Включено в книгата
Оригинално заглавие
Merlin’s Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Редакция
khorin68 (maskara)

Издание:

Фред Саберхаген. Костите на Мерлин

Редактор: Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

ИК „Дамян Яков“, София, 1996

ISBN: 954–527–055–1


XXIV

Хакон

Три дни след като Амброзиус отново бе заминал, седях и размишлявах в параклиса. Когато вдигнах поглед, съзрях пред себе си тъмнокос, среден на ръст млад мъж, горе-долу на двайсет и пет години, който стоеше край порутената стена и ме гледаше с надежда и несигурност. Новодошлият имаше доста гъста брада, но лицето му не бе чак толкова променено, и за да го позная, нямаше нужда да забелязвам нито необичайното му облекло, нито това, че не носи никакво оръжие.

Станах уважително на крака.

— Привет, Амброзиус — ако все още това е твоето име.

— Привет, Хакон! — лицето му светна и той помаха с обезоръжаваща неловкост. — Радвам се, че ме позна. Да, името Амброзиус все още ми служи добре. Старецът би искал да те види долу в гробницата си.

— Тогава най-добре веднага да вървя при него — разкърших се аз и се приготвих да вървя.

— Само секунда, Хакон. Виждал ли си Вивиан? Къде е тя сега?

Поклатих глава и се усмихнах.

— Ами някъде тука е, крее по любимия си, защото го няма. Ще ти се зарадва!

Четвърт час по-късно старецът и аз бяхме сами дълбоко надолу сред скалите. Този път пещерата ми изглеждаше различна, пък и излъчването й беше друго — някак си по-гостоприемно. Сякаш самите скали бяха станали по-обли, цветовете — по-живи.

Мерлин започна, като ми зададе още въпроси, особено за Вивиан. Казах му, че ми се струва, че момичето се готви да прекара живота си до неговото по-младо „аз“, твърдение, по което той не каза нищо. Когато отвърнах и на другите му въпроси, доколкото можах, той ми заповяда да тръгна на отреденото ми пътешествие, за което ме бе предупредил, че щяло бъде много трудно, но било особено важно за успеха на великото начинание: трябваше да намеря Ланселот в неговия манастир и да му предам разни неща — както предмети, така и думи. И — без да допускам провали — трябваше да го завербувам за каузата на възстановяването на Камелот.

Съвсем естествено попитах Мерлин по какво да позная знаменития воин на крал Артур.

— ЩЕ ГО ПОЗНАЕШ.

Мерлин продължи и призна, че бъдещият ми другар по оръжие е малко старичък за воин. Когато магьосникът услужливо ми представи образа му във видение, съзрях лице, толкова старо наглед, че се стреснах.

— Къде е този манастир?

— НЕЙДЕ В КРАЛСТВО ЛОГРИС. НЯМА ЗАЩО ДА ТИ ДАВАМ ТОЧНИ И БАНАЛНИ НАСТАВЛЕНИЯ. ДА СЕ ПЪТУВА В ЛОГРИС НЕ Е КАТО ДА СЕ ПЪТУВА НАВСЯКЪДЕ ДРУГАДЕ.

— Вече го забелязах, господарю мой.

Но старецът най-накрая ми намекна тъничко как точно да намеря мястото.

На следващата сутрин трябваше да тръгна сам. Щедростта на господаря Мерлин ми осигури добро въоръжение, кон и хранителни припаси. Трябваше да заведа при Ланселот като дар от Мерлин един великолепен боен кон — жребец, снежнобял, докато собственият ми кон, инак равен му във всичко, бе черен като въглен. Имах също и товарно муле, натоварено с прекрасна броня, точен размер, от оръжейната в имението, която трябваше да занеса на знатния рицар. Мерлин ме увери, че Ланселот преди е обличал такава броня достатъчно често и му е съвсем ясно кое как се използва.

— Но аз, господарю Мерлин, никога не съм виждал подобно нещо.

— НЕ СИ. И ОЩЕ КАК. ТАКИВА БРОНИ НЯМА ДА СЕ ПРАВЯТ ОЩЕ МОЖЕ БИ ХИЛЯДА ГОДИНИ!

Щом насреща й се изправи брадатият мъж, с когото бях разговарял в параклиса, Вивиан се сепна и за миг не беше сигурна кой спря пред нея, но двайсет и пет годишният мъж имаше достатъчно общи черти с десет години по-младия момък и тя бързо позна любимия си.

Младото момиче мигом изпадна отново в транс. Двойката се усамоти някъде и без съмнение двамата прекараха прекрасен ден, изпълнен с велико щастие, преди той да й каже, че отново трябва да я напусне заради своята тайнствена и жизненоважна работа. Този път, чух го по-късно да я уверява, той имал някакъв план, който щял да им даде възможност да прекарат живота си заедно.

