Джеймс Крюс
Флорентина (12) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Дванадесета глава

В която доктор Бойтелбах още веднъж съчинява стихотворение и в която всичко, ама наистина всичко свършва благополучно

Във вторник след Великден малка червена кола спря пред смесения магазин в Тафернвиз. Господинът на кормилото изглеждаше изморен и унил. Дамата до него скочи, преди още колата да бе спряла напълно, хвърли поглед към табелата в синьо и бяло и след миг вече се озова в магазина, който беше празен.

Над главата си тя чу тънък момичешки глас и след това мъжки бас, който говореше бавно, високо и с подчертано „р“. През полуотворената врата вдясно видя стълба.

Решително се заизкачва нагоре. Сега чуваше разговора по-ясно.

Басът тъкмо казваше:

— … рррразбирам, Флорррентина. Аз също намирам смесените магазини особено пррривлекателни. А за да те поррразвлека, написах стихотворррение за тях.

— Специално за мен? — изписка тя.

Точно така: специално за теб! — потвърди басът.

После продължи:

— Може би госпожица Ррроза ще може да го пррочете. Написано е на машина.

Дамата в коридора въздъхна облекчено като чу звънливия момичешки глас. Така й олекна, че спря за миг. При това не можеше да се въздържи да не чуе по-нататък разговора, който се водеше зад вратата. Той я интересуваше. И затова просто остана там, където беше.

Чу как госпожица Роза отначало отказваше, обаче след малко все пак започна да чете бавно стихотворението със звънливия си момичешки глас:

Реклама за смесен магазин.

— Това сме ние — прекъсна я щастливо чуруликане, а дамата, която слушаше в коридора, беше обзета от особено чувство при думите „Това сме ние“.

Сега басът каза:

— Разбира се, дете, това сте вие. Но нека да чуем първо стихотворението до края, нали?

— Извинете — каза Флорентина.

И сега госпожица Роза можеше да прочете стихотворението на спокойствие:

Реклама за смесен магазин

Не ще узнае в пълен смисъл

какво се казва аромат,

ако човек не е мирисал

дюкян на село, а не в град.

Пред входа му, покрай коприва

и край магарешки бодил

уханието си разлива

лехичка с розов карамфил.

Така и вътре над варела

с оливия или оцет

се носи мирис на канела

примесен с дъх на пчелен мед.

Сушени сливи, телевизор,

галоши, шипков мармалад,

бутилка ром — бълбукащ извор

на чуждоземен аромат.

И мишка като Мики Маус

едва ли може се съвзе,

ако попадне в тоя хаос

какво по-първо да гризе.

 

Без ред е всичко, но изглежда,

че важното на тоя свят

не е светът да се подрежда,

ами да има аромат…

Дамата в коридора запази спокойствие и след като стихотворението беше прочетено. Тя чу възторжените викове на Флорентина и как госпожица Роза каза, че господин докторът бил „хений“.

Все пак госпожицата добави, че за котката не било точно така. Тъй като тя наричала котката си винаги с името Оливия.

— Но го изговаряш съвсем различно — почна да й обяснява Флорентина. Някой път съскаш и казваш: Оливия! А някой път смучеш името като бонбон и шепнеш: О — лиии — виии — ааа! Също като майка ми, когато ме вика. Ядосана ли е, пъхти: Флорентина! Но когато е в добро настроение, шепти ласкаво: Флорентинче!

Сега за първи път дамата в коридора стана неспокойна. Не можеше да се реши дали да почука на вратата и да влезе, или тихо да поеме обратния път.

Тя беше освободена от необходимостта да вземе решение, когато някой от магазина извика нагоре високо: „Има ли тук хора?“ Беше мъжът й.

Сега трябваше да продължи напред, независимо дали желаеше, или не. Затова тя пристъпи много шумно, като че ли току-що се беше качила по стълбата и почука с дясната ръка на вратата, зад която беше чула гласовете.

Докато сваляше мрежестите си ръкавици, вратата се отвори.

Пред нея застана Роза Райбисл и каза:

— Ей сега идвам. Извинете, че не ви чух веднага. Имам болно дете в къщи.

Непознатата жена се усмихна:

— Аз съм майката на болното дете!

— Ах — възкликна изненадано бакалката. — Заповядайте, влезте.

На прага двете жени се измериха една друга с поглед и колкото и да е странно — за щастие се харесаха.

Мълчаливата проверка бе прекъсната от две страни. На коридора се показа бащата на Флорентина, а от леглото се чуха нейните викове.

Тя викаше с пълен, здрав и силен както преди глас:

— Мамо, бакалката се казва Роза. И се грижеше за мен докато оздравях. А котката й се нарича Оливия. Докторът написал стихотворение за нас, много дълго. Той пък се казва доктор Бойтелбах и преди малко пак ми сложи инжекция.

На майката й олекна, когато чу дъщеря си да вика. Това показваше, че Флорентина беше на път да се оправи.

Тя се доближи до леглото, целуна детето си много по-дълго от обикновено и каза:

— Радвам се, че вече си по-добре.

Мъжът й, който в този миг влезе, добави:

— Ако се съди по крясъците й, Флорентина е напълно здрава.

