Луи Дертал
Колибата край езерото (15)

XV

Щом се озова вън от замъка, на заобикалялия го път, Мартини се спря. Той беше с впечатлението, че се събужда от продължителен сън, изпъстрен със съновидения. На няколко пъти прокара объркано ръка по челото си.

Въпреки личните вълнения, които го обземаха, Мишел не можа да не изпадне във възхищение пред чудната панорама, която се откриваше край стария замък; езерото беше сапфиреносиньо; гората, която постепенно се освобождаваше от утринните мъгли, го заобикаляше с нежнозеления цвят на своята шума.

Мартини се изтегна на земята, покрита с цъфнали полски цветя, и въпреки уханието, което се надигаше от смачканата трева, опита се да се взре ясно в себе си и да извлече някакво заключение за всичко, което току-що бе чул.

Сега той беше напълно сигурен, че господин Дьо Грандшен винаги го бе смятал за годеник на Лиет; неговата покана отначало, а впоследствие настойчивостта му да го задържи в замъка показваха колко дълбоко беше убеден в това маркизът. Мишел сви вежди и се замисли.

„Трябва ли да остана сега в Грандшен?… Не. Трябва ли да си отида, без да говоря за моята любов на Силвен?… Не. Значи решено е: още сега отивам да намеря Силвен и да й предложа да сподели живота ми.“

Мартини се изправи с един скок и започна да слиза по алеята, която водеше към пътя. Близо до оградата, под сянката на една плачеща върба, той срещна Лиет, която като че го чакаше.

— Какъв загрижен вид, приятелю мой! Да не би причина за това да е разговорът, който води с моя чичо?

— На прав път си, Лиет. Това, което господин Дьо Грандшен ми каза, ме учуди страшно много.

— Хайде де!

Мартини направи нетърпеливо движение.

— Ето, ти ще се увериш сама. Маркиз Дьо Грандшен желае да продаде замъка си. Той е избрал вече купувача, и знаеш ли кого?… Можеш ли да отгатнеш?… Не!… Е, добре, аз съм удостоеният с тази чест. И понеже трябвало да се оженя за теб, милият човек смята, че ние ще бъдем достатъчно добри, за да го оставим да завърши спокойно дните си в Грандшен.

За миг Лиет остана объркана и безмълвна. Най-после тя можа да каже:

— Мишел, признай, че и това е пак една от твоите шеги.

— Никога не съм бил толкова сериозен.

— Тогава какво му отговори?

— Че никога не съм имал желание да ставам собственик на такъв внушителен замък като Грандшен.

— Нищо повече?

— Не. Е, да, естествено трябваше да му кажа, че никога не бих се оженил за тебе.

Лиет избухна в смях.

— Клетият ми стар чичо!… Как си го разочаровал, Миш!

— Вярно. Разсеях всичките му надежди. Затова преди малко реших да си замина още утре. Да оставам по-дълго гост на господин Дьо Грандшен след разговора, който току-що имахме, смятам, че ще бъде неуместно.

— И аз скоро ще те последвам — каза замислено Лиет. — Животът ми тук няма да бъде много весел, когато ти си отидеш, Миш. След всяка остра подагрена криза чичо ми прекарва по цели дни, затворен в стаята си. Все пак зная, че ще му бъде мъчно, ако си замина… но това заминаване е неизбежно и по-добре ще бъде да го ускоря, не смяташ ли?

Мишел не отговори на въпроса на Лиет. Той размишляваше.

— Колко е странно това хрумване — каза внезапно той. — Защо продава Грандшен, когато ти си негова законна и единствена наследница?

— О, знаеш ли, Миш, аз пък не съм толкова изненадана! Още първите дни, когато се настаних тук, бях с убеждението, че чичо ми крие нещо от миналото си и винаги имах чувството, че се движа в някаква тайнствена атмосфера. Досега имам доста доказателства, дребни наглед, но всъщност многозначителни! А какво значи тази студенина на госпожа Фремон към мене… нейната потайност! Един ден я видях да излиза от Пресл. Да знаеш как се смути и как трепна, като ме зърна! После стана изведнъж много смирена и съвсем кротко ме помоли да не казвам на чичо си къде съм я видяла.

