Дебра Гинсбърг
Порок (10)

Глава 9

Марина се изправи, изтупа пясъка от гънките на полата си и мислено започна да планира деня си. Щеше да стигне до кабинета си рано и поради ветровете Санта Ана може би дори щеше да приеме някой случаен клиент, преди първия си записан час. Макар да предпочиташе да работи по твърд график, налагаше се да си оставя време и за случайни клиенти. В крайна сметка всеки редовен клиент някога е бил нов. Бе се сдобила с хубав и постоянен поток от постоянни клиенти, повечето от редовните посетители на Марина не я препоръчваха на своите приятели или познати. Не искаха да я делят с тях и вероятно смятаха, че колкото повече клиенти има тя, толкова по-малко време ще може да им отделя, като че ли отреденото им време до масата нямаше да им стигне.

Марина предпочиташе да работи в кабинета си и се стремеше да избягва посещения по домовете. Понякога обаче бе неизбежно. Всъщност по-късно днес й предстоеше именно такова посещение.

Точно в часа на най-натовареното движение трябваше да се запъти към добре поддържания лабиринт на Ранчо „Санта Фе“, за да се види с Мадлин, на която гинекологът бе наредил да не става от леглото. Марина прекрасно познаваше жени като Мадлин — богати, незадоволени и търсещи смисъл навсякъде другаде, освен вътре в себе си. Няколко месеца, след като Марина бе наета за коледното парти в дома на Мадлин (за щастие последното парти, на което беше работила Марина), Мадлин бе потърсила ясновидката, обзета от паника, че няма да забременее. Марина бе разиграла обичайния сюжет, тоест през първите няколко посещения бе събрала информация, за да провери колко е склонна да инвестира клиентката, за да получи отговорите и резултатите, които търси. Мадлин, която бе прозрачна като найлоново фолио, много я бе улеснила.

Марина й каза, че в близкото бъдеще на Мадлин има бебе (при първото гледане с таро картата на Императрицата го беше показала), но освен това имало и пречки, които трябва да бъдат отстранени преди зачеването. Първо, аурата й била мътна и гъста. А това създавало бариера за чистия дух на бебето и той не можел да я преодолее и да дойде. Друг проблем било присъствието вътре в Мадлин, което отказвало да освободи пространството, нужно за подхранването и развитието на нов живот. Това присъствие било по-младата личност на Мадлин, обяснила й бе Марина, „вътрешното дете“. В известен смисъл това дете било пренебрегнато и бе отказало да порасне заедно с Мадлин. Сега този дух протестирал шумно, задето отново ще бъде забравен и заставен да освободи място на друго същество — всъщност викал толкова силно, че Марина го чула още с влизането на Мадлин.

Очите на Мадлин се разширяваха все повече след всяко едно от тези твърдения, тя кимаше и повтаряше: „Да, да, точно така е“. Единственият й въпрос, след като попи всичко, бе с какво може да й помогне Марина. Цената нямала значение.

Марина запали салвия, червени и бели свещи и накара клиентката си да изпие смесица от силни билки, притежаващи мощни свойства (всъщност беше смес от малинови листа и зелен чай), която щяла да подпомогне плодовитостта й. Даде на Мадлин малко количество от същите атрибути и я инструктира да изпълни същите ритуали у дома.

Марина смяташе, че веднага щом Мадлин усети, че отговорността вече не тежи върху нея — че някаква външна сила е поела грижата за положението, в което се намира, — тя ще се успокои достатъчно, за да забременее. С жените това се случваше често. Те се опитваха безуспешно отново и отново, но веднага щом се откажеха и решаха да си осиновят дете или да обиколят света, зачеваха. Ако не се получеше, Марина имаше резервен план: щеше да каже на Мадлин, че силите, които заговорничат срещу нея, са прекалено силни и че трябва да извършат друг вид спиритуалистична работа. Можеше да се стигне дори до това Марина да каже на Мадлин, че е била прокълната заради прегрешение от предишния си живот и че ще се наложи да изплати кармичния си дълг.

За щастие не се наложи да прибягва до тези алтернативни планове. Макар да я бе предупредила, че процесът може да отнеме до една година, Мадлин зачена пет месеца по-късно. Първа научи прекрасната новина Марина — не съпругът, нито лекарят на Мадлин. Мадлин влетя в кабинета й, размахвайки положителен тест за бременност и леейки радостни сълзи, напълно убедена, че бебето се дължи изцяло на Марина. В този момент Марина стана най-важният човек в живота на Мадлин и започна да получава изключително щедра издръжка — неочаквано, но щастливо развитие на обстоятелствата.

В третия месец Мадлин започна да кърви и оттогава не излизаше от къщи. Сега, ужасена да не би да изгуби бебето, тя се нуждаеше от Марина повече от всякога. Този нов проблем мъничко тревожеше Марина. Трябваше да прецени и двата възможни изхода и да се подготви и за двата. Ако Мадлин успееше да износи бебето до края, без да пометне, Марина щеше да си припише заслугата. В обратния случай Мадлин трябваше да бъде убедена, че вината си е нейна. И в двата случая Марина трябваше да продължи да бъде необходима. Мадлин бе най-благонадеждният й и доходоносен клиент.

