Включено в книгата
Оригинално заглавие
Merlin’s Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2013)
Редакция
khorin68 (maskara)

Издание:

Фред Саберхаген. Костите на Мерлин

Редактор: Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

ИК „Дамян Яков“, София, 1996

ISBN: 954–527–055–1


XVI

Видях, че по-старите друиди и техните послушници в бели одежди бяха подхванали сложни приготовления за жертвоприношението, което, изглежда, със сигурност щеше да прекъсне и моя живот, и живота на Вивиан и Хакон.

Ранните стадии на обреда включваха ритуално думкане по дървени щитове с дръжки на копия от събралите се войници на Вортигерн, които същевременно нареждаха нещо — стотици ръце и гласове, образуващи море от звуци, дирижирано от магьосниците.

Хванаха ме за китките и ме повлякоха. Ала старото наметало на Мерлин — май никой, освен мен не забелязваше, че се е свило до парче плат, не по-голямо от дрипаво шалче — се прилепи към раменете ми и се уви около врата ми сякаш да ме защити. Мъжете ни повлякоха от вратата към центъра на светилището.

Там, заобиколени от утъпкана земя и други свидетелства на провала на Вортигерновото строителство, половин дузина магьосници от онези, които възнамеряваха да ни убият, се захванаха с работа — взеха да ръкомахат и да нареждат. Те танцуваха, олюляваха се и тропаха в кръг около един древен камък, голям колкото кухненска маса, чиято плоска повърхност бе покрита с тъмни, грозни петна.

Магьосниците бяха казали на Вортигерн, че някакво чуждоземно вещество, заровено от враговете му под светилището, пречело Танцът на великаните да бъде вграден в неговия план. И че то трябва да бъде открито и премахнато оттам — чак тогава строителството би могло да продължи.

Докато ме влачеха редом с двамата ми спътници към центъра на светилището, нямах никаква възможност да огледам по-внимателно феномена, наречен днес Стоунхендж.

Но щом обредът започна, още по-явно усетих магията, просмукала се навсякъде. Когато страхът, ужасът и гледката на първото предварително жертвоприношение ме накараха да придърпам скъсилото се наметало на Мерлин плътно върху лицето си и да затворя очи, успях да съзра неща, все още невидими за останалите. И започнах да получавам просветление за причините, поради които архитектите и строителите на Вортигерн срещаха такива трудности.

Странни сили бушуваха насред Стоунхендж, раздуваха се като връхлитаща буря и създаваха странна среда — по това тя напомняше нашето чудато пътешествие. И тук, сред огромните камъни на Танца на великаните, нормалният ход на времето бе изкривен, също както докато пътувахме. И наистина под Стоунхендж катаклизмите бяха много по-остри, а бездната на изкривяването бе много по-дълбока от някакви си петдесет-шейсет години. Тук действаха сили от далечното бъдеще, и по някакъв начин се месеха и се противяха на работата, начената от Вортигерн.

Кралят, обкръжен от малък кордон от негови близки съветници, стоеше достатъчно близо до нас и чувах какво си говорят. Стана ми ясно, че крайната цел на Вортигерн, набита в главата му от най-големия фанатик сред неговите съветници друиди, била да вгради древния строеж в нов храм на Вотан. Замисленият от него храм — подразбираше се, че ще е най-големият, строен някога — щеше да представлява постройка, която да вгради в себе си огромните каменни блокове на Танца на великаните, като по този начин подчини на своето предназначение свръхсетивната сила на древните. Но от самото начало надзирателите и работниците на Вортигерн се сблъскали с огромни трудности при изпълнението на заповедите на своя господар.

Стражите ни подтикнаха отзад. Вървяхме едва на няколко крачки след краля, когато той тръгна да огледа отблизо новото строителство, и открихме, че Вортигерн е стигнал толкова далеч, че е накарал да издълбаят името му върху някои от каменните блокове. Дори бе намислил един от големите камъни да бъде издялан така, че да прилича на него — опит за императорски портрет, също като в римските времена, и че работата по него вече е започната — но неведоми сили неизменно рушаха през нощта построеното по негова заповед.

На определени безочливци сред ръководството на друидите — в него май влизаше и Гуторм — не им се щеше да приемат, че която и да е магическа сила би могла да им попречи да постигнат своята цел.

Съдейки по подслушания от мен разговор, и по онова, което непосредствено виждах и чувах, ми стана съвсем ясно, че част от плановете на Вортигерн са включвали — и тъй като той си беше инат, дори все още включваха — да издигни дъбова ограда край целия Стоунхендж. Така той смяташе да обяви това място за свое — както и цялата негова история и сила, да се опита да го превърне в свой собствен храм, дворец и оракул.