— Каза ли ти поне по какви причини?

— О, загатна много смътно и неопределено, но впрочем не каза нищо, което вече да не бях отгатнала; спомена за стара вражда между замъка и чифлика. Струва ми се, че е нещо като разправия относно общата граница или някаква размяна на земя.

— Не, Лиет, аз не вярвам на това обяснение. Враждата, която разделя замъка от Пресл, сигурно идва от някаква много по-сериозна рана — забеляза Мартини. — Преди малко господин Дьо Грандшен говори за Жан-Клод с такава неприязън и острота, че би трябвало човек да му припише много долна и дребнава душа, за да допусне, че той е в състояние да се заяжда тъй жалко със съседите си само заради някаква обща граница или къс земя. Не, тук трябва да има нещо друго, което може би скоро ще узная.

— Как така? Да не би да разпиташ твоя приятел Жан-Клод?

— Не, отказах се да ходя за риба! Но понеже реших да напускам Грандшен, не мога да тръгна, без да говоря на Силвен. Може би след малко тя ще повдигне крайчеца на завесата, само не зная дали това ще бъде несъзнателно или умишлено. Във всеки случай съм решил още сега да й призная моята любов и да я помоля да стане моя жена.

— О, небеса! — възкликна Лиет с комична гримаса. После додаде със сериозен тон: — Не мислиш ли за мнението на майка ти, Миш? Тя няма никаква представа за твоите намерения и за нея сигурно ще бъде много мъчително да научи, че ти си избрал бъдещето си, без да споделиш с нея чувствата си, без да поискаш съвет.

— Моя скъпа Лиет, ти говориш разумно, но аз не бих могъл да понеса повече нито ден в неизвестност. Силвен най-напред, после майка ми.

— Тогава желая ти успех, скъпи ми Мишел — каза Лиет, като подаде ръка на Мартини с прямота и сърдечност.

— Благодаря.

После, като се приближи до братовчедка си, той запита с мила усмивка:

— Лиет, кажи, не ми се сърдиш, че не се женя за тебе, нали?

— Защо ще ти се сърдя, когато винаги сме били само двама добри приятели? Най-многото мога да съжалявам за женитбата по разум, за която мечтаеха нашите майки.

— Не съжалявай за това, моя малка Лиет. Ти заслужаваш много повече от обикновена женитба. Един ден и ти ще познаеш истинското дълбоко и завладяващо чувство… тази любов, тази безмълвна дотогава арфа ще се оживи изведнъж и ще зазвучи в сърцето ти. Тогава ще познаеш трескавото очакване, което прави влюбените тръпнещи от страх и надежда. Ах, да знаеш колко е хубаво дори когато още само се надяваш на щастие!

Лиет се усмихна замислено. Да, и тя би искала да се надява на щастие. Но уви! Сега не желаеше нищо… При тази мисъл изведнъж сърцето й се сви мъчително.

 

 

На прага на малкия чифлик Мартини се спря за миг, сякаш обхванат от притеснение и страх. През целия път той бе мислил за предстоящата радост и нито за миг мисълта за пречка, идваща от Силвен, не бе го осенила.

Не му минаваше през ума, че девойката е в състояние да отблъсне неговия възторг и да разбие всичките му мечти.

Но ето че сега, когато трябваше само да протегне ръка, за да отвори вратата и да направи няколко крачки, за да достигне Силвен, която виждаше там, в голямата стая, Мишел стана изведнъж неспокоен и нервен.