Затова щеше да отиде в огромната къща на Мадлин в Ранчо „Санта Фе“ с италианския мрамор, китайските керемиди и датските мебели. Щеше да вземе своите карти таро, салвията, свещите и зеления чай. Щеше да подреди всичко в голямата стая, превърната в детска, а Мадлин щеше да лежи до нея върху огромен плюшен диван. После Мадлин щеше да говори ли говори, разкривайки най-интимни подробности от живота си — желанията си, страховете си, тайните си. Да, Мадлин беше лесна. Марина обаче не бе толкова сигурна за съпруга й Андрю. Надяваше се той да не си е у дома вечерта, но едва ли щеше да отсъства — той надвисваше над Мадлин като тревожен облак всеки път, когато Марина бе в къщата.

— Съпругата ми ви обича — каза й той по време на едно посещение и в гласа му прозвуча същото недоверие като по време на партито доста месеци по-рано.

След онази нощ Андрю бе претърпял някои физически промени. Кожата му бе станала синкавосива около челюстта, под сърдитите му очи се бяха образували сенки. Винаги бе настръхнал от враждебност — беше толкова силна, че понякога на Марина й се струваше, че ще го чуе как изръмжава. Разговаряше с нея така, сякаш беше огромно куче пазач, което само си търси повод, за да нападне. „Надявам се, че знаеш какво правиш“, бе й казал той по време на последното й посещение, докато Марина се качваше по стълбите при Мадлин. Накрая кратко се бе засмял, все едно се шегува, но Марина долови заплахата. Мадлин неведнъж бе подчертавала колко важно е бебето за съпруга й.

— Той е работил толкова упорито през целия си живот — каза тя на Марина, — сам е създал „Ройъл Рингс“. Иска само да има на кого да го завещае. За да остане в семейството, нали разбираш.

Марина обаче не бе убедена, че гневът и раздразнението на Андрю имаха толкова лесно обяснение. Тя усещаше много по-дълбоко недоволство — или може би разочарование — вътре в него, което никакви вещи и пари не можеха да компенсират. А хора като Андрю, които натъпкваха емоциите си толкова надълбоко, че напълно изгубваха връзка с тях, винаги обвиняваха другите за проблемите си. Ставаше още по-зле, ако имат пари, защото те им даваха власт, а властта ги превръщаше в тирани. Марина не вярваше, че едно дете ще го направи щастлив.

Раздразнението подръпна едно крайче на мислите на Марина. Тези хора нямаха ни най-малка представа колко жалки и безсмислени изглеждат проблемите им в по-крупната схема на нещата. Което беше хубаво, защото ако прогледнеха и осъзнаеха колко незначителни са собствените им проблеми, Марина щеше да остане без работа.

* * *

Кабинетът й бе притиснат между салон за маникюр и евтино магазинче, намираше се на открито и публично, но ненатрапващо се място. Тя бе устроила чакалня пред кабинета, в която имаше лавици, стари книги и няколко удобни стола. Имаше и по-малко уединено място зад чакалнята, където Марина правеше предсказанията си, както и малка тоалетна и задна врата, която така и не бе използвала. Кабинетът й беше обзаведен с вкус и подкупващ, но не ставаше ясно веднага какви услуги се предлагат там. За разлика от другите медиуми Марина не бе окачила неонови знаци и символи на вратата. На вратата висеше месингова табелка с надпис „Интуитивни консултации“ и това бе достатъчно, за да привлече необходимата клиентела. Хората тук знаеха точно какво означава. След Флорида Марина беше решила никога повече да не работи от дома си и бе установила, че настоящите й клиенти обичат да ходят в кабинет — това придаваше на целия процес някаква легитимност.

Вятърът продължаваше да духа силно, когато тя пъхна ключа за офиса си в ключалката и усети мириса на пушек. Помисли си, че сигурно изсъхналият храсталак близо до военноморската база на север от Кемп Пендълтън вече е пламнал. Най-редовно гореше. От отсрещната страна на улицата сервитьорка се опитваше да удържи дългата си коса да не се разхвърчи, докато поднасяше кафето на мъж, седнал сам на една от външните маси на заведението. Марина развеселена си помисли, че човекът явно не е тукашен. Местните мразеха всякаква атмосферна намеса, докато се хранят — надушеха ли дъжд или вятър, тутакси се криеха вътре. Да не дава господ пък температурата да падне под двайсет и три градуса — веднага запалваха външни отоплителни лампи. Марина забеляза, че мъжът изглежда много по-спокоен и невъзмутим от забързаната келнерка. Той се усмихна на намусеното момиче, върна й менюто и после, сякаш усетил, че Марина го наблюдава, извърна поглед към нея. Учудена и смутена, задето я бе хванал да го наблюдава, Марина сведе очи към ключовете си и бързо се зае да отключва вратата.

