Луи Дертал
Колибата край езерото (12)

XII

Когато се озова край ъгъла на чифлика Пресл, Мишел изпита желание да види Силвен. Защо да не й съобщи веднага за пълния успех, който бе постигнал тъй неочаквано?… Щом бутна пътната врата и прекрачи прага й, той се спря, изненадан от една очарователна гледка.

Силвен, застанала посред двора, хвърляше храна на петдесетина гълъби, всички сиво-синкави и с леки розови оттенъци по дължината на гушките. Питомни, умилкващи се дори, някои от тях кацаха на раменете, а други по ръцете на девойката. Силвен се смееше от сърце, милваше най-малките и им говореше нежно като на малки деца.

Внезапно тя забеляза Мартини, застанал неподвижен до входа. Младото момиче му се усмихна и му направи знак с ръка:

— Приближете се, господин Мартини. Вие не познавате още моите гълъби. Елате да ви представя.

Художникът се приближи и след като се порадва на хубавите животни, каза с глас, в който се долавяше известна сериозност, въпреки закачливостта му:

— Госпожице Силвен, отгатнете откъде идвам.

— Драги господине, искам да ви кажа веднага, че изобщо не умея да разрешавам гатанки.

— Действително едва ли бихте могли да отгатнете, малка приятелко. Освен това би било жестоко да ви карам да тръпнете от нетърпение. Аз току-що бях при братовчед ви!

— При Жан-Клод! — възкликна тя с явно недоверие в гласа.

— Да, при това ние двамата разговаряхме почти цял час — добави Мишел с щастлива усмивка. — Но по-важното е, че се разделихме едва след като си обещахме, че ще се видим отново.

— Ще се видите отново! О, вие се шегувате!… — прошепна глухо девойката.

— Нима можете да допуснете, че съм в състояние да се шегувам с подобно нещо! — упрекна я веднага Мартини.

— Но това е невероятно! — отвърна Силвен така, сякаш се извиняваше.

— Невероятно без съмнение, но все пак действително. Нещо повече — ние дори си обещахме приятелство.

— Вие сте приятели! О, боже мой, но това е истинско чудо! — възкликна тя, като преплете ръце. — Жан-Клод, който не искаше да види никого!

После, след минутно мълчание, младото момиче запита:

— Как постъпихте, за да постигнете този неочакван резултат?

— Смятам, че постъпих съвсем просто. Ние разговаряхме и полека, без да се натрапвам, аз подтикнах братовчед ви да ми се довери малко.

Силвен вдигна към младия мъж очи, разширени от учудване:

— Да ви се довери?… — прошепна тя.

— Да, вашият братовчед ми засвидетелствува достатъчно доверие, като ми призна, че е страдал много и че още на двадесет години животът му започнал да се разбива и бъдещето му да пропада завинаги.

Силвен не каза нищо и това обстоятелство изненада доста Мишел дьо Мартини. Той разглеждаше с любопитство девойката, която сякаш бе забравила неговото присъствие. Тя пристъпяше, дълбоко замислена, към алеята с люляковите храсти, които, полюлявани от ветреца, разнасяха в прохладния вечерен въздух своето нежно ухание.

Внезапно Силвен каза с чудноват тон:

— Не мога да разбера с какво вълшебство сте си послужили, за да успеете да накарате Жан-Клод да ви говори така.

Мартини започна да се смее.

— Никакво вълшебство, уверявам ви. Аз не притежавам, никакви особени способности да печеля хорското доверие и симпатии.

— Добре — продължи Силвен, като седна на стара, каменна пейка, позеленяла от мъх. — Искате ли да поприказваме малко? Разкажете ми подробно това удивително посещение при Жан-Клод.

Художникът незабавно започна да описва сутрешното си приключение. Разказът му беше съвършено лек и естествен, но младият човек не пропусна да изтъкне несъзнателната симпатия, която бе изпитал към Жан-Клод още от първия миг. И тази симпатия, която сега се подсилваше от дълбоко съчувствие, бе породила у него великодушната мисъл да се притече на помощ на този момък.

— Господин Мишел, не зная просто как да ви благодаря за вашата разумна намеса — промълви пламенно Силвен.

