Дебра Гинсбърг
Порок (24)

Глава 23

На Еди му беше дошло до гуша от пилешко. Животът сякаш беше засякъл на канала „всичко за пилешкото по всяко време“: обезкостено, без кожа, варено, печено, на скара. Гърди, крилца, бутчета. Нищо панирано или пържено, никакви пикантни хапки или бургери (то изобщо пилешкият бургер си е абсолютна пародия). С две думи, нищо интересно или достатъчно подправено, за да се смята за вкусно, камо ли за възхитително. Толкова много неща можеш да направиш с тази птица и толкова често можеш да я консумираш, преди целият свят да добие вкуса на пилешко. Да не дава господ да сложиш в уста телешко с неговия холестерол, хормони и лудата крава, или пък риба, отровена с живак и с всякакви други токсични отпадъци, които изливат в океана. Не ти е позволено и спанак да ядеш дори заради опасните E. coli. И какво остава? Проклетото пилешко, ето какво.

Тази вечер отново пилешко щеше да удостои с присъствието си масата. Тина беше в кухнята и правеше всичко по силите си да спретне с адски мъки поредното пилешко ястие, а той гледаше баскетбол в хола. Поредната крилата вечеря, ето тази крилата фраза му хрумна, но каламбурът не го зарадва. Не можеше обаче да вини Тина. Тя постъпваше, както смяташе за редно. В известен смисъл това бе историята на живота на Тина. Така бе отгледала синовете си, така въртеше домакинството. Точно затова най-големият им син Джейк всяка сутрин пиеше хапче заради своя дефицит на вниманието, макар че хлапето не страдаше от нищо, което не може да се оправи с малко повече дисциплина. По същата причина в банята имаха скъпи плочки, след като и най-обикновен линолеум щеше да свърши работа. Затова ядяха пилешко, както му се струваше още от зората на времето — защото то бе част от здравословното меню, а здравословното хранене бе нещо правилно. Еди се бе подчинил, защото твърде често правеше не онова, което бе редно, а онова, което бе нередно.

Той обърна глава към кухнята, физическа проява на виновните му мисли. В момента не можеше да мисли за греховете си, но му ставаше все по-трудно да се крие от собствения си мозък, камо ли в собствения си хол. Трудно можеше да признае, че сам си е виновен за настоящата долнопробна каша, в която се бе забъркал. Предпочиташе просто да се смята за прокълнат. А нима всичко не бе отишло по дяволите в мига, когато се запозна с вещицата? Като се замисли, и трите бяха вещици. Все едно стояха около врящ казан, пълен с пилета.

Опипом намери дистанционното и натисна копчето за заглушаване на звука. Чуваше Тина да си тананика на фона на подрънкването на тенджерите и тиганите. Не позна песента, но това не бе учудващо. Жена му нямаше никакъв слух — не можеше да задържи една нота, дори да я вържеш за нея, — което обаче не й пречеше да си пее. Пееше под душа, в кухнята, подреждайки сметките на масата в трапезарията. Няма значение в какво настроение е. Пеенето бе потракването на нейната вътрешна машинария. Той обичаше тази й особеност — дори не си бе давал сметка до този момент колко много я обичаше. Изключи телевизора и стана от канапето. Майната му на пилето, щеше да заведе всички на мексикански ресторант. Беше събота и сигурно някъде маргаритите бяха безплатни. Някога, преди много, много време двамата с Тина обичаха да пият маргарита. Тина не носеше на пиене — една маргарита и политаше, две и се строполяваше. Някъде между двете състояния обаче ставаше много страстна и ако улучеха правилния момент… Да, каза си Еди, маргаритите щяха да оправят нещата. Тогава най-накрая осъзна, че Тина пее песен на Джими Бъфет. Вече чуваше и думите: „Търся изгубения си шейкър…“. Е, бяха на една вълна. Това бе добър знак.

— Маргаритавил! — възкликна Еди. — И аз си мислех за същото.

Тина продължи да си тананика, без да му обръща внимание.

— Тина, чу ли ме?

Тя завъртя глава от заниманията си върху гранитния плот (друго скъпо подобрение, за което настояваше) и го погледна въпросително с кафявите си очи, които изглеждаха още по-големи заради тъмните кръгове под тях. Беше обута със стари джинси и със спортно горнище, което бе омаляло на едно от момчетата. Косата й беше прибрана назад с една от онези подобни на птичи нокти шноли, но няколко кичура се бяха измъкнали и висяха покрай лицето й. Горнището беше широко, но кой знае защо я правеше да изглежда по-слаба. Освен ако не бе отслабнала, без Еди да забележи. Жените непрекъснато питат дали са дебели и мъжът трябва да измисля нови и нови начини да им казва, че не са. След известно време просто преставаш да ги гледаш. Сега обаче той забеляза, че Тина изглежда изморена и потисната.

— Мислех си дали да не отидем на мексикански довечера — каза той. — Хайде да празнуваме.

— Какво да празнуваме?

— Събота е — каза Еди. — Може да пийнем по една маргарита. — Намигна й, усмихна й се и на бузите му се появиха трапчинките — лично любовно послание, на което преди тя откликваше, но вече го пренебрегваше. Еди усети как решимостта започва да го напуска заедно с връзката със сериозната му съпруга.

