Дебра Гинсбърг
Порок (16)

Глава 15

Януари 2007 г.

Нощ. Небето е надупчено от звезди, които не излъчват светлина. Никъде няма луна, няма светли петна. Тя е на крайбрежната магистрала и върви. Няма коли и въздухът е спокоен, натежал от сладникавия мирис на рози. Той върви няколко метра по-напред, пъхнал ръце в джобовете си и загледан надолу по пътя. Тя го следва, но е боса, остри камъчета се врязват в плътта й и не успява да го настигне. Трябва да върви по-бързо. Трябва да го предупреди. Той се обръща, отдалечава се от океана и ускорява крачка. Тя се опитва да хукне, но нозете й залепват за пътя. Уханието на рози се засилва, а заедно с него се засилва и нещо друго — мирисът на пушек. Вика го, но от гърлото й не излиза звук. Спира. Защо спира? Трябва да му каже, преди да е станало твърде късно. Внезапно се озовава точно там, непосредствено зад него. На някакъв паркинг са. Мястото й е познато, но е прекалено тъмно, за да различи подробностите. Дави се от миризмата на розите и вече разбира защо. Устата й е натъпкана с меки цветни листенца и не може да говори. Понечва да се извърне. Нещо просветва и всичко избухва. После настава мрак.

* * *

Марина се събуди от съня си с усещането за дежа вю. Беше повтарящ се мотив, винаги един и същ и винаги последният, преди да отвори очи и да се разсъни. Всяка сутрин през последните два месеца се събуждаше и се опитваше да говори през пълната си с рози уста. Никога не виждаше лицето му, но знаеше, че мъжът е Гидиън. За пръв път сънува този сън през ноември, когато се запознаха, и оттогава го сънуваше всяка нощ. Но макар в съня да се бе спотаила силна тревога, Марина никога не се будеше изплашена от него. Ако изобщо изпитваше нещо, то бе както и този път усещане за неизбежност, сякаш краят на съня и неговото значение са предопределени.

Тя затвори очи, зарови глава дълбоко в топлата възглавница и позволи на мислите си да се повъртят около Гидиън. Връзката им, която до този момент бе осъвременена версия на викторианска любовна история, щеше да навлезе в по-дива територия. Седмици наред изследваха физическото си привличане един към друг, приближаваха се до момента, но така и не се съблякоха, така и не стигнаха до леглото. Марина знаеше, че тази вечер това ще се промени, и се вълнуваше като героиня от любовен роман. Той бе намекнал, че е планирал нещо специално за срещата им тази вечер, но не пожела да каже нищо повече. Вечерта трябваше да бъде изненада, но Марина подозираше, че ще ходят в „Лъки“, китайския ресторант, където бяха отишли на първата си среща, ако изобщо можеше да се нарече така. И в този миг, както и в съня, имаше нещо неминуемо. Марина отново се вгледа в спомена и потърси в него подробности, които евентуално е пропуснала, и за намеци какво предстои.

* * *

Той я бе потърсил, защото беше изгубил нещо и се нуждаеше от помощта й да го намери. Поне така й бе казал. Отначало Марина си бе помислила, че става дума за някакъв предмет, но не след дълго й хрумна, че е възможно той да говори за човек или дори за чувство. Във всеки случай не й каза какво е и тя не получи възможност да попита. След като я бе причакал на паркинга, тя го бе завела в кабинета си и му беше записала час на следващия ден. Зачуди се дали да не го запише за по-нататък през седмицата, дори през месеца, да не би той да си помисли, че тя е на разположение във всеки един момент като второразредна гледачка, но у Гидиън още от самото начало имаше нещо различно и Марина не си придаде обичайната важност. Това бе едва първото от собствените й правила, които щеше да наруши.

Второто наруши още на следващата сутрин, когато прекара половин час пред огледалото, проверявайки дрехите и грима си и търсейки червило. Желанието да се разкраси заради клиент беше грешка и неправилно начало. Марина от толкова време не си бе слагала червило, че единственото, което намери, беше блестящият розов гланц, който открадна през онази далечна нощ на партито на Мадлин. Не знаеше защо го пази през цялото това време, не разбираше и защо го използва сега, когато можеше просто да си купи нещо ново, евтино и неизползвано в „Райт Ейд“ малко по-надолу по улицата. Тя си представи живо сърдитото нацупено изражение на суши момичето, докато си слагаше от червилото му.