Сърцето на Мартини започна да бие ускорено. За първи път той чуваше девойката да произнася името му, и то тъй спонтанно! Затова младият човек отвърна с искрено вълнение:

— Малка приятелко, готов съм на всичко, за да ви доставя малко щастие!

Сред тази алея, забулена вече от здрача, гласът на Мартини бе прозвучал тъй особено, че девойката го обгърна с продължителен поглед. Такава нежност се излъчваше от светлите й чисти очи, че Мишел потръпна от щастие. Приятно смущение обхвана цялото му същество. Той потопи очите си в очите на Силвен и както обикновено се случва в подобни мигове, двамата дълго стояха, без да говорят. Младият мъж, изкушаван да разкрие скъпата тайна, която изпълваше сърцето му, но без да знае как и кога да започне разговора; девойката, подозираща с тънкото женско предчувствие това, което ставаше в душата на Мишел, но твърдо решила да не му даде възможност да произнесе нито една дума на тема, която само за миг можеше да унищожи тяхното крехко приятелство.

Колкото повече продължаваше мълчанието, толкова по-мъчително ставаше и при все това създаваше около двамата обаяние, което нито единият, нито другият се решаваше да наруши. Месец по-рано те не се познаваха, а сега продължителните погледи, които си бяха разменили, предаваха на Силвен, сякаш чрез някакъв магнетичен ток, всички чувства на Мишел.

Гласът на Мари-Роз, която викаше младата си господарка, се стори и на двамата като нещо рязко и грубо, което ги върна към действителността.

— Госпожице Силвен — викаше тя, — можете ли да дойдете да ми помогнете? Време е телетата да сучат!

Едновременно двамата станаха от пейката. Бърз пламък сякаш лумна в миг по страните на Силвен, докато лицето на художника се бе сгърчило малко. Той възкликна нервно:

— Значи вие винаги ще бъдете робиня на тези досадни задължения. Впрочем работата, с която сте се нагърбили, е твърде тежка за едно младо момиче, което не е отраснало в чифлик! Ако зависеше само от моето желание, бих ви откъснал от това потискащо всекидневие, за да имате възможност да се радвате на живота… и за да могат и другите да ви се радват!

Той бе подхвърлил тази забележка толкова невъздържано, че Силвен не можа да не се разсмее.

— Господин Мишел, знаете ли, че сте ужасен егоист и че невинаги успявате да се владеете?

— Извинете ме, госпожице Силвен. Действително не бях прав, като ви говорех така. Но не можете да си представите колко е голямо учудването ми, като ви гледам тъй нежна и деликатна да се занимавате с толкова тежка работа… И тъкмо затова за миг не можах да прикрия от вас мисълта си.

Силвен отвърна живо — полусериозно, полузакачливо:

— Ето, всички мъже сте еднакви. Понеже сте си присвоили правото на по-силни и си въобразявате, че сте непоклатими като дъбове, смятате, че на нас, жените, ни е особено приятно, като ни сравнявате с тръстики. Аз съм по-силна от вас, въпреки че имам вид на малка нежна женица. Вярвайте ми, сигурно е така. У нас силата на волята замества мускулите, а тази сила понякога е в състояние да извърши истински чудеса.

— За щастие! — отвърна художникът, все тъй малко нервен. — При това на вас тази воля ви е много необходима, за да можете да водите това съществуване, което сте си избрали.

Силвен се усмихна. Все тъй спокойна, тя продължи с шеговит тон:

— Знайте, господине, че аз се чувствувам много добре тук, на село! Природата запазва душата млада и чиста, както въздухът, който се диша на полето. И вярвайте ми, има наглед съвсем обикновени добродетели, които привличат най-вече със своята простота. Човек трябва да вникне в тези неща, за да може да ги проумее и да определи истинската им стойност.

— Все пак — поклати глава Мишел, който се увличаше в спора — вие не можете винаги да живеете така. Все някога ще трябва да се омъжите… и въпреки твърдението ви, че сте станали истинска селянка, вие сте възпитана другояче, за да можете да се омъжите за първия срещнат.

