванал с ръка пръстена, когато я бе погледнал с онова изпълнено с омраза изражение, и я бе оставил сама в стаята… Ето това бе отключило всичко, каза си Марина.

Любовта и омразата в буквалния смисъл бяха променили връзките в мозъка й.

Ти имаш дарба.

Гласът бе толкова силен, че Марина отметна глава настрани и опасно отклони колата, въпреки че гласът се бе разнесъл от собствената й глава. Сърдити клаксони затръбиха през замъгленото й съзнание, докато се опитваше да изправи волана.

Върви си у дома, върви си у дома, върви си у дома.

Марина не знаеше откога не обръща внимание накъде се движи. Сега установи, че шофира на север по междущатския път, а кабинетът и къщата й са няколко отбивки по-нататък. Стрелката на уреда за нивото на горивото отдавна бе в червения сектор. Караше от толкова отдавна, че бе изразходвала резервоара си. Внезапно обзета от усещането за нещо спешно, тя се насочи към следващия изход от магистралата.

Имаш дарба, трябва да се научиш да я използваш.

— Престани! — кресна Марина. Влезе в отклонението твърде бързо и колата кривна, все едно Марина беше пияна. Трябваше да завие и да се върне на южната магистрала, но не знаеше дали има достатъчно бензин. Завъртя се и се отправи към крайбрежното шосе. По-добре бензинът й да свърши там, отколкото на магистралата.

Имаш дарба — върви си у дома, върви си у дома, върви си у дома.

Гласът бе станал толкова силен, все едно беше сирена в главата й. Тя не можеше да се концентрира, не можеше да разбере накъде се движи. Къде беше музиката, какво му ставаше на радиото? Погледна към копчето за усилване на звука и го натисна с все сила.

Очите й отново се върнаха на пътя и страх прониза цялото й тяло. Не бе възможно да се случва онова, което виждаше. Кой знае как отново караше на север, запътила се бе към дома си от юг, където беше преди. Не беше завила, не се бе отклонила. Беше свела поглед само за секунда. Но това не беше най-лошото. Марина не беше в собствената си кола. Ръцете на волана не бяха нейните. Бяха на…

Можех да й кажа, че съжалявам.

… на Гидиън. Тя беше в главата на Гидиън. Видя как едната му ръка пусна волана и се вдигна към гърдите му. Нейният пръстен — неговият пръстен — висеше там на верижката. Пръстите й — неговите пръсти — усетиха неголямата тежест и острите ръбове.

Защото я обичам.

Очите й — неговите очи — отново се отместиха. Виждаше замъглено, пулсиращо. Марина отново бе в колата си, отново се бе върнала в себе си. Но се движеше прекалено бързо. Пътят се бе превърнал в размазани и застъпващи се образи, не виждаше накъде се движи. Зави рязко и колата се наклони, премести крака си на другия педал, чу как спирачките свирят и усети как тялото й се блъска в нещо твърдо и неподатливо. Въздухът изхвърча от дробовете й. И после вече нямаше нищо.

Той се приближава към входната й врата и застава неподвижно пред нея. Държи букет рози, увити в сребриста хартия. Уханието им е плътно и силно. Той чука, първо тихо, после, когато никой не отговаря, по-силно. Може би допускам грешка, може би не трябваше да идвам, казва си той. Но не, аз я обичам, трябва да й се извиня, задето я зарязах така. Беше жестоко, въпреки че… Вече съм мислил за това, за нея. Не правя нищо друго, освен да мисля за нея. Трябва да изслушам и нейната версия. И тогава може би ще имаме шанс. Отново чука и чака отговор, но такъв няма. Сигурно е на работа. Не е много късно. Казва си, че ще отиде до кабинета. Обръща се и се готви да тръгне, но нещо го спира.

Не си тръгвай, не си тръгвай, тук съм, опитва се да му каже Марина, но от устата й не излиза звук, защото е вътре в него и това не е нейната уста. Прекалено тъмно е и тя не вижда. Всичко е черно.

Тя плува през пластове от мрак, опитвайки се да дойде в съзнание. Отваря очи, но е твърде тъмно и не различава форми или цветове. Това не е нейното тяло, не е нейното съзнание… но чува мисълта. Тук е прекалено тъмно, за да направя, каквото трябва. Посяга с ръце, които не са нейни, и изважда фенерчето от задния си джоб. Малко е, но лъчът е силен. Светва го и го раздвижва предпазливо. Вижда части от кабинета си, осветени от лъча. Ето я масата, картите таро, свещите й. Вещица. Усеща как мисълта застива в съзнанието на човека, в когото е влязла. Проклета вещица. Вещиците заслужават да бъдат изгаряни. Усеща миризмата на бензин, силна и остра. Кашля, звукът е дрезгав и силен. Пресяга се към колана, където е пъхнала пистолета, усеща успокояващата му тежест. Залива я вълна от ярост. Всички тези ясновидски глупости… не би трябвало да ги позволяват. Трябва да има закон, за да не може никой да се възползва от хората по този начин. Обаче никой нищо не прави. Вече е време. Тя чува някакъв шум и се сепва, а лъчът на фенерчето отскоча бясно от стената. Пита се дали не е забравила да заключи вратата. Изключва фенерчето и остава неподвижна, притаила дъх. Вече е тъмно. Прекалено тъмно, нищо не се вижда.