Казала бе на Гидиън да дойде късно сутринта, но когато пристигна в кабинета си в девет часа, той вече я чакаше.

— Сигурно ме мислиш за малко луд — каза той. — Висях тук целия ден вчера, а сега пак идвам по-рано, но си имам основателна причина.

— Не е необходимо — каза тя и се усмихна, за да смекчи сковано прозвучалите думи. Чувстваше изрисуваните си устни тежки и лепкави и ако той не бе пред нея, щеше да ги избърше. Посред бял ден Гидиън не изглеждаше толкова внушителен, но наистина бе едър и як. Беше облечен с тъмносива фланелка и избелели джинси. Спретнат и небрежен, помисли си Марина. Подходящо за случая, за разлика от нейното гримирано лице и специално съчетаните цветове на облеклото й.

— Хайде да започваме — подкани го тя и го поведе към масата.

В кабинета й все още се усещаше мирисът на одеколона на Купър и на сандаловите свещи, които бе запалила предния ден, и тя се запита дали витаещите миризми смущават Гидиън. Най-накрая имаше възможност да го проучи, когато той се настани удобно на стола срещу нея.

Реши, че е приблизително на нейната възраст или няколко години по-голям. Тъмнорусата му коса бе малко по-дълга, отколкото беше модерно, но бе много гъста, а при мъжете над двайсет години такава коса обикновено говори за щастлива участ, дори и ако има няколко бели нишки тук-там, както в случая с Гидиън. Той се усмихваше често, подчертавайки дълбоките си бръчки от смях, но очите му оставаха сериозни и предпазливи. Там имаше нещо, което тя не можеше да види и което той не й показваше, въпреки че обикновено по-лесно разчиташе тъмните очи. На пръста му нямаше брачна халка, нямаше и издайническа бяла следа, в случай че е носил халка, но в някакъв момент я е свалил.

Езикът на тялото му я объркваше. Той се облегна назад в стола си, с което показа, че се чувства спокоен, но ръцете му останаха здраво сключени на гърдите, което го затваряше. Марина си помисли, че той чака нещо, но то не е нейното пророчество. И тогава си даде сметка какво у него е различно. Гидиън я изучаваше по същия изпитателен начин, както тя изучаваше него. Марина бе свикнала да я оглеждат и да я преценяват, както лично, така и професионално. Само че този мъж не я преценяваше сексуално, нито пък изучаваше способностите й като медиум. Той се стремеше към нещо съвсем различно и това я изваждаше от равновесие.

— Имаш ли нужда от нещо, преди да започнем? — попита го тя. — Искаш ли вода или…

— Или какво? — развеселено попита Гидиън, макар че очите му продължаваха да не се предават. Като че ли не бързаше да чуе какво му вещае съдбата, но в същото време у него се долавяше някаква настойчивост.

— Не знам — отвърна Марина. — Просто искам да съм сигурна, че ти е удобно.

— Разбира се, добре съм — увери я той.

— Ами тогава мисля, че трябва да започнем с твоя въпрос, с причината да си тук.

Гидиън долепи върховете на пръстите си и за миг сведе поглед към тях, преди да вдигне глава и да я погледне право в очите.

— Изгубих нещо — каза той. — Мисля, че можеш да ми помогнеш да го открия.

За пръв път Марина видя в очите му нещо познато — намек за съмнение. Изчака, но за момента той бе склонен да предложи само толкова.

— Добре — кимна тя.

С него щеше да е трудно, не й даваше никакви подробности, щеше да я принуди да се моли да й подскаже нещо. Би могла да действа веднага — да го попита открито какво е изгубил и защо го описва толкова лаконично, но Марина беше твърдоглава. Дори пред този странно непроницаем и все по-привлекателен мъж тя беше решена да заслужи хонорара с уменията си. Никога не избягваше предизвикателствата.