Тази вечер, най-накрая дойде ред на Бран да бъде извикан на разговор със стареца в скалата.

Срещата продължи само няколко минути. Веднага щом се върна, Бран свика старите си другари. Когато, воден от любопитство, се присъединих към тях, той приветства присъствието ми.

Пресуши шише, Мод и Джандрий чакаха нетърпеливо какво има да им каже.

Съобщението, което Бран предаде на тримата останали от трупата си, беше, че Мерлин иска отново да тръгнат на път.

Преди някой да беше казал нещо, влязоха Вивиан и Мерлин в облика си на млад мъж — тя продължаваше да го гледа така сякаш животът й зависеше от него — и той предостави на бившите пътуващи актьори право на избор. Предложи им го, тъй като това било сериозно и важно решение: дали искат да останат тук, в бъдещия Нови Камелот, или отново да станат скитници, както преди.

Самият Бран каза, че щом му се позволява избор, би предпочел по-скоро да се върне към занаята си, отколкото да остане тук. Що се отнася до участие във възстановяването на Камелот, той усещал, че животът в кралски двор — в който и да е кралски двор — не е за него.

Вивиан остави по-древното, по-старото, най-поразително „аз“ на нейния любим да решава дали тя трябва да остане тук, където щеше по-късно да се разполага новият кралски двор — особено ако се очакваше, че нейният любим ще се връща при нея тук, винаги когато е възможно — или да тръгне с Бран и оредялата му трупа.

Младият мъж Мерлин, обгърнал с ръка Вивиан, й каза с обич, че искал веднага щом може, да я изпрати на някакво особено място, където щял да я запази в безопасност през тежките, опасни времена, които виждал, че се задават за всички ни.

Мод и Пресуши шише се спогледаха и съобщиха, че те оставят Бран да реши вместо тях. Бран притежаваше магнетичното качество на водач, а Пресуши шише, с присъщата си критична гордост, вече сипеше злокобни пророчества за начина, по който сигурно щял да бъде организиран новият кралски двор.

Джандрий изобщо не бе доволна от това да се върне ей така изведнъж към живота на пътуваща артистка. Но в момента май нямаше особен избор. При това имаше и дете, на което изглежда вече бе започнала да гледа като на тежко бреме.

Помислих си, че очите й мълчаливо ме зоват, но аз чувствах все по-малко и по-малко желание да се обвързвам с тази жена, която разнасяше насам-натам детето на друг мъж и го кърмеше. Освен това ми предстоеше тежка и опасна мисия. А и си спомних, че старият Мерлин ми спомена, че имал намерение и тях да изпрати на тяхна собствена мисия. Сега им предлагаше избор. Нищо не казах за явното противоречие, макар че то донякъде ме обезпокои.

— Какво ще става тук? — Мод попита Бран и Мерлин.

— Камелот — увери я Бран.

— К’во?!

— Казах, че това място ще се превърне в Камелот.

— Ти да не си мръднал?

Бран овладя гнева си. Огледа се за Мерлин и Вивиан, но те бяха изчезнали. Когато и останалите се опитаха да настояват за обяснение, той призна, че не бил сигурен дали Мерлин е казал със сигурност, че точно това място ще се превърне в Камелот. Но определено бил споменал това име. Очакваше се, че имението ще се превърне в замък, а наоколо му щяло да изникне нещо като град и после да се напълни с хора.

Сутринта, докато правех последните си приготовления за заминаването, открих, че нечия невидима ръка вече е натоварила мулето. Бронята на Ланселот — и, както видях, още една подобна, направена по моя мярка — бяха разглобени на толкова много и различни части, с така разнообразни форми, че товарът не беше само труден за опаковане и тежък за носене, но и стоеше малко нелепо на гърба му.

Металните части, вързани за гърба на животното в два вързопа, тракаха и дрънчаха сякаш във вързопите имаше достатъчно брони за цяла лодка викинги.

Аз тръгнах, а Бран и неговите хора все още продължаваха да спорят.

 

 

Потеглих безпроблемно от скалата на Мерлин и няколко дни поред пътувах сам сред зелени, приятни земи. След всички тия премествания на времето, които бях преживял през последното си пътуване, вече изобщо не бях сигурен в кое годишно време ще навляза след час или дори след минута. Но приех с благодарност хубавото време, както приех и жребеца и прекрасното оръжие, които ми бе предоставил Мерлин. Конете ми, макар силни и с буен нрав — яздех ги поред — внимателно се подчиняваха на заповедите на сравнително неопитния си ездач.

Най-много от всичко бях благодарен за това, че при това пътешествие ми бяха спестени всякакви драстични промени във времето. Нощта следваше деня, и обратно, в традиционния си и логичен ред. След няколко дни езда една сутрин пристигнах сред лятна гора, където сред приятна долчинка, разделена от ромолящ поток, открих мястото, което търсех. Това бе просто една хижа с две-три малки пристройки, но бих отличил това място от всяка малка ферма по дребния факт, че на няколко метра от главната постройка имаше малък параклис, увенчан с груб дървен кръст.