— Но кой ви говори за подобно нещо! Дори аз съм с намерение никога да не се омъжа, приятелю мой! — заяви тя ясно и категорично.

За миг Мартини остана удивен, смутен, а сърцето му се разтуптя до пръсване.

— Хайде де!… — прошепна младият мъж с променен глас. — Вашето сърце е твърде любящо, госпожице Силвен, за да може да се примири с подобна вечна самота.

Тогава младото момиче обърна към Мишел един съвсем непроницаем поглед, който той и друг път бе долавял, и отвърна бавно:

— Ако аз бях от тези малки светски момичета, които от сутрин до вечер четат любовни романи, фантазират и безделничат, сигурно щях да последвам вашия съвет… и кой знае, може би дори щях да ви помоля да ми помогнете да си избера съпруг. Но… — тя млъкна за миг и това едва доловимо замълчаване правеше от думите й съвсем ясно признание: — Но виждате ли, аз съм разумно и мъдро момиче, на което женитбата съвсем не е необходима.

— Нали не говорите сериозно? — настоя художникът с оттенък на горчивина в гласа. — Как можете по такъв решителен начин да се произнасяте по толкова сложен и важен проблем, от който зависи цялата ви съдба?

— Аз не решавам нищо, приятелю мой. Аз съм искрена, но не непоколебима.

Очите на Мартини не се откъсваха от свежото лице, заобиколено със златисти коси, като че не можеха да се наситят да го гледат. После той каза, говорейки като че по-скоро на себе си, отколкото на Силвен:

— Виждам, тази вечер аз се държа непохватно и не ми остава друго, освен да се преклоня пред вашето благоразумие и забележителна прозорливост. Ще забравите ли поне моите думи?

— Успокойте се, аз вече ги забравих. Все пак ще си спомням, че вие сте един взискателен и малко капризен приятел.

Тя се усмихваше, като произнасяше тези думи. В същото време обаче личеше явното й старание да придаде безгрижност и шеговитост на тона си.

След като обгърна с поглед девойката от главата до петите, младият мъж протегна ръка:

— До утре, госпожице Силвен.

— До утре, господин Мишел.

Веднага след като Мартини си отиде, дълбока въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на младото момиче и тръпки разтърсиха цялото й тяло. Сега, когато беше сама, освободена от особеното обаяние на Мартини, Силвен можеше да размишлява спокойно и хладнокръвно и да прецени вярно впечатленията, които бяха останали у нея от миговете, изживени на каменната пейка. Тя затвори очи, като че искаше да се съсредоточи по-добре, да се взре по-спокойно в собствените си мисли, но веднага ги отвори. Стъпки, които скърцаха по пясъка на алеята, се приближаваха: Мари-Роз, учудена, че младата й господарка не се появяваше, идваше, за да я моли отново за помощ.

 

 

— Колко късно идваш, Миш! Нима през цялото време, докато отсъствуваше, беше в самотната къщурка?

С тези думи посрещна братовчед си Лиет, която отдавна дебнеше неговото завръщане.

— Не, не бях през цялото време там. След разговора ми с Жан-Клод държах да съобщя резултата от срещата ни на Силвен.

Странният тон на Мартини порази Лиет. Нейният изпитателен поглед се спря върху лицето на младия мъж.

— Какво ти е, мой мили Миш? Изглеждаш недоволен, дори измъчен. Нима вече не си щастлив?

— Не съм щастлив, но съм влюбен. Не зная просто какво да мисля. Има моменти, в които ми се струва, че Силвен ме разбира, но това е много рядко. Тя бързо добива своя непроницаем вид, от който лъха любезно безразличие. Тя упорствува и издига между нас преграда, която аз не смея да прекрача. Чувствувам до каква степен тази девойка пази ревниво своята независимост.

— О, не мисли, че пази толкова ревниво независимостта си!… Това са чисто и просто женски похвати. Тя не иска да останеш с впечатлението, че веднага ти се е хвърлила на врата. При нейното положение би било много непохватно да постъпи така!

— Дано да си права! Въпреки всичко, безпокоя се и зная, че играта, която се води между нас, е решителна.

