Луи Дертал
Колибата край езерото (19)

XIX

От една седмица госпожа Дьо Мартини беше гостенка на господин Дьо Грандшен. Тя се бе срещнала със Силвен, разговаряла бе с нея и несъзнателно се бе поддала на нейното очарование. Нещо повече — тя се възхищаваше на нейната смелост, на нейния ум, на голямата й твърдост и преданост.

Много искрена, в края на краищата тя призна на маркиза, че за малко дни бе разбрала много неща, които преди й бяха съвършено чужди. Уверена беше, че е най-благоразумно родителите да оставят децата си да направят своя избор сами и като се вслушват в собственото си сърце!

Господин Дьо Грандшен посрещна много сдържано това изявление и не направи никакви забележки. От този момент обаче старият човек не преставаше да си мисли за Жан-Клод. Мъчителна борба се разиграваше в душата му. Пред него се изнизваха всички мъчителни и горчиви спомени. Досега той приемаше настоящето с мисълта, че то е непоправимо.

Но ето, с течение на времето силата на болезнените чувства бе намаляла и сега, с всеки изминат ден, старият човек гледаше с все по-бащинско снизхождение на идването в стария семеен дом на този внук, така дълго отричан.

Най-после телеграмите бяха изпратени: едната — от госпожа Дьо Мартини за сина й; другата — от Лиет за Жан-Клод… Целият замък беше в очакване, Лиет не преставаше да дебне от прозорците на салона, а госпожа Фремон, икономката, която някога беше бавачка на бащата на Жан-Клод, едва успяваше да овладее радостта си.

По-сдържани в очакването си, госпожа Дьо Мартини и господин Дьо Грандшен рядко разменяха думи в големия салон, където се бяха събрали. Все пак известна нервност се долавяше и в тяхното държане.

— Наближава вече единадесет часът — каза госпожа Дьо Мартини, — те трябваше да бъдат тук.

Маркизът не отвърна нищо, но не можа да сдържи една дълбока въздишка.

Всеки четвърт час Лиет слизаше тичешком до пътната врата, за да види дали не пристига колата; със същата бързина тя се връщаше в салона, където се появяваше ту усмихната, ту печална…

Всеки път чичо й и кръстницата й я поглеждаха загрижено. Изобщо от една седмица те не преставаха да я наблюдават и сега, внезапно почти убедени в истината, те размениха многозначителен поглед.

Изведнъж Лиет, която се бе навела навън от прозореца, възкликна:

— Чувам колата, ето ги!

Тя изтича навън развълнувана и с разтуптяно сърце.

При това възклицание маркизът се изправи рязко. И ето че и неговото сърце се разтуптя тъй необичайно. Наистина той не можеше просто да се познае! Цялото му същество се вълнуваше и тръпнеше; той завиждаше на пъргавината на племенницата си, която бе изхвръкнала навън, за да посрещне… неговия внук.

От широката площадка на първия етаж изтръпналият старец се навеждаше над каменната стълба. Той чуваше гласове, сякаш заглушени от вълнение… стъпки… и най-после забеляза момъка, който се изкачваше със страх, с приведена надолу глава, почти с разкаяние. Това сдържано и плахо държане му хареса.

Но ето че Мартини вдигна глава към стареца и тутакси неговият звънък и весел глас отекна в просторното преддверие:

— Драги маркизе, водя ви моя приятел Жан-Клод, който не е чужд за вас и когото ще обикнете, сигурен съм, както аз го обичам, откакто го познавам.

Жан-Клод изправи глава и погледна право в лицето маркиз Дьо Грандшен. Неговото младо и гордо лице изглеждаше все още неспокойно и носеше следите на изживените мъки. Цяла пропаст сякаш разделяше това печално лице от сияещото лице на Мишел.

Това не остана незабелязано за проницателния поглед на стареца, който се почувствува развълнуван до дъното на душата си.

— Сине мой! — възкликна той с треперещ глас.

В този непринуден вик Жан-Клод усети да отеква цялото вълнение на стареца и това го спечели веднага. С две крачки той премина разстоянието, което го отделяше от господаря на Грандшен, и без фалшив срам преви глава, за да целуне ръката на стареца. Но с едно движение, с една дума маркизът спря веднага този жест на покаяние.

— Не, мое дете, не, по-добре ела в прегръдките ми!

Двамата мъже се прегърнаха. Госпожа Дьо Мартини бършеше сълзите, които се стичаха по страните й; очите на Мишел светеха с особен блясък, а Лиет бе станала смъртнобледа. Долу, при стълбата, госпожа Фремон и старият прислужник хълцаха на глас.

Когато се озоваха в салона обаче, всеки направи усилие да се съвземе. Но Лиет, внезапно завладяна от чувствата, които я вълнуваха, се хвърли на врата на чичо си, целуна го и избухна в сълзи.

— Е, какво има, малко момиче! — промълви старецът съвсем разнежен.

