Луи Дертал
Колибата край езерото (8)

VIII

— Мари-Роз, побързай, мила, ето, бурята идва вече! — извика Силвен към старата прислужничка, която се връщаше от полето с козите.

— Добре, бързам — отвърна добрата жена, — но най-напред трябва да прибера моите животни!

Първите капки започваха да падат. Те се разливаха на земята, широки като петфранкови монети, и Силвен, която тичаше към къщата, едва има време да се прибере в кухнята. Под пороя, който сега се изливаше стихийно, старата прислужничка не закъсня на свой ред да се приюти. Тя едва бе успяла да затвори вратата след себе си и веднага отекна страшен гръм, който разтърси цялата околност. Уплашена, Мари-Роз се отпусна на един стол.

— Ей че време! — възкликна тя.

Дъждът плющеше в стъклата, дълбаеше пясъка на двора, бликаше като водопад от водосточните тръби. Ослепителни светкавици, последвани почти веднага от силни гръмотевици, караха двете жени да подскачат от местата си. Изненадани от бурята, те не бяха си намерили никаква работа. Стояха неподвижни, със скръстени ръце и с очи, обърнати навън.

При всяка мълния прислужничката се кръстеше. После тя побърза да запали черковна свещ, която постави на камината в сребърния свещник.

Силвен, права пред отворения прозорец, съзерцаваше гледката. Малко трепереща, тя слушаше пристъпите на бурята, слушаше как дърветата се огъват, клоните се чупят и листата падат.

— Струва ми се, че стихията не ще стихне никога — прошепна девойката.

Действително бурята вилнееше със страхотна сила, дъждът се лееше обилно, а небето ставаше все по-черно, сякаш никога вече нямаше да просветлее. Беше мрачно и злокобно. Цяло щастие бе, че двете жени успяха да се приберат вкъщи.

От време на време ураганът запращаше цели снопове вода в стъклата, които издрънчаваха застрашително, и жалбата на вятъра се понасяше през големите дървета на алеята. Но над целия този шум господствуваха трясъците на гръмотевиците.

Вечерта напредваше и в това бурно време, което потапяше всичко в полумрак, тъмнината бързо се сгъстяваше.

— Не можем да стоим повече на тъмно — каза изведнъж Силвен, стана и завъртя електрическия ключ.

— Ах, госпожице! — възкликна уплашена прислужницата. — Това не е благоразумно. Вярвайте ми, не трябва да палите лампата!

— Все пак, драга Мари-Роз — отвърна Силвен, смеейки се, — времето лети, въпреки бурята, и ние не можем да стоим със скръстени ръце. Ако нямаш нищо против, да се заловим да приготвим вечерята. Аз ще направя зеленчуковата супа за леля…

Но тя не можа да довърши мисълта си, защото силно почукване на вратата я накара да млъкне. Миг след това вратата се отвори и в стаята прозвуча ясен мъжки глас:

— Хиляди извинения, госпожи, за моето внезапно нахлуване, но колата ми се развали, изгубих се и бях изненадан от бурята.

— Действително много нещастия са се струпали едновременно върху вас — отвърна бързо Силвен Нанси.

Поддавайки се на своята жива и весела природа, девойката бе отговорила тъй закачливо на пътника още преди да го види. Но щом срещна, мекия и топъл поглед на черните очи на непознатия, енергичния и умен блясък на тъмните му очи, тя продължи съвсем непринудено:

— Бъдете добре дошли в Пресл, господине. Тук гостите са редки и ние ги посрещаме на драго сърце.

Пътникът, който вече бе имал възможност да разгледа добре младото момиче, не правеше никакво усилие, за да скрие възхищението си от него. Но понеже явно умееше да се владее, се постара да се държи съвсем непринудено, но и много учтиво с двете непознати жени.

