Джеймс Крюс
Флорентина (9) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Девета глава

В която се говори за несполучливата рисунка на един слон, за ужасно сгромолясване, за една умряла котка и за свършека на света

По-добре е да разкажем случките, станали през следващите два дни в минало време, тогава не ще прозвучат толкова тревожно.

Но нека най-напред, за изясняване характера на Флорентина, да приведем едно стихотворение, съчинено от някой си доктор Бойтелбах, който по-нататък ще играе известна роля в тази книга.

Флорентина е надраскала стихотворението между събраните си съчинения, но е отбелязала, че е от доктор Бойтелбах. То гласи горе-долу така:

Слово срещу многознайкото

А пък едно момче всезнайко

от тия, дето все четат,

какво издрънка днеска, майко —

че щял да има край светът.

 

Че бомба имало такава,

която срива за момент

не само град и не държава,

а, представи си, континент.

 

Лъжите си не спира тука,

а с потни очила в ръце

твърди, че щяла да се спука

планетата като яйце.

 

Не му строшихме очилата.

Самичък си ги изтърва,

но всички смятаме в махалата,

че му се падаше това.

 

Денят е толкоз кратък, майко,

не стига за игра, нали,

че пък и някой многознайко

играта ще ти развали…

Тези стихове на доктор Бойтелбах трябва да подготвят малко читателя за онова, което се случи през следващите дни в Тафернвиз.

Случката на другата сутрин беше още сравнително безобидна. Господин Шулце–Нойберг бе заминал с колата при приятели; Боби и Моника беряха анемонии и минзухари по поляните, а Флорентина седеше в горната стая на малката вила и кротуваше както никога.

Подреждането у продавачката щеше да продължи едва следобед.

В долната стая госпожа Шулце–Нойберг рисуваше с туш и водни бои илюстрации за една книга, в която се описваха приключенията на едно малко слонче. Цялото й внимание бе погълнато от работата. С любов изтегли с четката гълъбовосиня крива линия. Това трябваше да бъде хоботът на малкото слонче. После, без да обръща глава, тя посегна с върха на пръстите към една купичка от лявата си страна и сложи шепа хрупкави фъстъци в устата си.

Изведнъж се чу три-четири пъти едно след друго съвсем леко пукане. Приличаше на тихо мляскаме с устни.

Най-чудното беше обаче, че на картинката с малкото слонче изведнъж се появиха цветни петна, на които не им беше мястото там.

Госпожа Шулце–Нойберг погледна четката си, но нейните косъмчета си стояха прилепени едно до друго и както се полагаше, завършваха в изящен остър връх. Нито една паничка с водни бои не се беше разляла.

Наистина много странно. Изведнъж нещо лъскаво кръгло се залюля във въздуха пред дясното око на художничката. После отново се чу онова леко, едва доловимо пукане и единият клепач на госпожа Шулце–Нойберг се навлажни.

Сега тя вдигна глава и видя над себе си ято сапунени мехури. Някъде от тавана идваха все повече лъскави, въздушни, пукащи се кълба. Тогава художничката съгледа на тавана една дупка.

— Дали не е забравена сапунена вода да ври на електрическия котлон? — прошепна си тя.

Бързо остави четката настрана и пъргаво като мишка се изкачи по стълбата, която водеше от средата на стаята към горното помещение.

Когато погледна през четвъртития отвор на тавана, тя видя Флорентина. Момичето държеше в ръка чашата за бръснене на господин Шулце–Нойберг, а в устата си — сламка. Стоеше на колене на пода и съсредоточено пускаше сапунени мехури надолу през дупката на един чеп.

— Ах, Флорентина! — изохка художничката на стълбата.

Коленичилото момиче, вглъбено изцяло в своите сапунени мехури, се сепна от внезапното повикване, чашата се изплъзна от ръката му и сапуненият разтвор се разля.

Госпожа Шулце–Нойберг нададе остър вик:

— Илюстрацията ми!

И бързо заслиза надолу. Но вече беше твърде късно. От дупката на тавана се стичаше весел малък водопад от сапунена вода и падаше върху нарисувания лист.

