Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (23)

СГРАДА 202 / ЦПС
7.59 ч.

— Полет 545? — вдигна вежди Феликс Валерщайн. — Много обезпокояващо, много! — Сивокосият германец от Мюнхен управляваше Центъра за полетни симулации и Програмата за обучение на пилоти с тевтонска ефективност.

— Защо казваш това? — погледна го Кейси.

— Защото ми се струва, че инцидентът с него е напълно невъзможен! — сви рамене Валерщайн.

Вървяха през огромното хале на Сграда 202. Високо над главите им се издигаха двата тренажора, по един за всеки от пътническите самолети на „Нортън“. На външен вид не се различаваха от всяка стандартна машина, но само ако се гледат отпред. Носът с пилотската кабина сякаш беше отрязан от гигантски нож, останалата част от корпуса липсваше. Конструкцията се държеше на сложна система от хидравлични системи.

— Получи ли полетните данни? Роб каза, че ще се опиташ да ги разчетеш…

— Опитах се — кимна сивокосият мъж. — Но без успех. Бих казал, че са почти неизползваеми. Няма ли УПД?

— Няма, Феликс.

Влязоха в командната зала, запълнена с видеоекрани и компютърни конзоли. Оттук инструкторите наблюдаваха поведението на пилотите в тренажорите. В момента и двата работеха.

— Феликс, опасяваме се, че елероните са се спуснали по време на полета — промълви Кейси. — Възможно е и обръщане на изпускателните тръби…

— И какво от това?

— Вече имахме проблеми с елероните…

— Това беше отдавна, Кейси. Освен това елероните не могат да предизвикат толкова тежък инцидент. Със смъртни случаи… Не, не, това е изключено!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Сега ще ти покажа… — Обърна се към един от инструкторите и попита: — Кой лети на Н-22 в момента?

— Инграм. Първи пилот от „Нортуест“.

— Добър ли е?

— Средна хубост. Има около тридесет летателни часа. На един от екраните Кейси видя мъж на около тридесет и пет години, седнал в пилотското кресло на тренажора.

— Къде се намира в момента? — попита Феликс.

— Секунда — отвърна инструкторът и натисна някакви бутони пред себе си. — Над Атлантическия океан, ВП 33, точка осем М.

— Добре — кимна Феликс. — Това означава, че лети на височина тридесет и три хиляди фута, скоростта му е осем десети от тази на звука. Вече доста време е в тези параметри, всичко изглежда наред. Той е спокоен, дори мъничко ленив…

— Точно така, сър.

— Добре. Сега искам да спуснете елероните на мистър Инграм…

Инструкторът се наведе над клавиатурата, а Феликс се извърна към Кейси:

— Гледай внимателно.

В продължение на няколко секунди пилотът на екрана беше все така отпуснат. После изведнъж се наведе към уредите пред себе си и сбърчи чело.

Феликс махна с ръка към пулта на инструктора, над който светеха множество екрани:

— Тук можеш да видиш всичко, което вижда и той… На централния дисплей за полетните параметри започва да мига индикаторът за спуснатите елерони. Той го забелязва. Междувременно виждаш, че носът на самолета леко се повдига…

Хидравличната система тихо забуча, огромният конус на тренажора се повдигна с няколко градуса.

— В момента мистър Инграм проверява лоста за управление на елероните, точно според инструкциите. Открива, че той е застопорен и е леко учуден. Това означава, че непредизвикано спускане на елероните е изключено…

Тренажорът остана с вирнат нос.

— Мистър Инграм обмисля ситуацията. Той разполага с достатъчно време, за да вземе решение. Самолетът лети на автопилот и е достатъчно стабилен. Да видим какво е решил… Аха… Сваля лоста, после отново го вдига. Опитва се да махне предупредителния сигнал от екрана. Това не води до нищо… Мистър Инграм разбира, че има проблеми в системата за управление. Запазва спокойствие и продължава да търси решение… Какво ли ще направи? Ето, променя параметрите на автопилота… Слиза на по-малка височина и намалява скоростта. Абсолютно правилно. Носът все още е вдигнат, но по-малката височина и по-ниската скорост му предоставят далеч по-благоприятни условия… Сега решава отново да раздвижи лоста…

— Да го отърва ли от проблема? — попита инструкторът.

— Защо не? — сви рамене Феликс. — Мисля, че всичко е ясно…

Инструкторът натисна някакъв бутон, носът зае хоризонтално положение.

— И така, мистър Инграм продължава полета при нормални условия — каза Феликс. — Отбелязва инцидента в полетния дневник и продължава пътя си към Лондон…

— Но той остана на автопилот — отбеляза Кейси. — Какво щеше да стане, ако беше преминал на ръчно управление?

