Фред Саберхаген
Костите на Мерлин (9)

IX

Този път не се колебах, а направо влязох вътре, като веднага забелязах колко гладка е пътеката, която водеше нататък — самата скала се бе разпаднала и се бе пригладила в плитка канавка под многото минали оттук крака. Вивиан, която все още се бавеше на входа, отбеляза, че сигурно хората са слизали по тази пътека надолу към пещерата още от много, много отдавна.

— От повече от десет години ли? — попитах аз.

Тя примига насреща ми.

— О, много, много повече. Я погледни как са се изтъркали камъните!

— Ами тогава според мен това не е оракулът на Мерлин. — Вивиан се намръщи и аз настоях. — Всички разправят, че е умрял само преди десетина години, Вив. — Всички истории, които бях чувал, макар и много да се различаваха по някои неща, поне това твърдяха единодушно.

— Амби, още веднъж ще те питам и искам да ми кажеш истината — защо, когато Бран те погледна, там, горе на стената, изведнъж спомена името на Мерлин?

— И преди ти го казах, Вив. Дамата с накитите го спомена и после то просто ми щукна в ума.

Този път Вивиан май ми повярва и седна на скалата, за да обмисли това сериозно.

— Е, той МОЖЕ и да е погребан тук, само толкова знаем. Онова, което може да е станало после, е, че СЕГА това е неговото място, неговият оракул — и тук неговият дух отговаря на въпроси. Но преди петдесет или сто години сигурно го е владеела някаква друга сила и е пророкувала тя. А може би е имало и друга, хиляда години по-рано.

Известно време Вивиан мълча, после ме попита:

— Къде точно щяха да са костите на Мерлин, ако бяха тук?

Веднага след като ми постави този въпрос, ми се стори, че имам отговор. Но засега не казах нищо.

 

 

След няколко мига и тя влезе вътре в пещерата. Стояхме там, ръка за ръка, със затворени очи. Чувството бе необичайно. И двамата ставахме все по-силни и все по-силно чувствахме нечие злокобно и поразително присъствие, нейде надолу, навътре в пръстта.

 

 

Най-накрая слязохме ръка за ръка надолу в пещерата. Според легендите, на Артур жестоко му е липсвал неговият екзотичен, могъщ съветник. И ако съдехме по изтъркания вид на камъните край входа на пещерата и каменните седалки на амфитеатъра, това място бе виждало цели тълпи, маршируващо гъмжило от хора, още много, много отдавна, съществувало бе като оракул много преди смъртта на Мерлин. Сигурно тук са се произнасяли пророчества още през годините, когато по тези земи са били римляните, а без съмнение и други пророчества са се произнасяли още много преди те да пристигнат начело със самия велик Цезар. Дългата епоха на друидите бе предшествала Рим и тя се простираше назад във вековете. И още преди да се появят друидите в онези далечни времена тези същите скали са били тук и са слушали предсказания на други езици.

Десет години, макар за мен това да бе целият ми живот, не бяха нищо. Ослушвайки се, още в началото на дългото ни слизане ми се стори, че чувам древен шепот и смях.

При последното ни отбиване до къщата Вивиан бе взела факла — свали я от един стенен свещник в голямата зала, но щом влязохме в пещерата, много скоро разбрахме, че можем да минем и без нея. Когато закрихме колкото можахме светлината, идваща иззад нас, забелязахме, че отдолу извира друга светлина, зеленикава, водна, непряка и достатъчна, за да виждаме изгладената пътека добре. Пещерата сигурно имаше някакъв отвор и отдолу, на нивото на морето. Лъхна ни лек, свеж бриз.

Докато докосвах изтърканите скали, гледах ги и ги миришех — разбирате, че не искам да кажа, че съм ги душил като хрътка, долавях духовната им същност — получих вътрешно потвърждение, че са използвали амфитеатъра за тази цел от много, много отдавна.

— Амби? — гласът на Вивиан прозвуча заинтригувано. Стоях със затворени очи и душех. В БЕЗОПАСНОСТ зад клепачите си почти виждах и чувах жреците и жриците тук — виждах ги почти толкова ясно, че да мога да ги опиша. Вивиан бе права — дълъг, дълъг низ от тях се простираше назад във вековете. От време на време нанизът се прекъсваше, но след всяко прекъсване започваше отново, понякога в служба на съвсем различен бог.

