Луи Дертал
Колибата край езерото (10)

X

На другия ден слънцето изгря на едно действително синьо небе. Когато то се появи, Мишел отвори широко прозорците на стаята си, за да го пусне вътре. Свежият въздух, който нахлу заедно със златните лъчи, накара Мартини веднага да тръгне за гората. Два часа по-късно един великолепен заек се намираше в ловната му торба. Веднага след това младият мъж тръгна край езерото, за да се отправи към чифлика на Силвен.

Въздухът имаше милваща мекота, която облъхваше полето с необикновена жизнерадост. Тя намираше дълбок отзвук и у Мишел. Слънцето, светлината, множеството ухания, които се носеха в тази пролетна утрин, предизвикваха у художника младенческа радост. Неговият поглед обхождаше гледката с израз на признателност и нежност. Без съмнение ранният час допринасяше за този възторг, но още повече удоволствието, което изпитваше при мисълта, че щеше да види отново Силвен.

От три дни неговата мисъл не преставаше да се върти около младото момиче и в паметта си той възпроизвеждаше всички, дори най-незначителните думи. Той си припомняше държането на девойката, обноските й, беглите погледи, хвърлени към него, когато тя смяташе, че не е наблюдавана, припомняше си нейните големи очи, в които му се бе сторило, че долавя искрена симпатия. Силвен бе проникнала дълбоко в неговия живот, нещо повече — тя ставаше негова единствена цел.

Когато Мартини се озова на ъгъла пред имението на госпожица Нанси, той се спря, обзет от възхищение пред старата постройка, съвсем простичка, но заобиколена от големи дървета и цяла обгърната от глицинии. Слънчевите лъчи, които преминаваха през листата, полюшквани от утринния вятър, чертаеха на земята забавни фигури и хвърляха петна светлина, които непрекъснато се променяха. Мишел седна на порутените камъни на зида и остана замечтан и потънал в съзерцание. Изведнъж, сякаш за да може той да вкуси върховна наслада и като че ли всичко беше предварително наредено, нечий кадифен глас започна да пее зад завеса от зеленина:

„Тук долу всеки люляк прецъфтява,

всички птичи песни са краткотрайни;

аз мечтая за летата,

чийто спомен остава винаги!“

И скоро кичестите клони на един люляков храст се разтвориха полека и между тях се появи Силвен с ръце, пълни с цветя. Тя беше облечена с рокля от пъстър плат в светли тонове. Тази материя не можеше да бъде скъпа, но скромната рокличка беше така мило ушита, че Мишел не можеше да си представи, че друго облекло би могло да стои по-добре на Силвен. Гъстите й руси коси, сресани явно без всякакво старание да се нагласи сложна прическа, я красяха по-добре от всички кичури и букли. Тази хубава и пъргава парижанка, пренесена в залутания селски край, беше като едно от онези екзотични растения, на чийто вид и свежи цветове се възхищаваме толкова повече, колкото по-далеч се намират от средата, в която би следвало да живеят.

Мартини, който не можеше да си представи нищо по-очарователно от това видение, зашепна полугласно:

— Каква прекрасна картина, достойна за четката на Декамп!

При тези думи Силвен се обърна към зида. Щом видя художника, тя махна мило с ръка и му изпрати приветлива усмивка.

Младият мъж, насърчен от непринудения прием, прекрачи порутените камъни и незабавно се озова пред Силвен.

— Вие ли сте наистина, госпожице! Изобщо не се надявах да ви срещна толкова рано сутринта и едва не ви взех за някоя фея. Бъдете така добра да ме извините, че влязох в двора ви като крадец през порутения зид — добави той, като се поклони.

— Не ви се сърдя ни най-малко, господине. За доказателство ще ви помоля още сега за една услуга: помогнете ми да пренеса тези цветя до вкъщи.

Лицето на Мишел засия.

— На драго сърце! — възкликна той.

— Само че преди това — продължи Силвен — бих искала да откъсна още няколко клонки люляк, ако нямате нищо против, последвайте ме, за да ви подам цветята, а ако се наложи, да ми откъснете и някои от по-високите клони.

Мартини я последва послушно, с очарована и разнежена усмивка. Струваше му се, че в тази априлска утрин Силвен излъчваше от себе си нещо от чудната пролетна светлина. Всичко, което тя докосваше в този миг, сякаш добиваше нов блясък. Руменината на нейните страни разкриваше здраве и жизнерадост; така се разливаше по утринното небе пурпурът на зората.