— Виждал ли си това преди? — попита тя и вдигна колодата карти таро. — Повечето хора познават някои от изображенията, но долавям, че за теб това преживяване е съвсем нова, така ли е?

— Ммм, да, може да се каже. — Той не откъсваше поглед от нея, дори когато тя разпери като ветрило картите върху масата. Обикновено клиентите свеждаха поглед и очите им се насочваха към картата, която най-силно представяше онова, за което си мислеха. Гидиън обаче не отмести поглед към масата и толкова по-добре, защото пръстите на Марина залепнаха за Мага и когато тя вдигна ръка, вдигна и картата. Наложи се да я дръпне, но тогава картата залепна за палеца й. Поруменяла, тръсна ръка, за да я освободи, и видя как картата пада върху масата. Гидиън не откъсна поглед от лицето й.

— Не очаквах това — каза той.

Все още смутена от тромавото си изпълнение, Марина се усмихна и се опита незабелязано да избърше ръце в полата си.

— Кое точно? — попита тя. — Картите ли? Защото аз…

— Не, не картите. Ти. — Той леко наклони глава на една страна, като че различният ъгъл щеше да му даде по-добра видимост.

— А какво очакваше?

Той замълча.

— Основателен въпрос — отвърна той. — Просто не съм сигурен как да отговоря. Първо, мислех, че ще си по-възрастна. Освен това май допусках, че тук — посочи той с жест стаята — няма да бъде толкова обикновено.

— Смяташе, че ще имам кристална топка и пилешки кости, така ли? — попита тя. — Може би си очаквал да е някаква бърлога? — Усмихна се, за да не би той да си помисли, че е сърдита, но усещаше, че лицето й пламва. Пред погледа й проблесна кратък и неприятен спомен от Флорида — мъртвата змия и влажният зной.

— Може би. Както ти казах, никога досега не съм правил такова нещо. Може би имам известни предубеждения относно онова, което ти… относно работата ти… това, което правиш.

Марина отново изпита неудобство.

— Да не си ченге? — попита тя.

— Щеше ли да има значение, ако бях?

Марина прехапа устната си и усети сладникавата химическа миризма на червилото на друга жена на устните си. Събра картите таро и те отново отказаха да й сътрудничат, падаха от тестето и полепваха по пръстите й, сякаш ръцете й бяха покрити с мед.

— Какво точно искаш? — попита тя и се опита безуспешно да отдели Любовниците от Страшния съд. — Не си дошъл тук, за да ти гледам, нали?

— Извинявай — каза Гидиън, — разстроих те, а не исках да го правя. — Пресегна се през масата и докосна ръката й със своята. Марина усети същата силна искра като предишната вечер, но този път бе съпроводена с потрепване на въздуха и сетне с леко отслабване на светлината в стаята. Ако не беше посред бял ден, Марина бе готова да се закълне, че са усетили промяна в напрежението на тока. Усещането нямаше рационална основа — освен ако самият човек не изпускаше искрите с някакъв електрически уред. Гидиън я усети, че потръпва, и дръпна ръката си толкова бързо, колкото се бе пресегнал.

— Наистина дойдох тук, за да ми гледаш — каза той. — И не смятам да ти се подигравам.

Ръката на Марина бе изтръпнала на мястото, където я бе докоснал. Прииска й се Гидиън да има някакъв скрит мотив, тъй като не бе сигурна, че ще може да му предскаже бъдещето на нужното ниво. Никога досега собствената й наблюдателност не я бе предавала толкова зле. Той дори не се опитваше да скрие нещо — Марина винаги усещаше кога хората се стараят да не издават нещо. По-скоро сякаш бе вдигнал отразяваща преграда и тя виждаше само колко сериозно греши. Глупаво бе да го пита дали не е ченге, представа нямаше какво я бе прихванало да говори така. Не правеше нищо незаконно, но нещо в поведението му намекваше обратното. А сега, след като бе заявил, че иска тя да му гледа, Марина не знаеше как да продължи нататък. Трябваше да изнесе представление, да му попее и да му потанцува, за да спечели време.

