Луи Дертал
Колибата край езерото (14)

XIV

— Значи ти отказваш да дойдеш, Лиет? Много жалко, защото смятам, че риболовът ще те заинтригува.

— Не се съмнявам, Миш, но за мен е напълно невъзможно да прекарам цялата сутрин в обществото на Жан-Клод, когато зная изрично, че чичо ми в никакъв случай не би ми разрешил подобно нещо, ако му поисках позволение.

— Не може да се отрече, че вие двамата като роднини сте много задружни — отвърна художникът с явна ирония.

— Излишно е да се подиграваш, Миш. Вярвай ми, че изпитвам вече известно угризение, като те гледам да постъпваш така зад гърба на господин Дьо Грандшен. Може да се смееш, но аз съм почти с чувството, че лъжем, като крием всичко станало, и се чувствувам страшно неудобно.

— Тези предразсъдъци ти правят чест, мила моя. Но ти разбираш добре, че аз не съм длъжен да разсъждавам по същия начин.

Младият мъж потупа по рамото девойката и додаде:

— Не зная нещастията, които са разстроили живота на този млад човек, но зная, че той е умен, чувствителен, даровит и преди всичко — нещастен. Ако го познаваше по-добре, Лиет, сигурен съм, че ти първа би пристъпила към него — непринудено, в един истински порив на малкото си добро сърце.

— Слушай, клети ми Миш, подобно великодушие не би могло да ни оправдае в очите на моя чичо. Казвам ти, ако те придружа на този риболов, ще се чувствувам виновна! Разбираш, нали, не мога да забравя, че те са неприятели.

— Може би ти имаш право, Лиет — промърмори художникът, който вече слизаше надолу по стълбите.

Но Жозеф, личният прислужник на господаря на замъка, го спря по пътя, за да му предаде, че маркизът иска да го види.

Художникът веднага отиде в библиотеката, където намери господин Дьо Грандшен, седнал в дълбоко кожено кресло, опрял болния си от подагра крак на ниско столче. При появата на Мартини старецът направи приятелско движение с ръце, но строгото му лице остана мрачно и загрижено.

— Елате, седнете тук, драги виконте — каза той, като му посочи стол близо до своето кресло. — Вижте, тази сутрин съм съвсем безпомощен. Прекарах зле нощта… Спах малко, но размишлявах много…

Той млъкна за миг и после продължи:

— Вие се готвехте да тръгнете на разходка. Можех да отложа разговора ни за довечера, нали, но очакването щеше да бъде твърде мъчително за мен. Драги ми Мартини, искам да ви направя едно предложение. Касае се за едно желание, което съм взел много присърце, затова ако трябва да бъда разочарован, предпочитам да го науча още отсега.

— Вие много ме заинтересувахте, маркизе.

— Приятелю мой, бъдете така добър най-напред да отговорите на този въпрос: Какво мислите за замъка Грандшен, за неговата гора и езерото?…

— Но… само най-хубавото, драги маркизе… Вашият замък е истинско чудо, а езерото придава рядка живописност на местността — отвърна веднага художникът, въпреки че лицето му изразяваше дълбоко учудване.

— Толкова по-добре, щом всичко ви харесва. Тогава… какво ще кажете, ако ви предложа да купите цялото имение?

— Да го купя… Аз!

— Драги ми виконте, не се плашете така. Работата ще се уреди напълно във ваша полза.

Художникът се засмя весело, сякаш не гледаше сериозно на целия разговор, а господин Дьо Грандшен подзе:

— Вие като че ли се колебаете да ми повярвате?

— Да, признавам. Да продавате замъка си ми се струва идея — простете ми за израза, който ще употребя, но не мога да намеря нищо по-подходящо — малко смешна. Нима вие сте в състояние да живеете някъде другаде?

— Ако Грандшен стане ваш, смея да се надявам, че ще остана.

За миг Мишел запази мълчание. В тази минута той беше много склонен да вярва, че старецът беше засегнат от някакво мозъчно разстройство.

— Извинете ме, маркизе, но трябва да ви кажа, че нямам нито желание, нито нужда да ставам собственик на толкова внушителен замък, какъвто е вашият. До Грандшен вилата на майка ми е съвсем скромна къщурка и при все това никога не ми е минавало през ума да се сдобивам с друго място за летуване и почивка.

Младият мъж се поколеба за миг и после допълни:

— Но за да бъда съвсем искрен, ще ви кажа, че не разбирам желанието ви да продадете замъка, когато имате наследница в лицето на Лиет. Защото щом сте държали толкова много да се запознаете с вашата малка племенница, предполагам, че сте имали това намерение, нали?

Маркизът не отговори веднага. По неговото лице премина израз на огорчение, веждите му се приближиха, погледът му стана твърд.