Художникът имаше желание да забави хода на минутите, да задържи това блаженство, което поглъщаше тъй жадно.

— Госпожице, вие ли пеехте преди малко? — запита той.

— Нима сте ме чули?

— Да, чух ви и вашият глас ме завладя веднага! Не мога да забравя начина, по който изрекохте това „Аз мечтая за летата, чийто спомен остава винаги“.

— Това са стихове от Сюли Прюдон и за мен означават много — просто отбеляза тя.

— Гласът е отзвук на душата — продължи младият мъж, — а вашият глас много ми хареса, госпожице Силвен.

Той млъкна за миг и веднага след това добави:

— Позволявате ми да ви наричам така, нали?

Тези думи бяха произнесени толкова сериозно, че девойката остана озадачена. Сякаш чувствувайки, че зад тях се крие нещо повече от един обикновен въпрос на учтивост, тя се смути. Впрочем дали някакво неочаквано предчувствие не бе я накарало да занемее…

Известно време тя остана мълчалива и замислена. Ръцете й бяха отпуснати, изражението на неподвижния й поглед — неуловимо. Кой беше всъщност този млад човек?… Защо идваше, какво желаеше?… Но скоро лека усмивка пробяга по моминските устни.

— Това, което искате от мен, означава крачка към приятелство — каза Силвен. — Мислили ли сте за това?

— Действително, госпожице, само един приятел може да си позволи да ви нарича така, но ако вие желаете, можете още отсега да ме считате в числото на вашите приятели.

Тутакси тя се засмя закачливо.

— О, много мъчно ще бъде да преброя моите приятели!

Мартини я погледна учудено.

— Защо, толкова ли са много?

Силвен се замисли за миг, поклати глава и добави със спокоен глас:

— Ако искате, можете да ми помогнете да ги преброим… Да започнем: един…

— Един… — повтори Мартини.

Девойката млъкна и младият мъж я погледна в очакване. Веднага тя се усмихна и каза:

— Това е всичко.

— Как!… — промълви художникът смаян.

— Е, да, така е, ако вие станете мой приятел, ще бъдете чисто и просто единственият.

— Тогава аз съм още по-щастлив! — възкликна горещо той.

— О… извинете — прекъсна го в това време живо Силвен. — Щях да забравя господин Марсил, горския пазач в Грандшен.

Художникът сви недоволно устни.

— О! Все пак, надявам се, няма да кажете, че това е все същото нещо!

— А защо не, господине! Той е чудесен човек, комуто спокойно може да се разчита. Много обичам да говоря с него. Той ме разбира по-добре от всеки друг. Когато ние двамата сме заедно, той се подмладява и на мене ми се струва, че достигам неговата възраст и неговата мъдрост.

Погледът на Мишел говореше красноречиво, че той не споделяше това мнение. Ако Силвен се погледнеше в неговите очи, щеше да се види млада и хубава.

— Госпожице, по-добре да се върнем към това, което ме интересува. Искате ли ние двамата да станем истински приятели?

— Добре, нека да опитаме — каза тя тихо, като му протегна ръката си. — Но не трябва да бъдете прекалено взискателен, защото мога да посвещавам на приятелите си твърде малко време. Аз съм заета; не забравяйте, че съм чифликчийка. Впрочем съвсем незначителна приятелка, която не би могла да ви прави чест. Боже, ако обществото научи!

— Що за хрумване! — възкликна той недоволно. — Обществото! Какво общо има тук обществото? Обществото! Задълженията към него са само спънки към щастието! Създадените от него условности заместват истинските чувства и предизвикват най-егоистични пресмятания. Обществото е студено и глухо.

Той тръсна глава и отсече:

— Госпожице Силвен, оставете ме да прочета до дъното на вашите тъй добри и благи сини очи, искам да видя дали сте искрена, когато говорите така.

— Хайде — каза тя с усмивка, — трябва да отстъпя и да ви призная, за да ви успокоя напълно, че още първата вечер аз почувствувах непреодолима симпатия към вас.

— Благодаря ви, госпожице Силвен, значи вие приемате моето приятелство.

— Да, приятелю мой — отвърна тя закачливо. — И за доказателство вземете тези стръкове люляк и ми направете услугата да ги занесете до вкъщи. В това време аз ще взема нарцисите и лалетата.

