Луи Дертал
Колибата край езерото (1)

I

Една бяла ръка повдигна щорите и русокоса глава се появи на прозореца, заобиколен от гирлянди бръшлян, жасмин и глицинии, а после ясен и звънък глас произнесе приятелския и обичаен поздрав:

— Добър ден, господин Проспер.

— Добър ден, госпожице Силвен.

Този, който отговори на поздрава, беше мъж към петдесетгодишна възраст, слаб, сух и жилест като корен на изтравниче. Той имаше ъглестия и строг профил на козите от този край; имаше дори техния замислен и невъзмутим израз, ясния и кротък поглед. Неговият месест и извит нос, тънките му устни, костеливите му страни завършваха физиономията му и й придаваха известна суровост, която за щастие се опровергаваше от откровената доброта на неговите бледосини очи. Потъмнялата му кожа на места имаше керемиден оттенък и изглеждаше почти прежулена от слънцето.

Той носеше бозава униформа от сукно на частен пазач, а лъскавите ленти на високата му фуражка показваха, че беше дори главен пазач.

— А госпожа Клод как е?

— Все така — отвърна девойката, като въздъхна.

Пазачът поклати глава с изражение на дълбоко съчувствие.

— Какво тъжно съществуване наистина! Толкова млада, а вече недъгава!

— Уви!…

Веднага след това, явно желаейки да промени разговора, девойката добави с друг тон:

— Значи вече сте тръгнали на обиколка?

— Е, да, но виждам, че и вие вече сте на крак, госпожице Силвен! Знаете ли, че часът е едва шест и половина?

— Зная, разбира се, господин Проспер. Но сега, когато хубавите дни дойдоха, намирам, че човек се чувствува по-здрав и по-бодър, когато става рано.

Проспер Марсил повдигна нагоре глава и се загледа в небето.

— Хубавите дни! Хм, кой знае?… Доколкото ми е известно, днес е тридесети март. Хубавите дни са още далеч. Изневиделица може да започне да се лее студен дъжд, а дори и лапавица. Вярвам, че и вие знаете, госпожице Силвен, че през март човек не може да разчита на времето.

— Да, така е наистина — отвърна девойката и замислена усмивка трепна на устните й. — Вчера например духаше пролетен вятър, а тази сутрин хапливата студенина на въздуха ни доказва, че зимата все още не си е отишла напълно.

— Затова и аз ви говоря за лапавица, госпожице Силвен.

— Не говорете такива неща, господин Проспер, защото днес смятам да работя в градината — каза младото момиче с весел смях.

— О, не се бойте. Поне за сутринта мога да ви уверя, че времето ще се задържи сравнително добро.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен.

— Тогава да не се бавя повече. Отивам веднага да се заловя за работа.

— Горкото момиче! — въздъхна пазачът и в тона му се долавяше искрено съчувствие. — С каква тежка задача сте се нагърбили!

— О — възкликна девойката безгрижно, — нима има някой на тази земя, който да няма своите грижи!

— Без съмнение така е! Но някои имат значително повече грижи от други, а това разпределение невинаги е справедливо — подхвърли пазачът, като обгърна младото момиче с поглед, в който се четеше съчувствие и възхищение.

— Довиждане, госпожице Силвен.

— Довиждане, господин Проспер.

И добрият човек се отдалечи бавно, без да се обърне пак към хубавата русокоса девойка, към малкия чифлик, който наричаха Пресл и който съществуваше от няколко века.

Някога чифликът сигурно е бил жилище на селски благородник или поне на управителя на имотите на местен богаташ, но от около сто и петдесет години той принадлежеше на семейството на Силвен Нанси.

Постройката се намираше на около тридесет метра встрани от шосето и цялата беше потънала в зеленина. Въпреки тесните високи прозорци с дъгообразен свод и въпреки сивите каменни стени, къщата имаше весел и изискан вид. Тя беше заобиколена от най-разнообразни дървета: диви круши, акации, хубави липи, брези и разни други храсти. Един нисък зид придаваше на цялата тази растителност измамния вид на миниатюрен парк.

Времето обаче се бе показало далеч по-благосклонно към къщата, отколкото към зида, който не бе понесъл безнаказано толкова много години. По него имаше множества пукнатини и на места беше порутен. Обаче бръшлянът, глогът, шипката, клематисът — тези украшения на развалините — му се бяха притекли на помощ и преплитайки корените и клоните си, бяха запълнили всички празнини.

Всички останали постройки, необходими за един чифлик, бяха разделени от главното жилище с широк жив плет от люлякови храсти и от леска.