— Случило ли се е нещо? — чу се отгоре глас. Миг след това Флорентина се спусна надолу по стълбата и се втурна към работната маса на художничката. Там можа само да каже:

— О, какъв ужас!

Хоботът на слона се беше превърнал в триъгълно гълъбовосиньо платно на ветроход, окото му се бе така разширило, че наподобяваше картата на Боденското езеро, а отзад животното вместо опашка имаше нещо като въздушен балон.

— Може би от слона сега може да се направи носорог — предложи гузно Флорентина.

— Но работата е там, че в книгата не се срещат носорози — въздъхна художничката.

— Колко жалко! — каза Флорентина. И бързо добави: — Може би ще е по-добре, ако сега изведа негърчето си малко на чист въздух, тогава няма да ви преча.

— Сигурно ще е по-добре — отвърна художничката с такава сърдита гримаса, че Флорентина начаса изпълни намерението си.

Разбира се, забрави да вземе със себе си куклата. През това време госпожа Шулце–Нойберг откъсна нов лист от рисувателния си блок.

За обяд Флорентина закъсня не повече от двадесет минути. Носеше под мишница увит във вестник пакет, който остави на масата до чинията с картофи.

— Познайте какво има вътре — каза тя.

Вместо дълго да гадае, Боби просто разви пакета. Но когато видя съдържанието, извика:

— Уууууу!

— Какво има пак? — измърмори домакинът.

Но въпреки това се надигна, за да види какво съдържа пакетът. Когато видя, пребледня, въздъхна „Уф“ и се отпусна назад на стола си.

— Чудно ви е, нали? — извика Флорентина.

Вместо домакинът, отговори домакинята. Тя произнесе много бавно и подчертано:

— Умрели котки не се оставят до чинията с картофи, Флорентина. Изобщо, къде намери… това нещо?

Флорентина, която побърза да увие отново нещото и да го сложи на лавицата, каза:

— Насред улицата в селото. Някой трябва все пак да я погребе. Всеки заслужава да има гроб, дори и да е котка.

На такава липса на всякаква логика едва ли можеше да се противоречи. Затова госпожа Шулце–Нойберг каза толкова меко, колкото й бе възможно:

— Измий си ръцете, дете, и сядай на масата!

И така Флорентина изми ръцете си, макар и не особено грижливо, после седна при другите и показа добрия си апетит.

Домакинът на къщата, известен като човек, който обича да си угажда, този път не хапна нищо повече. А може би така беше добре, защото Флорентина яде за трима.

След като се нахраниха, умрялата котка беше тържествено погребана под един люляков храст. Веднага след това Флорентина изтича у Роза Райбисл, за да обърне жилището на бакалката наопаки.

Тук трябва да отбележим, че градското жилище, в което бе израснала Флорентина, беше подредено красиво и с вкус. Трябва да подчертаем също, че Флорентина притежаваше талант да подреди уютно всяко помещение. Този талант тя сега използуваше с много шумотевица и вълнение.

Ставаше тъй, че тъкмо когато госпожица Роза отмерваше внимателно зелен сапун или броеше бавно великденски яйца от марципан в един плик, Флорентина се втурваше като вихрушка в магазина с нови предложения за обзавеждането: гардеробът трябва да отиде в спалнята, шкафът във всекидневната, а сандъкът с бельо — в кухнята.

Продавачката продължаваше да брои спокойно шоколадовите яйца, обслужваше клиента докрай и казваше:

— Идвам веднага, Флорентина!

След това, с помощта на момичето, избутваше опразнения гардероб в спалнята. Тогава Флорентина отстъпваше няколко крачки назад, а Роза Райбисл трябваше да тика гардероба насам и натам, докато го намести така, както им се харесваше.

До вечерта двете свършиха доста работа и на Флорентина беше позволено да остане още малко у продавачката и сама да си избере нещо за вечеря от магазина. Тя избра:

Кренвирши

Пържена херинга

Буркан компот от сливи

Пълнени маслини

Марципанови яйца със сметана

В осем и половина приятелката й Боби дойде да я вземе и в малката вила тя похапна още нещо за десерт: чиния млечна супа и две пушени херинги.