Те влязоха заедно в голямата пуста кухня и на дългата дъбова маса двамата млади хора оставиха купищата пъстри и уханни цветя.

— А сега, приятелю — каза Силвен, — какво искате да ви предложа?

— Но… нищо — отвърна Мишел, доста изненадан.

Закачлива усмивка пробягна по устните на младото момиче.

— Нима не ви са известни изискванията на селското гостоприемство, господин парижанино? Не знаете ли, че селянинът се счита винаги задължен да предложи чаша вино или ракия на тези, които идват да го навестят? Това е стар селски обичай, който никога не ще умре, особено тук при нас, в Брен.

Тя му посочи един стол и добави все тъй приветливо:

— Хайде седнете и не отказвайте на една чифликчийка като мене чашка тиренско вино или ликьор от дюли, направен от вашата домакиня.

— В такъв случай избирам решително ликьора от дюли — каза художникът с многозначителна усмивка.

— Струва ми се, че долавям в усмивката ви известно съмнение и подигравка — забеляза весело Силвен. — Може би вие смятате, че ликьорът няма да бъде подходящ за вашия мъжки вкус! За да бъде един ликьор хубав, трябва да отлежи и вкусът му да се изтънчи, да стане кадифен, мек и траен едновременно. Ликьорът от дюли не е силен, но има прекрасен вкус и сгрява стомаха. О, зная, той е стар ликьор, който вече не е на мода! Не прилича по нищо на коктейл, но хората, които все още умеят да разговарят приятно и задушевно, обичат да го пият глътка по глътка, с полузатворени очи… Да, говоря ви самата истина, приятелю мой. При това смело мога да заявя отсега, че когато вкусите моя ликьор, вие непременно ще поискате и втора чаша.

— Горя от нетърпение да опитам този ликьор, който трябва да е истински нектар.

Докато Силвен се качваше на едно столче, за да вземе от долапа шишето със скъпоценната течност, художникът извади от чантата си заека, убит специално за младото момиче.

— Госпожице Силвен, позволете ми да ви поднеса този дивеч, за да ви благодаря за сърдечния прием, който ми оказахте.

— На драго сърце го приемам! Въпреки че моето онзиденшно гостоприемство не заслужава подобен подарък. Всичко беше обикновено.

— Няма да възразя с нищо на вашите думи, госпожице, защото доколкото разбрах, вие изобщо не обичате комплиментите.

— Похвална прозорливост!

— Впрочем аз гледам да се възползувам от последните дни, благоприятни за лов. Още ден-два и всичко ще бъде свършено.

— Вярно е, сезонът вече приключва. Вие дойдохте малко късно, за да можете да му се насладите напълно.

— Да, твърде късно наистина — забеляза художникът с глас, изпълнен със съжаление. — А през есента кой знае къде ще бъда!

Съвсем несъзнателно след тези думи от гърдите на Мартини се изтръгна дълбока въздишка. За миг двамата останаха мълчаливи, всеки отдаден на мислите си. После художникът си припомни поръчението на Лиет да разпита госпожица Нанси за тайнствения бракониер. След известно колебание той каза внезапно:

— Видях край брега на езерото една самотна къщица. Ловен павилион ли е или убежище за пазачите? Вероятно тя принадлежи на маркиз Дьо Грандшен?

— Колкото и странно да ви се вижда това, тази колиба не принадлежи вече на маркиза. Дядото на настоящия господар на замъка я е продал на моя прадядо, както и ивицата земя, намираща се пред нея. Тази придобивка не представлява никаква ценност. Баща ми обаче държал много на къщурката заради лова на бекаси от засада.

— Ах, да, познавам този вид лов!… И той има своите удобства. Действително мястото е извънредно добре подбрано за тази цел. Но кажете ми сега тази къщичка не е ли обитавана? Стори ми се, че зърнах някакво перде на прозореца.

— Не сте се излъгали, господине, там живее моят братовчед Жан-Клод.

— Вашият братовчед! Значи вие имате братовчед, госпожице Силвен! — възкликна художникът, искрено учуден.

Девойката избухна в смях пред смаяния вид на Мартини. Тези кристални звуци отекнаха като прекрасна музика в ушите на младия мъж.

— Той е син на леля Елиз, болната, която живее заедно с мене, спомняте ли си?

— Но защо братовчед ви не живее с вас двете тук, в чифлика?

Сянка затъмни големите лъчезарни очи на Силвен.

— Вие засягате един твърде болезнен въпрос.

