Луи Дертал
Колибата край езерото (16)

XVI

Мишел никога не можеше да си даде сметка как се бе отдалечил от Брен, за да се върне в Париж, как бе намерил силила не отиде вече при Силвен, за да изкаже отново любовта си към нея, каквито и да биха били последствията от това. Понеже не беше в неговия характер да отлага изпълнението на назрелите в главата му кроежи, колкото и дръзки да бяха те, Мишел, този любимец на съдбата, пожела още същата вечер при завръщането си в Париж да разкрие на майка си своите най-съкровени желания. Уви! Още при първите му признания госпожа Дьо Мартини го прекъсна, за да заяви, че никога не ще одобри подобна женитба; че той е свободен да се ожени за чифликчийката, но тя никога няма да я приеме за снаха. Майка му бе употребила почти тези думи:

— Мило дете, предпочитам да знаеш още отсега, че отказвам да дам съгласието си за женитба, която смятам за смешна и крайно неподходяща за теб.

На другия ден Мишел се заключи в ателието си, за да избегне досадните посетители, които, научили за завръщането на видния художник, бързаха да му засвидетелстват вниманието си. Младият мъж избягваше дори майка си. Той търсеше самотата, за да сподави мъката си. Спокойствието като че ли му носеше известно облекчение… Но въпреки всичко той не успяваше да обуздае неудържимия поток на мислите си и скоро спомените за Пресл, неговите най-скъпи и най-мили спомени, го обладаха изцяло.

В самото начало Мишел не бе разбрал цялата същност на своето нещастие. Мисълта, която вземаше връх над всички вълнения на сърцето и душата му, беше, че Силвен го обича. Той си казваше, че упорството на младото момиче няма да трае дълго, че в края на краищата всичко ще се уреди, че времето е съучастник на тези, които обичат истински.

Всекидневно той пишеше на Силвен, подтикнат от нуждата да облекчи сърцето си, да й каже всички нежни думи, които напираха на устните му, и да разколебае нейната твърда решителност… Но всяко негово писмо оставаше без отговор. Предположения, породени от страх и от надежди, илюзии и разочарования, изпълниха дните и нощите на младия мъж. С всеки изминат ден Мишел познаваше все по-дълбоко една мъка, чиято дълбочина никога не бе подозирал. Всеки изминат час го обезсърчаваше все повече, малко по малко безнадеждността го обземаше коварно и го превръщаше в отчаян несретник.

Той не можеше повече да се владее; впрочем не се и опитваше да го стори. Всичко, което представляваше неговото съществуване, преди да познава Силвен, сега му беше безразлично. Предишният му живот не представляваше вече друго, освен едно дълго очакване на тази голяма любов. Той никога нямаше да може да се освободи от своята нещастна страст. Нямаше да обича никога вече, а живот без любов, след като човек е вкусил вече от това тъй сладко опиянение, заслужава ли да се изживее? Мишел смяташе, че не!

След няколко седмици госпожа Дьо Мартини започна сериозно да се безпокои за състоянието на сина си. Откакто се бе завърнал в Париж, тя го бе виждала само веднъж, и то при пристигането му. При това всеки ден бе отивала да го навести, но винаги я посрещаше Виктор, верният прислужник на художника. Тогава тя научаваше, че Мишел прекарва времето си в мечти, излегнат на дивана в ателието. Но най-лошото беше, че младият мъж не се хранеше, не работеше и почти не спеше. Дълбоко отчаяна, госпожа Дьо Мартини се молеше на Виктор да се грижи за сина й, да му приготвя най-вкусни ястия, които можеха да възбудят апетита му, и изобщо да се грижи зорко за това голямо момче, което понасяше зле малкото изпитания, които животът му поднасяше. После тя се завръщаше разтревожена, със свито сърце и с всекидневно нарастващо съжаление, което вече не й даваше мир. „Ако поне беше богата!“ Госпожа Дьо Мартини, която не беше лоша и обичаше нежно сина си, без съмнение щеше да приеме заради неговото щастие брака му със Силвен, още повече че се ужасяваше от всякакви семейни спорове и сцени, колкото и дребни да бяха те. Но веднага споменът за Лиет, която познаваше от малка и чийто брак с Мишел отговаряше тъй добре на собствените й желания и на изискванията на обществото, подкрепяше решението й никога да не допусне женитбата на сина й с госпожица Нанси.

Един ден, когато угризения и колебания я измъчваха повече от всякога, тя писа на Лиет, за да я помоли да се върне в Париж. Майката се надяваше, че присъствието на младата девойка около Мишел в края на краищата ще го изтръгне от отчаянието, в което бе изпаднал. Госпожа Дьо Мартини получи отговора със следващата поща. Но този отговор беше толкова неочакван и изненадващ, че на добрата жена й беше нужен цял един ден, за да се съвземе от своето учудване и вълнение.