Мишел в това време избухна в смях:

— Какво ви прихваща, Лиет! Така ли проявявате веселия си нрав!

Младото момиче поруменя, но веднага отвърна:

— О, да, мой мили Миш… Понякога щастието е толкова силно, че извиква сълзи в очите!

Всички се усмихнаха на този отговор, освен Жан-Клод, който се чувствуваше смутен и в същото време обладан от бурно, почти смазващо щастие.

Господин Дьо Грандшен размени отново многозначителен поглед с контесата, която, за да не смущава разговора на маркиза с Жан-Клод, поведе сина си и Лиет малко по-настрана.

Мишел запита веднага:

— Е, какво?

— Успокой се, мое дете, тя е достойна за теб. Първите й думи бяха решителен отказ… Тя се страхуваше, че като приеме, може да предизвика у мен подозрение, че е привлечена от твоето положение и богатство. Тя иска да знаеш, че се съгласява да се омъжи за теб само защото те обича. Има едно желание обаче: да продължи да живее в Пресл… или поне да пребивава тук толкова често, колкото работата ти позволява.

— О, мамо, каква доброта, какво великодушие проявяваш, като ми повтаряш тези думи!… Колко съм ти благодарен, че се съгласи да я опознаеш, за да можеш да я приемеш от все сърце!… Как ще те обичаме двамата за всичко това!

— Хайде, върви — каза добрата жена, като се усмихваше. — Часът е вече единадесет и половина, имаш още малко време, преди да седнем на масата. Върви да поздравиш годеницата си.

— Аз ще отида заедно с Миш — възкликна Лиет. — Ще карам колата и това ще бъде много по-благоразумно.

— Жан-Клод също ще ви придружи — каза господин Дьо Грандшен, който бе чул думите на племенницата си. — Хайде, мое момче, вървете да целунете майка си, а после бързо се връщайте и тримата.

Колата на Мартини не тръгна, а просто полетя по пътя, защото Мишел бе настоял той лично да поеме кормилото. Само след няколко минути автомобилът спря пред желязната врата на Пресл тъкмо когато Силвен, заобиколена от гълъбите, хвърляше наоколо си пълни шепи с трохи и семена.

— Силвен!…

— Мишел!… — отвърна тя и в гласа й прозвучаха същите нотки на неудържимо вълнение.

Техните погледи се срещнаха — жадни и нежни… Те сякаш мълвяха хиляди неща, премълчани досега… Внезапно Мартини обгърна с ръце стройната фигурка и заедно със Силвен се скри зад храстите. Там те размениха отдавна желаната първа целувка.

За да не смущават годениците, Лиет и Жан-Клод бяха останали на пътя. Те се разхождаха мълчаливо край стария зид на Пресл, когато Жан-Клод прошепна неочаквано:

— Лиет, позволете ми да ви благодаря още веднъж… Срещата с господаря на Грандшен надмина всичко, на което смеех да се надявам… Ах, колко добре я бяхте подготвили!

— Лъжете се, Жан-Клод. През цялото време, докато траеше вашето отсъствие, аз не говорих нито веднъж за вас с моя чичо. Той е размислил, това е всичко. Приемът, който ви оказа преди малко, е по-скоро плод на неговите размисли или непринуден порив на сърцето му, което се възвръща към живот.

— Този прием беше неочакван и аз съм все още развълнуван.

— Да… аз самата не можах да остана невъзмутима.

— Вие сте толкова добра… — промълви Жан-Клод със замечтан глас, в който се долавяше голямо успокоение след опрощаването и помиряването, настъпило от двете страни.

— Лиет — каза младият човек след известно време, — ако не се страхувах, че може да ви обидя… бих ви помолил да не напускате Грандшен сега, когато аз ще отида да живея там… бих ви помолил да прекараме заедно края на лятото… а ако имах повече смелост, бих желал, ако можете, да ме обикнете поне малко… и… и да позволите да ви обичам… Лиет… Защото вашето щастие ще бъде мое щастие и вашата мъка ще бъде моя мъка.

Те бяха стигнали на височината на езерото. Лиет продължаваше да мълчи. Посред този ясен летен ден двамата стояха замечтани под силната слънчева светлина, която ги караше да притварят очи. И внезапно техните очаровани погледи се срещнаха, заслепени от съвсем нова светлина.

— Колко обичам това кътче — прошепна Лиет. — Толкова е хубаво!…

— Когато го съзерцавах сам, го намирах прекалено хубаво — каза Жан-Клод тихо и печално.

— Не бъдете тъжен — усмихна се момичето. — Сега не е време за тъжни мисли.

— Вярно е, Лиет, тъгата ще дойде, когато вие си отидете…

Вместо отговор девойката му се усмихна и без самата да съзнава, усмивката й беше едновременно плаха и тъй обещаваща…

Жан-Клод прочете това обещание и на свой ред се усмихна. После, хванати ръка за ръка, двамата поеха по обратния път към Пресл.