Фред Саберхаген
Костите на Мерлин (22)

XXII

Скоро след като и последният от воините на Комор изчезна от погледа ни, тоягата на Амброзиус, това мистично оръжие, на което не можа да устои нито един от враговете ни (дори и онези магьосници в библиотеката), изведнъж пламна сама и бързо се превърна в шепа пепел.

Стори ми се, че младежът сам бе решил да я унищожи и сам го бе осъществил, без да пита стареца от скалата.

Когато бяхме вече твърдо убедени, че наоколо не се спотайва нито един от хората на Комор, и след като аз като командир бях освободил официално Бран от длъжността му, той мигом свали меча от кръста си и забърза към пещерата — човек, наистина изцяло обзет от грижа за семейството си. Този път аз се отклоних и не пожелах да го придружа, тъй като реших да не полагам особени усилия да видя Джандрий, докато не ми се удаде да й погостувам в отсъствието на нейния съпруг.

Разбира се, те бяха само артисти. Е, както и по-голямата част от викингите, аз уважавах способностите на един човек много повече от произхода или социалния му ранг; когато и да намерех съчувстващ слушател, аз не без гордост разказвах историята за това как собственият ми дядо бе започнал живота си като роб. Бил пленен още като дете по време на някакъв сблъсък между две племена в Исландия и със собствените си усилия се бе издигнал до положението на свободен човек, а дори и по-високо — забележително, ала далеч не невероятно постижение за времето и мястото, в които бе живял.

* * *

При първа възможност да поговоря с Джандрий насаме й казах:

— Бях напълно убеден, че ти си върховна жрица.

— Зная, Хакон. Съжалявам. Налагаше ни се да се преструваме, че сме служители на оракула, тъй като според нас животът ни зависеше от това да държим Комор зад портата. А и ти, би ли влязъл в битка, за да защищаваш някакви си панаирджии?

— Бих влязъл в битка заради тебе, милейди, за да защитя твоята чест, каквато и да бе ми казала, че си.

Хубавите й бузи се изчервиха и тя сведе поглед. Но после отново го вдигна сякаш не можеше да се сдържи. Сви безпомощно рамене.

— Истината е, че никой от нас не е онова, което изглежда.

— Мисля, че аз съм точно това. Опитвам се да не бъда ни повече, ни по-малко от онова, което изглеждам, и не съм те лъгал нито за името си, нито за богатството си.

И тъй, стояхме там, а бебето плачеше в ръцете й.

И нищо не се случи. Както разбрах по-късно, всъщност Джандрий изобщо не е мислела за мен. Просто я бяха обзели завистливи мечти за това какъв ли е животът на една кралица или на една благородна дама, а в мен тя виждаше някакви възможности в тази посока, каквито й се струваше, че изцяло липсват в сегашния й живот.

 

 

Когато намерих време да се замисля, най-много се подразних от това как ме е заблудила Вивиан. Тя, с нейната така горда, дори понякога снизходителна осанка, не била нищо повече — или почти нищо повече — от най-обикновена курва!

Изкушавах ли се да накажа Вивиан, задето така ме е измамила? Е, почувствах такъв моментен подтик, но лесно му устоях. Истината беше, че от измамното поведение на Вивиан аз нищо не бях загубил — но се чудех какво ли ще направи Амби (или младият Мерлин), когато разбере. Но после се усмихнах подигравателно на собственото си тъпоумие. Разбира се, той би трябвало да е знаел истината, още преди аз да я разбера.

 

 

Не след дълго започнах да се чудя защо ли, когато разговарях насаме със стария Мерлин, той никога не бе ми разкривал истината за Бран и за спътниците му. Не можех нито да докажа, нито да си спомня някога старецът от скалата да ме е лъгал. Но май имаше важни въпроси, които никога досега не бях задавал.

Докато обикалях отново на пост заедно с младия Амброзиус и се оглеждах, за да се уверя, че наоколо не се спотайват никакви останки от войската на Прокълнатия, лека-полека стигнахме до порутения параклис. Влязох вътре и се усетих, че неумело се опитвам да си избера бог, на който да се помоля. Поне сега си мисля, че точно това съм правил. Но е съвсем възможно и просто да съм стоял там, без всякаква съзнателна цел, вторачен в символите по стените и във все още здравите стъкла. Сред тези порутени стени почти нищо не се бе променило, откакто говорихме тук с Ивалд — можеше ли всичко това да е станало само преди ден? Преди два дни? Май за мен беше почти невъзможно да проследя времето.

