Джеймс Крюс
Флорентина (1) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Първа глава

В която се представят Флорентина, господин Гнаук и бабата и която съдържа три стихотворения от събраните съчинения на Флорентина

Това е разказ за момичета, момчета, родители, градски съветници и бакали. За да знаят обаче момичетата, момчетата и родителите, градските съветници и бакалите за какво се разказва, искам в началото да обявя като на театрален афиш, какво ги очаква:

Първо действие: голям град с пет гари, тридесет трамвая, сто църкви, двеста кина и един милион жители.

Второ действие: мъничко селце в подножието на Алпите с няколко селски стопанства, църквица, смесен магазин, много кучета и още повече котки.

Време: миналата година. Може да е било и малко по-отдавна!

Главно действуващо лице: Флорентина, единадесетгодишно момиче.

Статисти: семейство Шулце–Нойберг, продавачката Роза Райбисл и 500 000 гълъби.

А сега завесата се вдига и представлението започва.

Флорентина е най-тънкото и слабичко момиче, което живее в нашия голям град. А в град с милион жители това не е малко. Даже най-гладният човекоядец, като види Флорентина, сигурно ще си изгуби апетита, толкова е слаба тя!

Моля ви се, само не си мислете, че Флорентина има коравосърдечни родители, които не й дават да яде! За това не може и дума да става. Флорентина е в състояние да излапа без усилие седем филии хляб с шунка, една ябълка, два банана и парче торта. И не само е в състояние да го направи, а действително го прави!

И тъй: не яденето е причина да е толкова слаба Флорентина. На какво се дължи тогава слабостта й? Смятам, че на този труден въпрос биха могли да отговорят само седем много известни професори, които притежават общо поне 49 ордена. Обаче аз самият бих могъл да посоча една от вероятните причини за слабостта на Флорентина: тя скача прекалено много, тича прекалено много, не се спира на едно място. Накратко: също като кукла на конци.

Самата Флорентина е нещастна задето е такава клечка. Мога да го докажа с помощта на едно стихотворение. Защото трябва да знаете, че Флорентина понякога съчинява стихотворения. Събраните й произведения са надраскани безредно върху огромен лист амбалажна хартия, който тя е нагънала много пъти и го държи скрит под един стар дюшек на тавана. На този лист хартия е написано и стихотворението, което имам пред вид и което нямам намерение да скрия от моите читатели:

Песен за въпросите^[1]

Ръцете ми са слаби

и криви като саби,

вратът — и той не чини:

дори не е вратле,

а шия на петле.

Но по какви причини?

 

С крака като на паяк,

с уши като на заек,

самичка без дружина,

ту в тая, ту в оная

градинка се мотая.

Но по каква причина?

 

А другите са кротки,

с отмерени походки

и с бузки месечини.

Какво ли не ми дава

и аз да съм такава?

Не зная, ми се чини.

 

Защо поне не трая,

а искам да узная

все някаква причина?

Това поне го зная:

причината е тая,

че аз съм Флорентина…

В това стихотворение Флорентина казва, че е такава, каквато е, защото тя е Флорентина, и туй то.

Възрастните пък казват: Флорентина е нервна!

Децата казват: Флорентина е скакалец!

Бабата казва: Флорентина е пъргаво и будно момиче! Намирам, че това е мило от страна на бабата.

Впрочем и бабата е една от причините Флорентина да бъде толкова слаба. Защото живее много далеч от дома на Флорентина и нейните родители — чак на противоположния край на града. А пътят от жилището на Флорентина до жилището на бабата сякаш е направен нарочно за провеждане на лечение за отслабване.

Винаги, когато на родителите й се налага да работят през нощта — а това не се случва рядко — Флорентина трябва да изминава този път. И ето как го прави:

Най-напред се спуща по парапета на стълбището в жилището на родителите си от петия етаж до партера — зззт, рррт — един завой, втори завой, след това се чува едно „туп“ и Флорентина лежи пред пътната врата.

На улицата момичето подскача на левия си крак все по тротоара чаак до хлебарницата на госпожа Витстум, откъдето започва асфалтът. После сменя левия крак с десния и подскача така до светофара.