— Но Миш, мое момче, значи това влюбване е съвсем сериозно? А пък аз мислех, че подобни увлечения не траят повече, отколкото траят розите… Въобразявах си, че увяхват бързо като цветята…

— Не мисля така, Лиет. Според мен любовта, която избликва тъй непринудено и внезапно, много често е неизмеримо дълбока. Цял свят от нови мисли се ражда в душата и преобразява човека. Да, вярвай ми, подобна любов е като оживила се внезапно беззвучна дотогава арфа.

Лиет не намери какво да отговори на тези разчувствувани излияния. Във всеки случай девойката беше изненадана от промяната, която се бе извършила с братовчед й. Известно време тя остана дълбоко замислена, после каза с почти плах глас:

— Все пак, Миш, не мислиш ли, че тази девойка не е от твоята среда? Ако се ожениш за нея, може би възпитанието й ще те дразни и измъчва.

— Не се страхувам от подобно нещо, Лиет. Тя никъде не би могла да бъде сметната за обикновена чифликчийка. Напротив, навсякъде, дори без да го желае, би правила впечатление със своята изтънченост.

— Хм!… Все пак има неща, които не се придобиват… Трябва да минат поколение след поколение, за да ги придобие човек.

— Има благородни качества, които не зависят от благородната кръв, и те ми са достатъчни — отвърна Мишел.

— Действително има — съгласи се Лиет. — Има благородство, което идва от чувствата, от духа или от възпитанието…

После, след кратко мълчание, девойката добави:

— Миш, досега ти живееше спокоен и щастлив. Страхувам се да не би това увлечение да ти донесе грижи, а може би дори и неприятности. Майка ти не знае нищо. Представяш ли си какво разочарование ще изпита тя, когато й кажеш за тази си любов?

Мишел прокара ръка по челото си; погледът на черните му очи като че се помрачи и той каза бавно:

— Да… има нещо вярно в твоите разсъждения, Лиет. Тъй бих искал да не давам никому сметка за моите чувства, за обрата в моите мисли! Пламенната любов е още по-обгръщаща и приятна, когато остава неизвестна за останалия свят, който винаги дебне нещо ново. Тази любов вирее още по-добре, когато е забулена в тайнственост. Можеш ли да си представиш трескавото удоволствие да очакваш и да се надяваш!… И после, имам някакво предчувствие, че мама няма да разбере моята обич. В нашия случай всичко дойде тъй непринудено, тъй неудържимо. Една случайност ни събра, една случайност ме обвърза… Но откакто видях Силвен, оттогава около нея започнаха да се въртят всичките ми мисли, всичките ми копнежи и желания.

Лиет, която слушаше изненадана и тръпнеща, вдигна очи към своя братовчед. Толкова жарка светлина блестеше в зениците на младия мъж, че девойката бе поразена и смутена. В миг тя като че отгатна какво представляваше тази страстна любов, любов, която винаги бе отказвала да допусне и винаги бе отминавала с презрение. Значи така изглеждаше човек, обладан от подобно чувство!… Ето, с Мишел бе станала и физическа, и духовна промяна.

Лиет не произнесе нито дума, но топла вълна кръв обагри страните й. Безмълвна и зашеметена, обладана от неопределени и тъжни мисли, които не беше в състояние да си обясни, тя изкачваше редом с художника лъкатушната алея, водеща към замъка.

Топлият ветрец, който милваше лицето на младото момиче, разнасяше тънко ухание на люляк, на нарциси и зеленина. Горе, на пътя край замъка, Лиет се спря, за да погледне към спокойния простор на езерото… и за миг тъй жив, както ако беше го видяла в действителност, пред нея се появи образът на Жан-Клод.

— Лиет — извика Мартини, — прибираш ли се?

С недоловимо движение девойката се обърна и погледна братовчед си.

— Мишел — каза тя малко рязко, — нещата, които ми повери преди малко, ме настройват глупаво. Друг път предпочитам да пазиш всичко за себе си и да не ми разказваш нищо.

Художникът избухна в смях. Миг по-късно старата желязна врата на Грандшен се затвори след тях.