 

 

Но тук, в точката, която както по-късно успях да определя, се намираше горе-долу по средата на пещерата, имаше нещо много по-различно от всичко останало. Зад входа на един много тесен страничен коридор се намираше онова, което бях усетил още на повърхността, която сега ми се струваше така далече над мен. Бяхме стигнали в самото сърце на магическия шок. Това бе врязано сред баналното време и пространство чуждо тяло, обкръжено от реалността, все едно оса или паяче в парче кехлибар. Тук търсачът бе обземан от сияен, неспокоен плен и се издигаше над низите-фантоми на сравнително подредените исторически жреци, жрици и гадатели.

Не можех да възразя, че не съм бил предупреден. Застанал пред горния вход на пещерата вече знаех, че долу има нещо, далеч надхвърлящо рамките на обичайното. Това затворено пространство бе някак си обособено сред останалото духовно пространство. То отбелязваше входа към страничен коридор, водещ към самото онова място… към самата онази скала…

— АМБИ?

Не зная дали отговорих на Вивиан или не. След дълъг миг припаднах и се наложи да седна. Но не можех да си позволя този лукс — безсъзнанието, и скоро вече бях на крак. Това място притежаваше някакво излъчване — все едно си захапал нещо с болен зъб. ТРЯБВАШЕ да вляза в страничния коридор, сам да намеря опипом пътя си.

— Амби, какво става? Върни се! Ще се изгубиш!

Усетих ръката й върху моята, но се изтръгнах.

— Няма! — креснах в отговор.

Внезапният импулс, който ме бе обзел, ме накара да напусна пътеката, да изляза от слабата светлина, идваща от горния вход, и воднистата зелена светлина, още по-слаба, която бликаше отдолу. На входа на отклонението, от двете му страни, имаше два изправени скални къса с формата на (или пък формата им бе само илюзия?) миниатюрни дракони или грифони-пазители и разбрах, че пътят, който трябва да следвам, се простира в тъмната и тясна цепнатина между тях.

Тук нямаше никакъв знак от древни лъкатушещи процесии, скалата не бе излъскана от постоянно преминаващи по нея стъпки, нито отдолу, нито отстрани. Тук не бяха влизали мнозина, ако изобщо бе влизал някой — между почти докосващите се стени на криволичещия коридор беше тясно дори за моето дребно телце. Твърде, твърде тясно, помислих си, би било за напълно порасъл човек да мине оттук.

И все пак знаех, усещах, че ТОЙ е точно тук, кой знае как е точно тук заедно с мен, моят старец от огледалото, старецът, с когото — сега започвах да го осъзнавам с убеждение, по-дълбоко от всякаква логика — съдбата ми бе неразривно свързана. В тъмата нямаше никакъв начин да разбера накъде отивам, но напредвах съвсем уверено.

Ни най-малко не ме беше страх. Някъде тук, вътре в скалите, щях да го намеря. И макар и да не знаех защо, сега това изведнъж надвисна над мен като най-важното нещо, което някога щях да направя през целия си живот.

Минута след като бях оставил Вивиан, вече бях навлязъл в едно отклонение във вътрешната пещера, чийто единствен изход бе почти глухо преграден от огромни тежки камъни, струпани един върху друг. И все пак отново отнякъде се появи светлина — поне аз я виждах. Виждах, че тези камъни, по-плътни и по-корави, никак не подхождат на околните скали. Но, от друга страна, на пръв поглед изглеждаше невъзможно те да са докарани тук от света навън.

Гласът на Вивиан сегиз-тогиз се обаждаше нейде отдалеч, повтаряйки името ми. Всеки път, когато я чуех, виках и аз, разсеяно — казвах й, че съм добре и че след малко ще се върна при нея. Отначало, сякаш си мислеше, че това ме обезкуражава, тя повтаряше, че отказва да ме последва в коридора. После бих могъл да ви кажа, че все пак се опита да влезе, но откри само, че е малко едричка, за да може да се вмъкне вътре. Веднага направи опит да ме накара да се върна. Но аз настоях да продължа, а тя със своя дълбок интерес към магията се зарадва, че настоях да продължа.

Бяхме захвърлили факлата, но сега ми се щеше да е с мен.

