Джеймс Крюс
Флорентина (10) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Десета глава

В която за трети път се пренареждат мебели, с увлечение се търсят великденски яйца и в която се говори за неспокойна кръв

Много рано на другата сутрин Флорентина заедно с куфара, заешката кожа и куклата Мери–Хелен се пренесе у бакалката. Никой не би се учудил, ако узнае, че у бакалката също се случиха всевъзможни неща. Кутията със сапун на прах, която се изтърколи в бурето с херингите и превърна саламурата в пяна с кръгчета кромид, съвсем не беше най-лошото.

Но всеки ще се учуди, когато чуе, че госпожица Роза се смееше на всичко това. И затова искаме да я представим малко по-отблизо.

Госпожица Роза беше дундеста и розова като името си. Имаше тънък глас като на малко момиче и бебешки ръчички, сякаш от марципан. В къщата си с магазина тя живееше вече повече от двадесет години сама, а в окръжната спестовна каса беше внасяла спестяванията си необикновено прилежно. За да бъде щастието й пълно, й липсваше само едно: дъщеря.

И ето че случаят й изпрати в къщата това момиче, което отговаряше точно на желанията и мечтите й. Тъй като госпожица Роза — колкото и невероятно да звучи — обичаше неспокойните хора, за които никога не се знае какво биха могли да предприемат в следващия миг. Тази спокойна, закръглена госпожица, която повече от двадесет години всяка сутрин точно в седем отваряше магазина си, тази петдесетгодишна госпожица, по чиито установени навици човек можеше да си сверява часовника, същата тя жадуваше тайно за вълнение, живот и очарователна неточност.

Навярно това би могло да се обясни с поговорката: Противоположностите се привличат. А може би и по друг начин. Във всеки случай фактът, че беше така, не може да се отрича. А най-щастлива от това беше неуморимата Флорентина.

Обикновено толкова унила, котката Оливия се носеше из къщата като хала, откакто Флорентина беше тук. И в същото време се галеше в краката на момичето винаги, когато можеше, защото Флорентина беше извънредно щедра с остатъци от сладкиши, с обелки от салам и кори от кашкавал.

Да вмъкнем набързо едно стихотворение от събраните съчинения на Флорентина, за да покажем, че момичето обича котки.

Котка и врабец

Котака милвам, а той мърка,

очи притворил на балкона.

Един врабец обаче хвърка,

с крило почти о мен се търка,

а после цвърка ми от клона:

 

— Враг, враг си наш — така чирика,

та къса му се чак гласеца. —

Ти галиш котарака, вика,

приятел си му на кръвника,

помагаш му срещу врабеца!

 

Ей, врабчо, стига толкоз кряска,

че човката ти ще пресипне.

Задържам аз, макар и с ласка

котака да не ви опраска,

а ти чирикай, че да рипне…

Но стига толкова за отношението на Флорентина към котките. А сега да се върнем при госпожица Роза Райбисл.

Нейното жилище бе подредено за трети път след нанасянето на Флорентина. А госпожица Роза помагаше с неизчерпаемо весело търпение. На Великден домът й беше подреден така красиво и уютно, както никога досега.

И слънцето беше благосклонно през онова великденско утро. То разкъса малкото облачета по небето както се разнищва памук и заля селото и хълмовете с топла златиста утринна светлина.

Когато жителите на Тафернвиз се връщаха от сутрешната литургия в съседното село и минаваха по хълма, видяха пред себе си своето село, окъпано в нови багри. Слънцето и топлият вятър бяха изблизали и последните снежни локви.

В градината на бакалката между яркожълтите цъфнали форзициеви храсти се мяркаше нещо с цвят на марципан. Това беше Флорентина в розовата си плисирана рокля. Тя скриваше великденски яйца, великденски гнезда и великденски зайчета от шоколад.

От време на време се провикваше:

— Трябват ми още три шоколадови яйца!

Или:

— Лявото ухо се счупи. Трябва ми нов заек!

И всеки път Роза Райбисл донасяше в градината с усмивка и търпение желаните шоколадени неща.

Когато семейство Шулце–Нойберг се зададе по селския път, за да участвува в търсенето на великденски яйца, Флорентина вече грижливо беше скрила всичко. Оставаше й да свърши само едно нещо, а именно да завърже на котката Оливия небесносиня панделка.