Християнските символи, издълбани в камъка, упорито се бяха вкопчили в съществуването си — както и онези, които не бяха нищо повече от петна върху крехко стъкло.

Младото „аз“ на Мерлин влезе в параклиса и застана до мен. След битката Амброзиус бе изпаднал в меланхолия — усилията покрай фантастичните чудовища го бяха изтощили.

— Струват ли те нещо, Хакон? Който и да било от боговете?

— Може би ти знаеш това по-добре от мен. — Като крачех напред-назад пред образа на страдащия Исус, обясних на Амброзиус, че бих искал някой да ми обясни това-онова за християнския бог. Ей го, по всичко личи, че е просто някакъв си евреин бунтар, смазан от силата на Рим, увиснал също като Трейн на онзи кръст. За мен бе пълна мистерия как така някаква си нещастна, смазана жертва може изобщо да привлича последователи, макар и да знаех, че се смята, че божественият му Баща го е възкресил. Мислех си, че би трябвало да има и някаква част от тази история, която все още не бях чувал, или пък бях я разбрал погрешно.

Амброзиус се замисли.

— Сигурно Вивиан би могла да ти даде най-доброто обяснение. Тя е била известно време в християнски манастир.

— Ще я питам.

Може би измина час — разхождах се сам зад къщата и се опитвах да намеря Вивиан, като имах наум да я поразпитам за бога на име Христос, когато случайно дочух нейния глас, и още един глас — идеха от някакво уединено място сред близките скали, невидимо за мен.

Не след дълго разбрах и чий е другият глас — беше на Амброзиус. Идваха от едно и също място.

Нямах намерение да подслушвам, но гласовете им бяха изпълнени с такава сила, че приковаха вниманието ми. В обикновени условия и двамата, каквито си бяха надарени в магиите, биха усетили присъствието ми или пък щяха да намерят начин да се скрият от погледа ми. Но в този миг всичките им сетива бяха съсредоточени единствено един в друг.

Чу се лекият звук, придружаващ разкопчаването на тока или копче.

— Обичам те, Амби.

Когато той отново заговори, гърлото му беше толкова свито, че за миг бях сигурен, че говори някой друг:

— Никога не съм правил това преди, с никого…

И Вивиан отвърна със страстен шепот:

— Ела, направи го с мен.

 

 

Когато слязох пак в пещерата, отново реших да предизвикам мистерията на страничното коридорче, водещо към сърцевината на магията. Забелязах колко глупаво би било да се предполага, че жив човек би могъл да се скрие сред тези сплескани, разкривени скали.

Този път щом приближих костницата му, старият Мерлин ме посрещна по-добре. Дори ме попита дали бих предпочел да го видя, и когато аз се съгласих, пред мен се появи призрачна, бледа фигура; върху гладката скална стена се очерта прозрачният образ на старец сякаш отражение в криво огледало. Съвсем различно лице — по-грубо и по-изпито от онова, което си представях.

Сега си помислих, че знам какво трябва да търся, и потърсих в това набраздено от възрастта лице някаква прилика с Амброзиус.

След размяната на поздрави Мерлин, или неговият призрак, ме поздрави — с чувство, което според мен бе значителна сдържаност, за победата над Комор. Впечатлението ми, че старецът по някакви причини не ме харесва, се усили.

— ДОБРЕ СЕ СПРАВИ, СЪР ХАКОН. БИБЛИОТЕКАТА, МАСАТА, ОПАСНИЯТ СТОЛ — ЗА МОМЕНТА ТЕ ВСИЧКИ ВЕЧЕ СА В БЕЗОПАСНОСТ.

— Благодаря ви, сър.

Мерлин продължи да ме разпитва подробно как сме запечатали вълшебния прозорец в задната част на библиотеката. Освен това искаше да разбере в какво състояние е останалата част от къщата.

После се върна към разговора за състоянието на библиотеката — дали, когато сме стигнали там, вратите й са били запечатани, какви и колко на брой врагове сме намерили вътре. Какви са били повредите по съдържанието на полиците, и дали нещо е било изнесено оттам.

Казах на стареца каквото можах, и го уверих, че Амброзиус изглеждаше доволен от състоянието на библиотеката, когато я напуснахме.

