Включено в книгата
Оригинално заглавие
Merlin’s Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Редакция
khorin68 (maskara)

Издание:

Фред Саберхаген. Костите на Мерлин

Редактор: Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

ИК „Дамян Яков“, София, 1996

ISBN: 954–527–055–1


II

Интерлюдия

Дъждът преваляваше и удряше почти хоризонтално по забързаното предно стъкло, а мокрите чистачки караха греещите зелени символи върху щита на сателитния навигатор, така удобно отразяващи се в стъклото, да трептят. Единственият човек в старата кола ги гледаше с напрегнат интерес, без дори за миг да откъсва очите си от пътя. Бързо сменящите се цифри на таблото информираха шофьора за точното местоположение на колата във всеки миг, с точност на географската ширина и дължина до по-малко от секунда.

Лицето на шофьора, едва различимо в сиянието на приборите и от време на време остро осветявано от фаровете на преминаващите коли, притежаваше донякъде изпит, аскетичен вид. На моменти той изглеждаше трийсетгодишен, а по време на други, по-дълги интервали личеше, че е минал четирийсет. Бе облечен в тъмен делови костюм, защитен от прозрачен дъждобран, а на предната дясна седалка до него лежеше тъмна шапка.

Бе стигнал края на дългото пътуване, започнато припряно и набързо. Не бе очаквал да види много услужливи пътни знаци по този криволичещ път с две платна и предположението му се оказа вярно. Фондацията „Антробус“ не насърчаваше случайните посетители — разбираемо отношение, помисли си шофьорът. Сигурно непрекъснато ги обсаждаха разни откачалки.

Още преди да започне дългото си пътуване през тази глуха провинция, самотният пътешественик бе убеден, че ще стигне по тъмно. И все пак не пристигна толкова късно, колкото се страхуваше — жаравата на ранния декемврийски залез, тъй зрелищен едва преди няколко минути, вече бързо догаряше под дъжда, но не бе съвсем угаснала.

Потънал в размисли за живота и за смъртта, човекът в колата бързаше, за да се срещне с една жена, която никога не беше виждал и с която никога не беше разговарял, и която със сигурност щеше да го помисли за луд, щом й разкриеше истинската цел на посещението си. Освен, разбира се, ако досега не се беше сблъсквала и друг път с неща, които без никакво съмнение доказваха, че светът е много по-сложен, отколкото тя си мисли.

Тази вечер бе много вероятно тъкмо той да й го докаже.

Тясното бетонно шосе, пропукано на много места, блестящо и хлъзгаво под дъжда, явно не бе ремонтирано още от 1990-те. Според предпазните системи на автомобила, отчитащи съвсем точно състоянието на платното, шофьорът поддържаше твърде голяма скорост и те от време на време го смъмряха с електронно бибипкане.

Под натиска на чувството за спешност шофьорът се опита — за трети път, докато изминаваше последните десет километра — да телефонира на жената, с която нямаше търпение да се срещне. Трябваше да поговори с доктор Илейн Брусън, макар и да не можеше да й каже истината, или поне нещо, доближаващо се до истината, още в самото начало. Но беше нужно да започне отнякъде — и колкото по-скоро, толкова по-добре, за да я подготви за разкритията, които със сигурност щяха да й предстоят.

И двете ръце на шофьора стискаха здраво волана, докато се вслушваше в далечния, повтарящ се звън. На четвъртия път най-после жив човек (най-после!) бе вдигнал телефона. Далечното звънтене рязко прекъсна и непознат женски глас — нямаше начин да бъде сигурен, че е доктор Брусън — изпълни кабината на препускащата кола.

— Ало? — гласът внушаваше впечатление за личност, поначало приятна, ала точно в този миг обзета едновременно и от изненада, и от раздразнение.

— Ало, доктор Брусън?

— Да, кой се обажда? Много съм заета в момента!

— Благодаря ви за вниманието, госпожо. Казвам се Фишър[1] и от няколко часа се опитвам да се свържа с вас по един много важен въпрос. Още тази вечер се налага да поговорим по някои специални проблеми, които вероятно са силно свързани с вашата работа.

— Съжалявам, но в момента не разполагам с време. — Последва озадачена пауза. — Какво знаете вие за моите проблеми?

— Знам това-онова за причините им.

Нова, по-дълга пауза, изпълнена с непреклонното бръмчене на забързаните гуми. Озадачението на дамата бързо премина в подозрение.