— Не си тукашен, нали? — попита го тя. Разбира се, той вече й бе казал това на паркинга, но едва ли си спомняше.

Гидиън се усмихна, явно доволен, че е поела в тази посока, макар че Марина не разбираше защо.

— Не, не съм — отговори той. — Съвсем отскоро съм тук. Толкова ли е очевидно?

Марина си спомни карираната му риза и как Гидиън биеше на очи.

— Откъде си? — попита го, съзнавайки, че след като е медиум, не би трябвало да го прави. Това обаче явно не притесни Гидиън. Той се поколеба, преди да й отговори. За пръв път очите му за миг се откъснаха от нейните, стрелнаха се нагоре и после наляво.

— От Тексас съм — отговори той и Марина усети, че лъже — първото парченце информация, в което беше сигурна, откакто се бе запознала с него.

— Тексас е доста голям — отбеляза тя. — Има много място, където да изгубиш нещо.

— Така си е — съгласи се той. Двамата седяха и мълчаха много по-дълго, отколкото е удобно. Гидиън се бе вторачил в нея и в нетрепващия му поглед се долавяше само сянката на въпрос и нещо друго, което тя не можеше да определи.

— Слушай — обади се той накрая и щурмува дебелата стена от напрежение помежду им, — мисля, че не започнахме както трябва и вината е моя. Може би не съм готов за това.

Марина го изчака да продължи — явно имаше да каже още нещо, — но той стисна език зад зъбите си и забоде поглед в масата й, като че ли загадките на вселената намираха отговори в тази фалшива дървена повърхност.

— Значи… не искаш да ти гледам, така ли? — Въпросът й прозвуча много по-сурово, отколкото бе възнамерявала. Марина си даде сметка, че не иска той да си тръгва, и това съвсем я извади от равновесие.

— Искам. — Той вдигна поглед от масата и го впери право в нея. — Поне исках. — Запъна се, неспособен да реши как да подходи. Марина не знаеше какви са вариантите му, двоумението му не би било по-ясно дори ако над едното му рамо бе нарисуван ангел, а над другото — дявол. — Извинявай — каза той накрая. — Май не искам да ми гледаш. Поне не сега.

Пресегна се и отново положи ръка върху нейната. Марина не знаеше дали така подчертава извинението си, или жестът е просто механичен, но не получи възможност да установи, тъй като внезапно я сепна движение зад него. Вдигна поглед и за част от секундата бе сигурна, че е видяла жена да влиза в малката тоалетна в задната част на кабинета. Марина скокна от мястото си и се блъсна в масата. Разтревожен, Гидиън се изправи.

— Какво има?

— Аз… Само за момент… — Марина не можеше да го обясни. Измина краткото разстояние до банята и отвори вратата. Разбира се, вътре нямаше никого. Входната врата също не бе отворена, нито отключена.

— Нещо не е наред ли? — Гидиън вече бе застанал близо зад нея и по лицето му бе изписана загриженост.

— Глупава работа — отвърна Марина. — Стори ми се, че чух нещо там. — Не замени съзнателно „видях“ с „чух“, но съзнаваше защо го е направила. Винаги бе по-лесно да обясниш, че си чул неща, които не съществуват, отколкото, че си видял неща, които не съществуват.

— Някой почука на вратата ли? — попита той.

— Не — отвърна Марина. — Никой не влиза оттук. Нищо няма.

— Сигурна ли си?

— Да, напълно. — Марина се обърна и се върна до масата, следвана от Гидиън. Двамата застанаха там за момент, потънали в неловко мълчание. Не бе започнала да му гледа, за да продължи сега, затова нямаше какво да каже. Професионалната й маска се бе смъкнала и тя се опитваше да я надене отново.

— Слушай, дали не можем… — поде Гидиън. — Наистина бих искал да поговорим, Марина. Дали не е възможно…? — Тя си помисли, че той ще я покани на среща и бе едновременно изненадана, че се е решил на този внезапен обрат, и притеснена, че на нея й се иска той да го направи. — Дали би било ужасно неуместно, ако те попитам дали не искаш да поговорим другаде? Струва ми се, че бях груб, и ми се иска да ти се реванширам. Искам да кажа, искаш ли да те заведа на обяд… или на вечеря? Или да пийнем по нещо? Не знам, нещо, свързано с храна и напитки. Какво ще кажеш?

