Джеймс Крюс
Флорентина (2) (Разказ за момичета, момченца, родители, градски съветници и бакали)

Втора глава

В която Флорентина съставя план и в която се разправя как се правят филми, как е най-приятно да се храниш и как се пишат домашни упражнения

Сега вече знаете доста много за Флорентина и малко за баба й. Ала нищо не знаете за родителите на Флорентина. Но какво да се прави: родителите на Флорентина се мяркат толкова рядко. Обикновено само единият от тях е в къщи и то винаги за кратко време. Защото родителите на Флорентина работят във филмово ателие.

Майката рисува надписите. Буквите на заглавието и имената на артистите. Понякога и нейните надписи играят малка роля във филма. Виждате например на екрана житна нива и изведнъж над житата се появява надпис със светещи букви, който гласи: лято 1860. В този момент разбирате, че изживявате лятото на 1860 година — лято, през което е узрявало житото преди сто години. А е важно да го знаете и майката на Флорентина го е написала за вас.

Стария (имам предвид бащата на Флорентина) е човекът, който е снимал житната шир с камерата за вас, застанал гърбом към слънцето и с няколко прожектора отляво и отдясно. За филма работата с камерата е още по-важна от писането на надписи. Затова Флорентина вижда баща си още по-рядко, отколкото майка си.

Но дали някой филм е толкова важен, че заради него да се оставя винаги само едно малко момиче, това е друг въпрос, на който може би са в състояние да отговорят само седем много известни професори с общо поне 49 ордена.

Тъкмо във връзка с този въпрос се разказва приключението с гълъбите, което сега ви предавам:

Градът, в който живее Флорентина има много стари църкви с високи кули и многобройни големи площади с фонтани и паметници.

И тъй като кулите имат капандури, ниши и отвори, тъй като фонтаните и паметниците имат первази, ръбове и издатини и тъй като старите хора обичат да ронят хляб на трошици по големите площади, затова в града има много гълъби.

По-рано са били няколко хиляди. Но сега, по времето на Флорентина, навярно имаше половин милион, т.е. петстотин хиляди гълъба! Във всеки случай така твърдят градските съветници, а те би трябвало да знаят.

По-рано, когато гълъбите бяха само няколко хиляди, хората се радваха на птиците. Тогава имаше една стара жена, която всеки ден ходеше да изпросва от хлебарите трохи и остатъци от хляб и хранеше с тях гълъбите. Тази стара жена беше позната под името Майката на гълъбите. Всички хора я знаеха и толкова я обичаха, че много години след смъртта й градските съветници наредиха да й бъде издигнат хубав паметник. И ето я, Майката на гълъбите, стои сред малък водоскок и хвърля храна, три гълъба пърхат около главата й, а от човките на гълъбите в краката й се извиват тънки водни струи и падат в коритото на водоскока.

По същото време, в което бе открит паметника на Майката на гълъбите, същите градски съветници решиха „да анулират проблема с умножаващите се прекомерно гълъби чрез хуманна децимация на същите“. Знаете ли какво означава това?

Да бъдат заловени и изклани толкова гълъби, че от половината милион да останат само няколко хиляди.

Градските съветници имаха основателни причини, защото когато човек поиска, може за всичко да намери причина. Техните причини бяха:

1. Гълъбите затрудняват движението.

2. Гълъбите биха могли да разпространят опасни болести.

3. С нечистотиите си гълъбите разрушават стените и покривите на стари църкви и други постройки, а възстановяването им струва много пари.

4. Изхранването на 500 000 гълъба струва на града също много пари.

5. И изобщо има прекалено много гълъби.

След като градските съветници обсъдиха подробно тези причини и решиха, че са основателни, назначиха дванадесет правоспособни ловци на гълъби и ги снабдиха с прътове, мрежи и разрешителни. Така започна големият лов на гълъби.

Започна тъкмо този следобед, когато бабата на Флорентина беше заминала при някаква приятелка, а родителите й бяха на работа.

След училище момичето си подгря тенджерата с грахова супа и излапа за десерт двете пасти с ягоди, които намери в хладилника. После седна да пише домашните си работи, като едновременно трошеше орехи, гледаше през прозореца и гъделичкаше с крак котката Мауми.

Че домашните упражнения бяха написани надве-натри, може да си представи всеки. Също така може да си представи, че начинът по който се храни Флорентина, не е най-здравословният.

Изглежда Флорентина сама знае това. В събраните й съчинения, написани върху амбалажна хартия има стихотворение, което тя сигурно е преписала отнякъде. За съжаление много неясно е надраскала името на поета отдолу. Би могъл да се казва Бал, Бул, Бьол или пък Бол. Стихотворението обаче е четливо.

Трапезна песен

Добре че сте оставили бележка

с какво и как да се наям.

И не че е задача тежка,

зер и без вашата бележка

хладилникът къде е, знам.