Да се каже това е по-лесно отколкото да се направи; защото тъкмо този ден котката имаше много голям респект от Флорентина. Но накрая момичето все пак успя да я украси празнично. За съжаление не мина без одраскване. На дясната ръка на Флорентина можеше да се види дълга червена рязка. Но детето не й обърна особено внимание. Много по-интересно бе да се наблюдава как господин Шулце Нойберг търсеше великденски яйца.

Боби, приятелката на Флорентина, беше първата, която намери нещо. Тя познаваше Флорентина и знаеше, че от нея трябва да се очакват най-невероятните скривалища. Затова се покатери по стълбата, която беше опряна до улука на пералнята.

Горе, в улука, на слънчевата светлина наистина искреше нещо синьо, червено и жълто. Беше гнездо с шоколадови яйца, обвити в станиол.

Останалите скривалища не бяха по-лесни. Господин Шулце–Нойберг каза, че това било най-трудното търсене на великденски яйца през живота му.

Шоколадово великденско зайче беше пъхнато една къртичина, увито в пергаментова хартия, така че навън стърчеше само върха на лявото му ухо; едно лилаво яйце бе скрито сред малка китка лилави минзухари, така че човек трябваше да се взира, за да го открие, а пълно с бонбони картонено яйце, превързано с панделка, се намираше в пощенската кутия на градинската врата.

Но най-накрая с деликатната помощ на Флорентина всички скривалища бяха открити и натоварено, семейство Шулце–Нойберг се отправи с лакомствата обратно към малката си вила. А Флорентина, както беше развълнувана този ден, съчини една чудата азбука, за която на амбалажната хартия е отбелязано: „Написано в кухнята на Роза Райбисл в неделя, на Великден“.

За да покажем лудешкото настроение на Флорентина, ще вмъкнем стихотворението тук:

Азбука за редки думи

Редки думи има сума,

редки думи все сме чели.

Който каже рядка дума,

но най-рядка, той печели.

— Хайде, почваме, ей-руп,

Казвам: авто-мотоклуб:

 

— Хич не е то нещо рядко:

всеки ще ти отговори,

че там мама или татко

карат курса за шофьори.

 

— Е, добре, но Архимед?

Мислиш, че е делва с мед?

— Вече прекаляваш доста:

Архимед е оня с лоста.

 

— С „Б“ ли? Тук те пипнах: бройлер!

Да не мислиш, че е бойлер?

— Мия се с вода от бойлер:

ще обядвам печен бройлер!

— С „Г“ например? Гутаперча!

— Не че искам да се перча,

но не е то рядка дума,

а суровина за гума!

 

— Какаду? — Това е вид

папагал най-гласовит.

Често бива по-писклив

даже от локомотив.

 

— „У“ ли? С „У“ ги има сума.

— Да, обаче рядка дума!

— Ум, например. Туй не е ли

рядко нещо?

Е, спечели…

Нека сега след чудатата азбука на Флорентина да се върнем отново в малката вила на семейство Шулце–Нойберг.

Там стълбата отдавна вече беше закачена отново, картината на слончето сияеше в разкошни нови багри без нито едно загрозяващо петънце, а плакатът с жълти картофени кнедли на син фон, беше опакован в картонено руло с надпис: Рекламен отдел на фирмата „Кнедли Майер“, Мьонхаузен, Лебергасе 13.

По време на обеда семейството разговаряше за Флорентина, тъй като предния ден се бяха получили писмо и колет от майка й от езерото Гарда.

Майката пишеше: „Радвам се, че дъщеря ми е в толкова спокоен селски край! Сигурно и тя самата ще стане там по-спокойна.“

— По-спокойна ли! — изпъшка господин Шулце–Нойберг. И подобно на селяните от Тафернвиз добави: — Ами, ще има да почакаш!

— Е, не я изкарвай по-лоша, отколкото е — каза жена му. — Със зла умисъл никога досега не е направила нещо, това трябва да признаеш, Ханс.

— Разбира се, разбира се! Признавам. Всъщност тя дори е изключително незлобиво дете. Има ангелско сърце, но за съжаление… Той отново изпъшка — за съжаление, дяволски темперамент!

— Училищният лекар казва, че имала кипяща кръв — намеси се Боби.

— Ето, виждаш ли — извика баща и, — значи е вярно. На толкова бесни лудории с течение на времето не може да издържи дори и най-силният вол. Някой ден и тя ще се умири!

Той не можеше да подозира, колко бързо щеше да се сбъдне предсказанието му.