— Госпожице, за мене е истинска радост, че намирам такъв благосклонен прием тук, в този кът, сякаш забравен от света — отвърна той с усмивка. — Бързам да се извиня за смущението, което внасям във вашето жилище. Във всеки случай аз нямам намерение да ви досаждам дълго… Ако можете да ми посочите пътя, който води към замъка Грандшен, смятам да тръгна веднага, щом бурята започне да стихва.

Големите сини очи на Силвен се насочиха към нейния събеседник.

— Грандшен се намира на няколко километра оттук, господине. Ще направите по-добре да дочакате истинското затишие, преди да тръгнете отново на път.

— Но бурята може да продължи още един или два часа, госпожице, а ето, нощта вече се спуска. Аз идвам за първи път в този край и трябва да призная, че не можах сам да се оправя.

— Вие без съмнение идвате от Дуадик?

— Точно оттам, госпожице. И въпреки че следвах най-точно упътванията, които ми дадоха в това село, колкото повече навлизах в местността, толкова по-ясно ми ставаше, че съм тръгнал съвсем слепешката.

Силвен се засмя с лека подигравка.

— Действително — каза тя. — Вместо пред един средновековен замък, вие се озовахте пред нашия скромен чифлик!

— И при все това вашето жилище ми се видя много приветливо и съвсем не малко.

— Такова, каквото е, аз го обичам и го предпочитам пред замъка Грандшен. Това е домът на моите прадеди и аз не бих го заменила дори и с дворец — отвърна Силвен с очарователно движение на главата, изпълнено с гордост и предизвикателство.

При това изявление непознатият не можа да не се усмихне. Очевидно той гледаше с възхищение младото момиче, чието изразително лице, прекрасни руси коси, големи сини очи с мек, галещ поглед бяха необичайно привлекателни.

Но след това, докато наблюдаваше внимателно девойката, той не закъсня да открие в нейната грациозна непринуденост, по изящната простота, с която беше облечена, по елегантността на всичките й движения и дори по приятния тембър на гласа й, че тя беше отраснала в някой голям град, и то положително в изискана среда.

— Вие трябваше да тръгнете по пътя за Саблон — обясни Силвен, — а не по този, който е частен път.

— Ето коя е причината за моята грешка! Тази хубава сенчеста алея ме привлече неудържимо и най-вече пропъди далеч от мен всяка неувереност. Докато се движех под големите дървета, аз бях твърдо убеден, че се отправям към замъка Грандшен.

— А стигнахте само до един скромен чифлик, чифлика на Силвен Нанси, вашата домакиня, господине — добави младото момиче с чудновата усмивка.

Непознатият се поклони.

— Не съжалявам ни най-малко за това, госпожице — отвърна той, като наблегна особено на думите си.

Този многозначителен отговор не убягна от девойката, която се изчерви. За миг между двамата събеседници настъпи напрегнато мълчание.

Навън дъждът се лееше обилно. Светкавиците не преставаха да трещят и мълниите браздяха тъмното небе. Пътникът хвърли поглед към часовника си.

— Все пак ще трябва да тръгна — прошепна той неспокойно. — В колко часа ще мога да се представя на маркиза?…

— Не може да тръгнете в този пороен дъжд, а при това мракът е толкова гъст, че едва ли ще успеете да намерите пътя. По-късно, господине — добави Силвен много сърдечно, — аз ще наредя да ви придружат. Сега вие сте мой гост и не ще допусна да си отидете, без да сте вечеряли.

— Вашата любезност прави невъзможен моя отказ, госпожице.

После той се поклони почтително пред младата и хубава чифликчийка и добави:

— Позволете ми да се представя, госпожице: Мишел дьо Мартини…

— Мартини! — прекъсна го Силвен с топлота в гласа. — Да не би да сте известният художник Мартини, чиито платна, тъй богати и разнообразни с багрите си, при всяка годишна изложба предизвикват безкрайни спорове в средите на критиците?

— Той същият, госпожице — отвърна художникът, като се поклони леко. — Аз съм действително авторът на тези картини, които критиците със споровете си направиха толкова модерни.