 

 

Смути ме това, че по време на разговора ни имаше моменти, когато старецът звучеше объркано и несигурно. Задаваше ми един и същи въпрос няколко пъти сякаш забравяше, че съм му отговорил.

— А И БИБЛИОТЕКАТА… ТРЯБВА СЕРИОЗНО ДА СЕ ЗАМИСЛИМ, ХАКОН, КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ НАПРАВИ, ЗА ДА Е В БЕЗОПАСНОСТ БИБЛИОТЕКАТА — И ЦЯЛАТА КЪЩА — СРЕЩУ НОВО НАПАДЕНИЕ.

— Да, сър.

— НО В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ТОЗИ ПЪТ БИТКАТА ТИ С КОМОР БЕ МНОГО ПО-ЛЕСНА, ОТКОЛКОТО МОЖЕШЕ ДА Е. В ЛАГЕРА НА ВОРТИГЕРН ВОТАН СЕ БОРИ СРЕЩУ МЕН, НО СЕГА ИЗБРА ДА НЕ СЕ НАМЕСВА. НИКОЙ ОТ ПРИТЕЖАВАЩИТЕ МОЩ, КОИТО ТЪРСЯТ МОИТЕ КОСТИ, ТУК НЕ ВЛЕЗЕ В БОРБАТА. ТРЯБВА ДА СЕ ОПИТАМ ДА ПРОВЕРЯ КАКВО ЛИ ЗНАЧИ ТОВА.

— А кои са те, господарю Мерлин? Тези врагове, които търсят твоите кости? — Интересът ми се усилваше от последните събития — бях се срещнал лице в лице и се бях бил с неколцина от тях.

Малко се изненадах, че този път получавам отговор, който прозвуча съвсем конкретно:

— ТЕЗИ, КОИТО НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ПРЕДВИД, СА ТРИМА. ЕДНАТА Е МОРГАНА ЛЕ ФЕЙ, ПОЛУСЕСТРАТА НА АРТУР. ВТОРИЯТ Е МОРДРЕД, КОПЕЛЕТО НА АРТУР. ТРЕТИЯТ — ТОЙ ОЩЕ НЕ МИ Е ОТКРИТ ВРАГ, НО НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА МУ СЕ ДОВЕРЯВАМЕ — Е КРАЛЯТ НА РИБАРИТЕ.

— Този последният никога не съм го чувал.

Веднъж и Мерлин да е готов да даде някакви сведения — ала за лош късмет намерих по-голямата част от тях за твърде езотерични, за да са полезни. Той ми обясни — или се опита да ми обясни — нещо за Граала, но само дето ми създаде още една, чисто новичка причина за безпокойство. Защото докато разказваше, ми разкри, че дори и той, самият Мерлин, не можел да е докрай сигурен какво всъщност представлява Граалът. Може би, както успях да схвана от несвързания му разказ, Граалът бил нещо повече от чашата, от която е пил Христос, когато е вечерял за последен път, преди да умре — макар че можеше и да не е и нищо повече от това. Може би той беше някакъв езически ритуален съд, много по-стар от самото християнство. Но що се отнася до тези неща, в нищо не можех да бъда сигурен.

 

 

Името на Мордред, разбира се, знаеха всички, които бяха чували най-известните истории за Артур. Що се отнася до Моргана, за нея почти нищо не знаех, освен името й — някаква жена, магьосница, която също бе героиня в някои от историите за Артур. Общо взето, я наричаха негова сестра, или, както бе казал Мерлин — полусестра^[1]. В някои от историите тя беше враг на Артур, в други му беше приятелка. Помнех Моргана и като Дамата с накитите, спомената ми от Амби по време на нашето приключение в лагера на Вортигерн. Сега Мерлин ме увери, че тя и Моргана ле Фей са една и съща жена.

— И тя все още е жива, в плът и кръв, така ли?

— В доста съблазнителна плът при това. Както сигурно сам ще се увериш. Длъжен съм да те предупредя, ако все още искаш някой ден да седнеш на кръглата маса, че ти предстоят много по-трудни задачи от тези, с които се справи тук.

Точно на тази среща Мерлин за пръв път ми разкри плана си да построи нов Камелот, управляван от нов крал.

Това си беше новина.

— Нов Артур ли, сър? Значи истинският наистина е умрял и не може да бъде възкресен?