Когато стигне до него, трябва да премине от другата страна на главната улица, защото там е спирката на трамвай номер 30 А. На това място Флорентина винаги се замисля дали да пресече улицата на зелена, или на червена светлина. Най-често преминава на червена, защото така й е по-интересно. При това размахва ръце на всички страни, за да знаят колите, камионите и автобусите: сега минава Флорентина!

Тогава изскърцват най-малко три спирачки и най-малко двама шофьори се скарват на малкото момиче. И то с пълно право: защото поведението на Флорентина не може да се нарече разумно, нито учтиво! Но важното е момичето да премине на другата страна и то всеки път успява!

На спирката Флорентина чака дълго — докато дойде трамваят, управляван от господин Гнаук. Защото тя не се доверява на останалите ватмани.

Сега идва най-интересната част от отиването при баба й: пътуването с трамвая! Най-напред Флорентина не намира парите си за билет. Търси ги първо в левия джоб на палтото, после в десния, след това в джоба на полата, после в джобчето на блузата и най-накрая в чантата, където най-често са пъхнати.

След това Флорентина се снишава, за да изглежда по-малка и казва още по-пискливо от обикновено: „Другарю кондуктор, моля, един детски билет до крайната спирка!“

Тази хитрина винаги минава, въпреки че Флорентина е вече на единадесет и всъщност не би трябвало да пътува с детски билет.

Сега, с билета в ръка, Флорентина си проправя път напред. Тя се провира между крака и ръце, непрестанно повтаря с писклив гласец „З’винете, моля“, изпуска чантата си, промушва се назад, разбутва с острите си лакти пищялите на всички, накрая намира отново чантата си, провира се пак напред и най-после застава с пламнало лице до ватмана, господин Гнаук и казва задъхано: „Добър ден, господин Гнаук, ето ме и мен!“

Ватманът обръща глава и възкликва:

— Ах, ти дребосъче! — после посочва с левия си показалец една табела. На нея пише:

ЗАБРАНЯВА СЕ НА ПЪТНИЦИТЕ ДА РАЗГОВАРЯТ С ВАТМАНА!

Всеки път Флорентина прочита табелката и всеки път казва:

— Но аз не съм пътник. Аз съм Флорентина. Днес пак отивам при баба, господин Гнаук!

После Флорентина замълчава и гледа как ватманът мести лоста. След малко изчуруликва:

— Последния път карахме много по-бързо, господин Гнаук! Не можете ли да засилите? Пътуваме като буболечки, едва ли има сто и осемдесет километра в час. Погледнете само крайпътните дървета! Едвам се влачат покрай нас! Дано стигна навреме при баба. Тя е вече на осемдесет! Но все още си изнася сама бирата от мазето, всеки ден по четири бутилки. Отпърво шейсет и две стъпала надолу, после пак шейсет и две стъпала нагоре!

— Твоята баба е същинско чудо! — промърморва господин Гнаук.

— Да — пискливо казва Флорентина. — Наистина! А когато почне да разправя приказки за обущаря Шинкел, направо да паднеш от смях, ще те шашне.

На това място господин Гнаук всеки път се засмива. Защото когато малки момичета на единадесет години, тънки като вретено, казват: „да паднеш от смях, ще те шашне“, това звучи много смешно.

Във всеки случай Флорентина всеки път разказва на господин Гнаук последната приказка, която е чула от баба си.

За съжаление историите за обущаря Шинкел са почти винаги твърде дълги. На последната спирка на трамвая обикновено не достигат няколко метра, за да стигне края. Тогава Флорентина скача на стъпалото, а от стъпалото на улицата и оттам се провиква:

— Накрая обущарят Шинкел стиснал дявола в менгемето и така го натупал, че той съвсем се укротил. Обещал на обущаря, че никога повече няма да го закача. И обущарят Шинкел го пуснал на свобода, дяволът слязъл долу в ада и баба му му залепила лейкопласт на раните. Довиждане, господин Гнаук!

Тогава господин Гнаук си отдъхва:

— Довиждане, Флорентина! — Но в същото време се усмихва, защото всъщност момичето му е симпатично.

Флорентина също харесва господин Гнаук и това може да се прочете в събраните й съчинения. В тях се намира следното стихотворение:

Песен за трамвая

Трамваят е добро возило,

ако трамвайният водач

ме пусне, гледайки ме мило

отпред да съм му помагач.