— О, извинете!… Не знаех…

— Естествено… вие не можете да знаете… — отвърна младото момиче с нескрита тъга в гласа.

И тя започна да пие бавно, на малки глътки хубавия златист ликьор, като повдигаше нагоре розовото си личице със свежи устни и блестящобели зъби.

Мартини унесено я гледаше. Той се възхищаваше на седефената белота на кожата, на грацията на дългия й гъвкав врат.

Силвен беше тази, която първа заговори с тих, колеблив глас:

— Моят братовчед е едновременно мрачен самотник, мечтател и поет, за нещастие той е един разочарован и бунтуващ се срещу съдбата човек. Отначало, когато се настанихме тук, беше кротък и примирен. Полагаше усилия да прикрие от майка си мъката, че трябваше да прекъсне учението си и да погребе тук цялото си бъдеще. Но впоследствие леля Елиз му разкри неща, които засегнаха болезнено честолюбието му и отровиха най-нежните му чувства. Сякаш всичко най-съкровено и най-благородно в неговото сърце бе смазано.

— Какво толкова страшно му е открила? — запита несъзнателно художникът, който все повече и повече се поддаваше на обземащото го любопитство.

— Не мога да ви кажа нищо повече, защото се касае за неща, които засягат Жан-Клод и майка му. Само те имат право да говорят за тях — прошепна девойката, почти извинявайки се.

Не трябва човек да бъде много прозорлив, за да схване какво значеха тези наглед обикновени думи. Ясно беше, че Силвен нямаше никакво желание да се впусне в повече обяснения, които може би щяха да разбулят тайни мисли и скърби на две същества, които й бяха скъпи. Тя не можеше и не искаше да разкрива тайна, която не й принадлежеше. Мишел схвана веднага това и сметна, че ще бъде по-благоразумно да не настоява повече. Реши да отложи за по-късно намерението си да разучи тези тайнствени следи.

— Извинете ме, госпожице Силвен — каза той. — Страхувам се да не ме сметнете за нахално любопитен. Зададох този въпрос, без да съобразя как може да бъде изтълкуван, а всъщност бях подтикнат само от искрените приятелски чувства, които изпитвам към вас.

Дълбоко вълнение трепна в гърдите на девойката, когато почувствува топлотата, с която Мартини изрече, тези думи. Сълзи бликнаха внезапно в очите й и Силвен сведе клепачи, за да ги прикрие. Тя не бе свикнала да среща подобно разбиране у чуждите хора… Но ето че с нежно движение Мишел хвана малката ръка отпусната на края на масата, и я целуна леко и почтително. Свежата руменина по лицето на младото момиче се засили и то отдръпна ръката си бързо и смутено.

— Госпожице Силвен, смятам, че не е излишно да ви припомня договора за приятелство, който сключихме преди малко в градината, нали? — заяви младият мъж с усмивка, но и с известен упрек в гласа.

Девойката поклати глава и също тъй усмихната, отвърна:

— Успокойте се, аз лично зачитам договора и съжалявам, че за миг помрачих и вашето настроение с моята слабост.

— Не се тревожете за мен, моя малка приятелко. Аз мисля само за вас. Кажете ми, вие сигурно много сте страдали?

— Да, трябва да призная, че беше така. Когато бях принудена да прекъсна учението си, да загърбя всичките си блянове за бъдеще и да замина за село, страдах много, но се борих. Нищо, което може да придаде стойност на живота, не се постига без страдание, нали? Във всеки случай всички разочарования, които изживях, бяха богато заплатени и възнаградени с радостта да се озова в родния край, в старата бащина къща, където преди мен са живели родителите и моите деди. Ако знаете как обичам старите сиви камъни на този дом, хубавите дървета, които ги заобикалят, големите зелени поляни, които се простират около него, и както сега, под лъчите на утринното слънце, са тъй свежи и блестящи от роса…

И тя добави тихо, сякаш говореше сама на себе си:

— Какво прекрасно място, за да прекара човек тук живота си… стига да е щастлив!

Мартини трепна и я погледна учудено. Тутакси Силвен съзна, че не беше сама. С бързо движение тя се обърна към Мишел. Техните погледи, изразяващи дълбока и взаимна симпатия, се срещнаха.

— Значи вашият братовчед не е родом оттук? — запита художникът.

— Не, не е оттук.