Девойката също го бе забелязала през отворените прозорци. Веднага вълна руменина бе заляла лицето й и неудържима радост бе накарала сърцето й да затупти трескаво. Но незабавно това признание на собствената й слабост я ядоса; потръпваща, тя стисна с двете си ръце края на масата, където гладеше бельото, изпрано предишния ден. Все пак, въпреки вълнението си, тя се усмихна на младия мъж с тази сияйна усмивка, която пленяваше сърцата. Насърчен от тази топла светлина, Мишел влезе в чифлика.

— Добър ден, госпожице Силвен — каза той, като й протегна ръка.

— Добър ден, господин Мишел. Не ви очаквах в този час. Смятах, че сте на риба заедно с Жан-Клод.

— Не отидох на уречената среща — отвърна художникът. — Държах първо да се видя с вас. Дойдох единствено за да ви говоря за нещо, за което досега не съм се осмелил да ви спомена… Имате ли време да ме изслушате, госпожице Силвен?

Изненадана и малко смутена, девойката хвърли изпитателен поглед към госта си.

— Слушам ви — прошепна тя, като му посочи един стол. Силвен седна на голямо сламено кресло с високо и право облегало от тъмен дъб. С уморено движение тя опря назад глава. На тъмния фон на дървото се открояваше бялото й лице с изящни черти и златистите й коси. Мишел, който не бе виждал Силвен от няколко дни, я гледаше с такова възхищение, сякаш едва сега забелязваше нейната хубост и грация. Той не можеше да се откъсне от това съзерцание и сърцето му биеше ускорено, докато мислеше: „Какво чудно същество!… Ще имам ли щастието да го притежавам?…“.

В същото време младият мъж прошепна:

— Наистина, госпожице Силвен, вие не сте родена за живота, който водите.

Силвен се усмихна загадъчно:

— Лъжете се — каза тя, — този живот ми харесва и не бих искала да го заменя за друг.

— Възхищавам ви се — продължи той, като отправи очи към купа бельо, натрупан върху масата, — винаги сте заета, винаги…

— За да ми кажете всичко това ли искахте да разговаряме? — прекъсна го тя, като сви вежди.

— Имате право, не съм дошъл за това. Дойдох, понеже напускам Грандшен…

Девойката възкликна глухо:

— Заминавате ли?…

Тя се бе изправила несъзнателно и внезапна бледнина се бе разляла по лицето й.

— Нима ще съжалявате за мене? — запита Мишел със закачлива усмивка, с която искаше да скрие своето вълнение.

— Приятно ми беше да ви виждам тук и да ви имам за приятел — отвърна младото момиче и му протегна ръка.

Мишел притисна между треперещите си пръсти малката ръчичка на Силвен, а после я поднесе съвсем неочаквано към устните си.

— Силвен — промълви той тихо, — само от вашата воля зависи дали ще замина радостен и щастлив, за да се върна скоро.

Девойката изтръпна. За миг дишането й замря. Тя затвори очи, сякаш беше заслепена от някаква прекалено силна светлина.

— Как така? — изрече с мъка тя.

— Силвен, скъпа, за мен вие станахте смисълът на живота… Целият свят, с всичките си прелести, се е събрал у вас… Вие сте въплъщение на тази чудна пролетна природа… Едва три месеца, откакто ви познавам, а животът ми е просто преобразен! Сега обикнах Брен завинаги; обичам дори тъжния изглед на бреговете на езерото, когато мъглата попъпли по тях…

Лицето на Силвен бе добило своето непроницаемо изражение. Сведените клепачи забулваха погледа.

— Тези лирични излияния не са никак характерни за вас, господин Мишел — каза тя бавно. — Смятах, че вие не сте способен на подобна слабост.

— Моля ви, Силвен, не си създавайте за мен невярно мнение. Ако аз ви говорих така, то беше само защото надниквах до дъното на сърцето си, за да ви разкрия цялата си любов.

Силвен се бе отдръпнала малко назад.

— Силвен — настоя младият мъж, — отговорете ми, обидих ли ви? Извинете ме, не ми се сърдете. Силвен, помогнете ми да намерим истинското щастие, като станете моя съпруга…

Силвен остана безмълвна, опряла лакти на края на масата. Тя чупеше ръцете си една о друга и гледаше неопределено навън. Очите й бяха влажни, треперещите й устни — полуотворени.

