Фред Саберхаген
Костите на Мерлин (19)

XIX

След като изразходвахме страстта си, Вивиан и аз заспахме все така притиснати в здрава прегръдка. След няколко часа се събудихме едновременно край пепелта на огъня от слаб, натрапчив звук — всъщност от скърцането на весло на борда на лодка. Два пъти то остро преряза слуха ни през мъглите на ранното утро, а не след дълго го последваха и слаб плисък и човешки гласове. Приближаваше малка лодка с неколцина души на борда.

Гнездото от листак, сред което се бяхме сгушили, ни скриваше дотолкова, доколкото бихме се скрили и навсякъде другаде наоколо. Вдигнах глава и стиснах оръжието си, но не направих никакви други движения, освен да се уверя с бърз натиск на дланта си, че и спътницата ми е будна и мълчи. Вивиан се извърна внимателно и погледна натам, накъдето се взирах. Лежахме и мълчахме като трупове, увити в одеялата, които бяхме отмъкнали. Не след дълго видяхме как преминаваме отново ние, такива, каквито бяхме преди. Видяхме се като двама от четиримата, тръгнали да се срещнат с обречения Вортигерн, а и другите двама ни бяха познати. Когато осъзнахме какво виждаме, така се вцепенихме, че не можехме нито да помръднем, нито да се скрием. В един момент Вивиан вдъхна шумно, сякаш искаше да извика на привиденията. След миг гласът ми се възвърна и — може би глупаво — изкрещях дръзко предизвикателство. Ала по някаква причина нито нашите образи, нито пък тези на придружаващите ги Амби и Гуторм не можеха нито да ни видят, нито да ни чуят.

Вцепенени от шока, лежахме и съзерцавахме как преминава компанията фантом. Лодката заплува нагоре по течението и се изгуби от погледите ни. Измина още време, а ние продължавахме да лежим в гнездото от листак, да гледаме и да се чудим.

— Това бяхме ти и аз!

— И друидът… — тя си пое дъх. — И Амби.

Часове след като лодката бе преминала край нас, усетих, че ме обзема страх, задето съм видял призрака на мъртвия Гуторм. И още по-дълбок страх, че пак ще го видя — но, както става с повечето страхове, това никога не се сбъдна.

 

 

В определен смисъл видението ме потресе по-силно от всички ужаси и чудесии, с които се бяхме сблъскали в лагера на Вортигерн. Смъртта и жертвоприношенията за мен не бяха нищо ново, но призраците бяха нещо друго. Виждах се такъв, какъвто бях тогава, уверен, че мога да накарам крал Вортигерн да ми плати в злато, задето съм му завел момчето магьосник. И уверен, че събитията, които ми предстоят във времето, тепърва ще се решават; а онова мое „аз“, което наблюдаваше, бе много по-мъдро — или поне така си мислех.

Една от най-странните гледки, която може да съзре човек някога, е да види образа си в естествена големина без огледало.

Объркани от това преживяване, Вивиан и аз станахме и потеглихме наново. Няколко дни поред само вървяхме ли вървяхме, но не ни се случи нищо по-лошо от обичайните, неизбежни неудобства на всяко дълго пътешествие. И все пак нашето пътешествие беше всичко друго, но не и скучно. Ядяхме каквото намерим — разни горски плодове, понякога и гъби, когато на пътя ни се изпречеше лято или есен. А когато ни се изпречеше зима, бързахме, без да спим — само с възможно най-кратки почивки, за да не замръзнем.

Една нощ аз отново исках да легна с Вивиан, но тя ме отряза — рече, че сега наметалото било против и я наказвало с ужасни видения, задето ми се е отдала предишния път. За миг се подразних. Но след няколко часа, тъй като изгледите да видя отново Джандрий се приближаваха все повече, привлекателността на Вивиан пропорционално намаля.

Най-накрая със спътницата ми стигнахме отново до морето. По заповед на виденията, внушавани от наметалото на Мерлин, изтеглихме лодката, която намерихме неотдавна, на една тясна ивица пясък, която ни изглеждаше позната. Бе ранна пролет.

