Луи Дертал
Колибата край езерото (4)

IV

При първия слънчев лъч, който падна върху покривката на леглото от розова коприна, Лиет полуотвори очи, очарована от това, което бе видяла. Тя се пробуди, напълно и хвърли поглед наоколо.

През прозорците без пердета тя видя небето сияйно и бляскаво в златисти и тюркоазни тонове. Беше толкова красиво, че тя се повдигна на лакътя си, за да види по-добре: там, много далеч, се долавяше чертата на хоризонта, а наблизо се открояваше езерото, цялото окъпано в лъчите на утринното слънце.

С един скок Лиет стана, изтича до прозореца и го отвори широко. В подножието на скалата, която се извисяваше над замъка, малка дъбова горичка потръпваше под ласката на утринния вятър. Между клоните, покрити с набъбнали вече пъпки, чуруликаха цигански славейчета и дроздове, а косовете приготвяха вече гнездата си…

Лиет, след като се наслади на гледката, затвори за миг очи, за да усети по-добре ласката на топлия ветрец и тръпката на цялата обновяваща се природа. Когато ги отвори отново, тя спря погледа си на свежите поля, където лъскави панделки вода прекосяваха гъстата и зелена трева, на просторното езеро, където блещукаха множество сребристи светлинки. Лекият ветрец преминаваше над водната повърхност, без да остави никакви други следи, освен малки вълнички, които се полюляваха сънливо под милувката на слънцето.

Девойката съжали веднага, че не бе се събудила по-рано. Тя се изми, среса се и се облече колкото можа по-бързо и слезе тичешком по голямата стълба. Във вестибюла тя едва не се сблъска с госпожа Фремон, домоуправителката на замъка, която беше на служба при маркиза повече от четиридесет години. Лиет й пожела добро утро със своята най-приветлива усмивка, но този любезен поздрав не направи никакво впечатление на домоуправителката, която явно не гледаше с добро око на настаняването на девойката в Грандшен.

— Спи ли още чичо ми? — запита Лиет.

— Господин маркизът е свикнал да става рано, госпожице. Ако госпожицата желае да го види, аз ще отида да го предупредя.

— Да, може, но не бих искала да го безпокоя…

Без да отговори, домоуправителката се отдалечи и няколко минути по-късно Лиет бе въведена в библиотеката, където обикновено се намираше маркизът.

Седнал пред тежката дълга маса, върху която бяха пръснати множество вестници и списания, опрял чело на ръцете си, маркизът беше потънал в толкова дълбок размисъл, че дори не забеляза влизането на своята племенница. Тя, като не се решаваше нито да пристъпи напред, нито да заговори, стоеше на прага, смутена пред това старческо лице, което отразяваше толкова мъка и горчивина.

Маркизът въздъхна дълбоко и отпущайки ръката си, едва тогава видя младото момиче.

— Приближете се, мое дете — каза той с глас, в който се долавяше тъга и обезсърчение. — Седнете тук и ми кажете коя е причината, която ви е накарала да станете тъй рано. Да не би да сте прекарали зле нощта?

— Не, чичо, успокойте се. Аз спя чудесно в Грандшен. Бляскавото слънце ме събуди толкова рано тази сутрин и не съжалявам ни най-малко за това.

— Значи не скучаете много в този стар дом?

— Не много… действително…

— Вие сте великодушна, малка Аликс. Все пак аз съм твърде печален другар за вашата младост!

И понеже по движението на девойката разбра, че тя ще протестира, той побърза да добави:

— Не се опитвайте да ме залъгвате, мое дете. Зная добре, че поисках много от вас, като пожелах да пожертвувате част от вашето съществуване, изпълнено с толкова приятни занимания и развлечения. Грандшен не е точно мястото, което подхожда на вашата буйна младост, но аз толкова желаех да ви запозная с моя стар замък, да ви задържа малко тук… за да свикнете с мисълта, че Грандшен е старото семейно гнездо, където и вие имате свре място…

— О, чичо — възкликна Лиет съвсем искрено, — вие сте много добър! И аз бих искала да разберете колко съм доволна и щастлива, че можах да се запозная с вас!

— Благодаря, мое дете.

Настъпи кратко мълчание, по време, на което маркизът отново опря чело на дланите си. После изведнъж той вдигна глава и запита:

— Аликс, писахте ли на братовчед си, за да го поканите от моя страна да дойде в Грандшен, така както пожелахте неотдавна?

— Да, чичо, снощи.

— Много добре. А сега, мое дете, разкажете ми нещо повече за виконт Дьо Мартини, когото и двамата очакваме. Не бихте ли могли да ми дадете известни подробности относно неговата личност, характер, положение… Предполагам, че той е богат?

— Да, чичо — започна Лиет с лек и весел смях. — Миш е богат и цялото богатство е спечелил от продажбата на своите картини, които са на мода и много търсени.

— Що за хрумване един виконт да работи като художник-търговец!

— О, за Миш титлата не значи много. Той често обича да казва: — От всичко титлата ми най-малко ми е помогнала, за да стана известен художник и предполагам, че едва ли би могла да ми бъде по-полезна и е бъдеще, особено ако се случи да загубя богатството си. За да постигна някакъв успех, разчитам много повече на собствената си сила, смелост, способности и находчивост, отколкото на отличията, получени някога от моите прадеди.