— Силвен — подзе Мартини, — нима желанието ми е неосъществима мечта!…

Той се наведе към нея, но още преди да може да погледне в очите й, тя прошепна:

— Да… това е една неосъществима мечта.

От гърдите на младия мъж се изтръгна глухо възклицание, изпълнено с тревога.

— Силвен, не говорите сериозно, нали?… Искате само да ме изпитате.

Девойката трепна, като долови вълнението в гласа на младия мъж. С несъзнателно движение преплете ръце, сякаш и тя на свой ред щеше да се моли… Но после ги отпусна изведнъж на коленете си.

— Господин Мишел… — започна тя и млъкна за малко, за да овладее гласа си. — Аз съм ваша приятелка, приятелка, която искрено желае да бъдете щастлив… но нищо повече.

— Защото не ме обичате, Силвен?

— Вярвайте ми, аз съм дълбоко трогната от тази чест…

— Моля ви, оставете тези изтъркани думи на приличие и отговорете на последния ми въпрос! — възкликна Мартини с болезнена невъздържаност.

— Имам задължения, които не мога да пренебрегна. Моята леля е постоянно болна и почти винаги е на легло. Женитбата ще създаде нови задължения, аз ще трябва да ви последвам и не ще мога да отделям време за грижите, които й дължа…

— Но моята професия има това преимущество, че ми позволява да живея там, където искам, на село или в града. Обещайте ми само, че ще станете моя жена… и ние ще си устроим живот, който…

— Оставете, зная какво ще кажете. Сигурна съм, че дори да вземем леля Елиз с нас, аз пак не ще мога да й отделям същите грижи.

— Моля ви, Силвен, престанете с тези неискрени извъртания, които са непоносими! Бъдете откровена, предпочитам да говорите рязко и направо! — И с едва чут глас Мишел добави: — Кажете ми по-скоро, че не ме обичате.

Девойката потръпна с цялото си същество. Думите на Мартини, с тяхната отчаяна енергия, разколебаха смелостта й. При все това със спокоен глас, но с бледо лице, тя каза:

— Не сте прав, Мишел, аз ви обичам.

— О, Силвен, всичките ми надежди отново възкръсват! — възкликна младият мъж и обхвана изстиналите ръце на младото момиче.

— Чакайте, Мишел! Обичам ви, но никога няма да се омъжа за вас.

— Достатъчно е, че ме обичате. Това ме изпълва с надежди.

Силвен поклати отрицателно глава, но не отговори нищо. Лицето й беше станало восъчнобледо. Настъпи такова мълчание, че се чуваше много добре бръмченето на пчелите, които събираха нектар от близките акациеви дървета.

— Чуйте ме добре, Мишел — подзе Силвен с едва сдържано отчаяние, — преди няколко години бях си дала обет никога да не се омъжа… при известни условия…

— Е, добре?…

— И точно с вас, приятелю мой, се препокриват тези условия.

— Но вие не сте обичали, когато сте дали обет, Силвен. Това, което говорите, е просто детинщина! Обети от този род лесно се нарушават.

— Ако бяхте обикновен художник, може би… но за виконт Дьо Мартини никога няма да се омъжа!

Сега гласът на Силвен звучеше ясно и волево. Дори младото момиче бе изправило глава с несъзнателно движение, преизпълнено с гордост.

Въпреки гнева, който се надигаше в гърдите му, Мишел не можеше да не се възхити от Силвен, толкова хубава със светналите си очи и пламналите си като пурпурни рози страни.

Мартини се приближи до младото момиче, хвана с жар ръцете му и с глух глас каза:

— Какво значение има бъдещето, щом сега знам, че вие ме обичате! Тази увереност е моя надежда, моя подкрепа, моя цел. Колко непознати и безгранични радости се крият в тези обикновени думи, които ще си припомням с трепет по двадесет пъти на ден.