Онова, което видяхме, постепенно потвърди степента на чудото. Докато формите и цветовете на облаците бавно се изменяха, ми се стори, че си спомням приеманите от тях форми; уплаших се (никой воин не трябва да се срамува, че го е страх от магия или призрак), когато осъзнах, че това е точно онзи залез, чиято помръкваща жарава бе огряла нашето потегляне оттук, а сега приветства пристигането ни със зарево.

После духът ми се ободри. Щом магията на Мерлин чрез някакво непонятно нам завъртане на дните и часовете в обратна посока, наистина ни бе върнала точно в нощта на нашето заминаване, то тогава шансът да заваря съкровището си непокътнато и че все още не са открили в пещерата Джандрий и останалите, неимоверно се увеличаваше.

Вълнението ми нарасна. Като продължавахме да следваме пътя, сочен ни от вълшебното наметало, с Вивиан потеглихме малко преди слънцето да се скрие и за кратко гребахме покрай брега в намерената от нас лодка, по-малка дори и от онази, с която пътувахме на отиване. След около час път теченията и леките вълнички, сред които бяхме навлезли, с опърпани и разпарцаливени от дългия път и битките дрехи, с празни отново кореми, ни върнаха при скалата на Мерлин. Навлязохме през ниския вход във влажната пещера само час, дори и по-малко, след като бяхме тръгнали. Приливът все още не бе изпълнил коридора и беше трудно да го видиш от по-далечно разстояние, особено нощем.

Веднага след като влязохме, срещу нас скочи Пресуши шише — бе застъпил на пост. Когато видя кои сме, зяпна от смайване, което след миг се смени с разочарование. Останалите също се измъкнаха от скривалищата си и се стълпиха да ни посрещнат. Съзрях мълчаливия силует на Джандрий, загърнала раменете си с одеяло. Изглеждаше ми някак си по-натежала и не толкова съблазнителна, колкото си я спомнях.

— Да не би да са ви забелязали, когато тръгвахте? — настоятелно попита тя. — Затова ли се връщате?

Бран, с изопнато от тревога лице, излезе от мрачната каменна ниша и взе да ни разпитва.

— Как така се връщате с друга лодка? Какво е станало с Амби и Гуторм? Ами с онези хора в другата лодка?

С Вивиан се спогледахме и всеки от нас започна да обяснява нещо различно. После и двамата отложихме обясненията за по-късно.

Вивиан изписка и това разсея вниманието им. Сега наметалото на Мерлин сякаш мърдаше около раменете й и изведнъж се превърна в гирлянда от цветя. Вгледах се отблизо в цветовете, Вивиан също, но те изглеждаха като най-обикновени листа и цветя — цялата магия бе изчезнала.

 

 

Всичко, което открихме в пещерата, потвърждаваше, че сме се върнали при скалата на Мерлин едва час след като бяхме тръгнали. Свещта, която, както си спомних, гореше върху една естествено оформила се маса в пещерата, все още не бе догоряла.

Най-отгоре, върху най-високите пластове скала, където вероятно лежаха погребаните кости на Мерлин, огромните огньове, осветили тръгването ни, още грееха ярко като морски фар. Докато приближавахме долния вход на пещерата, бяхме дочули отгоре същите звуци от пиянски пир, които огласяха и заминаването ни.

Когато тръгвахме, бе ми минало през ума, че завоевателят може да има намерение да изгори къщата. Но сега, гледайки от друг ъгъл, си мислех, че не е така — това бяха просто празнични огньове. Или пък може би Комор и неговите магьосници имаха по-добра представа от мен какви чудеса ги чакат тук, долу, и тези пламъци бяха само стражеви огньове, с които искаха да накарат стареца да си стои в мрака на пещерата, само на една ръка разстояние.

Още по-вълнуващо бе, както скоро разбрахме, че Комор още не бе претърсил най-дълбоките подземия на пещерата и той, и хората му все още бяха твърде заети да разглеждат чудесиите, разпръснати из цялата къща. Както скоро разбрахме, вниманието на Прокълнатия било погълнато най-вече от библиотеката.

