Джеймс Крюс
Флорентина (5) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Пета глава

В която една уж забавна история завършва по странен начин

От приключението с гълъбите имаше все пак известен резултат: Флорентина беше намерила някого, за когото можеше да се грижи — една гугутка, която куцаше и освен това не можеше да хвърчи.

За гугутката, наречена Маргарета, тя се грижеше от сърце. Според мнението на госпожа Витстум момичето полагаше дори прекалено много грижи за нея. Мъкнеше със себе си целия кафез, в който беше гълъбицата, а един следобед както го носеше, Флорентина намери друго малко гълъбче, с клюмнало крилце, което също улови и сложи в кафеза. Това гълъбче тя нарече Анегрета. Вероятно умишлено, та имената на двата гълъба да се римуват. Едно от стихотворенията на Флорентина върху амбалажната хартия, навежда във всеки случай на такава мисъл. То се нарича:

Групов портрет на задружни гълъби

Два гълъба, живеят ли задружно,

портретът им завчас готов пиши го —

един да нарисуваш ти е нужно,

а втория изваждаш го с индиго.

 

Единият се казва Маргарета,

а другият се казва Анегрета

и те живеят дружно.

Живеят дружно, общо взето,

двамината, което

не е излишно, а е нужно.

 

Ако единият от тях извие шия

да клъвне зрънце или пък трошичка,

и шията на втория пиши я

извита точно в същата дъгичка.

 

Ако нататък Маргарета крачи,

а Анегрета пък насам, не значи,

че не живеят дружно.

О, не! Оглеждат се за трето

приятелче, което

не е излишно, а е нужно.

 

Затуй не хвърляй старото индиго,

а гледай, ако дойде гълъб трети,

от старото индиго ивади го

и умножи предишните портрети!

 

Така при Маргарета и при Анегрета

да дойде скоро птичка трета,

за да живеят дружно.

След туй четвърто, после пето

приятелче, което

не е излишно, а е нужно…

Скоро двата гълъба Маргарета и Анегрета станаха известни в целия квартал не по-малко от Флорентина. За тях не знаеха нищо само двама души: майката и бащата на Флорентина.

Те тъкмо работеха над един филм, който трябваше да бъде завършен в ужасно кратък срок. Затова обикновено се прибираха в къщи, когато Флорентина вече спеше, а сутрин, когато тя тръгваше на училище имаха да кажат на своята дъщеря толкова много неща за яденето, за домашните упражнения и за облеклото, че Флорентина едва взимаше думата. След това обаче тя трябваше да тича, за да не закъснее.

През това време Флорентина ходи два пъти у баба си. Маргарета и Анегрета оставяше в мазето на Шулце–Нойберг и нареждаше строго на приятелката си Боби, най-малко веднъж на ден да пуска гълъбите, да им дава достатъчно храна и да не забравя водата и в никакъв случай да не пипа Анегрета за болното крило, защото била много чувствителна.

След това тя всеки път установяваше, че гълъбите изглеждали измършавели и че сигурно не са яли достатъчно.

Но Боби се кълнеше, че получила много трохи от госпожа Витстум и освен това сложила на гълъбите листа от салата, което можело да се види по остатъците.

Всеки случай Флорентина за първи път се радваше, че няколко дни няма да ходи у баба си. Тъй като филмът, над който работеха родителите й, най-сетне беше готов.

Но тъкмо тази вечер, когато майката и бащата на Флорентина се канеха да напуснат филмовото студио, за да се порадват на няколко наистина заслужени почивни дни, при тях дойде директорът на филмовата компания и каза:

— Тъй и тъй и хора, и апаратура са събрани на куп, нека да снемем набързо още един малък филм за културната хроника. Разказаха ми един много мил хепънинг.

Вместо хепънинг директорът можеше да каже също история. Но хората от киното са смешни и употребяват английската дума.

И така трябваше да се филмира една мила история, защото милата история беше хрумнала на жената на филмовия директор. В нея се разказваше за малко момиче, което се появявало всеки следобед в дворцовата градина да разхожда два болни гълъба в един кафез. На другия ден бащата на Флорентина трябваше да види въпросното момиче в градината и после да докладва дали малката е фотогенична, тоест, дали е подходяща за снимки.

Майката на Флорентина, която освен като художничка работеше и като асистентка, трябваше да го придружи.

— Доколкото си спомням, вие самата имате дъщеря — й каза филмовият директор. — Положително знаете как трябва да се подходи. Необходим ни е един малък седемминутен филм. За няколко дни ще го свършим.

Родителите на Флорентина обещаха, че ще видят момичето и не особено въодушевени потеглиха с малката си червена кола към къщи, където Флорентина вече спеше, метнала крака на възглавницата, а главата на обратната страна.

На другата сутрин момичето пак не можа да разкаже на родителите си за Анегрета и Маргарета. Защото училището започваше рано, а тя пак беше станала много късно и едвам имаше време да изгълта закуската си.

След училище, докато Флорентина се поразходи както обикновено, родителите й бяха вече излезли. И така момичето си стопли кисело зеле и наденица, хапна малко, взе два банана от купата с плодове и после изтича до приятелката си Боби да вземе ключовете от мазето.

Боби я нямаше, беше на урок по гимнастика, но по-голямата й сестра — Моника си беше у дома. Тя придружи Флорентина до мазето и попита:

— Смяташ ли, че гълъбите ти се чувствуват добре в тази клетка?

— Ах — възкликна Флорентина, — те са свикнали, а в дворцовата градина ги пускам винаги по един час навън.

— Ами можеш ли след това сама да ги хванеш? — запита Моника.

Моника беше малка дама и художничка, която умееше да рисува прекрасни гълъби, но не и да ги лови.

— Улавянето — отговори Флорентина, — е съвсем проста работа.

И вдигнала клетката, вече я носеше по стълбището на мазето. Отгоре тя извика:

— Освен това моите два гълъба не могат да хвърчат. Затова се грижа за тях, разбираш ли? Чао, Моника! Ще се върна след един час.

В това време родителите на Флорентина седяха на една пейка в градината и напразно се оглеждаха за малкото момиче с кафеза и гълъбите.

— Струва ми се, че от забавната история нищо няма да излезе — въздъхна бащата.

— На мен също — отговори майката.

Но точно в този момент на входа на градината се появи тичешком малко слабичко момиченце, което с две ръце държеше пред себе си клетка.

Бащата го забеляза пръв и каза:

— Прилича малко на нашата Флорентина.

Майката се сепна и извика:

— Не само прилича на Флорентина, но е тя! — Родителите се спогледаха.

Чуждите хора знаят повече за дъщеря ни отколкото ние — каза бащата. — Какво ще правим сега?

— Доведи Флорентина тук — каза майката. — Аз ще се обадя за момент по телефона.

Тя побърза към малката жълта телефонна кабина на края на парка и се обади на филмовия директор.

— Ало — каза тя. — Вие ли сте? Исках само да ви съобщя, че нищо няма да излезе от забавната история!

— Защо? — попита директорът отсреща.

— Родителите не разрешават да се снима детето им!

— Тогава им предложете пари. За мен това не е проблем.

— Родителите имат достатъчно пари!

— Чудесно! — извика гласът. — Тогава сигурно са разумни хора, с които може да се говори.

— Разумът не се измерва по кесията с пари — каза майката на Флорентина. — Впрочем смятам, че родителите на малкото момиче са разумни и точно затова са против вашата забавна история!

— По дяволите, но чие е това дете? — запита филмовият директор.

— Нашето — каза майката на Флорентина и окачи слушалката.