Силвен затвори очи от умора… значи борбата не беше свършена!…

— Не се надявайте на нищо, Мишел, не се опитвайте да ме убеждавате, не ще успеете. Моето решение е окончателно.

— Силвен, любима, нима е възможно нищо да не ви трогне? Ах, ако ме обичахте така, както ви обичам аз!

— Говоря така тъкмо защото ви обичам. По-добре е още сега нашата раздяла да бъде окончателна.

— Не говорете така, Силвен. Аз не мога да намеря сили да се отдалеча завинаги оттук. Ще престана да идвам да ви виждам само когато престанете да ме обичате.

— Тогава… никога!

— Никога?

— Да, Мишел, никога! Моето сърце и душата ми са ваши завинаги… и при все това трябва да се разделим — довърши тя с почти замиращ глас.

Мартини се възползува от тази слабост, за да настоява още веднъж:

— Понеже ме обичате, ще ми обясните ли поне коя е причината за това неразбираемо упорство.

— Вярно е, Мишел, вие имате право да узнаете причината. Да излезем, искате ли, тук могат да ни чуят.

Тя го поведе към близката поляна, където цареше тишина и спокойствие. Силвен се облегна до дънера на едно дърво срещу езерото; през широката пролука на храстите се забелязваше неговата лъскава повърхност. Край брега множество водни растения се преплитаха едно о друго. Водни кончета със сини крилца танцуваха над тръстиките и правеха грациозни кръгове. Живот и сила бликаше от всички тези растения, от блестящата зеленина, от чуруликането на птичките.

— Вие без съмнение не сте забравили — започна Силвен, — че има някаква тайна в живота на леля Елиз, тайна поне за вас, защото тук всички знаят нейното минало. Във всеки случай сега никой не припомня тази история, разиграла се преди двадесет и девет години.

— Не съм забравил нищо, Силвен, продължавайте, аз ви слушам внимателно.

— През войните по време на Революцията един маркиз Дьо Грандшен бил спасен от смърт от един от моите прадеди, който се биел редом с него. За да възнагради този храбър човек, господарят на Грандшен, след завръщането си в Брен, му подарил Пресл, тогава в зависимост от замъка. В продължение на век и половина отношенията между замъка и Пресл не престанали да бъдат сърдечни и приятелски. Но когато леля Елиз се върнала от манастира, където дядо ми я бил изпратил, разбирателството било нарушено.

По това време маркиза Дьо Грандшен, кръстница на Елиз, се привързала извънредно много към своята кръщелница и проявявала своята обич по най-различни начини. Леля Елиз, която била умно, възпитано и хубаво момиче, в манастира усвоила държането на светско момиче. Две години изминали така, без сблъсквания, без облаци, без промени в обичта на маркизата към моята леля.

Но господарите на замъка имали син — Клод, който пътувал в чужбина… Един ден обаче той се върнал във Франция и в замъка на баща си срещнал Елиз… Клод я обикнал… Неговата любов била тъй гореща и упорита, че младият мъж се противопоставил на твърдата воля на маркиза и предпочел да се отрече от своето семейство и да напусне бащината къща, отколкото да се откаже от тази, която обичал…

Господин Дьо Грандшен не прости никога тази женитба. Той затвори за своя син и дома си, и сърцето си. Когато маркизата умря, Клод, предупреден от госпожа Фремон, дотичал веднага в Грандшен. Но баща му забранил да стъпи в замъка и клетият ми вуйчо напразно молил за прошка като виновно дете… Маркизът наредил да го изпъдят като досаден скитник.