На другия ден Флорентина още по ранина отиде у продавачката, за да размести останалата част от мебелите. Всичко вървеше като по вода. Към дванадесет часа жилището беше подредено и момичето се върна в малката вила почти навреме за обяд.

Следобеда прекара с Боби на реката. Тя раздаде плика си с храна за птици — разпредели го между две чайки, един дъждосвирец и много, много врабчета. В това време Моника седеше във вилата и заедно с майка си боядисваше великденски яйца.

Господин Шулце–Нойберг се беше оттеглил в горното помещение. Той също работеше с бои: рисуваше рекламен плакат за кнедли от картофи. Беше изцяло погълнат от работата си.

Така дори не забеляза, че жена му и Моника излязоха на разходка. Също не обърна внимание, че Флорентина се върна, за да вземе негърчето Мари-Хелен. Чу само някакво трополене, което веднага престана да го занимава. За него в момента не съществуваше нищо друго, освен картофените кнедли на син фон.

Че Флорентина се бе ударила в стълбата, така, че и излязла цицина и затова е откачила стълбата и я е опряла до стената, той не можеше и да предположи.

Затова се случи нещо неочаквано и неприятно, когато в шест часа художникът стана, протегна се и нищо не подозирайки, поиска да слезе надолу по стълбата. Главата му беше заета още с картофените кнедли и той не гледаше къде стъпва.

Точно в това време се върнаха жена му и дъщеря му от разходката. Те тъкмо отваряха вратата, когато пред очите им от отвора на тавана се строполи с рев нещо огромно и се просна в краката им.

Госпожа Шулце–Нойберг, която още държеше бравата на вратата, извика уплашена и объркана:

— Ханс, ти ли си?

— Не, това е духът ми — пошепна тъмната купчина на пода.

Но веднага след това падналият изрева:

— Кой от вас, тъпоумните, е откачил стълбата?

— Мисля, че е Флорентина — каза Моника. — Срещнах я при продавачката и тя разправяше нещо за подутина и за стълбата.

— Пак Флорентина! — изпъшка пострадалият художник.

После събра сили и се изправи. Изглежда, че беше почти невредим. Само дясната ръка го болеше. Той се остави жена му да го опипа, като скърцаше със зъби:

— Водопади от сапунени мехури, строполяване, умрели котки. Как ще свърши това?

Вместо отговор на въпроса му през полуотворената врата влетя нещо подобно на жива метла (дълго и тънко, с чорлава глава), препъна се и „бум“ просна се в краката на господин Шулце–Нойберг.

Беше Флорентина.

Още преди да стане, тя извика:

— Ако искам, мога да живея у продавачката. Знаете ли, госпожица Роза е толкова самотен човек, нали все пак някой трябва да се грижи за нея, особено пък като си помислите, че другиден е Великден; и дойдох да попитам, съгласни ли сте.

— И как още! — изръмжа господин Шулце–Нойберг.

После трепна като убоден, заопипва много внимателно задната част на тялото си и нададе едно болезнено „аааах“.

Флорентина, докато ги заливаше с бликащите новини, стана и го погледна съчувствено:

— Да не сте болен?

— Да, имам морска болест — протътна сърдито художникът и закуцука към умивалника в ъгъла.

— Но какво му е? — попита Флорентина.

— Ядосан е — пошепна Моника и посочи отвора на тавана, където нямаше стълба.

— Да не би да е…?

Моника кимна, а Флорентина отново прошепна:

— О, какъв ужас!

Госпожа Шулце–Нойберг пак си наложи спокойствие и меко каза:

— Събери си багажа, Флорентина, и от утре можеш да се пренесеш у бакалката.

— Чудесно! — извика момичето. — Тя много ще се зарадва. Поръча да ви кажа, че вдругиден всички сте поканени да търсим великденски яйца. Значи и това е уговорено!

(Междувременно, наблюдателният читател сигурно е забелязал, че Флорентина обича да употребява често думичката „значи“.)

Моника прие поканата за търсене на яйца от името на цялото семейство. Господин Шулце–Нойберг изръмжа откъм умивалника.

— Да знаеш, Флорентина, колкото се отнася до мен, ще търся само на долния етаж!