Настъпи мълчание, преизпълнено с тежки мисли за Силвен, която след известно време добави:

— Клетият Жан-Клод!… Колко бяхте прав преди малко, като твърдяхте, че задълженията към обществото са пречка за щастието! Ето, моят братовчед е една невинна жертва на тези тиранични условности.

Тя замлъкна за миг и после продължи:

— От пет години той е изпаднал в ужасно положение на умствено вцепенение и на трескава, неопределена тъга. Особено преди, когато току-що се бяхме настанили в Брен и когато той живееше заедно с нас в Пресл, почти всяка вечер, след като бе прекарал целия ден в мрачно мълчание, което потискаше всички ни, той изпадаше в страшно отчаяние. Погледът на помътените му очи сякаш се губеше в дъното на някаква бездна от мъка и гняв. За щастие по това време той трябваше да отбие военната си служба и за малко поне разнообразието, внесено в живота му, го изтръгна от това гибелно състояние. След завръщането си, вече по-силен духом и тялом, той се настани окончателно в тази колиба край брега на езерото. Все пак има дни, в които Жан-Клод изпада отново в същото болезнено състояние. Тогава е явно, че той страда непоносимо и аз много се страхувам да не би това отвращение от живота, което понякога го обзема тъй силно, да похаби бавно неговата силна воля.

Имаше нещо много затрогващо в този спокоен и простичък разказ. От него проличаваше какъв беше животът, който водеше Силвен. Той беше изтъкан от себеотрицание, търпение, енергия и благородна смелост. Каква тиха тъга имаше в нейния приятен глас, който потреперваше едва доловимо при тези болезнени спомени.

Мартини слушаше с голям интерес вълнуващата изповед. И сега, когато бе чул всичко, изпитваше огромно възмущение срещу жестоката съдба, която като мащеха се бе отнесла към Силвен. Изпитваше горещо желание да покровителствува това мило девойче, да я обгради с грижи и нежност. Искаше му се да я утеши, но не с обикновени думи, а с топла, безкрайна прегръдка. Струваше му се, че е готов на всичко, за да върне щастливата усмивка на тези свежи устни.

— Госпожице Силвен — започна той с нежен трепет в гласа, навеждайки се малко към момичето, — ако ме запознаете с вашия братовчед, може би бих имал известно влияние над него, може би бих могъл да му помогна да преодолее, да превъзмогне своето безразличие към живота.

— Не мисля! — отвърна бавно Силвен. — Въпреки че Жан-Клод остана извънредно мълчалив, вие не ще видите вече на неговото лице тази слабост и тъга, които търсят и будят симпатия. Сега братовчед ми се е изменил. Станал е по-твърд, затваря се в себе си, научи се да живее сам и да издържа тежестта на самотата.

— Все пак, скъпа малка приятелко, размислете върху това, което току-що ви предложих. Толкова бих искал да мога да направя поне нещо малко за вас — добави той с глас, глъхнещ от вълнение.

Пълно спокойствие цареше в малкия чифлик. Наоколо чуруликаха птички. Зад завесата от зеленина слънцето блестеше над цялото поле. Мишел не изпитваше вече никакво желание да говори: самото присъствие на Силвен задоволяваше неговите желания и той чувствуваше, че би могъл да стои така дълги часове край нея, сред тази атмосфера на спокойствие и тишина… Той я обичаше!… Имаше ли смисъл да се опитва да лъже сам себе си? Откога я обичаше? Отпреди миг или още от първата вечер? Всъщност имаше ли това някакво значение?

„Аз я обичам — каза си той, — обичам я, ще й го кажа и ние ще се оженим.“

След тази мисъл Мишел затвори очи, сякаш за да изживее напълно насладата, която изпитваше.

Силвен не по-малко се радваше на дълбокото спокойствие, което, изглежда, допринасяше за царящата между тях задушевност. Внезапно от старинния кухненски часовник, украсен с богата резба, се отрониха глухи звуци. Последваха десет удара, бавни и тържествени. С бърз скок Силвен се изправи на крака.

— Вече е десет часът! — възкликна тя.

Но веднага след това девойката се усмихна със своята спокойна и закачлива усмивка и добави:

— Извинете ме, приятелю мой, но на мен ми се налага да ви напусна.

Мартини пое малката ръка, която тя му подаде, и много по-развълнуван, отколкото би желал да изглежда, покланяйки се пред Силвен, той се задоволи да стисне малко по-силно, отколкото приличието му позволяваше, нежната ръка, която държеше, притисната в своята.