Тръпка разтърси Силвен. Тя млъкна за миг, припомняйки си драмата. Струваше й се, че чува сърцераздирателния зов на този Клод дьо Грандшен, който бе страдал толкова много заради своята любов…

Мишел наблюдаваше мълчаливо лицето на Силвен, което под влияние на мъчителните спомени бе станало бледо и тъжно. Девойката продължи:

— С жестоко наранено сърце и гордост вуйчо ми се завърнал в Париж, където той живя тихо и безшумно до смъртта си. Малкото наследство, получено от майка му, не подобри с нищо неговото съществование. То му даде само възможност да изучи сина си, както и мене… Клетият вуйчо, той беше, толкова великодушен, чувствителен и сърдечен човек! Никога не го чух да се оплаква от съдбата си, въпреки че винаги беше покъртително тъжен и може би изпълнен със съжаления… При все това леля ми и той бяха най-задружната двойка, която някога съм срещала, и до последния ден нищо не накърни тяхната любов.

Младото момиче си пое дъх и продължи:

— До нашето пристигане тук Жан-Клод и аз не знаехме нищо за трагичните събития, които бяха предшествували женитбата на леля и вуйчо. Смъртта на маркизата, съществуването на маркиза и на замъка Грандшен ни бяха съвършено неизвестни. Този край също ни беше напълно чужд. Аз не знаех нищо повече от това, че притежавах малко наследство в Брен, пазено грижливо от млечната сестра на моя баща. Всичко останало се криеше от нас, и то най-грижливо, от двамата изгнаници, които през целия си живот бяха мислили само за нашето спокойствие и нашето щастие… Когато леля Елиз ни разказа всичко, Жан-Клод приличаше на човек, в чиито крака е паднала мълния. Както беше примерен и кротък, изведнъж той стана невъздържан и буен. Обладан бе изцяло от омраза към горделивия старец, който бе наложил на родителите му това тежко заточение и чието каменно сърце не можеше да се разнежи дори при мисълта за внука, който можеше достойно да продължи рода му. Леля ми често го уверяваше, че първите виновници са били тя самата и баща му, но Жан-Клод отказваше да признае тяхната вина спрямо стария маркиз. Впрочем как другояче можеше да разсъждава той, когато в продължение на години бе имал възможност да прецени величието на своята презряна майка и да разбере как обичаше тя и как беше обичана! Така е разсъждавал винаги Жан-Клод, така дълбоко в душата си съм разсъждавала и аз. И въпреки че кръвта на семейство Грандшен не тече в моите жили, аз не съм по-малко горда, от който и да е негов представител! — завърши Силвен и цялото й същество бе озарено от вътрешна гордост.

Колко хубава бе тя така, с тази светлина, която беше озарила челото й!

— Силвен… не сте ли малко несправедлива? — попита нежно Мишел.

— Ах, ако вие бяхте свидетел на страданията на моя скъп и благороден Жан-Клод! Пред майка си той никога не си позволяваше да се оплаква, за да не я натъжава повече. На мене обаче казваше всичко, поверяваше ми мъката си, че бе прекъснал учението си, разкриваше ми тревогите и ядовете си; сълзите в неговите очи разкъсваха сърцето ми. Вярвайте ми, след като бях свидетелка на всичко тава, за мене беше лесно да се обрека на вечна самота!

Мишел улови ръката й.

— Моля ви, Силвен, проявете здрав разум. Не виждате ли, че вашият случай съвсем не е като случая с леля ви. Ето, да започнем със самата епоха, сега тя съвсем се е променила. Днес никой не говори за неравни бракове!

Силвен се усмихна горчиво.

— Така мислите вие, Мишел, но вашата майка, която е контеса Дьо Мартини, сигурно ще откаже да даде съгласието си за нашата женитба, ако изобщо аз бих имала слабостта да се вслушам в думите ви.

— Откъде знаете, Силвен! И после, какво значение има това! Нямам ли аз пари, които съм заслужил със собствения си труд? И този труд не ми ли позволява да живея навсякъде, където пожелая? Силвен, моля ви, помислете още веднъж, помислете за вашето щастие, за вашето бъдеше.

— Мишел, аз пък ви моля да не настоявате повече, защото моето решение е непоколебимо.