— Откъде имате този номер?

— Разбирам, че това е личният ви номер във вашата лаборатория, доктор Брусън. Всъщност вашите охранителни системи — електронни и други, са едно от нещата, за които имам най-голяма нужда да поговорим. Наистина се налага да ви видя лично. Сега съм на път към вас и ще паркирам пред лабораторията ви след десетина минути — докато говореше, Фишър ловко въртеше волана по хлъзгавите завои. Продължаваше да следи отраженията на сменящите се цифри в стъклото, а стойностите им все повече намаляваха.

— Невъзможно! Не можете да влезете тук. Как казахте, че ви е името?

— Казвам се Фишър — повтори търпеливо мъжът. Изреди буквите на точен, безцветен английски. — Знам, че името ми още нищо не ви говори. Обещавам ви да ви обясня всичко подробно, когато се срещнем.

Той млъкна и се вслуша в бръмчащата тишина. Поне още не му беше затворила телефона. Преди да успее да го направи, той възобнови натиска:

— Между другото, ако имате някакви неприятности — ако възникне някоя нова трудност, особено ако виждате някаква заплаха за себе си — обадете ми се веднага на следния номер. Предполагам, че телефонът ви разполага с необходимото устройство и в момента го виждате?

Тя въздъхна раздразнено.

— Казвам ви, че не мога да се занимавам с всичко това! Лека нощ.

Връзката прекъсна.

Тишина — чуваше се единствено лекото свистене на гумите по разкъртения паваж. Автомобилът, както и толкова други, произведени след първото десетилетие на двайсет и първия век, издаваше съвсем тих шум, почти като шепот — не използваха изкопаеми горива, а моторът и гумите му бяха от нови, наскоро разработени материали.

Фишър никак не се изненада, че го отрязаха по телефона. Горката Илейн! Чувстваше, че познава тази жена достатъчно, че да й говори на малко име. Налагаше се постоянно да си припомня, че за него тя всъщност беше почти непозната — а той, разбира се, й беше абсолютно непознат. Но дори и изобщо да не я познаваше, щеше да му е жал за нея.

Сигурно вече се бе почувствала в трудно положение, след като неочаквано се е оказала напълно изолирана от останалия свят, съвсем сама в цялата сграда, а уредите й бяха започнали да капризничат от време на време. Естествено, подобни трудности биха били достатъчни да я разстроят, тъй като все още нямаше и понятие за истинските проблеми, които щяха да й се струпат на главата през следващите няколко часа.

Най-накрая фаровете му осветиха един неотбелязан с никакъв знак страничен път отдясно и Фишър прецени, че сигурно е онзи, който му трябва. Сателитният навигатор беше предвидил момента на появата му почти до секунда.

След няколко метра имаше табела:

ФОНДАЦИЯ „АНТРОБУС“
20 КМ/Ч.
Посетителите са длъжни да спрат на портала

А по-нататък се издигаше лабораторията.

Фишър отдавна не бе идвал в тази сграда, отдавна не бе идвал и в тази част на света. И все пак формата на масивното каменно здание с няколко осветени прозорци, едва различимо в светлината на фаровете от паркинга в двора, събуди стари спомени. Беше му толкова позната, че трябваше да се бронира срещу внезапната болка от обзелото го размекващо, неуместно чувство. Докато продължаваше напред по криволичещия път, той прехвърли набързо в паметта си различните средства, които можеше да приложи, за да стигне до целта на посещението си.

Шейсет-седемдесет метра по-надолу, по средата между главното шосе и мержелеещата се сграда, пред него изникна триметрова желязна ограда. Пътят се раздели, за да заобиколи от двете страни малкия централен портал. Вратата беше вдигната, а в малката постройка на входа лампите светеха. Ярки външни светлини грееха над знака „стоп“, пред който се предполагаше, че посетителят трябва да спре. Фишър забави ход почти до спиране и надникна в силно осветеното помещение. Очевидно на този пост би трябвало да има пазач. Отсъствието му пък с голяма вероятност предполагаше, че нещата бяха продължили да се развиват не така, както посетителят бе очаквал.

Фишър бавно премина през изоставения портал и вдигна поглед към разпръснатите върху предната стена на зданието осветени прозорци, високо горе сред тъмния каменен зид. Тя трябва да е там, зад някой от тях.