Лиет пишеше:

„Не, кръстнице, не аз трябва да дойда в Париж, а вие да дойдете тука. Толкова много неща имам да Ви, казвам! И после тук, в Грандшен, Вие ще видите Силвен, ако, разбира се, желаете: след това спокойно ще можете да размислите върху положението. Спокойствието на полето ще преобрази сърцето и схващанията Ви. Далеч от безполезната суета на вашия свят, пред просторното езеро и величествената гледка, животът на Силвен, нейната смелост, нейната гордост ще добият в очите Ви несравнима стойност, което сигурно ще ви накара да разберете по-добре любовта на Мишел.

Любовта на Мишел!… Това сигурно Ви кара да се усмихвате, нали? Вие вероятно си казвате, че нещата в живота не се развиват така, както в романите, че когато се касае до сключване на брак, не трябва да се отделя голямо място на любовта… Да, зная как стават женитбите в нашия свят и дълго смятах, че това е най-добрият начин, за да живее човек щастлив и спокоен…

Но откакто проследих развитието на чувствата на Миш, разбрах, че любовта е по-силна от всички предразсъдъци, по-силна от разума, богатството и самия живот… Когато за първи път Вашият син ми говори за своите чувства, аз се изсмях подигравателно; после, когато разбрах, че това е вярно, останах много учудена, а накрая неговата изповед започна да ме смущава… Сега дълбоко в душата си аз му завиждам…

Скъпа кръстнице, оставете настрана Вашите мечти, Вашите амбиции, предразсъдъци и егоизъм и мислете само за щастието на Мишел. Опитайте се само да разберете това, което Вашият син желае тъй горещо… Това ще бъде най-хубавото разрешение, вярвайте ми. Бъдете храбра и добра… Аз Ви очаквам…“

През цялата нощ, която последва това писмо, госпожа Дьо Мартини спа зле и още от сутринта отиде рано-рано при Мишел. Тя бързаше, защото се страхуваше от самата себе си, защото не искаше решението й да се промени.

— Трябва да говоря с моя син — обясни тя на Виктор. — Кажете му, че заминавам и че трябва на всяка цена да го видя.

Когато вратата на ателието се отвори, Мишел остана мълчалив, неприятно изненадан. Но в същия миг неговите очи срещнаха очите на госпожа Дьо Мартини… и Мишел сякаш отгатна мислите на майка си.

Цял изтръпнал, той застана прав и безмълвен пред нея, но погледът му беше умоляващ. Тя му подаде писмото от кръщелницата си и каза:

— Чети!

Когато Мишел прочете писмото, вдигна глава. Лицето му беше поруменяло. Младият мъж улови поривисто ръцете на майка си и сведе чело пред нея.

— Мамо! — промълви той.

— Значи ти искаш да се подчиня на тази малка Лиет? Искаш да отида там, за да видя твоята любима… да й говоря?…

— О, мамо!…

Госпожа Дьо Мартини гледаше със свито сърце бледото и хлътнало лице на сина си. „Колко е посърнал за толкова кратко време“ — каза си тя.

В същия миг у нея се породи ревниво безпокойство срещу Силвен. Известно време тя се бори с това коварно впечатление, което я изпълваше с горчивина. Най-после въздъхна:

— Какво изпитание е това пътуване!

— О, мамо!… — каза Мишел с мъка и опря умолително чело о двете ръце на госпожа Дьо Мартини.

Тя потрепери от дъното на душата си; с втренчени очи, сякаш съзерцаваше някакви далечни неща… После, като повдигна челото на сина си, каза нежно:

— Успокой се… Ще се опитам!

— Мамо, мила, благодаря ти! — възкликна той, като я прегърна буйно. После запита почти тревожно: — Кога заминаваш?

— Но… утре, струва ми се!

— Мамо — подзе Мишел смутено, което съвсем не му беше свойствено, — дали да не замина и аз с тебе?…

— Не, не, моето момче, предпочитам да отида там сама. И когато преценя всичко, щом сметна за уместно да дойдеш и ти, веднага ще ти телеграфирам.

— Действително, може би така е по-сигурно. — След дълбока въздишка той прошепна: — А ако Силвен продължава да упорствува в своето решение…

Госпожа Дьо Мартини повдигна леко рамене и се усмихна двусмислено.

— През цялото време, докато чакам, ще изгарям в неизвестност — подхвърли с мъка Мишел.

— Чакай и се надявай! Аз ще се опитам да изпълня моя дълг — каза кротко госпожа Дьо Мартини, като постави ласкаво ръка на рамото на сина си.