Добре е туй, че върху нея,

върху бележката ви де,

аз пиша песничка и в нея

на вас, родителите, пея

какво е сам да се яде.

 

Човек самин да дъвче мръвка,

дори и мръвка от фазан,

е все едно да дъвче дъвка

и то във нейната калъфка

от найлон или целофан.

Засяда пустият му залък,

не го прокарва и боза.

За да накваси тоя залък,

човек, особено по-малък,

отронва някоя сълза.

 

А друго е, когато тракат

лъжиците в семеен кръг,

на тенджерата похлупакът,

и се облизва котаракът,

а мама му се кара: „Млък!“

И къщата от смях се къса,

зер таткото е духовит.

Тюх, има още, но се скъса

бележката ви, че е къса.

Е, край. Приятен апетит…

Стихотворението показва, че Флорентина прекрасно знае как трябва да се храни. Всъщност жалко, че не го е показала на родителите си; може би тогава някои неща щяха да се променят.

Всеки случай този ден, за който говорим, Флорентина не се хранеше както трябва, а гълташе. Докато се обърнеш, привърши и с яденето, и с домашните упражнения. След това заключи вратата на жилището, наигра се сама на стълбището до насита и после извика приятелката си Боби.

Но Боби беше заета да украсява с рисунки една кутия за игли и конци, подарък за рождения ден на баба й. И така малката Флорентина тръгна сама да се скита безцелно из улиците на големия град. В една пресечка видя покрития с прах прозорец на мазе, на който нарисува с пръст две прасенца, после видя как една кола и един мотоциклет се сблъскаха и ужасно се изплаши, защото мотоциклетистът лежеше с тебеширенобяло лице на улицата и стенеше. Дълго не можа да се успокои от тази гледка. Просто избяга оттам, малкото й сърце развълнувано се разтуптя и тя реши в бъдеще да пресича улицата само на зелена светлина.

След това Флорентина видя за първи път паметника „Майката на гълъбите“ и в миг образът на мотоциклетиста се заличи от паметта й.

Паметникът се намираше в малък тих пасаж между големи витрини и въпреки че отляво и отдясно бучеше движението, тук беше толкова спокойно, че мекият плисък на водните струи заглушаваше всеки друг шум.

Флорентина три пъти обиколи бавно паметника, прочете три пъти надписа „Майка на гълъбите“ и за трети път разгледа съвсем внимателно приветливото лице на старата жена със старомодна прическа.

После приседна на ръба на водоскока и си помисли: „Толкова обикалям из града и толкова много гълъби съм гонила, но никога досега не съм ги хранила. А тук сигурно има над хиляда гълъба. Дали сега има друга майка на гълъбите? Сигурно няма! Възрастните са винаги толкова заети! А аз нямам никаква работа.“

Флорентина пъхна палец в устата си, защото тогава можеше по-добре да мисли и го завъртя три пъти насам-натам. И ето, че й хрумна нещо: тя щеше да се грижи за гълъбите! „Може би, мислеше си тя, хората ще ме нарекат Гълъбовата Флорентина и след като умра, ще ми издигнат паметник с много гълъби около мен.“

В този момент Флорентина се почувствува много важна личност. Затича веднага обратно към тяхната улица и за съжаление трябва да кажем, че пак пресече на червена светлина. На тяхната улица госпожа Витстум имаше хлебарница и Флорентина се носеше като вятър натам.

Тя каза:

— Добър ден, госпожо Витстум, имате ли излишни остатъци от хляб? Или трохи от сладкиши? Но не за мен. Искам да храня гълъбите! Горките гълъби си нямат никого, който да се грижи за тях. Нали някой трябва да ги храни. Инак ще умрат от глад! Ако имате крайчета от кифли, сама ще ги изям, но всичко друго ще дам на гълъбите, честна дума, госпожо Витстум!

Дебелата продавачка познаваше вече хилядите планове на Флорентина: днес момичето се запалва, а на другия ден вече е забравило за какво. Въпреки това тя й даде голям плик с трохи от бял хляб и един сладък геврек за собствения й стомах и каза:

— Хубаво е, че мислиш за гълъбите, Флорентина!

Но когато момичето излетя като вихрушка от магазина, госпожа Витстум въздъхна и каза на госпожа Шулце–Нойберг:

— По-добре щеше да бъде някой да се грижи за Флорентина, вместо Флорентина да се грижи за гълъбите!

— Да — потвърди госпожа Шулце–Нойберг, — понеже получава толкова малко ласки от собствената си майка, Флорентина сега сама играе на майка! Майка на гълъби!

После плати осемте кифли и си тръгна замислено към къщи.

Госпожа Шулце–Нойберг беше художничка и понякога също пишеше надписи като майката на Флорентина. Но тя работеше в къщи, защото имаше две дъщери. Едната се казваше Боби и беше приятелка на Флорентина.

Но за тях можем да говорим по-нататък. Сега трябва отново да се озърнем да видим какво прави Флорентина.