Покрай река нашир, надлъж

простират се поля със ръж.

Сред тях под синьото небе

се вие път нататък, де издига кули Камелот[2]

Явно някой така разбира шегата — помисли си кисело Илейн Брусън, докато се взираше в стиха, току-що изскочил на екрана на компютъра. Или някой от програмистите вътре в сградата бе прекалил с чувството си за хумор, или пък някакъв вирус се бе промъкнал и бе преминал през всичките защити. Както повечето компютри в лабораторията, машината пред нея в момента бе свързана с мрежа. Това, разбира се, не означаваше, че трябва да се предоставя възможност на разни шегаджии да си пускат по нея откачените майтапи, когато им скимне, и да се месят в работата.

И все пак думите си бяха там, черни като мастило, върху бледия жълтеникав фон на екрана.

Тази вечер тук, в лабораторията, за Илейн Брусън всичко си вървеше тихо и кротко, макар и не особено успешно. Работата й, която започваше в девет, се бе разтегнала до извънредна нощна смяна, но това беше нещо почти обичайно. Днес и хардуерът, и софтуерът проявяваха странности в поведението си. Никоя от тях не заслужаваше специално внимание, но взети заедно намекваха, че може би става нещо извън рамките на обикновеното.

Това, че частният й телефон звънна — рядко събитие през последните дни, през които умишлено се бе опитала да се изолира — още повече усили усещането й за нещо необикновено. А само минути след като бе затворила на непознатия, представил се като Фишър, се принуди да признае пред себе си, че колкото и странно да изглежда, бе съвсем възможно да е останала съвсем сама в цялата сграда през нощта. Хората, които обикновено се навъртаха в склада и в изпитателната лаборатория (може би пък някой там, долу поне можеше да прекъсне този абсурден поетичен изблик на остроумие), бяха толкова откриваеми, колкото и онези от „Охрана“ или „Комуникации“. На повикванията по личните им телефони кой знае защо не отговаряше никой.

Можеше и повече да се разтревожи, но работата почти непрекъснато изискваше цялото й внимание. В съседната стая в частната й мрежа от големи паралелни процесори, които съставляваха повечето жизненоважни органи на хипостатора, нещата постепенно и гладко се приближаваха към холостадия. Още едно-две повторения и продуктът щеше да се превърне в нещо повече от просто изображение.

И все пак Илейн не успяваше да се концентрира изцяло върху работата. В отговор на някакъв едва доловим, вероятно въображаем звук отвън, тя долепи лице до стъклото на един от прозорците и огледа портала и почти целия паркинг. Макар че не можеше да надникне докрай в малката барака на входа, остана с впечатлението, че пазачът го няма.

Отдръпна се от прозореца и в ума й започнаха да се тълпят спомени за други странни случки и несъответствия, несвързани едно с друго — всяко само по себе си маловажно — възникнали по различно време през миналата седмица. Вече не можеше да си ги обяснява като чисто съвпадение. Всъщност всичко изглеждаше така сякаш някой нарочно й се меси в работата. Добре де, призна тя пред себе си, това си е чиста параноя. Но фактите си бяха факти.

 

 

Погледът на новопристигналия посетител пробяга по сградата и установи, че се е запазила добре. Бе построена някъде по времето, когато деветнайсети век е преминал в двайсети, като частен дом на ексцентричния милионер Джон Антробус. Сградата, превърната в научноизследователски център, бе почти изцяло тъмна. Само тук-там грееха няколко прозорци — косвени признаци на живот.

В онези времена, преди да изчезне завинаги по време на африканска експедиция, тръгнала доста прибързано и необмислено, собственикът бе създал фондацията „Антробус“ и й бе завещал странната сграда. Намеренията му, изброени и уточнени в клаузите на неговото завещание, били основните занимания на фондацията — очевидно той е имал предвид ключовите изследвания да се провеждат именно в нея.

В паркинга имаше места за стотина коли, а по това време на нощта той беше почти празен. Дискретна малка светлинка просветна изведнъж на едно от местата за посетители, автоматично избрано за него от охранителната система на лабораторията. Без съмнение, същата система, ако функционираше нормално, вече бе записала номера на документите на колата му и въпреки многото празни места искаше да упражнява пълен контрол точно върху онова, което щеше да заеме новодошлият.