Марина си позволи съвсем леко колебание.

— Мисля, че няма нищо нередно.

— Ами, страхотно — каза той и цялото му тяло сякаш се отпусна в усмивка. — Какво ще кажеш за китайска храна?

Така се озоваха в „Лъки“ — малко и спретнато заведение, известно обаче с високото качество и с автентичността на храната. В края на обяда Гидиън й предложи да избира между две бисквитки с късметчета на малък квадратен поднос. Марина бе взела своята и бе изчакала Гидиън да отвори неговата, като счупи сладката твърда коричка точно по средата. Неговата бисквитка беше празна и той през смях се зачуди какво ли означава това — да излезеш на вечеря с медиум, а в бисквитката ти да няма предначертана съдба. После Марина отвори своята бисквитка и намери вътре две малки листчета, двоен късмет.

— Май ти излезе късметът — каза му тя. — Имам достатъчно и за двамата.

А може би точно късмета си бе изгубил той, така си каза Марина, защото след този момент нито един от двамата не спомена повече онова, което той бе дошъл да търси.

* * *

Марина седна на леглото и се загледа през мрежата за комари към смътните очертания на спалнята си. Запита се какво ли ще им предложи съдбата тази вечер. Усещаше студения въздух със затопленото си от съня тяло, но бе твърде сънена, дори за да дръпне одеялото над голите си ръце и гърди. Напоследък много трудно се размърдваше сутрин и знаеше, че причината се крие в няколкото наполовина отворени блистера на нощното й шкафче. През последния месец Марина опитваше различни приспивателни в опит да прекрати нощния филмов фестивал, в който се бяха превърнали сънищата й. Вече не бе само един повтарящ се сън, подсъзнанието й гъмжеше от диви и цветни панорами. Сънищата я напрягаха не защото бяха плашещи, а защото не можеше да ги контролира. Марина мразеше да не държи контрола в свои ръце по отношение на каквото и да било. Хапчетата обаче не помагаха за спирането на сънищата, каквито и колкото и от тях да поглъщаше вечер. Успяваха обаче, при това прекрасно, да я направят изтощена и мудна от сутринта до следобед. Когато се измъкна изпод топлата завивка и потрепери, осъзна, че се чувства по-будна, докато спи.

Събра в ръка блистерите с хапчетата и реши, че е време това да спре. Нямаше да ги изхвърли — не се знае кога можеха да й потрябват, ако получи истинско безсъние, — само че вече не можеше да си позволи да живее в състояние на замаяност. Марина тръгна несигурно към банята и напъха пакетчетата в шкафчето. Имаше чувството, че очите й са пълни с пясък, а краката й са сковани и натежали. Освен това беше студено. Напоследък всички говореха единствено за времето. Температурата в южна Калифорния бе паднала под точката на замръзване и портокалите умираха в градините въпреки запалените от прасковени костилки огньове, за да ги топлят. Тя усети студа. Щеше да й е нужен много дълъг и много горещ душ и поне две чаши силно кафе, за да разбуди тялото си достатъчно, че то да догони съзнанието й. Днес графикът й не включваше само Гидиън, макар че мечтанията и отнесеността й говореха за друго.

Най-напред трябваше да предприеме нещо във връзка с откачените обаждания и затварянето на телефона през последните няколко седмици. Отначало не им обърна внимание — съобщенията с „кучка“, оставени на гласовата й поща, и тежкото дишане, последвано от сигнала на телефона — и ги отдаде на деца, които си играят игрички, или на перверзници, на които интернет порното им е омръзнало. Обажданията обаче не спряха и вече започваха да я тревожат. Най-очевидното решение бе да смени телефонния си номер, но още не беше измислила как да го направи, без да се обади на всеки от клиентите си, за да ги осведоми — в най-добрия случай щеше да предизвика подозрение, а в най-лошия — да прогони хората. Просто нямаше да изглежда добре. Марина реши да се обади на телефонната компания и да провери какво ще й препоръчат те.