— Какъв ден за избори, а? Май ще се получи интересен резултат. Но ти вероятно го знаеш, нали?

Марина се сепна от гласа, прозвучал близо зад нея и завъртя рязко глава, почти убедена, че мъжът от кафенето се е появил зад гърба й. Обаче това бе гласът на Ед Пъркинс, „викай ми Еди“, който бе дошъл да му гледа още през февруари и оттогава от време на време й досаждаше.

— Не правя политически предсказания, така че въпреки всичко ще трябва да идеш да гласуваш — отвърна Марина, без да обръща внимание на перченето и на сарказма му.

— Хайде стига, не исках да прозвучи така — отговори той. — Как си, Марина?

— Добре съм, Ед. Какво мога да направя за теб?

— Като начало можеш да ми викаш Еди. — Той се усмихна широко, за да усили максимално дълбоките трапчинки на двете си бузи, и прокара ръка по дългата си прошарена коса.

— Добре, Еди. Какво друго мога да направя за теб?

— Може ли най-напред да влезем вътре и после ще ти кажа?

Марина прекрасно познаваше типове като Еди. С такива хора бе започнала кариерата си на медиум още като дете, мъже като него се точеха на върволица към и от спалнята на майка й. Майката на Марина беше лесна, но прекалено дрогирана, за да ги обслужи, затова те започнаха да оглеждат дъщеря й точно като парче месо. Острата й като бръснач наблюдателност и вроденият й талант с оръфаната колода карти таро на майка й неведнъж спасяваха Марина от тормоз, защото макар тези мъже да бяха достатъчно безнравствени, за да проумеят защо е нередно да правят секс с момиче на нейната възраст, те бяха и достатъчно страхливи, за да се опитват да правят същото с откачена малка вещица. Поне така се чувстваха повечето. Марина обаче вече майсторски избягваше тези спомени.

Марина усети, че Еди не си пада да посяга на деца, но смяташе, че женкарството му е изключително коварна злоупотреба. Видя всичко съвсем ясно — страстта му, която го принуждаваше да използва жените и после да ги зарязва и да отива при следващата — още в мига, в който той влезе в кабинета й с кални и мокри от дъжда работни ботуши, за да му предскаже бъдещето — подарък от едно от многото му гаджета. Марина с лекота му бе наговорила неща, каквито би могъл да намери във всяка бисквитка с късметчета по китайските ресторанти, които бе примесила с малко астрология (прекалено специфична и досадна материя за хора като него). Личеше си, че той няма много пари и че сигурно няма отново да я потърси да му гледа. Освен това явно го интересуваше повече тялото й, отколкото какво му казваше. Затова не си направи труда да спомене нищо от онова, което бе узнала, наблюдавайки татуировките му от затвора и назъбения белег над ключицата му.

Еди обаче се върна. Сам си плати, за да му гледа, няколко месеца след това и през цялото време (в голяма степен повторение на първия път) се опитваше да проникне с очи като рентген под блузата й. Каза й, че е най-красивата и необикновена жена, която познава, и че не може да спре да мисли за нея, откакто са се запознали. Марина не можеше да си представи кой би бил толкова безпомощно наивен, че да се хване на такава реплика, но допускаше, че все още има и такива жени. Още тогава го бе поставила на място — заяви му, че не си търси гадже и че ако не се отнася сериозно към сеансите, той няма да има никаква полза от тях. Еди се извини и си тръгна, но на следващия месец се върна — не за да му гледа, а за да остави букет от половин дузина червени рози. Месец след това дойде отново с една-единствена бяла роза с дълго стебло и в красива хартия. Ето така бе станало.

Минало бе доста време след последния му подарък и тя бе решила, че си е намерил ново гадже или пък игричката му е омръзнала. Само че Еди бе човек, за когото такива предизвикателства са смисълът на живота му.

— Еди — започна тя, когато влязоха в кабинета й и се скриха от вятъра, — казах ти, че никога не бих се обвързала с клиент. Да не говорим, че си женен.

— Трябва да ми гледаш, Марина. Наистина, искам да кажа, съвсем сериозно. Имам проблем и наистина имам нужда… да погледнеш как стоят нещата.

Тя го погледна в лицето, търсейки истинския мотив в погледа му, но не успя да го открие.

— Сега ли искаш да го направим? Защото имам…

— Не, ще си запиша час. Ще съм ти признателен, ако намериш време тази седмица.

— Добре — кимна Марина, — но това е час за сеанс, Еди. Не ми носи цветя.

— Само пари, нали?

Марина си позволи да се усмихне и извади датника си от чекмеджето на бюрото. Така, Еди не е бездънен кладенец, каза си тя, обаче разполагаше с някакви пари и докато я посещаваше, тя щеше да му ги взема.

— Какво ще кажеш за петък? — попита го тя. — Отмениха сеанса за четири часа. След това съм заета плътно за две седмици напред.

— Добре, запиши ме — усмихна се Еди.