Ако водачът на колата

се случи още по-добър,

надвиквам с песен колелата:

лумбур-лумбур, дангър-мангър.

 

Отдръпват се по булеварда

пред мене хора и коли

и аз отгоре викам: Варда!

Като пресичах булеварда,

ме притеснявахте, нали?

 

Е, нека да ви заболи!

А още по-добре е зиме,

ако водачът е добър

и го помоля: — Повози ме

през преспите, дангър-мангър!

Трамваят е шейна тогава,

която без насрещен студ

по булеварда профучава,

дангър-мангър. Пардон: фют-фют!

 

Отдръпват се по булеварда

пред мене хора и коли

и аз отгоре викам: — Варда!

Не давахте по булеварда

да се пързаляме, нали?

Е, нека да ви заболи!

 

От тая песен за трамвая

и за трамвайния шофьор

какво излиза най-накрая?

Едно излиза, няма спор. —

Най-важното е на трамвая

водачът му да е добър.

А пък трамвая? Той все тая —

да дрънка там: дангър-мангър…

Пътуването с господин Гнаук по линия 30 А съставлява по-голямата част от пътя на Флорентина до баба й. Последната част е едно „хоп“ и скачане от трамвая. Там, където е табелата с надпис „Преминаването през тревата забранено“, Флорентина прескача един ров, след това прекосява ливадата и се затичва покрай желязна ограда, украсена с много завъртулки. При това допира чантата си о пръчките на оградата и се чува толкова приятен звук: тррт, тррт, тррт! После минава покрай едно много старо куче, китайска порода, което се опитва да залае. Но никога не може да издаде истинско „бау-бау“, тъй като има астма.

Накрая на желязната ограда Флорентина завива надясно, профучава покрай три къщи и се втурва в четвъртата. Там събира всичко, което е изръсила от чантата си и хвърчи по шестдесет и двете стъпала нагоре. После се провиква: „Бабо, ето ме!“

Горе бабата вече стои пред вратата с четка в ръка и се опитва да изчетка пуловера и полата на Флорентина и най-вече да почисти обувките й.

Най-после Флорентина подскача през малкия коридор в кухнята на баба си и започва да гали котарака Константин, който пуска косми.

След малко баба й я гощава с какао, щрудел с орехи и една нова приказка за обущаря Шинкел.

Какво мисли Флорентина за баба си може да се види също в събраните й съчинения, написани на истинска амбалажна хартия. Нейното римувано мнение за баба й звучи така:

Песен за пристанището Ел Баба

Към календара Магелан поглежда

от петък, сложил над очите длан:

в неделя покрай нос Добра Надежда

към баба ще отплува Магелан.

 

Пристанището Баба,

балуба, ду-ба, да-ба,

не е то на море,

не е на океан,

но там е най-добре:

там аз съм капитан!

 

Назад остават класни и домашни

в мъглите някъде зад Бирмингам,

и мама с татко, с гостите домашни,

зарад, които все си лягам сам.

 

Пристанището Баба,

балуба, ду-ба, да-ба,

не е то на море,

не е на океан,

но там е най-добре,

там аз съм Магелан!

 

Сама си готви яденето баба,

не е прекрачвала в обществен стол,

но и без гозба там е вкусен хляба,

поръсен само със пипер и сол.

 

Пристанището Баба,

ах, там е вкусен хляба!

Не е то на море,

не е на океан,

но там е най-добре:

там аз съм капитан…

Когато Флорентина, въпреки описания в рими дълъг път все пак отиде на гости у баба си, разрешено й е да стои вечер до десет часа и да прави морско пътешествие във ваната или да разглежда „Календаря за 1897 г., илюстриран с птици“. На сутринта обаче трябва да се раздели с баба си и да отиде на училище.

После, на връщане от училище, тя подскача до жилището на родителите си, търси пред входната врата ключа, намира го най-сетне, отваря вратата, втурва се в кухнята и вижда там бележка, на която е написано:

Опържи си три яйца. Стопли зелето и пържените картофи и не забравяй домашните си упражнения!!!

Ще се върна в седем часа.

Целувам те!

Мама

Някой път отдолу пише:

С обич! Стария.

Стария е бащата на Флорентина.