Освен това по-късно един от нашите подслуша какво си говорят Коморовите воини — сред тях бил плъзнал слух, че в постройките имало скрити ужасени девственици, служителки на култа, които те можели да насилят.

Бран и Джандрий, Мод и Пресуши шише още не бяха успели да се отегчат от това, че са затворени в дълбоки, изолирани скривалища. По време на нашето отсъствие — толкова кратко за тях — те се бяха вкопчили с неуморим инат в надеждата, че Прокълнатия ги е забравил, или пък че няма да бъдат открити, преди Комор и войската му да се разкарат. А огледът, който направих набързо, потвърди, че чувалите със злато и сребро все още си лежаха в дълбоката дупка, засипани с камъни, там, където ги бяха оставили моите хора.

 

 

Воините на Комор, разочаровани, че не бяха открили очакваната тълпа девственици вътре в оракула, бяха решили да изчакат до сутринта и тогава да претърсят пещерата, където според тях се криеше плячката им.

 

 

Каквото и да смятахме да правим, нямаше да бягаме по море пак. Лодката, с която се върнахме ние с Вивиан, бе твърде малка, че да побере повече от двама-трима, а друга нямахме.

Бран с всички сили се опитваше да измисли нещо, но на мен ми се струваше, че можем да се надяваме единствено на стареца. И бях решил да се изправя лице в лице с него — или с призрака му, ако стане нужда.

Сега без бой си признавам, че когато непосредствено ми се налагаше да прибягвам до подобна крайна възможност, чувствах определено нежелание да приближавам стареца, който по някакъв тайнствен начин живееше под скалата, тук, на това уединено място за срещи на земята, морето и небето. И все пак се чувствах задължен поне да му благодаря. А след като изразя дължимата му благодарност, бях твърдо решен да го разпитам за определени неща, които само той можеше да ми каже.

* * *

Вивиан не ми предложи да дойде с мен при Мерлин и аз реших, че това е странно поведение за жрица.

Не след дълго награбих няколко свещи и се изкатерих до средата на изкачващия се нагоре коридор, а после навлязох в страничния, в който преди бе изчезнал Амби.

 

 

Вчера, както се падаше по тукашното време — а колко неизмеримо отдавна ми се струваше, че се е случило! — бях преценил, когато Амби се стрелна през дупката, че ще е само загуба на време голям човек да се опитва да го преследва. Но сега, когато сам се опитах да вляза със свещ в ръка, кой знае как успях да се промъкна много по-навътре, отколкото очаквах. Сякаш по някакъв чудат начин скалите се приспособяваха към по-едрото ми тяло.

Подозирах, макар и с всички сили да се стараех да не се замислям много-много за това, че бях увит в пашкул от силна магия, плътна като дим. Никога не съм бил особено чувствителен към подобни неща — нечувствителност, която понякога беше предимство, но най-често не беше. Не можех да осъзная присъствието на подобни сили, освен ако въпросната сила не се проявеше открито.

Щом открих тесния проход и стигнах дотам, докъдето можах да се промъкна, без да си раздера дрехите или да се одера, спрях.

След като няколко секунди чувах единствено собственото си дишане и биенето на сърцето си, казах тихо:

— Старче, аз съм Хакон и съм дошъл да ти благодаря. Ако наистина си тук… Тук ли си?

За миг се почувствах глупаво — приказвам шепнешком на някакви си камъни… Но само за миг — после глупавото чувство се смени със страх и почит.

Амби ми бе казал, че за да види Мерлин, му трябва огледало, но аз нямах особено желание да съзерцавам говорещите кости. Всъщност осъзнах, че съм стиснал очи. И все пак в ума ми започна да се очертава лицето на онзи, който ми заговори. Бе лице на старец — сурово, но не и ужасяващо.

— ЗНАМ КОЙ СИ. ТУК СЪМ. — Отговорът дойде с нещо като скърцащ шепот и добих впечатлението, че стига до ушите ми през самата корава скала, а не по въздуха в тесния коридор.

— ТУК СЪМ, ВОЙНИКО — повтори беззвучният глас. — КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН?