— Не се опитвайте да разберете. Знайте само, че не ми е напълно възможно да оставя на моята малка племенница всичко, което притежавам. Недвижимите имоти са видими и известни за всички, докато богатства от този род са известни на малцина!… — И с ръка той направи неопределено движение, с което вероятно искаше да посочи скъпите книги, античните мебели и тежките килими.

— Да, така е, но все пак това не ми обяснява причината, поради която избрахте тъкмо мен за купувач на Грандшен.

— Не разбирате?…

Настъпи мълчание. После старият човек подхвана с ясен глас:

— Хайде, виконте, нека двамата да бъдем откровени един към друг. Вие все още имате намерение да се ожените за Аликс, нали?

Художникът подскочи от мястото си.

— Никога не съм мислил подобно нещо! — възкликна той, почти побеснял от гняв.

— Как! Вие не искате да се ожените за моята племенница! Все пак тя ми беше казала…

— Глупости! — отсече Мартини, който във възбудата си беше станал от мястото си и крачеше насам-натам из библиотеката. Все пак малко по малко той стана по-спокоен и насмешлива усмивка се появи на устните му.

— Какво е могла да ви наговори тази хлапачка Лиет? — каза той, като седна отново до стареца. — Знайте, че ние двамата никога не сме били влюбени един в друг!

Господарят на замъка повдигна бавно посърналите си клепачи; неговият студен и пронизващ поглед пресрещна настойчиво погледа на художника. От устните му се отрони ироничен въпрос:

— Нима вие вярвате в любовта, драги ми виконте?

— Дълбоко, драги маркизе.

Господин Дьо Грандшен въздъхна тъжно.

— Жалко, значи не е точно така, както Аликс ми беше казала.

После, като повдигна слабите си рамене, добави:

— Наистина нужно ли е човек да бъде влюбен, за да се ожени! Не ви ли се вижда достатъчно свързването на два живота, на два ума и две богатства?

— Действително сега това ми се вижда недостатъчно.

— А пък аз мислех, че вие сте сериозен човек, който се надсмива над всяка сантименталност! — подхвърли господин Дьо Грандшен и във възклицанието му се долавяше крайно разочарование.

— Да… възможно е да съм изглеждал такъв на тези, които не ме познават… Безгрижието е всъщност основна черта в моя живот! Да, безгрижието е много хубаво нещо за един артист, драги ми маркизе!

— Тогава?

— Но това беше в миналото — забеляза Мартини, като се стараеше да поддържа весел тон. — Днес от всички тези младежки лудости ми е останало само желанието да позная истинската любов, когато влюбеният чувствува да се надигат в гърдите му вълните на опияняващи усещания и върши прекрасни детинщини, които карат сериозния човек да се усмихва и разнежват старците.

— Вие съвсем сте си изгубили ума! — подхвърли господин Дьо Грандшен с глух глас, който прозвуча доста неприязнено.

Но Мишел се усмихна добродушно и приветливо.

— Аз съм сантиментален човек, драги ми маркизе, и притежавам чувствителност, която грижливо се пазя да не издавам, но която е сложила своя печат върху целия ми живот. Минавам за превъзходен приятел, винаги весел и неуморим, и никой не подозира какъв голям дял има мечтателността в моята природа. О, зная, това е голям недостатък, но… понеже ме разпитвахте относно моите чувства спрямо братовчедка ми, налагаше се да ви поясня известни неща.

Смаян, господин Дьо Грандшен не намери какво да каже. Самият Мартини потъна в размишления, които го отведоха твърде далеч от неговия домакин. Във всеки случай той беше този, който заговори пръв и то много повече, за да отговори на собствените си скрити мисли, отколкото, за да оживи разговора.

— Е, да, изпитвам желание да бъда обичан от някое добро и умно младо момиче, достатъчно сериозно, за да може да се наложи над моята безгрижна веселост, и достатъчно весело, за да не я задуши. Как искате да открия моя идеал в лицето на братовчедка ми Лиет? Ние двамата се познаваме твърде добре. Аз не бих могъл да си наложа да не я подигравам. А трябва ли човек да се подиграва с тази, която обича, драги маркизе?

Господин Дьо Грандшен сякаш не го чу. Опрял чело на ръката си, той беше погълнат от мисли и Мартини не знаеше вече дали да стои, или да си отиде, когато тихо и предпазливо почукване на вратата на библиотеката дойде навреме, за да го изтръгне от затруднението. Чукаше Жозеф, прислужникът, който искаше да съобщи за идването на пазача Марсил.

С фуражка в ръка, Проспер Марсил направи няколко колебливи стъпки в библиотеката, докато Мишел дьо Мартини ставаше, за да му отстъпи мястото си. С едно движение на ръката господин Дьо Грандшен го задържа.

— Виконте, бих желал да останете — добави той със заповеднически тон.

Художникът се поклони. Застанал на няколко крачки от господаря на замъка, Марсил бе изправил своето ъглесто и строго лице.