Мерлин пренебрегна засега въпроса ми и ми съобщи, че имението (наред с всичко друго) представлявало и първият етап на новото строителство — той смятал по-нататък да построи замък с подходяща големина.

— НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА Е С ОГРОМНИ РАЗМЕРИ. КАМЕЛОТ НА АРТУР НЕ БЕШЕ ОГРОМЕН, ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО МЕРКИТЕ, С КОИТО СЕ МЕРЯТ ГРАДОВЕ И ЗАМЪЦИ, И НЕ ЛИПСАТА НА ГОЛЕМИ РАЗМЕРИ И ЧИСЛА БЕ ПРИЧИНА ТОЙ ДА ПАДНЕ.

И новият Камелот, когато бъде завършен, щял да се намира точно тук. Дори и пейзажът чрез магия можело да бъде променен до известна степен, за да стане такъв, какъвто го искаше Мерлин.

— И В СЪГЛАСИЕ С ЖЕЛАНИЯТА НА НОВИЯ МОНАРХ, КОГАТО И ТОЗИ ИЗБОР БЪДЕ НАПРАВЕН. МИНАЛОТО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ВЪРНЕ. ЩЕ БЪДЕ КОРОНЯСАН НОВ МОНАРХ И ТОЙ ЩЕ СЕДНЕ НА ТРОНА НА АРТУР.

— Но кой ще бъде той?

— ВЛАДЕТЕЛ ДОСТОЕН И ХРАБЪР. И ВСЕ ПАК ЗА ЕДИН КРАЛ ИЛИ КРАЛИЦА ТЕЗИ ДВЕ НЕЩА НЕ СА ДОСТАТЪЧНИ.

— Знам. — После добавих, без да се замисля: — Ако аз стана някога крал…

— И КАКВО ТОГАВА, ПРИЯТЕЛЮ ХАКОН? АКО НЯКОГА СТАНЕШ КРАЛ, КАКВО?

— Щях… Щях да потърся мъдър съвет. И щях да се старая с всички сили никога да не опетня своя сан.

— НАИСТИНА ЛИ? МОЖЕ БИ Е ГЛУПАВО ДА СЕ ОЧАКВА ПОВЕЧЕ ОТ КОЙТО И ДА БИЛО СМЪРТЕН, МЪЖ ИЛИ ЖЕНА.

Разговорът ни бързо се върна към по-практични неща. Но зрънцето на идеята, която отначало ми изглеждаше абсолютно фантастична, вече бе започнало да кълни в мен. Постепенно — първо много бавно — през следващите часове и дни тайно ме заинтригува идеята, че ми беше вероятно отредено от съдбата аз да бъда този избран крал.

По време на разговора ни старецът изрази мнението си, че старият Артур не отговарял съвсем на изискванията за своята роля — не повече, отколкото бе успял и Ланселот в своята.

Ланселот, който бе служил на последния Артур и му бе сложил рога, според повечето разкази се бе оттеглил в манастир горе-долу по времето, когато Артур бил убит.

Казах, че бих искал да се срещна и с двамата.

— Артур, както казах, го няма вече. Но е много вероятно да се срещнеш с Ланселот.

И това си беше новина.

— Кога, сър?

— СКОРО, ВЯРВАМ. ЗАЩОТО ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА ТЕ ИЗПРАТЯ ДА ГО НАМЕРИШ И ДА ГО ДОВЕДЕШ ОТНОВО ТУК.

После ме остави да се чудя какво ли означаваше това.

Докато стоях там в странна полуразкрачена поза, вклинен в това дълбоко потайно място, и острите скални ръбове сякаш ставаха все по-остри и се врязваха в коленете и в челото ми, чух как старецът, изведнъж обхванат от кисело настроение, настоява да му кажа дали все още съм готов да му служа вярно и предано.

— Заклел съм се във вярност към вас, сър, а аз не престъпвам клетвите си. Дори и да го исках, а аз не го искам — досега вие спазвахте задълженията си в сделката, и затова ние с вас сме неразривно свързани.

 

 

Когато след около час отново видях Амброзиус, той ми съобщи, че скоро отново ще ни напусне — не можел да каже за колко време. Каза, че му се налагало да тръгне веднага щом привърши с подреждането на библиотеката — искал да я подреди колкото се може по-добре. И потвърди най-шокиращото нещо, което старият Мерлин ми бе казал: че всички ние по някакъв начин ще помагаме на стареца да осъществи великия си план — да построи отново Камелот.