— Първо искам да ти благодаря за живота си. В лагера на Вортигерн бяха готови да ни убият и тримата.

— ПРИЕМАМ БЛАГОДАРНОСТТА ТИ. НЕЩО ДРУГО?

Разговорът ни продължи и осъзнах, че думите изобщо не стигат до мен през ушите ми. Нито пък минаваха през скалата или по въздуха — просто изникваха в ума ми. А тонът им, който възприемах, сякаш ги чувах по нормалния начин, бе суров и рязък.

Някъде в дъното на ума ми се въртеше мисълта, че при тази среща с Мерлин честта и личният ми интерес биха изисквали да настоявам да ми се плати за досегашната служба и за погубения живот на моите воини. Но сега, дълбоко под земята, обкръжен от тишина и магия — заловен в потока на времето, присъщо на самите скали, така безкрайно, че ми се струваше, че тук време изобщо не съществува — подобен пазарлък ми изглеждаше невъзпитан. Дори и враждата или приятелството трябваше да почакат. Първо трябваше да поставя много по-важни и основни въпроси.

— Бих желал да знам ти наистина ли си Мерлин — настоях дръзко, с малко по-силен глас.

— АЗ СЪМ И НИКОЙ ДРУГ. КАКВО ИСКАШ ОЩЕ?

Имах впечатлението, че Мерлин ми се гневи студено, а не се сещах за никаква причина за това.

— Ако съм казал или направил нещо, с което съм те обидил, господарю Мерлин, съжалявам. Ако можех да те освободя от твоя затвор, бих го сторил.

— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО.

— Съжалявам. — После нещо ме подтикна да продължа. — Господарю Мерлин, в лагера на Вортигерн ние срещнахме странни хора, могъщи магьосници.

— ЗНАМ.

— Тези могъщи магьосници бяха дошли според мен от някакъв друг, далечен свят. Чух ги да говорят с момчето Амби. И казаха, че търсят… твоите кости.

Тази новина май никак не го изненада.

НЕ ТРЯБВА ДА ИМ СЕ ПОЗВОЛЯВА ДА ГИ ВЗЕМАТ. ТЕЗИ ЗЛОДЕИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПРОГОНЕНИ. — Пауза. — КАЗАЛ ЛИ ТИ Е АМБИ, ЧЕ СМЯТАМ ОТНОВО ДА ПОСТРОЯ КАМЕЛОТ?

Това ме изненада много.

— Не.

— ВИЖДАЛ ЛИ СИ БИБЛИОТЕКАТА?

— Да, господарю. Стаята с книгите в твоята къща, нали. Но не ми беше много интересно, знам да чета само десетина думи.

— ТЯ Е СЪЩО И ПРОЗОРЕЦ КЪМ ДРУГИ МЕСТА. И ЗАТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ОХРАНЯВА.

Тук разговорът ни прекъсна за известно време — достатъчно, за да си поема дъх пет-шест пъти. Скалите покрай мен бяха толкова тихи, че лесно чувах собственото си непринудено дишане. Наоколо не дишаше ничий друг бял дроб, освен моя. Някъде в далечината капеше вода — кух, пукащ звук.

— ИМАШ ЛИ НЯКАКВА ДРУГА ПРИЧИНА, ОСВЕН БЛАГОДАРНОСТТА, ДА СЕ ВМЪКНЕШ СЕГА ТУК, СРЕД МОИТЕ КАМЕННИ СТЕНИ?

— Търся си достоен господар — крал, кралица, бог — на който честно и предано да служа. Ако можех да видя лицето ти, о, велики магьоснико, то тогава…

— ИЗОБЩО НЕ ОЧАКВАЙ ДА ГО ВИДИШ. НЕ Е ВЪЗМОЖНО. — Гневът на стареца — сега бях сигурен, че е гняв, и то насочен срещу мен — не стихваше. Но неохотно той го овладяваше.