Е, охранителната система, без съмнение, беше хитроумна, майсторска направа за второто десетилетие на двайсет и първия век. Но тази вечер със сигурност щеше да бъде преборена.

На паркинга вече имаше още две коли. Едната беше малка и нова. Той прецени, че тя трябва да е на Илейн Брусън. Докато спираше, се взря, не особено изненадан, но с определено чувство на обреченост, в другата кола. Това беше голяма линейка, масивен приспособен микробус, миналогодишен или може би тазгодишен модел. Беше паркиран, неподвижен и без светлини на местата, които обикновено се пазеха за инвалиди или за привилегировани клечки. Беше влязъл на заден ход и обърнат срещу изхода. Затворената му задна врата сочеше към сградата като че ли караше или очакваше да качи пациент, а после бързо да потегли.

Фишър едва откъсна очи от линейката, докато паркираше колата си на около шест метра по-нататък, и бавно излезе. Изправи се и се облегна на бастуна си — беше закривен, особено в горния край, но със сигурност не изглеждаше като най-обикновена патерица. Едва ли беше удобен за подпиране на подмишницата. По-скоро приличаше на туристически — солиден, нелакиран дъб.

Изправен в целия си ръст, посетителят на Илейн беше жилав, умерено висок. Имаше енергично излъчване и то го караше да изглежда доста по-млад, отколкото в колата, прегърбен на шофьорската седалка. Черните очи и черната непокорна коса контрастираха на кожата, някога много бяла и мека, ала сега немодно и нездраво обветрена и загрубяла.

Ситният дъжд все още валеше безмилостно, Фишър се забави, докато слагаше тъмната си шапка — достатъчно дълго, за да вдигне поглед към определено място на северозапад в небето, където мъждукаха няколко звезди. Звездите бяха впечатляващи, както винаги, без значение кога и къде някой ги гледа. Щеше му се да види и тазвечерната луна, преди да продължи със задачите си, но облаците не му даваха никаква възможност. Но по лицето му се познаваше — онова, което видя на небето, му вдъхна увереност.

След като разсеяно провери дали е заключил колата, той закуца със стабилна крачка, без нито да бърза, нито да се колебае, право към линейката. При всяка крачка се подпираше на бастуна, чийто вид на моменти внезапно се променяше, щом попаднеше в сянка, извън ослепителната светлина на лампите, осветяващи паркинга. Имаше мигове, когато само на звездната светлина той изглеждаше като строшена тояга или може би дръжка на пречупено копие без острие.

В тази тъмнина и влага прозорците на безмълвната линейка бяха непроницаеми и Фишър не можа веднага да се увери има ли някой вътре. В днешно време не можеше да се долови само с вслушване дали моторът е запален или не. Но в момента това вероятно нямаше особено значение. Без никакво колебание той вдигна закривения край на своя бастун — съмнителен на вид, но му вършеше работа, и рязко почука по предното странично стъкло. То веднага се смъкна надолу колкото да се провре длан, и сред мрака вътре се очерта неясният образ на женска глава, увенчана с тъмна, гладка коса. Нещо проблясваше в тъмночервено, вероятно украшение. Виждаше се и високата яка, обгърнала шията й.

 

 

— Как е той? — попита Фишър на език, много различен от съвременния английски, на който бе разговарял по телефона. Протегна леко врат и присви очи — опитваше се да погледне вътре в колата. В задната част на линейката му се стори, че различава човешко тяло на кушетка, обкръжено от смътни сенки. Стори му се, че разпознава и една-две от тях и кимна в мълчалив поздрав, който остана без отговор.

— Както очаквахме — гласът на жената на шофьорското място беше мек и нисък, макар и невинаги, но в него все пак се долавяше тлеещ гняв и чувство за велика цел.

— Мисля му доброто — рече Фишър.

— Според мен не му мислиш доброто.

— Честна дума, моля се да оздравее.

— Докато с всички сили се стараеш това да не стане. Значи се молиш за чудо!

Пусна това покрай ушите си. С леко движение на главата и очите посочи тъмната стена над тях и греещите по нея прозорци.

— Жената в сградата сама ли е още?

— Ще ми се да остане малко по-дълго сама. Докато съм напълно готова да вляза.

— Аз влизам още сега — заяви той твърдо. — Имам намерение да говоря с нея, по възможност преди теб.

Гласът, който се обади от вътрешността на линейката, беше тънък, мразовит и отдалечен:

— Казах ти какво искам. Предупредиха те.