Вивиан слушаше отстрани.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам, Вивиан. Веднага, щом мога. По вашето време може да минат само няколко дни.

— Но може да са и много повече.

— Да.

— Може да са и години!

— Възможно е.

В зелените очи на Вивиан се пробуждаше нов страх. Колкото повече си мислеше тя за подобна възможност, толкова повече я обземаше страх.

— Когато се върнеш, ще бъдеш ли… променен, както миналия път? Остарял с години… съвсем различен човек?

— И това не знам. Всичко, което мога да ти кажа е, че не знам. Но аз наистина те обичам, и то много! И винаги ще те обичам!

Юношата се опитваше да обясни това на Вивиан, но тя бе обзета от паника при реалната възможност да го загуби, и не искаше да се вслушва в нищо друго. Скоро тя го изгледа кръвнишки, развика се и побягна разплакана.

Помислих си дали да не спомена пред Амброзиус, че ме тревожи несигурността и объркването, което проявяваше понякога Мерлин, но реших, че ще е по-добре да изчакам по-подходящ момент.

Преди Амброзиус да тръгне, двамата с него се разходихме още веднъж из къщата и той се опита да ми покаже някои от чудесата в библиотеката, която сега бе възстановена по вълшебен начин. Не можех да отрека силата, която се съдържаше в книгите, макар че и тя, както и магията, ми бе недостъпна.

Освен това разговаряхме за плановете на Мерлин и за трудностите при обновяването на Камелот. Ако това искаше да направи старецът, каза Амброзиус, то тогава всички ние трябва да се опитаме да допринесем с нещо.

— Ще възкачим Артур отново на трона?

— Съмнявам се, сър Хакон — поклати глава Амброзиус. — Да възстановим стария Камелот — това не е по силите дори и на Мерлин. Миналото не може да се върне наистина за никого от нас, а камо ли за целия свят.

А после той настоятелно ме накара да му обещая да пазя едно нещо в тайна от Вивиан.

— Не й казвай, Хакон, че аз съм Мерлин. Или пък че някога ще стана Мерлин, ако искаш, така го приеми. Тя все още не разбира, че онова, в което трябва да се превърна някой ден, е онзи старец долу в скалите; дърт, изгнил и сбръчкан — ако му беше останала кожа, щеше да е сбръчкан… който дрънка понякога глупости. Като говори, нали знаеш, понякога ги приказва едни безсмислици…

— Заклел съм се да му служа — сковано отвърнах аз. Щеше ми се да можех да оборя това описание, ала не можех.

— Верен човек си ти, Хакон. Надявам се, че всеки бог, който би могъл да те възнагради, ще те възнагради.

— Благодаря ти, Амброзиус — поколебах се. — Ти как ще… Как е бил окован в скалите старецът, наистина? Вярно ли е, че нищо не може да се направи, за да бъде измъкнат оттам?

— Нищо не може да се направи! — тежко въздъхна юношата. — Доколкото разбирам, всички истории, които съм чул, са истина. Взел, че хлътнал — тъй де, и аз като остарея, ще взема да хлътна — по някаква млада жена на име Ниму, която ще да е тя — пък тя го измамила… такова де, мен ще измами, като остарея…

Амброзиус поклати глава — изглеждаше също толкова объркан, колкото и всеки юноша на неговата възраст, когато вземе да разсъждава за женския начин на мислене и за сложнотиите на живота.

Макар че бях малко по-възрастен от великия магьосник в този му облик и може би по-мъдър в някои отношения, бях готов да му съчувствам.

— Няма нищо да казвам на Вивиан за това кой си и… кой ще станеш.

— Благодаря ти, Хакон. Тя ме обича такъв, какъвто съм… а и аз я обичам отчаяно.

 

 

Поговорихме си още малко. Той ми каза — и аз с готовност му повярвах — че по пътя към целта — възстановяването на Камелот — ще има страхотни трудности, защото Моргана и другите са против този план.

Амброзиус ми разказа и за това, че Моргана и старият Мерлин били противници, защото тя искала да върне на трона стария Артур. От друга страна, на стареца му било писнало от Артур и от неговото непостоянство, преди да загуби трона.