После, като направи кръгообразно движение с ръка, сякаш искаше да обгърне всичко наоколо, тя добави:

— Що се отнася до моето бъдеще, сега то е затворено в този малък селски кът. Ето къде минава моят живот и аз имам само едно желание: той да изтече тук до последния му ден.

Мартини замълча. С един поглед той обгърна зеления наклон на поляната, заобиколен отвсякъде с буйни и пъстри храсти… езерото, което трептеше зад гъвкавата преграда на тръстиките… старата къща, която се простираше под сянката на големите дървета със старите си сиви зидове и с червеникавия покрив, по който пъплеха лишеи и мъх… Мишел усещаше как сърцето му се свива при мисълта, че ще трябва да напусне тази девойка и тази местност, която бе обикнал. Внезапно той изпита неудържимо желание да прекара тук целия си живот заедно със Силвен, на която се възхищаваше заради смелостта и енергията, с които се бе отърсила от навиците и предразсъдъците на буржоазното съществование, за да тръгне смело срещу течението и да намери начин да обнови душата и сърцето си сред тази селска самота. Той самият, откакто бе напуснал Париж заради чистия полски въздух, не бе ли почувствувал как духът му става по-крилат и по-силен?

— Силвен — каза той с глас, в който се долавяше дълбока молба, — не искате ли твърде много от мен? Защо да се отричам от вас? Защо да напускате този кът, който тъй обичате? Обикновеният селски живот ме привлича. Не искате ли да го споделите с мен?

Силвен, която го слушаше с цялата си душа, внезапно захлупи лице в ръцете си. Тя се бореше с всички сили срещу желанието да извика това „да“, за което той се молеше, да му обещае най-после, че ще бъде негова съпруга въпреки и срещу всички. Но вместо това, вик на страдание се изтръгна от устните й:

— Мишел, не бъдете жесток! Вие ме измъчвате!

— Но как мога да приема безропотно моята присъда! — отвърна той с отчаяние в гласа.

Силвен откри лицето си и потопи очите си в очите на Мишел.

— Приятелю мой — започна тя с неописуема нежност в гласа, който въпреки това оставаше твърд, — никога не ще бъда избраница, нито жена, на когото и да е друг, освен на вас, но не искам да стана ваша жена пряко волята на вашата майка. Не мога да сторя това след всичко, което леля Елиз ми разказа за своето нещастно минало.

Мартини стоеше прав пред нея. Обладан от мисълта, че трябва да си отиде, да замине може би завинаги, той оставаше безмълвен, със стиснато от вълнение гърло, с бледо и сгърчено лице.

Внезапно, в неудържим порив, Силвен се приближи до младия мъж и докосна устните си до лицето му — леко, бързо, неуловимо.

При тази неочаквана ласка Мартини се върна към действителността. Той се опита да улови Силвен, но девойката се отскубна от ръцете му и извика:

— Сбогом!…

И младият мъж видя само как светлата рокля изчезна бързо зад полските храсти.

Мишел остана на мястото си неподвижен, като закован, там, където бе водил разговора със Силвен. Той беше смаян от бързината, с която бяха рухнали всичките му надежди. Нанесеният удар беше толкова болезнен, че той беше склонен да вярва, че е жертва на кошмар. Като не го виждаше да се помръдва, една сврака литна и кацна на дървото до младия мъж, тъкмо над главата му. После тя подхвърли своя подигравателен вик, подобен на присмех. Мишел се събуди сякаш от тежък сън и почти побягна от двора, хлопна пътната врата след себе си и се озова бързо на пътя.

Надалеч се чуваше гласът на Мари-Роз, която викаше козите си… блеенето на овцете, които се прибираха в обора… скърцането на стария кладенец на Пресл… Мишел се спря за миг, за да се вслуша в тези познати шумове, които караха сърцето му да бие с широки топли удари. Той си пое дъх, сякаш внезапно бе почувствувал недостиг на въздух в гърдите си; още миг изглеждаше колеблив, съсредоточен… После младият мъж пое решително към замъка Грандшен.