— Във всеки случай вашият неоспорим талант бе признат, така да се каже, официално — продължи Силвен усмихната и посочи с поглед тънката червена лентичка, която се открояваше на светлосивия плат на дрехата.

— О! — възкликна Мишел небрежно.

През време на този разговор работниците и овчарят бяха влезли в кухнята. Те мълчаливо се настаниха в далечния край на масата, където Мари-Роз слагаше приборите за ядене.

— Ще ни извините за простотата на обстановката и менюто, господин Дьо Мартини — каза Силвен, като наблегна на това име. — Мога да ви предложа само малко свинско печено, — варени картофи, салата и сирене от нашия чифлик. Но ако пътуването е изострило глада ви, надявам се, че няма да бъдете много взискателен.

По природа Мишел изобщо не беше горделив и самомнителен. Сега той се чувствуваше извънредно щастлив, дори необичайно весел сред тази нова обстановка, тъй естествена и приятна. При това очарованието и сърдечността на младата домакиня правеха още по-гостоприемна и привлекателна тази скромна селска кухня.

Младото момиче, което, изглежда, притежаваше предприемчивост, откровеност и решителност на мъж, будеше у него най-горещо любопитство и симпатии. Художникът се впечатляваше и от обстоятелството, че девойката явно беше получила възпитание и образование, значително по-високостоящи от тези на заобикалящите я хора. Нейните обноски показваха, че тя бе живяла в културна среда. Мишел се питаше как това изящно същество се огъваше и подчиняваше пред навиците и изискванията на селската среда, в която живееше.

Докато Мартини беше потънал в подобни размишления, Силвен, нареждайки прибори за новодошлия до своите, в противоположния край на масата, точно срещу местата на прислужниците, от време на време не пропускаше да хвърли по някой бърз поглед към художника, когото познаваше по име, но не бе виждала никога досега. Младият мъж беше висок, едър и добре сложен. Леко обгорялото му от слънцето лице се отличаваше с изящество на линиите и с приятна мекота на изражението. Съвършено правилните му черти издаваха едновременно дързост и добродушие, докато от черните очи бликаше невъздържаност и буйност, които не му позволяваха да отлага изпълнението дори и на най-дръзките проекти, породили се в главата му. Изобщо не можеше да се отрече, че той беше рядко привлекателен мъж.

Сега всички седяха около дългата маса. Мишел и Силвен, малко по-настрана, бяха обслужвани от Мари-Роз. Мартини, въпреки всичко доста учуден от своето приключение, поглеждаше крадешком към хубавото младо момиче, което домакинствуваше на вечерята, и не изпускаше из очи дори и най-малката подробност при обслужването. Той я намираше доста чудновата, но преди всичко й се възхищаваше.

Малко удълженото лице на девойката завършваше с високо, широко и чисто чело, увенчано от гъсти къдрави руси коси. Сините й очи, блестящи между дългите кестеняви ресници, изглеждаха понякога неподвижни и съсредоточени, сякаш спрени върху нещо, невидимо за всички други и видимо само за нея. Тъкмо тези очи интригуваха най-много Мартини. По едно време Силвен вдигна глава, разтвори широко клепачи и спря погледа си, все тъй неподвижен, върху художника, без обаче да си дава вид, че вижда младия мъж. А той изпита особено смущение и за да пропъди това впечатление, запита внезапно:

— Приятно ли ви е да живеете в това самотно място, госпожице?

— Много. Впрочем аз съм родена тук и обичам този край.

— Но явно е, че невинаги сте живели тук?

— Действително… Аз изгубих родителите си, когато бях на четири години. Тогава ме прибраха вуйчо и леля, които живееха в Париж. Те бяха единствените роднини, които ми оставаха. Така че аз отраснах и получих образованието си в Париж… После вуйчо ми се помина… Заедно с леля ми, която е скована на легло, аз се настаних в Пресл и съм тук ето вече пет години.