Интерлюдия

Докато работеше, хипостаторът, както обикновено, не издаваше почти никакъв звук, освен едва доловимото жужене на вентилаторите. Пред очите на Илейн и неканените й гости образът на холосцената, убедителен като огледален образ в цял ръст на пейзаж от истинския свят, се променяше. Хипостаторът оформяше на холосцената панорамен прозорец с изглед към леко променена версия на Стоунхендж. Този път наблюдателите от бъдещето гледаха паметника сякаш от тъмната вътрешност на някаква сграда, от разстояние около стотина метра.

Или машината просто показваше вече съществувала част от физическата реалност, неизказано далеч във времето и пространството от лабораторията? До днес подобни въпроси имаха чисто философски смисъл, но сега нещата се бяха променили.

Моргана, твърде възбудена, че да може да остане на стола си, сновеше на стройните си крака, обути в черни панталони, пред стола, за който все още бе завързана нейната домакиня по неволя. В момента нахалната натрапница обясняваше на Илейн със снизходителен тон на английски, че самият хипостатор бил частична причина за бурята на сцената.

Илейн възрази и настоя за обяснение.

Моргана се съгласи да й го даде. Обмяната на енергия между двете сблъскали се реалности във времето и пространството била станала толкова интензивна, че съществувала заплаха от изригвания на гейзери и дори на вулкани.

Не само животът на шепата хора, наблюдаващи от лабораторията, бил в опасност; опасността се простирала на квадратни мили наоколо.

— Всички трябва да поемем част от риска — усмихна се Моргана и обяви, че е решена да се добере до лагера на Вортигерн. — Там има един човек, който трябва да бъде спасен и ако Мерлин не може или не иска да го спаси, аз съм длъжна. Тогава ще мога да науча от горкото момче нещо за това къде се намират костите на Мерлин.

Единият от помощниците на Моргана развълнувано привлече вниманието й към нещо, току-що появило се на холосцената. Илейн впери нервен поглед в дисплея, но не можеше да се сети какво ли е толкова важно за останалите.

Каквото и да беше то, за Моргана и нейните хора то означаваше, че спасението ще бъде невъзможно. Някаква гигантска сила, която Моргана нарече Вотан (която, колкото и странно да бе, май също изпитваше страхопочитание към него) най-накрая бе излязла срещу Мерлин, и бе решена да унищожи всеки и всичко.

— Трябва ли да променим плановете си, Ваше Величество? — попита шепнешком единият от мъжете. Въпросът бе зададен на непознатия език, който Илейн сега разбираше така добре.

Моргана отвърна на същия език:

— Въпреки всичко, аз отивам.

После тя обясни на Илейн някои неща за костите. Силата, присъща на останките на такъв велик магьосник, може би бе така огромна, че бе способна да постигне почти всичко, но не и да помогне на Артур да продължи по-нататък в бъдещето. Затова имало нужда от помощта на хипостатора или на нещо подобно. Някъде в бъдещето, вярваше Моргана, тя можеше да открие някоя благосклонна лечебна сила, която би искала и би била способна да излекува болния й брат поне от раната.

— Да си пробиеш път през бъдещето, наместо да го чакаш да си дойде по реда, изобщо не е лесно, детето ми. Но само спасението на Артур има значение за мен. За да го спася, бих изгорила кокалите на хиляда старци, които така и така вече са живели твърде дълго на този свят.

Сега Моргана бе стъпила с обутия си в ботуш крак на холосцената, като че ли се готвеше да се хвърли всеки миг в холографското изображение, изпълващо пространството само на една ръка разстояние от нея. Тя започна да рови в кесията, която висеше на кръста й, с вид на човек, който прави последни приготовления.

Илейн извика импулсивно. Физическото нахлуване в създадения от хипостатора пейзаж почти със сигурност бе смъртоносно опасно, като начин на придвижване бе напълно безполезно, а щеше да повреди и машината.

Моргана напълно пренебрегна предупреждението. Протегнала напред леко сгънатите си в лактите ръце, тя сякаш се готвеше да се нахвърли върху нещо, като че ли всеки миг щеше да скочи в дисплея.

Илейн отмести поглед — не можеше да гледа самоубийството на Моргана. В този момент забеляза, че на съседния екран примигва нов стих:

Но във платното е втъкала

тя сенките от огледалото,

че често в тихи, светли нощи

ту погребения разкошни

пак бавно слизат в Камелот,

ту щом изгрее пак луната,

танцуват сватби сред полята…

О, стига сенки! — викна тя,

Дамата от Шелот.