В средата бе изсечен кръг — или по-скоро бе ИЗДУХАН, както правят занаятчиите с разтопеното стъкло — дълбоко в скалата, около сърцевината на тайната. Сякаш скалата някога не е била нищо повече от морска пяна, завихрена и довяна дотук, която се бе втвърдила отново в нещо като тъмен гранит. По стените имаше някакви образи, които не изглеждаха изсечени, а по-скоро изваяни или отлети в разтопената скала като че ли във великанска леярна. Но това не бяха образи на хора, а не приличаха и на животните, които бях виждал досега.

Продължавах да се въртя в този кръг — тунел дълбоко навътре в скалите — и упорствах в търсенето си. Стори ми се, че мина много време, докато най-накрая разпознах, видях и докоснах точно онези скали, където сега се намираха оскъдните останки от тялото на стареца.

И точно когато докоснах с ръце повърхността над тях като че ли скалата потрепери зловещо. И Вивиан трябва да го бе усетила, защото отново ме извика.

Чух и други гласове — отдавна загубени, погребани в скалата. Нечовешки гласове, просмукали се във всички камъни около мен, безшумни ревове, мънкане, смях, вой…

Никога не бях виждал, дори не си бях и представял подобно място. Как попаднах тук? Как щях да изляза? Тук сякаш някакъв вихър бе подел реалността. Не че ми се виеше свят, но виждах и усещах явно, че светът се върти. И очите ми, и ръцете ми в един глас ми казваха, че самото вещество на тези камъни е изгубило здравината си под бремето на онова, което те се опитваха да скрият.

И сега вече нямах никакви съмнения, че ТОЙ е тук, окован вътре в самия камък. Отново отпуснах клепачи и не ми бе никак трудно да си го представя — много приличаше на образа от огледалото. Моят старец безмълвно крещеше от болка и от отчаяние в своя затвор…

— Ти ли си Мерлин? — прошепнах припряно, опирайки чело о скалата.

— Да, аз съм, казах ти вече кой съм. — Когато най-после тези думи, способни да разбудят света, стигнаха до мен, в тях не се долавяше нито обидата, нито отчаянието, с които бе изпълнен гласът му в съня ми — по-скоро бяха изпълнени с търпение и нежност. Почувствах думите, разбрах ги ясно, но те не стигнаха до мен през ушите ми.

— Да… знаех го, но исках да съм абсолютно сигурен. — Чудех се дали да не се опитам да разкажа на Мерлин за Дамата с накитите и нейните въпроси; може би по-късно, реших най-накрая. После си спомних легендите за Мерлин, онези, които всеки знаеше.

— Искаш да се измъкнеш оттук…

— ДА! — Последва миг на слабост, на объркване, промяна на намерение, и това ме изненада. — НЕ. ЗА МЕН Е НЕВЪЗМОЖНО ДА СЕ ИЗМЪКНА ОТТУК.

Като се стараех да задържа в съзнанието си образа на стареца, такъв, какъвто го бях видял в огледалото, прогоних оттам ужасния образ на потрошен, смазан скелет. За него бе виновно само въображението ми. Исках да го питам жив ли е, мъртъв ли е, но това изглеждаше някак неучтиво. Вместо това попитах:

— Мога ли да те видя?

— Не можеш.

За миг се почувствах объркан. Какво изобщо дирех тук? С чувство на отчаяно объркване продължих:

— А мога ли да направя нещо за тебе?

Смазаният скелет (образът, създаден от моя страх, упорито не искаше да се махне) проговори:

— Можеш да направиш много неща за мен, моето момче. Всъщност налага се да ги направиш.

— Какво?!

— С твоята помощ и с помощта на останалите аз ще построя отново Камелот, ще видя как коронясват нов крал на трона на Артур. Но не трябва да разкриваш нищо за това пред никого. Все още не е времето.

— Искам да те видя! — настоях аз най-накрая.

— Имаш ли огледало? Използвай огледало — тогава ще можеш да ме видиш. Но трябва да те предупредя — онова, което ще видиш, може и да не ти хареса.

— Няма нищо — след като бях изживял с дарбата си почти целия си съзнателен живот, онова, което видях, не ме накара да затреперя.

— Тук може и да стане опасно. Ако враговете ми открият къде се намирам, може да се случи и най-лошото.

Това ме подсети:

— Имаше една дама… В едно видение ми се яви една дама, която гледаше в един кристал, и ме попита къде си.

— Но ти не можеше да й кажеш.

— Точно така, не можех.

И изведнъж ме обзе страх. Започнах да се отдръпвам.

Безплътният глас на магьосника продължи да ме преследва с викове, но дочуех ли нещо, което ме разстройваше, си запушвах ушите, защото не исках да слушам… и продължих да се промъквам през тесния проход.