 

 

Амброзиус заведе мен и Бран в кръглата зала, преди да ни напусне.

— Защо дойдохме тук, Амброзиус?

— Мислех, че ще е добре, ако видите как е изглеждал Камелот и как би могъл отново да изглежда.

Останахме в залата на кръглата маса само няколко минути. Бях влизал там и по-рано, разбира се, и не ми се беше случило нищо кой знае колко забележително. Но този път имаше мигове, когато си представях как стоя сред някакво място, което изглежда съвсем различно от това — зала с много огледала, такива едни странни видения. Ала когато се огледах внимателно край себе си, никъде не видях и пукнато огледало. Само каменни стени и копринени гоблени, един до друг, един до друг, които се губеха в мрака, в недостижимия мрак.

Сега ленените покривала бяха махнати от столовете, но сякаш един стол липсваше.

* * *

И отново старият Мерлин ме извика на разговор и потвърди подробностите на моята мисия — да открия Ланселот. Освен това ми съобщи, че изпраща Амброзиус със съвсем друга задача, а Бран и хората му, с трета.

След като премислих, реших да не говоря с Мерлин за последния си разговор с Амброзиус.

Но главната тема на разговора ни бе моята мисия — да открия Ланселот и да го убедя да се върне.

— КАЖИ МУ, ЧЕ МЕРЛИН СЕ НУЖДАЕ ОТ НЕГОВАТА ПОМОЩ.

— Ами ако ме пита за Артур?

— АКО ЛАНСЕЛОТ ЩЕ ТЕ ПИТА ЗА НЯКОГО, ТО ЩЕ Е ЗА ЛЕЙДИ ГУИНИВИЪР.

— И какво да му кажа?

— ВСИЧКО, КОЕТО ЗНАЕШ. СИРЕЧ НИЩО.

— А…

— МИСЛЯ, ЧЕ КОГАТО ГО ОТКРИЕШ, БИТКИТЕ НЯМА ДА СА МУ ОМРЪЗНАЛИ ЧАК ДОТОЛКОЗ, КОЛКОТО МУ СЕ СТРУВАШЕ, КОГАТО ИЗБРА ДА ОТИДЕ В МАНАСТИР. СТИГА Е ВЕХНАЛ СРЕД ОНИЯ ПОПОВЕ. МОЖЕ БИ И РЕЛИГИЯТА ВЕЧЕ МУ Е ОМРЪЗНАЛА. — Последва странен звук; осъзнах, че това всъщност би трябвало да е смехът на стареца. — НО НАЙ-МАЛКОТО ЩЕ ИЗСЛУША С УВАЖЕНИЕ ЕДИН ВОИН КАТО ТЕБЕ.

Старият Мерлин спомена още, ей тъй между другото, че по време на предстоящото ми приключение съм щял да срещна тролове, а може би дори великани или други чудовища, на които извън границите на Логрис можеше да се натъкнеш рядко, ако не и никога.

Що се отнася до това какво мислех аз, троловете за мен си бяха митични създания. Но в известен брой разкази те със сигурност съществуваха и ако старецът казваше, че трябва да ги приема за факт от действителността — кой да ти се кара с него? Щом му дойдеше времето, щях да се справя и с тях.

— Господарю Мерлин… Когато бъде построен новият Камелот, ще бъде ли той и мой дом?

— ЩЕ ИМАШ МНОГО ДОМОВЕ — И НИТО ЕДИН.

Изглежда нямаше да успея да науча никакви други подробности за това какво положение ще заемам в този нов свят.

— Ще дойде ли някой с мен да търсим Ланселот?

— ТИ КОГО ИСКАШ ДА ВЗЕМЕШ?

— От начина, по който говорехте, сър, предположих, че ще има битки. Ако е така, със сигурност бих се справил по-добре с помощта на неколцина добри бойци.

— НАМЕРИ ЛАНСЕЛОТ И ТОГАВА СЕ БИЙ. ЩЕ ТИ ОСИГУРИМ ВСЯКАКВА ПОМОЩ, КОЯТО ТИ Е НУЖНА.