В този миг слънцето позлатяваше цялата предна част на къщата. Макар и все още бледи, слънчевите лъчи се лееха обилно и милваха напъпилите вече клони на дърветата; златни ивици грейнаха по старите керемиди и сякаш жълти гущерчета плъзнаха по кадифено зеления мъх. Пред самата къща, сред раззеленилата се трева, сини цветчета трепкаха сякаш като очи. Бръшлянът и жасминът бяха проточили по зида няколко нови бледозелени клони, докато розовите храсти показваха своите изумрудено лъскави листа.

Щорите бяха пуснати отново. Вътре цялата стая потъна в мека и светла сянка. Известно време Силвен стоя замечтана и бездейна, но един глас, долетял от съседната стая, скоро я изтръгна от тази внезапна и краткотрайна унесеност.

— Силвен, с кого говореше преди малко?

— С главния пазач на Грандшен.

— Не ти ли каза нещо по-особено?

— Не, лельо, успокой се.

Силвен чу дълбока въздишка и веднага побърза да отиде в съседната стая, подредена с мебели от акажу и кафяв плат. В тази стая, която можеше да мине и за скромен салон, цареше удивителна чистота. Тук всичко блестеше, сякаш беше грижливо излъскано, и това въпреки явната овехтялост на всички вещи или може би тъкмо поради тази овехтялост. На пода върху червените плочи беше постлано малко избеляло килимче точно пред дивана, на който от шест години, сломена от физическото страдание и най-вече от душевната болка, лежеше лелята на Силвен.

— Мари-Роз е в обора, лельо — обясни живо младото момиче, — и щом се върне, ще получиш закуската си.

— Не се безпокой за мене, мое дете, аз чакам напълно спокойно — отвърна кротко болната.

Госпожа Клод, както я наричаха из този край, нямаше още петдесет години. Лицето, на което личаха следите на минала голяма хубост, беше бледо, повехнало, набраздено от преждевременни бръчки. Обаче чувство на гордост, достойнство и примирение го оживяваше и му придаваше неизразимо благородство, което вдъхваше уважение.

Клетата жена беше жертва на съдбата, която си играе с хората, като сее наслуки ту сълзи, ту радост. Само надеждата и вярата в Бога винаги бяха подкрепяли смелата нещастница: тя бе плакала и скърбила, но съвсем не беше сломена.

— Колко рано ставаш, моя малка — забеляза госпожа Клод. — Ти се претоварваш с много работа и това не е никак разумно. Внимавай само да не се разболееш и ти! — довърши тя и от гърдите й се откърти въздишка.

— Защо се безпокоиш напразно за мен, лельо? Струва ми се, че никога, откакто се настанихме в Брен, не съм се чувствувала толкова здрава.

— Наистина ли е така?

— Разбира се.

— Силвен, мислиш ли, че нашият Жан-Клод ще дойде — запита болната с явно безпокойство в гласа.

— Надявам се! Вече три дни чакаме напразно неговото посещение.

— Не разбирам как може да живее в онова схлупено жилище край брега на водата!

Вдовицата въздъхна отново дълбоко, почти отчаяно, а после добави тихо и тъжно:

— Ах, моя малка Силвен, ако моят син приличаше поне малко на тебе!

— Защо се измъчваш така, лельо! Какво има?… Нима положението днес е по-лошо, отколкото беше вчера?… Все пак ти знаеш, че Жан-Клод те обича дълбоко и искрено. Хайде, аз познавам добре сина ти, той струва много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Дори смея да се надявам, че тази отчужденост и желание за самота, които сега те плашат, скоро може би ще изчезнат.

— Разбери ме, Силвен, през последните дни аз се безпокоя много повече за него, отколкото преди. Това младо момиче… още ли е в замъка…

— Да, но успокой се, лельо, аз бдя над него. Не забравям и не пропускам да отида да го ободря. Нали Жан-Клод е мой брат!

Силвен произнесе думите „мой брат“ със затрогваща нежност в гласа. Болната се развълнува. На устните й се появи уморена усмивка, а в угасналите очи блеснаха сълзи. Госпожа Клод повдигна бавно слабите си и непохватни ръце и като обхвана главата на младото момиче, привлече го бавно към себе си и го целуна с благодарност по челото, чиято спокойна чистота грижите и скърбите не бяха успели да помрачат.

— Скъпа моя, какво бихме правили без тебе моят син и аз! Ти не само ни осигуряваш насъщния хляб, но ни носиш утеха и пръскаш малко от светлината на щастието в мрака на нашето отчаяние.