— От маргаритите се пълнее — отсече Тина. — Да не говорим, че за теб са направо вредни. Освен това в момента приготвям вечеря, Еди. Трябваше да кажеш по-рано. Не искам да похабявам храната.

Той огледа тенджерите и чиниите край нея и се опита да се досети какво готви, но не успя.

— Тина, наистина ми дойде до гуша от скапаното пилешко — каза той възможно най-меко.

Тина дори не трепна:

— Е, ако измислиш нещо друго скапано, което ще мога скапано да готвя, без скапано да ни убие, ще ти го сготвя. Даже още по-добре, защо ти не вземеш да готвиш? — Тя примигна силно. — Да, така си и мислех.

— Божичко, Тина, мислех, че ще зарадваш.

— Защо? Защото си у дома и си благоволил да ми отделиш пет минути ли?

— Добре, какво има? Заради Джейк ли е, понеже той…

— Не, Еди, не е заради Джейк.

— Не разбирам. Сутринта си беше добре.

— Добре ли? Че ти изобщо видя ли ме сутринта? Знаеш ли какво правих? Закусихме ли заедно?

Еди си даде сметка, че отговорът и на трите въпроса е „не“ и усети как го засмуква неизбежният водовъртеж на кавгата. Нямаше нужда от това, не сега.

— Мамка му! Щом не искаш да излизаме, добре. Просто си помислих, че може да си починеш, това е.

— И заради скапаното пиле, не забравяй.

— Добре, Тина, извинявай, че казах, че ми е дошло до гуша от пилешко. Така по-добре ли е?

Започваше да се ядосва, а не можеше да си позволи да се ядосва. По-добре да избие другаде. Приближи се към Тина, плъзна ръцете си по нейните и я прегърна отзад. Тя беше напрегната и скована, а изцапаните й с пилешко ръце стърчаха пред тялото. Той целуна шията й и усети аромата на лекия й тревист парфюм. Тя винаги си слагаше парфюм и винаги носеше грим, независимо дали си е вкъщи, или ще излиза, а на него това винаги му бе допадало. Бръкна под горнището й и погали гърдите й под потника. Възбуди се, защото тя не носеше сутиен, и притисна слабините си към кръста й.

— Еди, престани.

— Ммм, защо? Децата ги няма.

— Не, наистина, престани.

Тя не се отдръпна и за секунда Еди си помисли, че отказът й е само игра, обаче това не беше в стила на Тина. Гласът й потрепваше и това подсказваше, че нещо сериозно не е наред. Той застина, после бавно дръпна ръце и се отдалечи от жена си. Тя се обърна с лице към него и той видя, че в очите й проблясват сълзи.

— Мисля, че трябва да се разделим — каза тя.

Еди имаше чувството, че някой е насочил пистолет към слепоочието му.

— Какви ги говориш, по дяволите?

Тина отиде до мивката и изми ръцете си, после ги избърса в кърпата за съдове. Тъй като всичко внезапно бе започнало да му се струва разкривено и прекалено наситено, Еди забеляза шарките на оранжевите и златни морски звезди на кърпата, докато тя триеше ръцете си. Времето сякаш забави ход, докато гледаше как ръцете и се въртят под плата и как венчалният и пръстен ту се скрива, ту се показва като в игра на криеница.

— Помислих си, че може би трябва просто да тръгнем на семейни консултации, но не аз, а ти имаш нужда от консултации, Еди — каза тя и издаде ужасен давещ се звук. — Аз нямам проблем. Не съм направила нищо нередно.

За пръв път, откакто я познаваше, Еди се боеше да докосне съпругата си.

— Какво е това, Тина? Какво става, по дяволите?

— Знам — отговори тя.

— Какво знаеш?

— Ще ме накараш да го изрека ли? Наистина ли искаш да го изрека?

Не, помисли си Еди, последното, от което се нуждаеше, беше словесно описание на изневерите, чиито образи витаеха в съзнанието му. Нелепи мисли се стрелкаха в главата му — че е наела частен детектив, че самата тя го е следила, че го е снимала с камера… Не, не, не. Еди толкова се бе старал да държи двата си живота отделно един от друг. Никой от другия свят не знаеше къде живее. Но може би Тина изобщо не говореше за това. Може би си мислеше, че той пие, пуши или взема наркотици. Еди установи, че изпитва налудничавото желание жена му да си мисли, че той се друса.

— Тина…

— Обади ми се една жена — каза тя.

Всичко се стовари неистово в съзнанието му — кой се бе обадил на жена му и какво й бе казал. Все едно съзнаваш как някой дърпа взривателя на граната — няма връщане назад, няма и време за бягство. И тогава всичко пред очите на Еди побеля от внезапен пристъп на неконтролируема ярост, сякаш нещо буквално бе избухнало в главата му. Стисна юмруци и се разтрепери от желанието да удари нещо, да смаже нещо на прах. В яростта си взе най-близкия предмет — поднос с накиснати във вино пилешки гърди — и го запокити към стената. Представяше си лицето й — дразнеше го със самодоволната си усмивка — и му идеше да го размаже с юмрук и да го направи на пух и прах.

— Еди! — изпищя Тина, когато към тях полетяха парченца порцелан и пръски вино. — Еди, престани!

Обаче Еди, сляп и глух от ярост, сега започваше.