— Добре, щом казвате, сър. Но на мен ми се струва, че великият, легендарният Ланселот трябва да е вече много стар…

— СПОРЕД ОБИКНОВЕНИТЕ МЕРКИ ЛАНСЕЛОТ СЕГА Е НА ПЕТДЕСЕТ И НЯКОЛКО ГОДИНИ. ДОСТА СТАРИЧЪК Е ЗА ВОИН. НО В НЕГОВИЯ СЛУЧАЙ — НЕ ТОЛКОВА ВЕХТ, КОЛКОТО СИ МИСЛИШ. ТОЙ ЩЕ ТИ ПОМОГНЕ ДА ВЕРБУВАШ ДРУГИ БОЙЦИ. ИМЕТО МУ И ПРИСЪСТВИЕТО МУ ЩЕ ГИ ПРИВЛЕКАТ. КОГАТО МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО, КЪМ ТЕБЕ ЩЕ СЕ ПРИСЪЕДИНЯТ ДОСТАТЪЧНО БОЙЦИ — АКО СИ ДОСТОЕН ЗА ТОВА.

Замислих се.

— Бих искал да се погрижите за Бран и семейството му. Е, и за всички негови хора от тоя оракул. Може би няма толкова голямо значение дали те наистина са прорицатели и служители на оракул, или прости панаирджийски шутове. Може би това всъщност изобщо няма значение.

— ПОНЯКОГА ЗАПОЧВАШ ДА ПРОЯВЯВАШ МЪДРОСТ, ХАКОН.

 

 

Бран повече от всеки друг продължаваше да се тревожи за това, че никой от нас не бе успял да разбере кой е живял преди нас в къщата — предполагаше се, че тези хора са служили или са владеели оракула, преди да пристигнат той и трупата му — нито пък какво е станало с тях.

Бран отиде при Амброзиус и настоя да види стареца и да разговаря с него.

Младежът не беше много въодушевен.

— Защо искаш да говориш с него?

— По-скоро на него бих го обяснил. Вярвам, че вие с него не сте съвсем еднакви.

— Не, не сме. Но за това, Бран, мога аз да говоря с тебе вместо него.

Бран погледна първо мен, после и своите хора сякаш искаше помощ, ала Мерлин бе мой господар, пък и без това нямаше как да му помогна.

И тогава Мерлин, по-старият магьосник, започна да говори чрез своето по-младо тяло — както се бе случило в лагера на Вортигерн. Долавях разликата в гласа на Амброзиус, виждах я в лицето му. Ето какво каза на Бран — а аз и останалите го слушахме:

— Пещерата на оракула бе празна от много, много години, когато аз, Мерлин, дойдох тук и я избрах за своя. Къщата и стената са нови. Ти и хората ти сте тук по моя покана. В тази къща и в тази пещера не може да се влиза, на този нос не може да стъпи човешки крак, нито даже да го види човешко око, освен ако не му бъде позволено.

— Комор и неговата армия, да не би да имаха позволение от тебе да нападнат?

— Тогава бях твърде уморен и не успях да ги удържа.

Сега Бран проявяваше повече дързост, отколкото според мен изискваше едностранният ни дуел. Продължи да притиска Мерлин с безмилостна смелост, към която не можех да сдържа уважението си:

— Кой поддържаше огъня във всичките камини? Чии дрехи носим, чии прасета, пилета и яйца ядем? Чии са бутилките вино, които изпихме?

Амброзиус кимна. Гласът на стария Мерлин Амброзиус като че ли прозвуча смутено при този въпрос.

— Май твърде рано подготвих тези столове. Те бяха предназначени за една двойка, която никога не дойде, за да заеме тези почетни места.

Бран продължи да настоява:

— Старче, имам чувството, че тази къща и обграждащият я зид са много древни, може би по-стари и от тебе. И въпреки това са недовършени. Видях и мъх, поникнал върху камъните.

— Основите на стария Камелот оцеляха. Но горната стена, каквато сега я виждате, а и къщата, такава, каквато е днес, бяха построени за вас. Моята цел бе да създам убежище за вас седмината, когато търсехте подслон в мрака.

— Значи знаеше, че идваме.

— Вече ти го казах.

Последва дълго мълчание, преди Бран да продължи, сега много по-смирено:

— Защо сме толкова важни за тебе, господарю Мерлин?

Никакъв отговор.

Бран настоя:

— Искам да знам. Струва ми се, че имам право да знам. Защо ни смяташ за толкова важни?

Лицето на Амброзиус отново се бе изменило и отново бе лице на младеж — силен, ала раним. Последният въпрос на Бран не получи друг отговор, освен далечния вой на вятъра.