Дебра Гинсбърг
Порок (27)

Глава 26

Май 2007 г.

— Кога ще се върнеш у дома, тате?

Еди се прокашля и прокара ръка през рошавата си коса. За пореден път беше спал на кушетката в офиса си и се чувстваше отвратително. Прекалено стар беше за тези неща.

— Ще се видим в събота, приятелче, забрави ли? — Постара се тонът му да прозвучи небрежно с надеждата да вдъхне спокойната увереност, която изобщо не чувстваше. Добре че по телефона синът му не можеше да го види.

— Нямах това предвид — каза момчето. — Кога ще се върнеш вкъщи?

Еди замълча и в главата му зазвуча потресаващата песен на Хари Чейпин за бащата, който никога не си е вкъщи. Реши да бъде откровен с хлапето.

— Честно казано, Джейк, не съм сигурен.

На Еди му се искаше да каже: „Понеже майка ти не ми позволява“, но се овладя. Разговорът беше минно поле и му бе толкова трудно да се придвижва по него. Да бъде честен с хлапето и да рискува да го нарани сега или да заобикаля истината и да рискува да го нарани по-късно? Да не дава господ да обвини за всичко майката — това никога не вършеше работа. Нищо, че Джейк беше тийнейджър, въпреки това изобщо не би могъл да проумее обърканите отношения на родителите си.

— Джейк, сложно е, ясно? Майка ти и аз…

— Ще се развеждате ли?

— Не. Защо, тя така ли казва?

— Не съм я питал. Питам теб. Имам право да знам как това ще се отрази на живота ми.

Еди въздъхна по телефона.

— Джейк, повикай брат си на телефона. Ще поговорим за това по-късно.

— Но, татко…

— Джейк, дай телефона на Кайл.

— Добре де.

Еди чу как момчето оставя слушалката на плота и вика Кайл. Някъде далеч чу Тина да подвиква и на двамата да побързат.

— Татко, трябва да тръгвам — задъхано избъбри Кайл, когато най-накрая взе слушалката. Еди се бе изморил да се чувства виновен, затова изпита едва ли не облекчение, когато разговорът приключи за броени секунди. Вече беше по-тихо, но хората щяха да започнат да идват на работа след по-малко от час. В офиса му миришеше на старо кафе и на пот. Трябваше да си вземе душ, да закуси и да смени мястото, но подозираше, че тази сутрин ще успее да свърши само едно от трите неща.

Докато разтребваше офиса и ровеше в сака си за чисти дрехи, установи, че са му били нужни почти петдесет години, за да открие, че е много ограничен човек. Не притежаваше стила и размаха, с които другите мъже се справяха с подобни неща. Освен това не можеше да прогонва тези мисли от главата си, когато започваха да се промъкват. И това беше най-лошото.

На следващия ден, след като Тина му заяви, че иска да се разделят, той излезе и й купи рози — красиви, дългостеблени розови рози, защото червените бяха клише. Накара цветарката да ги сложи в голяма ваза с много папрат или с друга зеленина и ги поднесе без картичка, защото не искаше да признае предстоящото поражение. Да се молиш не е секси. Жените твърдят, че искат точно това, но когато мъжът започне да се въргаля в нозете им, веднага го отблъскват.

Когато Тина съгледа розите, устните й се свиха на тънка линия и тя сгъна ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази.

— Наистина не трябваше да го правиш, Еди — каза тя.

Еди вдигна рамене, сякаш искаше да каже „Това е най-малкото, което можех да направя“, и понечи да се усмихне, но тя тутакси прекъсна опита му:

— Не, не биваше да си харчиш парите. Розите ми се струват скъпи, а не променят нищо.

Това беше, дотук се простираше изобретателността на Еди по отношение на извиненията. След като не успя, направи каквото искаше тя — изнесе се. След това обикаляше из Норт Кънтри, понякога спеше в офиса си, друг път в мотел, а един път има нещастието да пренощува при свой служител, който имаше мивка, пълна с гниеща от една седмица храна, и зъл доберман, който отгоре на всичко се казваше Ели Мей. Нямаше всеки ден да пътува от Санти, не и при тези цени на бензина, не и ако не можеше да спи в собственото си проклето легло. Каси живееше тук и той не се съмняваше, че тутакси щеше да го приюти, но Еди в никакъв случай нямаше да се навие — не и след всичко, на което го бе подложила.

— Добри новини — каза му тя веднага след преживяния ад с Тина. — Фалшива тревога, не съм бременна.

Сериозно? Еди се удиви на бързината, с която се скапват нещата. До неотдавна Каси му се бе струвала адски знойно парче, а сега му се гадеше дори само от мисълта за нея. Беше като „Шампоан“, един филм, който бе гледал осемнайсетгодишен. Уорън Бийти в разцвета си играеше фризьора на Дон Жуан, който чукаше всичките си клиентки. Имаше няколко страхотни реплики в онзи филм, но онази, която се бе врязала в паметта на Еди, бе свързана с това колко неустоими са жените. Изглеждат хубаво, ухаят хубаво и това е. Какво може да направи един мъж? Тази мисъл отразяваше основната житейска философия на Еди. Но виж докъде бяха стигнали нещата.