След като разказа историята си тъй накратко и просто и с малко вълнение в гласа, девойката замлъкна. У Мартини обаче интересът към младото момиче нарастваше толкова много и желанието му да научи нещо повече беше толкова голямо, че той отново запита:

— Тази рязка промяна на средата и навиците не беше ли твърде мъчителна за вас?

— Не особено…

— Не предпочитате ли да се върнете в Париж?

— Боже мой… какво ще правя там сега? — отвърна тя с тих глас, в който личеше оттенък на тъга. — Аз не познавам вече нищо така, както този край, където почиват всички мои близки. Всичко, което е близко до сърцето ми, е тук; искам да умра, където Бог е пожелал да се появя на бял свят, сред тези простодушни хора, които ме познават и обичат, както са познавали и обичали моите близки.

— Добре намислено и добре казано. Вашата задача е тук и вие я изпълнявате колкото можете по-добре, в това не се съмнявам — отговори художникът с топъл, изпълнен с възхищение глас.

Мишел беше съвсем искрен, като говореше, защото думите на девойката бяха стигнали право до сърцето му. Той изпитваше към нея неизразима симпатия. Очите му разглеждаха с възхищение чистия профил, детински свежата кожа, съвършените очертания на устата, създадена сякаш само за усмивки, трепкащите клепачи, забулващи спокойния и дълбок поглед.

След като преглътнаха и последните си хапки, трите момчета напуснаха кухнята и Силвен стана на свой ред.

— В този час обикновено занасям храна на леля ми, затова сега ще трябва да ви оставя за малко. В това време Мари-Роз ще ви приготви кафето.

Когато Силвен се върна отново в кухнята, тя предложи на художника да седне пред голямата камина, където догаряха няколко цепеници. И докато старата прислужничка нареждаше на масичката кафето и ликьора, двамата млади хора отново поведоха разговор.

Мартини разказваше оживено и охотно за Париж, за своите пътешествия по света, засягаше общи теми из областта на изкуството и литературата. Той умееше да разнообразява разговора с чести и уместни забележки, които винаги имаха известен оттенък на веселост и духовитост. Силвен го слушаше с удоволствие, което не се опитваше да скрива.

Откакто живееше в Брен, никога досега не бе имала случай да разговаря с лице, принадлежащо към обществото, сред което тя бе се движила в Париж. Ето защо сега беше напълно под очарованието на този духовит, забавен и умен събеседник.

Кой знае докога те щяха да продължат да разговарят, ако Мари-Роз не бе дошла да им съобщи, че бурята вече се е отдалечила, че дъждът бе престанал и дори луната бе изгряла.

Увлечени в интересния разговор, двамата млади не бяха забелязали нищо. Малко смутена, Силвен побърза да стане от мястото си.

— Мари-Роз, кажете на Гийом да впрегне Рюстик, за да отведе господин Дьо Мартини до замъка Грандшен.

— Госпожице, държа да ви благодаря от все сърце за вашето любезно гостоприемство. Никога няма да забравя сърдечния прием, който ми оказахте при моето пристигане в този непознат край…

Той бе прекъснат от влязлата наново Мари-Роз, която съобщи, че конят е впрегнат в двуколката.

След като пъхна ловко една банкнота в ръката на прислужницата, художникът се сбогува със Силвен, която го изпроводи чак до входната врата на чифлика.

— Понеже нощта е ясна, минете през пътя на Бонд — каза тя на прислужника. — Така ще бъде по-кратко и господин Дьо Мартини ще има удоволствието да се възхити на езерото при светлината на луната.

— Хиляди благодарности, госпожице — прошепна младият мъж с топъл глас. — А сега, като се разделяме, ще ви кажа довиждане, понеже ще бъдем съседи, нали?…

Мартини стисна силно ръката, която му подаде младото момиче, и след като обгърна Силвен с последен продължителен поглед, скочи пъргаво в двуколката.

Известно време Силвен стоя унесена и замислена край пътя. Погледът й следеше луната, която като че се плъзгаше по спокойното небе над долината, която отново и тъй бързо се бе смълчана и утихнала.