По-важно от телефона обаче бе, че клиентите й се нуждаеха от грижи — особено редовните, които напоследък бяха станали още по-взискателни. Бяха като деца. Ако мама отклонеше вниманието си от тях дори мъничко, започваха да вряскат: „Погледни ме, погледни ме!“.

Марина се чувстваше смътно отговорна единствено за Мадлин, макар да не можеха да я обвинят, че е направила нищо нередно — жената сама бе предизвикала помятането си. Марина се смръщи, когато си спомни сцената пред кабинета си отпреди няколко седмици.

„Трябва да се обадя на лекаря си — бе казала Мадлин. — Сигурна съм, че не е нищо сериозно.“ Беше цялата в кръв от кръста надолу, а лицето й беше толкова бледо. Явно бе изпаднала в шок. Въпреки това, в суматохата, докато я вкарваха вътре и викаха линейка, Марина забеляза какъв злобен поглед е вперила Мадлин в Гидиън, пристигнал броени минути преди нея. Сред целия ужас от загубата на бебето, което толкова усърдно се бе старала да зачене и да носи, откъде Мадлин бе намерила присъствието на духа изобщо да забележи присъствието на Гидиън? Неприязънта се прояви само за миг, просто пробяга по изтощеното лице на Мадлин, но смрази Марина.

Всъщност добре, че Гидиън бе там. Докато Марина говореше успокоително на Мадлин, държеше я за ръка и се взираше дълбоко в очите й, за да я накара да се съсредоточи в нещо, Гидиън извика линейка. Действаше толкова тихо и ефикасно, че Марина дори не чу кога се е обадил. Линейката просто пристигна и откара Мадлин. И това се дължеше на Гидиън. Той успя да поеме нещата в свои ръце, бързо да отстрани жената от там, преди хората да започнат да спират и да задават въпроси. Марина допускаше, че е длъжница на Гидиън за това, макар че не точно чувството на признателност я привличаше към него.

Очакваше Мадлин да й позвъни скоро след случилото се и бе приготвила отговора, който бе съчинила още щом наредиха на Мадлин да пази леглото. При това той не бе изцяло несъстоятелен. Всеки с мозък в главата би забелязал колко противоречиво бе отношението на Мадлин относно това дали изобщо трябва да забременява. Марина трябваше единствено да постави това наблюдение в контекста на гадателските прозрения. Нямаше да свърши работа при Андрю обаче, чието отношение към бебето изобщо не бе противоречиво и който й се бе обадил гневен, огорчен и със заплашителен глас:

— Разбрах, че ще ни създадеш неприятности още в мига, в който те зърнах — заяви той заваляно заради изпития алкохол. Имаше изключително неприятно пиянство (при това бе напълно алкохолизиран) — кротко и злобно. Тя го остави да се изприкаже, да излее докрай гнева си, като само от време на време го прекъсваше, за да каже колко съжалява и за двамата и че се надява Мадлин да се оправи.

Марина съзнаваше, че е лесна мишена за гнева на Андрю. В крайна сметка, съпругата му бе излязла от къщи, за да се срещне с нея, с човек, когото Андрю никога не бе одобрявал. Марина представляваше удобен и очевиден прицел на обвиненията му, но на нейно място можеше да бъде всеки, изиграл подобна роля за Мадлин. Поне тя така си повтаряше. Не искаше да признае обаче, че силно овладяният гняв на Андрю е толкова мощен, че я плаши. Той завърши тирадата си със следните думи:

— Едно ще ти кажа — свършено е с теб. Повече кракът ти няма да стъпи в къщата ми. Освен това няма да й давам пари, за да идва при теб. Знам как действат хора като теб — не правите нищо безплатно, нали? Да видим сега каква приятелка си й, когато ти спра парите. — Не дочака отговора й и затвори.

Самата Мадлин й се обади едва по Коледа. Успяла бе да издържи по-дълго, отколкото очакваше Марина.