След това също пристъпи към леглото, за да поздрави дъщеря си.

На всичко отгоре сега се появи семейство Шулце–Нойберг — и четиримата. Бяха им съобщили за пристигането на червената кола. Настъпи малко объркване, почти като в заключителна картина на пиеса, в която всички герои се появяват още веднъж. От смущение госпожица Роза не знаеше кой на кого най-напред да представи и в цялата тая бъркотия Флорентина викаше като певица — колоратурно сопрано.

Силният глас на доктор Бойтелбах най-после сложи ред в суматохата.

— Флоррентина, почакай с твоите новини за момент — избоботи той. — Трябва най-напред да изясним кой на кого е роднина и познат.

Момичето в леглото наистина замълча и госпожа Шулце–Нойберг се зае да представи всички, което не отне дори и една минута.

Едва бяха привършили ръкостисканията и едва си бяха разменили думите „приятно ми е“ и „да се запознаем“, когато сдържаният с мъка поток от думи на Флорентина отново се отприщи.

— Това са най-добрите приятели на света, които имам — оповести тя. Семейство Шулце–Нойберг ме поканиха: бакалката се грижи за мен докато оздравея, доктор Бойтелбах ме лекува, а вие, мама, татко, вие… сега и вие сте вече тук!

След кратка, неудобна пауза доктор Бойтелбах каза:

— Да, Флорентина, твоите мили ррродители са прррекъснали заслужената си почивка и са пътували цяла нощ, за да дойдат да те видят!

— Точно това исках и аз да кажа — забеляза Флорентина много по-тихо от обикновено.

За това, че родителите й са дошли толкова бързо от далечното езеро Гарда до Тафернвиз, тя в действителност изобщо не беше помислила. Това, което можеше да учуди други хора, за нея беше най-естественото нещо на света.

Доктор Бойтелбах сега отново взе думата. Тон каза:

— Макаррр, че Флоррентина прррескочи опасността, тя трррябва още много да се пази.

— Това е лошо — отвърна бащата на Флорентина замислено. — Тъй като жена ми взе работа за следващите седмици.

И за да поясни добави:

— Аз съм оператор. А жена ми ми помага като асистентка, когато съм в нужда.

— А би трябвало по-скоро вие да й помагате, когато има нужда — избуча доктор Бойтелбах.

— Така е, господин докторе — каза бащата, но без да се засмее на шегата.

Застанала по средата на стаята, майката на Флорентина каза:

— При тези обстоятелства трябва да си потърсиш друга асистентка.

— Къде? — попита мъжът й. Той изгледа по ред събраните в стаята хора — тук миришеше на съзаклятничество. Гледаха го изпитателно.

Толкова добра асистентка като жена си той никога не беше имал. А за работата му една добра асистентка беше от решаваща важност. Но не по-малко важно беше и дали дъщеричката е тежко болна. Той каза колебливо:

— Разбирам, че Флорентина е по-важна в този случай. Но къде да намеря толкова бързо квалифицирана помощница? Те се срещат рядко.

— Колко дълго ще трае работата по филма? — поиска да знае госпожица Роза.

— Четири до пет седмици.

— Тогава — каза бакалката с необичайно висок и за нея самата глас — тогава Флорентина би могла може би през това време да остане при мен.

— Откровено казано, това би било и без друго най-доброто — каза лекарят.

— Чудесно! Нека така да бъде! — извика детето от леглото. — А когато започна да ставам, тук ще ходя и на училище. Представете си, тук има само една стая и един учител за всички класове.

— Отскоро са двама — поправи я Боби.

Майката на Флорентина, която с мислите си въобще не беше тук, промърмори:

— Интересно!

Тя наблюдаваше госпожица Роза, а госпожица Роза наблюдаваше нея.

— Струва ми се, че това е разрешение — каза предпазливо бащата на Флорентина.

— Ако не затруднява госпожица Роза — вметна майката. — В края на краищата и магазинът също й е на главата.

— Но това никак не ме затруднява — усмихна се продавачката. — Тъкмо напротив!

Лицето й сияеше като кръгла червена луна.

 

 

С това всъщност разказът свършва след радостната заключителна сцена и ние би трябвало да спуснем завесата. Но бихме желали да не затваряме докрай завесата, за да видим как ще продължи историята. Тя продължава като хубава приказка.

Като бъбреше блажено, цели пет седмици госпожица Роза посвещаваше времето си както на зеления сапун, на сметановите бонбони, на износната бира, така и на храненицата Флорентина. Семейство Шулце–Нойберг трябваше да се върне в града, защото междувременно ваканцията беше свършила. Но в края на всяка седмица идваха в Тафернвиз и посещаваха Флорентина.

През така наречените свободни от снимане дни родителите също идваха често в малкото предалпийско село, а след като филмът беше готов, майката отведе Флорентина у дома и предостави печеленето на пари изцяло на мъжа си. Смяташе, че има да се справя с по-важни неща.

И сега завесата се спуска окончателно; защото децата, родителите, градските съветници и продавачите на бакалски стоки, които са я чели, трябва да се върнат при работата си и да се грижат за домашни упражнения, за синове, дъщери, гълъби, за бира и кисели краставички. Приятна работа!