 

 

След безкрайна борба с полумрака стигнах отново при Вивиан. Тя се намръщи и ми каза, че съм бил пребледнял; после ме попита какво е станало.

— Нищо. — „Нищо“ означаваше, че тогава не можех да разговарям с нея за това. Страхът ми беше минал. В момента бях решен на всяка цена да пазя в тайна присъствието на Мерлин сред скалите. Може би исках да предпазя Вивиан от незабавната уплаха, от която със сигурност аз нямах нужда.

Не бих казал, че остана доволна.

— Искаш ли да се връщаме горе, Амби?

Извърнах глава насам-натам и вдъхнах шумно хладния въздух, издигащ се от почти непрогледния мрак.

— Не. Трябва да слезем надолу.

— Защо? — тя погледна тревожно нататък.

— Там, долу, няма нищо, от което да се боим — поне не мисля, че има. Искам да кажа, всичката… всичката истинска магия е тук, на това равнище.

— Какво искаш да кажеш с това „истинска магия“? Каква магия точно?

— Не знам… Онзи… онзи оракул в скалата. Ако ние не го безпокоим, и той няма да ни безпокои.

Моята спътница ми зададе още няколко въпроса, но аз така и нищо не й казах за това какво съм видял и правил сред скалите, нито пък че не съм бил сам там. Вивиан бе разтревожена, но все пак очарована, и скоро осъзна, че трябва да продължим надолу.

Попитах я дали не й се намира огледалце.

— За какво ти е?

— Няма значение. По-късно ще ти кажа.

По-голямата част от спускането ни надолу се оказа доста безинтересна — слязохме може би цели шейсет метра под горния вход, чак на дъното на пещерата — то беше на морското равнище. Главната пътека бе добре изгладена и се виждаше ясно през цялото време, макар че на няколко места от нея се отклоняваха странични канали и коридори, и никой от тях не си личеше да е използван.

Когато най-накрая слязохме чак на дъното, двамата с Вивиан открихме, че най-долната част на пода на пещерата представлява тераса, издигаща се над прилива, само половин метър над морското равнище. Един тъничък ръкав на океана, широк около десет метра и дълъг два пъти колкото същото разстояние, влизаше вътре. Хладната му зелена повърхност леко се вълнуваше, също като вода в корито, в унисон с лекото вълнение навън.

Наведох се и топнах ръка в студената вода, сияеща от идващата отвън светлина. Сега долната част на пещерата бе изцяло наводнена, но там имаше — или щеше да има, когато се оттеглеха вълните на прилива — отверстие, достатъчно през него да мине доста голяма лодка, потегляща от това сигурно малко пристанище към открито море или връщаща се обратно.

Някой някога през вековете бе построил — частично построил, а частично изрязал в самата скала — истински кей тук. Все още се виждаха следи от стари греди — чворести и подгизнали, макар и повечето да бяха изгнили, и на тези, които последни бяха използвали пристана, се бе наложило да се примирят само с каменната скала.

Три лодки, окъпани в трепкащата, водниста светлина, бяха вързани на кея. Едната беше доста голяма — по-голяма от другите две, взети заедно. Такава дълга, тясна лодка без палуба виждах за пръв път, макар и да бях чувал толкова истории за тях, че веднага познах какво е това. Всъщност това беше дълга лодка от онези, които използваха викингите, повече от дванайсет метра на дължина, с процепи за двайсет гребла — преброих по десет от всяка страна. Отначало изобщо не осъзнавах какво би могло да означава присъствието й тук, но си отбелязах, че лодката е сериозно повредена като че ли от тежък удар с голяма скала, а дългите тесни стрингери се бяха вкопали под единия планшир.

Чух как зад мен Вивиан вдъхна рязко, щом се обърна. Видението не бе ме предупредило, ала от болезнен опит знаех, че макар и да притежавах особени сили, те можеха да бъдат безполезни срещу най-баналните заплахи.

На не повече от пет метра от нас един мъж, облечен в бойна ризница на викинг и обут в тесен клин, какъвто навремето носеше и Ивалд, загърнат с наметало от овча кожа, се бе изправил на каменната скала, с нашарен кожен щит и насочено към нас копие в ръце. Гледаше ни. Бе излязъл напълно безшумно нейде из мрака сред скалите отзад и сега препречваше пътя ни към изхода.