И тъкмо погледът на Илейн беше паднал върху последната дума, холосцената сякаш избухна. Като извърна глава, тя не видя разрухата, причинена от скока на Моргана в дисплея, ала я почувства.

Във вихъра, надигнал се след насилственото нахлуване на магьосницата в лагера на Вортигерн, се понесоха нови отломки и започнаха да се блъскат и да тракат по пода на лабораторията. В това време предмети от лабораторията — хартии и странни части от уреди, хвръкнаха и водовъртежът на холосцената ги засмука.

В следващия миг в лабораторията с рев се втурна вихрушка и блъсна Илейн. Като че ли нещо тежко и огромно бе я ударило и за секунди тя остана замаяна. Бурята забушува още по-силно.

Миг по-късно главата й се проясни и тя забеляза, че Моргана е изчезнала. И двамата мъже се бяха вторачили в дисплея, и дори и огромната котка бе отклонила поглед натам.

Илейн, вече с напрегнати до крайност нерви, действа по инстинкт — нямаше време за мислене. Изстреля се от стола и се спусна към вратата, водеща към коридора. Мускулите на гърба й бяха напрегнати — всеки миг очакваше безмилостния удар на ноктестата котешка лапа, или дори нещо още по-ужасно. Но не последва никакъв удар. Нищо не я спря, когато отвори вратата и изтича навън, на свобода.

Стъпките й изкънтяха по тъмния коридор, после надолу по стълбите — вземаше по три-четири стъпала наведнъж — а в подсъзнанието й се прокрадваше нелепата мисъл, че щеше да е по-добре, ако бе играла повече гимнастика. Целта й не беше да се измъкне от сградата — още не. Онова, което ставаше сега в лабораторията, очевидно бе смъртно опасно, а освен това тя не бе способна да го проумее. Бе решила, че трябва да го прекрати. Само ако успееше да изключи електричеството. На долния етаж имаше една стая, откъдето можеше да го направи.

Амби

Хакон ни прошепна, че сякаш се намираме чак в Исландия. От кипящата земя изригваха гореща кал и пара, а гредите, трегерите и камъните от новия строеж потъваха в нея, сякаш ги всмукваше. В средата на вихъра някога твърдата земя бавно къкреше, почти напълно втечнена.

Работниците в разстояние на няколко метра от вихъра хвърлиха сечивата си и побягнаха. Но някои от онези, които бяха по-близо, частично поразени или ранени от първото изригване, бяха твърде бавни, за да могат да се измъкнат. Ние тримата, наред с Вортигерн и неговите съветници, видяхме как водовъртежът всмука няколко души — жертвите надаваха ужасни писъци.

Гуторм беше един от онези, които действаха твърде бавно.

 

 

Неочаквано отново мярнах Дамата с накитите, застанала отзад. Беше облечена почти по същия начин, както и предишния път, когато я видях, и носеше същите накити. Опитваше се упорито да ме заговори, да ме отмъкне по някакъв начин настрани, обещаваше ми, че може да ми помогне да се измъкна, ако и аз й помогна. Чувах само откъслечни думи, достатъчни обаче, за да схвана какво иска да ми каже. Но й попречиха.

Хакон, макар и съвсем ясно да виждаше как кипи земята, явно изобщо не усещаше вълните от окултна сила, които се плискаха и се блъскаха една в друга край нас. Как може един човек, вече възрастен, да е толкова сляп и глух?! Креснах му, че ни заплашва зла магия, и се опитах да му помогна да се махне оттам. Сравнително немощното ми усилие обаче не бе достатъчно, за да го бутна и да го дръпна назад. А кралят и неговите друиди май не ги беше много грижа дали ще се изявят като храбреци и търтиха да бягат.

Скоро бурният пристъп секна за миг и пространството и времето сякаш отново се успокоиха. Бавно пристъпих напред — краката ми потъваха в меката, току-що отворила се, все още помръдваща земя. Всъщност аз бях най-първият, доближил мястото, след като всичко стихна, защото и другарите ми, и враговете ми се бяха вцепенили от почуда, а аз тръгнах след моите видения.

 

 

Кръгът от бълбукаща, покрита с ями земя, която изглеждаше сякаш някой я бърка с гигантска невидима лъжица, сега бе около трийсет метра в диаметър и бавно се разширяваше по краищата. Покрай твърдия ръб буци пръст, сякаш побутвани от невидими лопати, продължаваха да се плъзгат навътре и потъваха под пенещата се кална маса, сред която плуваше какво ли не. Нищичко не бе оцеляло там, където бе вилнял вихърът, чийто център бе един от големите каменни блокове — ни листец, ни червей, ни стръкче трева. По-късно, когато отново ми се удаде възможност да огледам цялото пространство на светилището, забелязах, че бедствието е следвало свой предварителен план. Там, където някой бе положил усилие да вгради старите пясъчникови скали в новия строеж, бяха станали и най-големите поразии.