Офисът на Еди не можеше да стане по-подреден. Вече не можеше да го понася и реши, че се нуждае от някаква полупостоянна квартира, докато Тина не му позволи да се върне у дома, защото рано или късно тя трябваше да го направи — дори не можеше да си представи бъдещето си, ако не го стореше. Макар че не би намерил думи, с които да го опише, дори и да решеше да го признае, Еди бе изгубен без жена си. Никога не бе преставал да обича Тина, дори за минутка. Винаги го беше признавал недвусмислено — пред нея, пред другите жени и най-вече пред самия себе си. Нито една от връзките му не бе откъснала дори съвсем мъничко късче от огромната любов, която пазеше за нея. Тина винаги бе получавала от него всичко, което беше способен да й даде. Той не би казал, че другите жени не са означавали нищо, както правеха други мъже, но никога не бе смятал да напуска съпругата си, никога. В съзнанието на Еди тази неизменна емоционална всеотдайност би трябвало да неутрализира последиците от действията му. Всъщност той смяташе, че онова, което му се случва в момента, е несправедливо и подло. Естествено, разбираше защо Тина е толкова гневна и наранена, но истината е, че ако не й бяха казали, никога нямаше да се досети — толкова добре изпълняваше той своята част от брачното споразумение. Искрено вярваше, че единственото му прегрешение спрямо Тина е, че е изгубил самообладание и е изпотрошил кухнята. Тя не го заслужаваше.

При спомена за изпочупената посуда Еди се сети за Марина, причината да избухне така през онзи ден, и наведе глава, когато заешките крачета на вината и срама го полазиха по гърба. Нямаше представа защо бе решил, че Марина го е издала на Тина. Може би защото само с нея не беше спал, макар че, да, в това май наистина нямаше смисъл. Всички до една му се струваха скапани вещици. През целия си живот здравата беше работил, а сега всичко отиваше по дяволите заради някаква отмъстителна кучка… Е, беше превъртял, при това сериозно. Изплаши се, че е способен да изпитва толкова силен гняв. По-късно съжаляваше. Не бе искал да нарани Марина, не беше такъв. Но, и от това се срамуваше най-много, наистина искаше тя да страда. И тя бе страдала. Изобщо не се съмняваше в това.

От друга страна, Каси… Когато се успокои, Еди реши, че най-вероятно Каси е позвънила на Тина. Не че би си признала и не че той можеше да го докаже — и точно затова не каза на Каси, че жена му го е изритала. Всъщност не каза и на Мадлин. Ето това беше откачена мадама.

Еди си взе портфейла и ключовете и тръгна навън, а мислите за Мадлин бодяха съвестта му. Дори за минутка не бе заподозрял, че тя се е обадила — нямаше причина да го прави. Двамата с Мадлин разиграваха нещо като своя страстна и мръснишка версия на „Последно танго в Париж“ и тя им беше напълно достатъчно — никой от двамата не се нуждаеше от повече или по-малко, отколкото получаваше. И точно затова бе адски странно, че толкова внезапно бяха охладнели. Може би Мадлин се беше изплашила да не би съпругът й да разбере. От малкото, което му бе разказала, оставаше с впечатлението, че този тип е доста избухлив.

Еди караше разсеяно към крайбрежното шосе. След броени минути беше в малкото кафене срещу кабинета на Марина. Застави се да погледне. Все още изглеждаше ужасно — черна дупка насред сградата като празна очна ямка. Пожарът бе вилнял силен и бърз, докато не бе стигнал до метал. Местните вестници отразяваха новината цяла седмица, защото гледната точка в духа на „медиум, който не е успял да го предвиди“ бе направо неустоима за пресата, но после всичко бе отшумяло. Той наблюдаваше и слушаше внимателно, но вече седмици не бе чул или видял нищо, свързано с пожара — разбира се, освен от Мадлин.

Зловещата привързаност на Мадлин към Марина го плашеше. Той поне имаше извинение, защото изпитваше сексуално привличане към гледачката. Ами Мадлин? Беше му се обадила (а почти никога не го правеше — уговаряха се за „следващия път“ лично) след пожара, разпитваше го и душеше по много тревожен начин. Попита го дали според него е палеж, или пожар. Дали ченгетата знаят кой е предизвикал пожара? Какво мислел той? Говорил ли е с Марина?

— Какви са всичките тези въпроси? — попита я Еди. Изпита неприятното студено усещане, че тя едва ли не се опитва да изтръгне от него признание. Не за пръв път се зачуди какво знае Мадлин за неговите отношения с Марина, дали Марина й е споменавала за това, че се навърта край кабинета й и се появява без предварителна уговорка. Отново я попита защо го върти на шиш, обаче Мадлин замълча и избъбри нещо, което той не чу. Почака малко и попита:

— Искаш ли да…

— Не — прекъсна го тя, — не днес. Не мога. Ще ти се обадя.