В ума ми внезапно и неволно изникна образ — сухи кости, човешки скелет, който бавно се превръща в прах под огромните скали. Някъде в дъното се чуваше женски глас и според мен жената се смееше. Когато имам такива видения, знам, че те са резултат единствено на моето въображение, а не на магия, и се напрегнах с всички сили да ги прогоня.

— Ако твоят крал, Артур, бе все още жив — някакъв внезапен подтик ме накара да кажа това — бих се радвал да му предложа своята преданост.

— АРТУР ГО НЯМА — Мерлин отговори бавно и недвусмислено.

След тези думи между нас отново се простря тишина и аз отчаяно се замислих какво да кажа. Най-накрая си поех дъх и рекох наслуки:

— Ако всички истории, в които се разказва колко добър и благороден крал е бил Артур, са истина — не, дори и само половината от тях да бяха нещо повече от приказки за лека нощ — тогава бих приел за чест да седна на неговата кръгла маса.

Последва нова пауза, която ми се видя много по-дълга, а после в затворения коридор като че ли лъхна лек бриз.

Но гласът на Мерлин все още идваше до мен, сякаш се изцеждаше от скалата. Отново си помислих, че гневът му вече не е толкова очебиен, макар и да бяхме много далеч от сърдечност.

— ЩЕ ТИ БЪДЕ ОКАЗАНА ПО-ГОЛЯМА ЧЕСТ, ОТКОЛКОТО СИ СИ ПРЕДСТАВЯЛ НЯКОГА, ПИРАТЕ. ТИ НЕ СЪЗНАВАШ ВЕЛИЧИЕТО НА ОНОВА, ЗА КОЕТО С ТАКАВА ЛЕКОТА ПРИКАЗВАШ. И ВСЕ ПАК, ОТ МОЕ СОБСТВЕНО ИМЕ ПРИЕМАМ ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ТИ ДА МИ СЛУЖИШ. МОЖЕ ПЪК ТЕПЪРВА ДА ЗАСЛУЖИШ ПРАВОТО ДА СЕДНЕШ НА КРЪГЛАТА МАСА.

— Благодаря, сър. Готов съм да ме подложите на изпитание, за да заслужа това право, както казвате.

Никакъв отговор.

— Сър, казвате, че крал Артур го няма вече. Но всъщност той е все още жив някъде?

— НЕ СИ ГУБИ ВРЕМЕТО В ТРЕВОГИ И ЧУДЕНЕ ЗА ОНЗИ, КОЙТО ГО НЯМА. АКО КАМЕЛОТ БЪДЕ ПОСТРОЕН ОТНОВО, ИМА НЕПОСРЕДСТВЕНИ ЗАДАЧИ, КОИТО ТЕ ЧАКАТ.

Това напълно ме устройваше; онова, което исках, беше работа за вършене, ясно определени задачи, подходящи за боец, и макар че тогава не казах нищо повече по темата, очаквах могъщият господар магьосник, комуто се бях врекъл да служа, да ме възнагради хубавичко за извършеното.

Мерлин, очевидно доволен, че съм постъпил на служба при него, не загуби много време, докато ми обясни първата ми задача:

— В ТАЗИ КЪЩА ИМА ОПРЕДЕЛЕНИ НЕЩА, КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ ПАЗЯТ ОТ МАЛОУМНИ ЗЛОДЕИ КАТО КОМОР И НЕГОВИТЕ ВОЙНИЦИ. КРЪГЛАТА МАСА Е ВЪТРЕ В КЪЩАТА. И БИБЛИОТЕКАТА — НЕЗАВИСИМО ДАЛИ ТАЗИ СТАЯ ТЕ ИНТЕРЕСУВА ИЛИ НЕ, ТЯ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАЩИТАВАНА. ДОСЕГА ТЕЗИ ЖИЗНЕНОВАЖНИ НЕЩА СА НЕВРЕДИМИ, НО МОЖЕ И ДА НЕ БЪДЕ ВСЕ ТАКА.

— Кръглата маса на Артур! — удивих се аз.

— ВИЖДАЛ СИ Я, В ТЪМНАТА ЗАЛА.