Тя е навън и върви в тъмното. Няма луна, няма улични лампи. Върви възможно най-бързо, но е боса и не може да се добере до там, не може да стигне при него. Усеща мириса на пушек и на рози, и двете се засилват, колкото повече напредва. Ето… ето, вижда го. Опитва да се провикне, но от гърлото й не излиза звук. Той върви далеч пред нея. Тя се опитва да хукне, но камъни режат краката й. Той спира и се обръща. Това място й е познато. Спри! Той нея чува. Вече е точно зад него, скъсила е разстоянието, а той е на вратата. Докосва бравата. Не! Спри! Всичко става черно.

Кой думка по вратата? Не е тя… по дяволите, не е тя. Ръка върху пистолета… само стискай пистолета. Какво става тук, по дяволите? Лош момент… много лош момент. Планът не беше такъв, но вече няма друга възможност. Тук, в тъмното, поне има предимство. Трябва само да се приближи още малко. Той се придвижва напред. „Марина?“ Една дълга секунда тишина, после: „Марина? Гидиън е. Тук ли си?“ Време е да действа.

Тя се свестява сепнато, обгърната от мириса на пушек и на рози — задушава я. Не вижда нищо, толкова е тъмно. В колата си е и миризмата изгаря гърлото й. Колко време е била в безсъзнание? Трябва да го намери. Отваря вратата и залитайки, излиза в тъмното. Къде е луната? Тръгва, но не знае накъде отива. Трябва да си обуе обувките, защо не си е обула обувките?

Хуква и камъчетата се врязват в стъпалата й, но не й пука — трябва да го намери. Вече го вижда, далеч, далеч напред. Той ще се обърне. Спри! Не я чува. Вратата. Той е пред вратата на кабинета й. Спри! Той понечва да се обърне, но после спира, навежда се напред. Тя пищи и всичко става черно.

Никакви улики… не бива да оставя никакви улики. Трябва да вземе всичко, а останалото може да изгори. Огънят пречиства. Ще изгори всичко. Трябва да изгори всичко.

Тя се свестява сепнато, задавена от миризмата на бензини на пушек. Опитва се да помръдне, но крайниците й са прекалено тежки. Пушекът изпълва дробовете й и тя почти не може да диша. Затваря очи и го вижда да върви. Той завива зад ъгъла. Закъсняла е. Светъл проблясък и после всичко става черно.

Свестява се и се закашля от пушека. Стои боса на улицата. Вече вижда всичко. Пламъци осветяват нощта. Кабинетът й гори, цялата сграда гори. Тя не помръдва, не го вика по име.

Той вече е мъртъв.

* * *

Марина дойде в съзнание, стенейки и кашляйки в мрака. Миризмата на бензин беше силна и натрапчива. Усещаше пулсираща болка в главата и сякаш цялото й тяло бе наранено. Идваше в съзнание съвсем бавно и си помисли, че все още е впримчена в съня. Извъртя глава с мъка, очите й постепенно свикваха с мрака. Беше в колата си. Действителността малко по малко проникваше до съзнанието й. Шофираше. Зави рязко, започна да набира скорост. Беше се спуснала по един насип. Откога беше тук? Мозъкът й, ленив от сътресението, полагаше огромно усилие да свърже образите и значенията. Пътят, мракът и пожарът постепенно се свързваха в съзнанието й и скалъпваха разказ. Гидиън беше в кабинета й. Там имаше и някой друг, чакаше. Чакаше нея. Гидиън беше в кабинета й. Кабинетът й гореше. Последният образ най-сетне помогна на Марина напълно да дойде на себе си.

Вратата откъм шофьора беше заяла, затова се наложи да изпълзи по седалката до отсрещната врата. Измъкна се и залитна в пръстта. Беше тъмно, но тя знаеше накъде отива. Усещаше присъствието му — съвсем наблизо. Хукна. Когато стигна до крайбрежното шосе, все едно отново бе запокитена насред сънищата си. Усещаше пътя под босите си нозе, камъчетата притискаха мекото на стъпалата й, паниката, че няма да стигне навреме. Марина не спираше да тича.

— Гидиън! — изпищя тя. — Гидиън!

Дишаше накъсано, когато зави от шосето по улицата към кабинета си. Краката й кървяха. Вече усещаше мириса на пушек. Беше закъсняла, беше закъсняла. Разбира се, че сънищата казваха истината. Сънищата винаги казват истината. Тя просто не умееше да ги разчита.

Вече беше там и чуваше воя на сирените. Небето бе осветено с искри и от високи пламъци. Продължи да върви, докато някой не стисна ръката й — пожарникар, който я изгледа като луда.

— Госпожо, не се приближавайте! Не може да отидете там. Назад!

Марина се обърна към човека и го погледна в лицето. Заради отражението на огъня ли кожата му изглеждаше толкова червена?

— Твърде късно е — прошепна тя. И после всичко потъна в мрак.