— Защо да го прави? Полетът протича нормално, поне половин час е на автопилот, който поддържа курса и скоростта…

— Нека допуснем, че все пак го прави…

Феликс сви рамене и се обърна към инструктора:

— Изключи му автопилота.

— Слушам, сър.

Прозвуча алармен сигнал. Пилотът на екрана вдигна глава към показанията на уредите, ръцете му хванаха лостовете. Алармата млъкна, в кабината се възцари тишина. Пилотът продължаваше да държи лостовете.

— Поел ли е управлението? — попита Феликс.

— Да, сър — кимна инструкторът. — Височина на полета 29000, скорост 7.1 М. Автопилотът изключен.

— Окей — кимна германецът. — Спусни му елероните. Инструкторът натисна някакъв бутон. Контролният дисплей в кабината на тренажора издаде звуков сигнал, на екрана се появи мигащото предупреждение за спуснати елерони. Отначало яркочервено, после бяло… Кейси пристъпи към монитора и видя как пилотът се навежда напред. Беше забелязал предупредителния надпис.

— Сега носът отново се повдига, но този път мистър Инграм ще трябва сам да овладее машината — рече Феликс. — Ето, ръката му хваща щурвала… Леко и много внимателно. Браво… Машината е стабилизирана.

Извърна се към Кейси и отново сви рамене:

— Видя всичко, нали? По тази причина съм убеден, че инцидентът на Полет 545 не е свързан с елероните… Изключвам и обръщане на изпускателните тръби, които излизат от ускорителите… И в двата случая автопилотът би компенсирал и би задържал машината под контрол… Това, което е станало на „Транс Пасифик“ е истинска загадка за мен, Кейси…

Излязоха пред хангара и Феликс се насочи към джипа си. На покрива му беше прикрепена дъска за сърф.

— Купих си „Хенли“ — похвали се той. — Искаш ли да го разгледаш?

— Мардър вдига ужасна врява, Феликс — въздъхна Кейси.

— Нека си вдига, това очевидно му харесва…

— Кажи ми какво според теб е станало на 545?

— Добре, ще бъда откровен — кимна германецът. — Полетните характеристики на Н-22 са такива, че в случай на неконтролирано спускане на елероните при ръчно управление, машината става изключително чувствителна. Но ти прекрасно знаеш това, Кейси. Нали беше в комисията за отстраняване на този вид повреда преди три години?

— Да, бях — кимна тя. — Създадохме специален екип, който трябваше да разгледа всички аспекти на стабилността па Н-22 по време на полет… Заключението беше, че повишената чувствителност на машината при ръчно управление не създава проблеми…

— Вярно заключение — кимна Феликс. — Проблеми не трябва да има. Стабилността на полета при всички съвременни самолети се контролира от компютри. Това с особена сила важи за реактивните изтребители, които изобщо не могат да излетят без помощта на сложна компютърна система. Но те по принцип са с висока полетна нестабилност. Машините на гражданската авиация не са толкова чувствителни, но и при тях всички важни параметри на полета се контролират от компютри: горивния процес в двигателите, ориентацията във въздуха, тягата… Да не говорим за всички онези спомагателни, изцяло компютъризирани операции, които поддържат сигурността на полета…

— Това е вярно — кимна Кейси. — Но те могат да летят и без автопилот.

— Безспорно. Това е част от обучението на нашите пилоти. Когато машината стане прекалено чувствителна — както в случая с повдигането на носа, именно командирът е този, който преминава на ръчно управление и нанася много внимателни корекции… Ако действа грубо, той рискува да изпусне контрола и самолетът се гмурка. Тогава вече е много трудно да го задържи, следва поредното рязко изкачване… Мисля, че точно това е станало на „Транс Пасифик“, полет 545…

— С други думи твърдиш, че става въпрос за пилотска грешка, така ли?

— Бих бил абсолютно категоричен в това, ако командир на този самолет не беше Джон Чанг…

— Толкова ли е добър?

— Не — поклати глава Феликс. — Той е превъзходен пилот! Тук се срещам с много пилоти, но малцина от тях притежават истинска дарба. Говоря за нещо много повече от бързи рефлекси, познания и опит. Говоря за нещо далеч по-голямо от обикновената сръчност. Наричам го инстинкт… Джон Чанг е един от най-добрите пилоти, които са влизали в моя тренажор. Затова съм абсолютно убеден, че инцидентът на борда на ТПА 545 не се дължи на пилотска грешка. Не и когато на командирското кресло седи Джон Чанг. Съжалявам, Кейси, но проблемът е в машината… Трябва да е в машината! Друга възможност просто не виждам!