— А, онази. Да, видях я — казах аз, но всъщност едва-едва си спомнях как изглеждаше. — Но тя беше… ами изглеждаше си като най-обикновена маса. Голяма, иначе си беше като другите. — Замълчах за известно време. — Някои от столовете бяха покрити с плат.

— НЕ Е КАТО НИКОЯ ДРУГА. И ЕДИН ОТ СТОЛОВЕТЕ ГО НЯМА — ТРОНЪТ НА РИСКА.

— Простете невежеството ми, господарю Мерлин, ала какво е това?

— Стол, на който може да седне само чист, съвършен рицар, инак биха настанали големи беди. — Мерлин млъкна, после продължи. — Беда за цялото кралство. Според мен тронът на риска е бил грешка… но понякога, след като се създаде нещо велико с магия, то не може да бъде променено.

— Също като заклинанията, които ви държат заключен тук в скалите, сър. — Вътре в душата си не бях готов да повярвам, че наистина съществуват невъзможни неща.

Мерлин явно нямаше никакво намерение да си говорим за личните му проблеми.

— ПЪРВО — ТРЯБВА ДА ПАЗИШ НАЙ-ЖИЗНЕНОВАЖНИТЕ НЕЩА В КЪЩАТА, МАСАТА, СТОЛОВЕТЕ КРАЙ НЕЯ И БИБЛИОТЕКАТА. ПОСЛЕ — КОМОР И НЕГОВАТА ПАПЛАЧ ТРЯБВА ДА БЪДАТ РАЗКАРАНИ ОТТУК, И ТО БЕЗ ДА СЕ ГУБИ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ.

Старият Мерлин говореше със спокойна решителност, която успя да събуди отклик в сърцето ми.

Говореше за подвиг като този да прогониш цяла войска сякаш по-просто нещо не съществуваше. И аз се зачудих — щом е така, защо на Комор и на неговата паплач бе позволено да изтребят моите хора и да нахлуят в къщата. Но засега не възразих. Хрумна ми нещо в наше предимство.

— Тъй като той е сигурен, че е победил, може и да е лесно да го хванем неподготвен.

— ЧУДЕСНО! ЗА ДА СИ СПЕЧЕЛИ МЯСТО НА КРЪГЛАТА МАСА, ЕДИН ВОИН ТРЯБВА ДА Е СПОСОБЕН ДА ИЗМИСЛЯ ПЛАНОВЕ ЗА НАПАДЕНИЕ.

— Ала, господарю Мерлин, щом се налага да прогоня цяла войска — изтъкнах аз — на мене ще ми трябва значителен брой воини, които да командвам. Ако имах поне стотина викинги подръка, на половината на Коморовите хора, щях да се захвана с тази работа без капка съмнение в победата си.

Точно над главата ми се пропука една скала, сякаш бе ударена с гигантски чук. Неволно трепнах. Гневът на Мерлин отново забушува.

— ПРОКЛЕТА ДА Е ТВОЯТА ПЛАХОСТ! НИКАКВИ СТО ДУШИ НЯМА ДА КОМАНДВАШ! ДОРИ И ДЕСЕТ ДУШИ НЯМА ДА КОМАНДВАШ! — И след като Мерлин бе млъкнал, близката скала продължи да се пропуква, сякаш се бяха сблъскали два големи камъка, или пък цялата грамада се готвеше да се срути връз главата ми.

Но щом Мерлин ме обвини в плахост, лицето ми пламна, и този път дори не трепнах.

— А кого ще предвождам тогава? — настоях аз. Тонът ми вече не бе чак дотам уважителен.

Мерлин не отговори директно на въпроса ми. Каза ми само, че има и някой друг, с когото би било добре да се срещна, преди да се опитаме да правим каквото и да било.

— Но кой е той, господарю мой?

Ала Мерлин ми каза само кога и къде да очаквам среща с този нов човек, който щял да пристигне скоро в имението. Не се и опита да ми каже кого трябва да чакам. Сега разбирам, че тази потайност е била добра идея. Макар че вече постепенно бях започнал да свиквам с разните чудеса и му се бях заклел във вярност, ако старецът ми бе казал за кого става въпрос, никога нямаше да му повярвам.