От параклиса излезе мъж и ме загледа с нервен поглед. Беше нисък и набит, облечен в сива роба, гладко избръснат и с тонзура на главата.

— Отец Грегъри? — попитах аз.

Лицето му се проясни.

— Аз съм.

В дясната си ръка той държеше зелена клонка от някакъв храст, а на мънистения му колан висеше малка манерка със светена вода. Както скоро разбрах, той имаше навика да ръси със светена вода всичко и всички. Щом го доближих, монахът топна клонката в манерката и ме пръсна с кристални капки, после се вторачи в мен, за да види как ще ми въздействат.

Не ми пукаше много-много, че ме е напръскал, но след като бях оцелял от ударите на магията, не ми се щеше да изпадам в положението да не нося майтап.

— Що за магии са това?

— Не са магии, младежо, а благословията на Всемогъщия Господ.

— В такъв случай я приемам.

— По-добре ще е да я приемеш! Отдалече ли идваш?

— Достатъчно отдалече. От онова място, където някога е бил Камелот. — Нищо не казах за това, че пак си е там.

Отдавна вече бях сменил викингските си дрехи с други и сегашното ми облекло вероятно предполагаше, че ме праща Мерлин. Но когато отец Грегъри ме чу как говоря, веднага разбра откъде произхождам.

Това, че съм викинг, за свещеника означаваше, че съм непокръстен езичник, и той изрази голяма тревога за душата ми.

Набитият мъж настоя със сериозен израз:

— Кръстен ли си в името на Исуса?

— Още не. Но не отхвърлям изцяло подобна възможност.

В очите на свещеника изведнъж грейна надежда.

— Тогава знаеш, че Синът Божи се е родил човек и е живял сред нас?

— Бих искал някога някой да ми разкаже подробно тази история. Но не за това съм дошъл тук.

— А…

— Дошъл съм да търся сър Ланселот.

Очите на свещеника се взряха в мен, нащрек.

— В нашата малка обител никой не носи подобни светски титли.

Мерлин ме бе предупредил за това, наред с други неща:

— Казаха ми, че човекът, когото търся, може би сега живее под друго име. Някога той е бил сър Ланселот, дясната ръка на крал Артур.

— Аха. — Пълничкият свещеник притисна длани и те, както и клонката, потънаха в дългите ръкави на расото му. — И какво искаш от този човек?

— Нося му вест от господаря Мерлин.

— А… — Грегъри вдигна вежди, но май не беше много изненадан. — Само вест? — погледна многозначително двата коня и натовареното муле.

— Нося и дарове, ако той ги приеме. Освен това и щедро дарение за всяка църква — или енория, или манастир — чийто абат или игумен ми помогне.

— А… — Грегъри не изглеждаше стреснат от възможността да получи светско богатство, ала не беше и обзет от алчност.

— Кажете ми, ваше най-високо преосвещенство, къде да намеря този човек, който някога е бил сър Ланселот.

Донякъде за моя изненада Грегъри не настоя първо той да разбере какво искам от сър Ланселот. Нито се опита да говори вместо него, или пък да ми забрани да го видя. Мерлин, който знаеше много, ми бе казал, че това, че Ланселот все още не е дал последен обет, ще опрости нещата.

— По онова време, когато царуваше Артур, и аз исках да бъда рицар — с копнеж каза отец Грегъри. Избледнелите му сини очи се взираха в далечината. — Но не би. После известно време най-свидното ми желание бе да стана придворен свещеник в двора на крал Артур. — Щом каза това, той ме погледна с надежда.

— Значи си познавал Артур?

Ръцете на свещеника заиграха в ръкавите сякаш потискаше настойчивото си желание да напръска нещо. Отвърна мрачно:

— Уви, не, никога не ми бе предоставена подобна привилегия. Нито пък някога съм срещал господаря Мерлин… — Погледът му се изостри. — Вече години наред, както се знае надлъж и нашир, Мерлин е затворен в нещо като жива гробница чрез магия, която дори и той не може да надвие. Как така носиш вест от него?

— Разбирам, че сте получили някакъв знак, че на път към вас е тръгнал истински вестоносец от Мерлин. Аз съм.

— Мерлин, да… — Той потърка брадичка и изведнъж потръпна. — Да, като се замислим, Мерлин… да, предполагам, всички ние би трябвало да се сетим, че някакво си заклинание на някаква си магьосница едва ли ще успее да го задържи там… — Той остави мисълта си недовършена.

Отец Грегъри продължи да размишлява мълчаливо известно време, после се обърна и ми кимна безмълвно. Последвах го с двата коня и с мулето.