— Господин маркизът ме е викал? — запита той спокойно, като гледаше господин Дьо Грандшен със своя ясен поглед, от който бликаше откровеност и доброта.

— Марсил, кога най-после ще благоволите да ми се подчините? — каза маркизът с отсечен глас, който прозвуча непоносимо остро.

— Нека господин маркизът бъде така добър да ми обясни в какво се състои моето неподчинение.

— Вие знаете за какво се касае и ви е добре известно, че в случая изпълнявате задълженията, които сте поели!

Гласът на стареца вече кънтеше. Тръпка премина по лицето на Марсил, който все пак запази мълчание.

— Хайде, отговаряйте!

— Съжалявам, че трябва да противореча на господин маркиза, но не се смятам за виновен. Съвестта ми не позволява да постъпвам другояче.

— Но вие сте виновен! — отсече твърдо господин Дьо Грандшен. — И за да мога да ви простя, аз трябва да си припомням, че в продължение на дълги години сте ми служили вярно и без слабости… Все пак аз не ще мога да понасям повече вашата небрежност, да не кажа вашето снизхождение, спрямо този, който без срам ловува незаконно из моите земи под носа на всичките ми пазачи, които сега смятам за негови съучастници. Чувате ли ме добре, Марсил: ако това състояние на нещата продължава, аз ще предупредя полицията!

— О… господин маркизът няма да направи това!

— А защо, мога ли да знам?

Очите на господаря изразяваха непоколебимата му воля. Марсил обаче не мигна, а с твърд и тих глас отвърна веднага:

— Нека господинът ми прости, но предпочитам още сега да му кажа, че никога не ще имам сили да подам жалба срещу този млад човек, който според мен заслужава уважението и вниманието ми.

— Млъкнете, Марсил! Нито дума повече или ще ви изпъдя незабавно!

Пазачът пребледня, устните му потрепериха, но той отговори спокойно:

— Нека господин маркизът знае, че предпочитам да бъда освободен от моята длъжност на главен пазач, отколкото да измъчвам този нещастник, който всъщност не нанася никакви вреди на господин маркиза. Впрочем той повече мечтае и пише стихотворения, отколкото лови риба и гони дивеч.

— Това е напълно вярно — прошепна Мартини. Маркизът му хвърли бърз поглед, лишен от всякаква благосклонност, а после подзе с тон, преизпълнен с горчивина:

— Не ми казвайте, Марсил, че този мизерник е един нещастник! Той живее като дивак в колибата си. Смятам, че би могъл да води друго съществуване и да печели почтено хляба си. Но той предпочита да живее от забранен лов и риболов като най-долен крадец. Той е един горделивец! Той ме мрази; да отмъсти за моята строгост е единствената цел, която преследва.

Господин Дьо Грандшен млъкна. Пазачът Марсил отговори само с неодобрително мълчание, а Мартини наблюдаваше господаря на замъка, чието лице се сгърчваше като че от възкресяването на някакви мъчителни спомени.

Внезапно старецът се обърна към художника и каза с рязък глас:

— А вие, виконте, що за удоволствие изпитвате да говорите с този нахален нехранимайко?

Очарован от случая, който му се удаваше, за да вземе думата, Мишел отвърна с жар:

— Но аз съм сигурен, че той е почтен млад човек! Вярвайте ми, драги ми маркизе, прекрасен момък, образован, умен и далеч не е нехранимайко, както сте си въобразили!

— Как, значи аз съм си въобразил! Нима вие смятате, че го познавате по-добре от мене, виконте?

— Боже мой! Странно, но съм с убеждението, че вие никога не сте говорили с този млад човек!

— Опазил ме Бог!

— Виждате ли?… Тогава как можете да съдите за него, драги маркизе?

Господин Дьо Грандшен не благоволи да отговори и с движение на голяма умора опря глава на ръката си. Чертите му сякаш се вдълбаха навътре, горчиви гънки потреперваха в ъглите на устните му, израз на страдание обхващаше цялото му лице. Лесно беше да се отгатне голямото му раздразнение, при това на стареца сигурно му беше неприятно да покаже тази временна отпадналост.

Дълбоко мълчание бе настъпило в библиотеката, което смущаваше Мартини и главния горски пазач. Но господин Дьо Грандшен, който винаги когато желаеше беше пълен господар над себе си, не позволи на чувствата си да го владеят по-дълго. Със забележително хладнокръвие той се противопостави още веднъж. С рязко движение изправи отпуснатото си тяло, а в същото време бледите му устни намериха сили да се усмихнат любезно:

— Мой драги Мартини — каза той, — имайте добрината да позвъните за моя прислужник, понеже болният ми крак се нуждае от грижи. Да, така… благодаря. А сега, виконте, връщам ви свободата, както и на този упорит Марсил, който в бъдеще ще се старае да не забравя моите последни нареждания.