Действително, какво щеше да стане с клетата недъгава жена без тази очарователна Силвен, която тя бе прибрала като четиригодишно сираче и която сега обичаше не по-малко от собствения си син?

Скоро сред тишината на стаята не се чуваше нищо друго, освен сподавените, продължителни въздишки на болната и печална жена.

— Хайде, върви, мила моя — подзе тя след известно време. — Не стой повече при мене. Зная колко е тежка работата, която те очаква.

Силвен веднага се изправи, за да отиде в кухнята — просторно селско помещение, където цареше изрядна чистота. При това всичко беше подредено приветливо и кокетно.

Медните съдове блестяха като злато и мебелите светеха с несравнимия блясък на старо полирано дърво. По полиците бяха наредени чинии от стар фаянс, а до тях се мъдреха други бакърени съдове. По средата на помещението се намираше дълга тежка маса от дъбово дърво. Бели завеси от муселин се спущаха пред широките прозорци. Близо до часовника и недалеч от камината, над която блестеше сребърно разпятие, се намираше друга малка полица, на която бяха подредени няколко редици книги, всички подвързани със сиво платно. На другия край, в ниша, прикрито със завеси от зелен плътен плат, се намираше леглото на Мари-Роз — старата вярна и единствена прислужница в Пресл.

Двама земеделски работници и един овчар допълваха прислугата на чифлика.

Мари-Роз бе постъпила на работа при семейство Нанси още от петнадесетгодишна възраст. След смъртта на последния чифликчия, бащата на Силвен, тя остана там като момиче за по-груба работа, грижеше се за птиците, за зеленчуковата градина и за козите. Оказа се безупречно честна и още от първия ден Силвен намери в нейно лице ценна помощничка и съветничка, защото Мари-Роз не беше вече малко момиче, а опитна жена, на чиято подкрепа девойката можеше спокойно да се опре, понеже поради неопитността си знаеше твърде малко за тежката задача, която падаше на раменете й. Оттогава младото момиче бе обикнало вярната прислужничка като собствена майка.

Старата прислужничка, която идваше от обора с два големи съда, пълни с пенливо мляко, се усмихна на госпожица Нанси с малко лукаво и тайнствено изражение.

— Е, госпожице Силвен, днес стават пет години, откакто сте дошли в Пресл! Навършват се точно в днешния ден! Помислили ли бяхте за това?

— Честна дума — не, моя добра Мари-Роз.

— За този празник ще направим палачинки!

Младото момиче се засмя леко.

— Това предложение е наистина чудесно, Мари-Роз.

После, като се замисли внезапно, тя добави:

— И все пак вярно е, че са минали пет години, откакто ние се настанихме тук — леля Елиз, Жан-Клод и аз!

— Да, да, така е! И от този ден, благодарение на вашето усърдие, госпожице Силвен, Пресл много се промени! Ето на, сега в обора имаме вече шест крави и чифт овце, а птиците изобщо не сме ги броили. Сигурна съм, че ако вашият баща, Бог да го прости, се върнеше, едва ли би повярвал на очите си!

— Да, когато понякога и аз се замисля за моя малък чифлик, струва ми се, че се касае за нещо недействително — промълви девойката унесено. — Ах, моя добра Мари-Роз, ето вече пет години, откакто не исках да го призная, но да знаете колко зле се чувствувах тук в началото! Бях тъй обезсърчена и всичко ми се струваше тъй чуждо! За щастие намерих вас, вашите съвети, вашата подкрепа и вие ми вдъхнахте сили и смелост.

— Вдъхнала съм ви смелост, малка госпожичке! Та нима сте имали нужда от насърчение! Спомням си колко решителна и храбра се показахте още първия ден!

— О, храбра! Напротив, аз толкова се страхувах! Толкова се плашех, че няма да успея да изпълня множеството нови задължения, които легнаха на гърба ми… а те бяха тъй далеч от всичко, с което бях се справяла дотогава, тъй далеч от всичко, което си въобразявах и за което мечтаех. Изобщо нямаше нищо от хубавите ми блянове за бъдеще — довърши девойката съвсем тихо, със замислен и натъжен поглед.

— Е, да, какво да се прави — отвърна прислужничката, като в същото време поклащаше съчувствено глава. — Дума да не става, не е този животът, който вие трябваше да водите… но няма смисъл сега да си губите времето, като размишлявате над всички тези неща. Миналото си е минало и няма никаква полза, ако живеете само със съжаления като клетия господин Жан-Клод.

И като се усмихна насърчително, тя добави:

— Хайде, аз ви оставям, госпожице Силвен. Трябва да отида отново в обора.