С упорито усилие Фишър се опита да потисне неволното потреперване и според него успя. Поклати глава.

— Не съм ти враг. Един твой ИСТИНСКИ враг, без съмнение, сега бърза насам, но ти трябва да го знаеш толкова добре, колкото и аз.

Не получи отговор. Започна да се извръща, ала рязко се обърна пак назад.

— Свърза ли се с нея? — той вдигна очи към осветения прозорец.

— Не още.

— Тя знае ли, че тази кола е паркирана тук и изглежда като линейка?

Никакъв отговор.

— Ако наистина знае, че е тук, на паркинга, според тебе какво си мисли тя, че прави тук?

— Ще ти се наложи ти да я питаш — ако смяташ наистина да влезеш.

* * *

Най-накрая накуцващият посетител се обърна и се отдалечи със същата сигурна, неравна крачка, с която беше се приближил, облягайки се на бастуна.

Щом стигна до входа на зданието, вниманието му бе привлечено от нещо невероятно, което съзря с крайчеца на окото си — бързото, пъргаво движение на нещо, голямо колкото човек, движещо се обаче на четири крака.

Фишър бързо се врътна около бастуна си и погледна назад — не натам, накъдето бе изчезнало съществото, а към потъналата в мрак линейка.

Щом се извърна бързо, мярна и друг едър звяр, който скочи между него и дъждовното небе, плъзна се по високата бетонна стена и изчезна зад дебелите стени на огромния контейнер за боклук.

Но раненият, накуцващ Фишър имаше сили да се справи със събития на това ниво на странност. За миг той отново се извърна и тръгна по своята работа.

Стигна главния вход, обкръжен от весели външни лампи — това го порази, изглеждаше му неуместно. Като не обърна внимание на няколко едро напечатани бележки, до една демонстриращи липса на гостоприемство, той натисна едно копче до вратата, молейки да бъде пуснат по най-баналния начин.

Наложи се да натисне звънеца още няколко пъти и почти се бе облегнал на него, когато раздразненият глас на Илейн Брусън най-сетне се обади по интеркома.

— Аз съм Фишър, доктор Брусън. Пак повтарям, трябва да се срещнем.

Гласът й застърга още по-силно през високоговорителя.

— Махайте се! Любезно ви моля да не ме безпокоите повече. Лека нощ.

И отново тишина, Фишър посрещна факта, че ще му се наложи да се позанимава с няколко ключалки и вероятно с повече от една алармена система, за да успее да влезе. За миг се съсредоточи и успя да свърши необходимото с едно-единствено потропване с дъбовия си бастун по желязната врата, придружено със заповед. Ключалката веднага послушно изщрака, а алармите изобщо не се обадиха — всичко това бе постигнато с известна сериозна загуба на психична енергия. Заля го вълна от умора.

Като разтърси глава в напън да я преодолее, посетителят отвори вратата и влезе наперено вътре. Стъпките му отекнаха по тъмните, празни коридори. След като подмина асансьорите, въпреки че ходеше трудно, той закуцука през плътния мрак. Заизкачва се по широкото мраморно стълбище, очевидно останка от онова време, когато сградата е била частен дом и старият Антробус все още е живял в нея. Да, добрият стар Антробус. Ехото и спомените, събудени от къщата, навяваха зловещо чувство на посетителя.

Един етаж по-нагоре той изостави познатата стълба и закуцука по широк коридор. Изпод вратите се процеждаше слаба светлина и му беше по-лесно да вижда накъде върви. В една от тези осветени стаи пред него доктор Илейн Брусън, сама, продължаваше предано да се бори с работата си. Сигурно още не бе осъзнала, че и тя, и нейната лаборатория са били безмилостно отрязани от останалия познат свят. Не би могла да го очаква; можеше само да се надява, че няма да изпищи, щом той се появи.

Е, независимо дали той щеше да се натрапи на трудолюбивата научна работничка или не, тя нямаше да остане задълго сама.

Бележки

[1] Името на героя се превежда от английски като „рибар“ и пряко свързва персонажа с краля на рибарите — герой от легендите за крал Артур, пазител на Свещения Граал. — Б.пр.

[2] Сър Алфред Тенисън, Дамата от Шелот, стихотворните цитати по-нататък са от същата поема; преводът мой. — Б.пр.