Само че оттогава не му се бе обаждала. И може би толкова по-добре — малко след това върху главата на Еди се бяха стоварили куп неприятности, така че и бездруго нямаше време да се замисля над поведението й.

Дори от отсрещната страна на улицата все още се усещаше противният мирис на пушек. Мъчно му беше за Марина, наистина му беше мъчно. Странно как нагласата на човек може да се промени толкова бързо, помисли си той. Еди реши да я посети — само да провери дали е добре, нищо повече. Набързо изяде един мъфин и изпи едно кафе (вече никакви обилни закуски в „Дарлингс“, трябваше да пести всеки цент), позвъни в службата си, за да предупреди, че ще позакъснее, и тръгна по крайбрежното шосе към Кардиф. По време на краткото пътуване Еди неведнъж се запита дали не постъпва глупаво. Ами ако тя не се зарадва на посещението му? Бог му беше свидетел, че Марина никога не се радваше да го види, помисли Еди огорчено. Ами ако го попита откъде знае домашния й адрес? Не можеше просто да й признае, че я е проследил до дома й, макар да го беше правил един-два пъти. Започна да измисля лъжи с надеждата тя да се хване. Инстинктивно, преди да завие наляво по Честърфийлд и да поеме нагоре към възвишенията, спря на една сергия за цветя и купи уханни, но малко анемични на вид рози. Надяваше се тя да оцени мотивите му. Съчувствието му беше искрено (сега поне).

Тя отвори вратата още преди да е почукал и Еди се шокира от онова, което видя. Марина все още притежаваше цялата онази шантава красота, но изглеждаше смазана. Здравата е ошмулена, това си помисли Еди. Беше понапълняла малко в кръста, но лицето й изглеждаше слабо и бледо, а в очите й витаеше нещо налудничаво. Еди внезапно осъзна, че вече не изпитва никакво физическо привличане към Марина и на негово място се е появило нещо дълбоко интуитивно, но също толкова силно — нещо, което го привличаше да влезе през вратата й.

Остана доста дълго с рози в ръка, неспособен да ги поднесе и дори да продума, а тя се взираше безизразно в някаква точка над дясното му рамо. Устата му беше пресъхнала и той започваше да се чувства доста неловко.

— Счупил си чинията за риба. Тя много е харесвала тази чиния — каза Марина и Еди едва не излезе вън от себе си от смайване. Онзи следобед в кухнята, обзет от гняв, той бе взел тежката керамична чиния с формата на риба, която винаги бе мразел, и я бе запокитил на пода, където тя се натроши на толкова малки парченца, че Тина сигурно щеше да ги събира месеци наред.

— Откъде знаеш? — попита Еди.

— Може би щеше да успееш да поговориш с нея, ако не беше счупил чинията — отговори му Марина. — Това наистина я е наранило.

— Ти говори ли с нея? Говори ли? — Но още докато изричаше въпроса си и в гласа му се долавяше страх, съзнаваше, че Марина всъщност го вижда как чупи чинията. Не можеше да обясни откъде знае това, но имаше нещо в изражението й, в бавния и равен начин, по който говореше… все едно коментираше филм, който гледа.

— Има оплакване в службата ти — продължи тя. — Знаят, че спиш там. Изпратили са човек от корпорацията. Трябва да си намериш квартира. Не можеш да си позволиш да изгубиш работата си, особено сега… — Марина впери поглед в него и сключи вежди, все едно се опитваше да реши трудна математическа задача. Еди беше направо ужасен. Никога не бе вярвал, че Марина е истински медиум, нито че такова нещо изобщо съществува. Вече не беше сигурен.

— Имаш бебе — каза Марина и накрая извиси интонацията си, сякаш бе изненадана.

— Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че имам дете, за което не знам? Какво дрънкаш?

— Не, тя още не се е родила. Обаче майка й… майка й не иска да знаеш.

— Не е възможно — Тина си върза тръбите след второто ни дете.

— Съпругата ти не е бременна, Еди.

— Проклетата Каси — изруга Еди. — Тази кучка.

Марина отново погледна над рамото му и после отново към него.

— Каси не може да има деца — каза тя. — Още не го знае и отново ще използва този номер, обаче никога няма да се получи.

— Тогава…?

— Ами тогава… — поде Марина и в този миг всичко се изясни на Еди: внезапното охладняване, странното телефонно обаждане. Изобщо не биваше да идва тук. Тикна розите към Марина — хартията беше мокра и се бе накъсала в потните му ръце — а тя го погледна, все едно ги виждаше за пръв път. Стори му се разстроена, сякаш всеки момент щеше да откачи. — Не отивай там, Еди. Моля те. Ще пострадаш. Моля те да ме послушаш.

— Не знам за какво говориш. Къде да не ходя?

— Чуй ме, това е важно. Приятелката ти има ли приятелка с… с пръстен с рубин? Знаеш ли?

Чашата вече преля. Беше разтърсен до мозъка на костите си.

— Извинявай, Марина, трябва да вървя.

— Еди, моля те…

Той я стрелна с последен бърз поглед и се измъкна. По дяволите, сбърка, че дойде тук. Една от многото грешки, които бе допуснал.