— Андрю излезе — съобщи тя на гласовата поща на Марина. — У дома имаме елха голяма колкото Емпайър Стейт Билдинг. Не можеш да си представиш какво е тук. Пълно е с подаръци за бебето. Той твърди, че не знае какво да прави с тях, но според мен ги държи само за да ме измъчва. Обвинява мен за всичко. Трябва да поговорим, Марина. Знам, че е Коледа, но… Приготвила съм ти нещо, подарък. И искам да… Ще ти звънна пак. Може да пием кафе. Можем да се срещнем където и да е. — Последва дълга пауза. Марина чуваше дишането на Мадлин и лекия звън на вятърни чанове отзад. — Можем да се видим в „Дарлингс“ — добави Мадлин накрая, — ако нямаш нищо против. Както и да е, наистина мисля, че трябва да поговорим. Весела Коледа, Марина!

Втория път, когато Мадлин й се обади, Марина се постара разговорът им да бъде кратък. Каза на Мадлин, че няма нищо против да се видят в „Дарлингс“, и уговориха ден — днес. Заговорническият тон и краткостта на телефонния разговор накараха Марина да се почувства като участник в тайна изневяра. Може би в известен смисъл срещата им бе точно това. Отношенията й с Мадлин бяха станали много сложни. Изпитваше съчувствие към нея и известна отговорност, но най-умният ход бе да се отдръпне. Нямаше стратегия как ще го постигне, но възнамеряваше да се откъсне от Мадлин. Радваше се, че ще се видят в „Дарлингс“ вместо в нейния тесен и твърде интимен кабинет. Само че Мадлин не бе единствената неуравновесена жена, с която трябваше да се справи днес.

Каси, любовницата на Еди Пъркинс, също бе клиентка на Марина и имаше час при нея следобед. Според личната професионална логика на Марина не бе добра практика съпрузи или любовници да й бъдат клиенти поотделно. Не обичаше да гледа и на двойки, защото това неизбежно се превръщаше в семейна консултация. Ако вече не бе отхвърлила Еди като клиент, когато Каси се бе обърнала към нея, изобщо не би се съгласила да й гледа. Не че Каси бе искрена относно отношенията си с Еди. Тя се бе представила като нов клиент, допускайки или може би надявайки се, че Марина няма да я помни от партито на Мадлин. Но ако имаше нещо определящо по отношение наблюдателността на Марина, това бе умението й да помни лица. Лицето на Каси бе станало по-изискано и нацупено от последния път, когато Марина го бе видяла, но веднага го разпозна. А нацупеното изражение се дължеше изцяло на Еди. Ама че досада беше този човек! Марина изобщо не проумяваше причината за нещастното любовно влечение към него на Каси. Еди най-сетне беше престанал да я тормози с присъствието си, което за Марина бе огромно облекчение. Тя съзнаваше, че Гидиън също има принос за това, макар и съвсем ненатрапчиво. По случайност се бе оказал при нея последния път, когато Еди се бе отбил без предизвестие, и някак случайно бе успял да наплаши Еди, без да казва или да прави нищо, което би могло да се квалифицира като заплаха.

— Сигурно често ти се случват такива неща — отбеляза Гидиън след „посещението“ на Еди.

— Какви неща?

— Да идват хора, да те причакват… — неловко бе замълчал Гидиън. Марина се опита да разбере дали говори за клиенти в нужда, или за мъже, които искат да излизат с нея. И в двата случая прокарваше паралел със собствените си мотиви.

— Еди се мисли за любимец на жените — отговори Марина. — Не е свикнал да му отказват. Аз не искам да излизам с него и това само разпалва интереса му. Но не, всъщност такива неща не ми се случват много често.

— Не знам, може би просто не си забелязала — отбеляза Гидиън. — Не ми харесва, че разни хора, най-вече мъже, се навъртат наоколо.

— Много мило от твоя страна, но аз отдавна се грижа сама за себе си — отговори му тя.

— Въпреки това внимавай, никога не се знае…

— Всички трябва да внимаваме — каза Марина и това сложи край на разговора.