— Струва ми се, че вашият братовчед се старае да оригиналничи, моя мила Аликс — отбеляза възмутено старият човек.

— О, не толкова — отвърна Лиет с весела усмивка. — Той е преди всичко добро, естествено и откровено момче. Що се отнася до външния му вид, Мишел е здрав млад мъж, висок, с широки рамене, с гъвкаво тяло, свикнало на всички спортове. През свободните си часове той се забавлява в ателието си, като вдига тежести за голямо учудване на посетителите. Неуморим ездач, отличен стрелец, все пак невинаги е в състояние да устои на слабостта си да изтъкне своите многобройни дарования. Но естествено тази суета е лесно обяснима — добави закачливо младото момиче.

— Да, да, това чувство е доста естествено — прошепна старият човек, който изглеждаше доста заинтересуван. — Продължавайте, мое дете.

— Моят братовчед е пламенна натура, изтънчен и с буден ум, храбро и горещо сърце, което се отнася безгрижно към опасностите. Освен това той има приветливо и открито лице, големи тъмни очи, правилни черти.

— Всичко това е много добре, моя мила Аликс. По този начин виконт Дьо Мартини не е вече непознат за мен. Наистина радвам се искрено, че той скоро ще пристигне тук. Неговото присъствие и неговият весел нрав ще внесат разнообразие и живост в нашия дом.

— О, не мислете, че се отегчавам тук, чичо! Все пак ще бъда откровена и ще призная, че моите разходки и излетите ми с лодка занапред ще бъдат много по-приятни.

— Пък и аз ще бъда по-спокоен, като знам, че не сте тръгнали да се разхождате сама по пътищата и из горите.

— Моля ви се, чичо, не се тревожете за мен. Днешните млади момичета не са тъй страхливи, както някогашните.

— Хм! И все пак, също както някогашните, те не обичат самотата! — отвърна старецът със закачливост, която съвсем не му беше привична. — Впрочем това е напълно естествено и за вашия пол, и за вашата възраст. Да, да, смятам, че господин Дьо Мартини ще бъде добре дошъл.

— Разбира се! Той е толкова добър приятел.

— Нищо повече? — запита маркизът усмихнат.

— Но да, чичо, уверявам ви.

След кратко мълчание тя добави:

— Все пак смятам, че ще постъпя добре, като ви доверя, че майка ми, както и госпожа Дьо Мартини мечтаят да ни оженят един за друг.

— Чудесно. А виконтът и вие, Аликс, можете ли да ми кажете за какво мечтаете?

— За нищо определено… Във всеки случай все още сме далеч от годеж. Мога да кажа обаче, че тази възможност не плаши нито единия, нито другия. Ние се познаваме от деца, разбираме се добре и бихме могли, ако не се свържем един за друг, за да основем семейно огнище, да извършим някоя много по-голяма глупост с някой съвсем неподходящ избор.

— Действително, действително… — прошепна господарят на замъка, като наблюдаваше с изпитателен поглед държането на племенницата си.

След известно време той продължи с решителен глас:

— Вашето разсъждение ми харесва. Лично аз осъждам тези сантиментални увлечения, на които твърде често се поддават младите хора. Тогава те се хвърлят надолу с главата в опасни и безумни приключения, които почти винаги приключват трагично — завърши старецът вече с твърд глас.

— О, аз не вярвам в любовта! — отвърна Лиет живо. — Чисто и просто двама души се харесват или не се харесват. Но тези страстни и смешни чувства, които са нетрайни и които наричат любов, ми се струва, че са просто проява на хора, които са си загубили душевното равновесие. Няма никаква опасност аз да изпадна в подобно заблуждение.

— Чудесно! — каза старецът, който изглеждаше особено щастлив от тези думи.

Все пак след кратко мълчание, което прекара в размисъл, той подзе с известно колебание и съмнение в гласа:

— Но, мила Аликс, ако днес говорите по този начин, то е може би защото не сте срещнали още онзи млад мъж, който ще съумее да вдъхне у вас желание да се откажете от вашата независимост. А ако изведнъж срещнете този човек?…

— Хайде де! Нима говорите сериозно, чичо? Вие знаете, аз не съм вече малко момиче, на Коледа навърших двадесет и четири години!

Неопределена усмивка премина по устните на маркиза, но неговото чело остана загрижено. Той мълча известно време, а после подзе с чудновата упоритост:

— В края на краищата човекът, който може би ще ви накара да промените убеждението си, е тъкмо господин Дьо Мартини. Този млад мъж винаги е заемал важно място във вашите детски спомени, никога не е преставал да занимава въображението ви на младо момиче, а ето че понастоящем вие желаете и търсите неговото присъствие… Пътят от тези отношения до сърцето ви е много по-кратък, отколкото мислите.

Сега беше ред на Лиет да се усмихне весело:

— Но, чичо, какво ново и какво повече искате да се случи между Миш и мен? Той е спечелил моята обич отдавна. Нима това не е предостатъчно?

— Действително, напълно достатъчно, и аз не желая нищо по-добро, Аликс — отвърна господин Дьо Грандшен с глас, добил отново неприятна твърдост. — Запазете своя хладен разум, прогонвайте винаги от живота си тази лудост, която наричат любов, и ще бъдете по-щастлива от безумците, които мечтаят за невъзможни и неосъществими нежности и чувства.