Дебра Гинсбърг
Порок (15)

Глава 14

Звън, звън, звън. Звън. Гласова поща. Мааамкааа мууу!!!

Купър натисна копчето „край“ на мобилния си телефон, после 17 и „изпрати“. Беше си сложил кучката на бързо набиране. Ама че тъпак! Кой си слага гледачка на копче за бързо набиране? Е, всъщност доста хора го правят. Ало, ясновидската гореща линия ли е? Не отново.

Звън, после отново гласова поща. Майната й. Наистина. Купър вдигна домашния си телефон и набра 17. Нужно му бе известно време, за да осъзнае, че нищо не става, понеже на този телефон нямаше бързо набиране и трябваше всъщност да набере цифра по цифра. Отне му още повече време да координира нещата между мобилния си телефон и безжичния, защото и той като всички хора по света имаше електронен телефонен указател, което означава, че не помнеше телефонни номера, а само напомнящите маркери, които бе прикрепил към тях. Най-накрая нагласи всичко, но само за да чуе отново как телефонът отсреща звъни и после се включва гласовата поща. Почти бе повярвал, че ако позвъни от домашния си телефон, който криеше самоличността на набиращия, тя ще вдигне. Рефлексите му бяха доста забавени, затова минаха секунда-две след сигнала, преди да успее да остави съобщение. Преправи гласа си, говореше тихо и съскащо. „Там ли си, кучко? Трябва да… си поговорим… мъничко!“ После бързо затвори. Наистина ли току-що й беше скроил номер?

Купър се изкиска и се плъзна още по-надолу в кожения си шезлонг, така че главата му клюмна настрани. Твърде много му натежа, за да продължи да я държи изправена. Не звъни по телефона пиян! Колко пъти бе чувал този съвет или самият той го бе изричал? Нямаше значение, защото той не пиеше. Обаче… Купър погледна към шишенцата от лекарства, паднали върху дебелия мъхнат килим. Седеше в своята ретро стая, която бе обзаведена така, че да изглежда като наркотично видение в стила на семейство Брейди. Забавление на партита. Забавление тук. Реши, че е хубаво. Съчетанието от ксанакс и викодин беше много подходящо. Право в десетката. Сваляше напрежението. Успокояваше го. Помагаше му да изкара нощта. Да се протрие… Не, не, това последното, не беше вярно. Протрие, протрие, протрие. Думата заподскача из главата му и той отново се засмя.

Смешно беше — Макс си въобразяваше, че ще успее да се покрие.

— Друг път — каза Купър на глас. Хм, май не прозвуча както трябва. Искаше да каже: „Друг път!“. Както и да е. Нямаше кой да го чуе. Но въпросът беше… въпросът… Той не можеше да се покрие, ето там беше въпросът. О, Макс. Защо-защо-защо-защо?

Това скъсване не приличаше на предишните. Изобщо. Този път си беше като истинско скъсване. Купър усети болка някъде в гърдите. Трябваше да вземе още едно хапче. В крайна сметка, би трябвало да премахнат болката. Само да можеше да вдигне шишенцето от пода.

Питаше се как ли изглежда тя. Хрумваха му десетина различни възможности. Руса, слаба, дебела, брюнетка, ниска, висока, пълна, дългокрака, мъжкарана… Да, мъжкарана сигурно щеше да подхожда идеално на Макс. Купър се опита да си представи висока мъжкарана, но в съзнанието му всъщност изникна собственият му образ. Би било смешно, ако не беше толкова нелепо и тъжно. Не, разбира се, че тя едва ли изглеждаше така. Макс би предпочел жена — истинска жена! — която да бъде женствена, възможно най-различна от Купър. Не че би признал това пред Купър, не би му казал дори коя е тя. Можеше да е всяка. Мобилният телефон се изплъзна от ръката му и падна на дебелия плюшен килим на пода. Той погледна надолу към екранчето, на което бе изписан номерът на Марина, набран и готов за изпращане на съобщение. Помисли си, че може дори да е Марина Купър. Ето това вече беше смешно. Или пък не толкова смешно.

Изведнъж Купър усети как настроението му се променя и го обзема гняв — към Марина. Малките им сеанси биха могли да се проведат на която и да е прословута кушетка в кабинета на психоаналитик. Тя познаваше положението не по-зле, всъщност по-добре от всеки друг. Като се замисли, не беше чак толкова абсурдна идеята Макс да се окаже обвързан с Марина. Цялата тази престорена загриженост на Макс към него. Той сигурно поддържаше контакт с Марина, вероятно споделяше с нея част от толкова дълбоката си загриженост. Не, в крайна сметка не беше толкова далеч от ума. Освен това и двамата го бяха зарязали. Макс — заради някаква жена, а Марина — един бог знае заради какво. От известно време не успяваше да се свърже с нея. Откакто… Дали не бе разговарял с нея за последно в деня, когато Макс изрита нещастния му задник? Представата на Купър за време беше малко помътена, както и останалата част от съзнанието му, но май беше точно така. Във всеки случай в главата му двете събития бяха свързани. А ето че сега тя не вдигаше телефона. Той бе вбесен. Ако не можеш да разчиташ на гледачката си за малко подкрепа, на кого другиго? Натисна бутона за повторно набиране на домашния си телефон. Откога сигналът бе станал толкова дълъг? Най-накрая изписука гласовата поща.

— Куууучка — изръмжа той в слушалката и затвори.

Какво му ставаше, по дяволите? Обаче майната й, задето го беше зарязала.

Трябваше да стане и да отиде на място, ето това трябваше да направи. За съжаление в момента всякакво движение му се струваше изцяло извън възможностите му. Струваше му се, че дори ръката му е твърде натежала, за да се пресегне към телефона или към шишенцето с хапчетата — което докопа първо. Освен това висеше под грешен ъгъл. Купър си даде сметка, че всъщност гледа към тавана, а не надолу към килима. Кога бе станал от стола? Несъмнено тук, на пода, му беше по-добре, но освен това му бе по-трудно да се движи. Може би все пак не му трябваше още едно хапче. От друга страна, може би пък му трябваше. Все още бе буден и мислите се носеха вихрено из главата му. Искаше да спи, без да сънува, или да бъде в съзнание, без да се налага да мисли. Или пък искаше само да се свърже с нея по телефона. Рано или късно трябваше да се обади и той щеше да продължи да опитва, докато наистина не вдигне. Веднага щом може да се пресегне към телефона, който вече сякаш бе на един километър разстояние, заровен в килима. Трябваше му минутка. Само една минутка, за да затвори очи, и после щеше да опита отново.