Докато грамадните древни камъни упорито си стояха по местата — без съмнение копачите и зидарите на Вортигерн бяха положили всички възможни усилия да не ги пипат — цялата земя наоколо отново започваше да се раздвижва. Изригващата почва изплю парченца от глинени плочки, дърво и хоросан — все повече или по-малко познати вещества. Но не след дълго ги последваха и по-странни неща — парчета ярък, непознат метал, и други вещества, които още по-трудно бих могъл да определя какви са.

 

 

Импулсивно се наведох — коленете ми се огъваха, земята се тресеше — и вдигнах едно такова парченце непознато вещество. Явно беше цял предмет, а не парче — страните и ръбовете му бяха толкова гладки и толкова добре оформени, че на пръв поглед изглеждаха сякаш изработени чрез магия, но всъщност не бяха.

Хакон, вероятно отчасти подтикван от чувството, че един воин не бива да се оставя някакво си дете да го превъзхожда, се придвижи напред и застана до мен. Вивиан се затича към нас и ни задърпа встрани от клокочещата пръст, от която се вдигаше пара и която вече показваше признаци, че сред нея ще зейне пропаст.

Този път нито Вортигерн, нито някой от съветниците му не бе приближил толкова близо до кипящата земя, колкото аз и двамата ми другари по пленничество. Но и кралят, и антуражът му бяха достатъчно близо, че да виждат добре, и сега се бяха впуснали в много сериозен спор. Всички бяха съгласни, че новата сполетяла ги загуба на толкова много работници трябва да се смята за лоша поличба.

От ядните гласове на някои военачалници и от това, че се осмеляваха да протестират открито, си личеше, че войската е твърде нервирана от постоянството, което проявяваше Вортигерн по отношение на строежа.

Интерлюдия

Най-накрая лабораторията отново утихна и на пръв поглед всичко изглеждаше мирно и тихо.

Двамата помощници на Моргана сега бяха единствените хора в стаята, цяла осеяна с отломки от изминали векове. И двамата отново се бяха взрели напрегнато в древния Стоунхендж и трескаво се озъртаха за някакво потвърждение, че господарката им е успяла да прескочи между двата свята здрава и читава.

— Да! Там е! — извика най-накрая тържествуващо единият.

— Още е жива… невредима е, мисля… опитва се да ни даде някакъв сигнал, ала не схващам много ясно…

Хипостаторът все още послушно възпроизвеждаше триизмерното изображение на сцената. Но сега то се мяркаше само от време на време, между дълги периоди на буря и мъгла. Дуелът между стария магьосник, хем жив, хем мъртъв, и силата, наречена Вотан, създаваше интерференция и правеше наблюдението почти невъзможно за двамата служители на Моргана в лабораторията от двайсет и първи век.

— Щом се върне, веднага ще ни отсече главите — мъжът го каза с такъв глас и с такова изражение, че Илейн силно се усъмни в това, че говори метафорично.

— Може пък дотогава наново да сме хванали бегълката. Без помощ тя не може да стигне далеч.

— Я да изпратим котката да доведе тая жена.

— Не знам… е, добре де, дай да опитаме. — Те тихичко наредиха нещо на котката и я отпратиха.

После другият се приближи до другаря си пред дисплея и настоятелно възрази, че Мерлин не би избрал подобно място, за да скрие костите си — или пък обратното, тайнствената Ниму не би избрала подобно място, за да закопае дядото, чието нежелателно внимание към нея бе преминало от забавно през отегчително до пораждащо дълбоката й омраза. Можеха само да се надяват, че тяхната господарка Моргана ще оцелее след битката в лагера на Вортигерн, независимо дали ще осъществи онова, което иска.

 

 

На мрачния долен етаж на сградата, някога дом на Антробус, Илейн, която все още едвам си поемаше дъх след отчаяното бягство, временно се бе приютила зад един висок автомат за цигари.

Но само след миг почивка побягна отново към кабелите и генераторите. Щом чу забързаното потракване на ноктите на огромната котка по мраморното стълбище, я обзе паника. В отчаяние тя отвори най-близката врата, която й се мярна пред погледа, и скочи вътре. Едва след като вратата се захлопна, тя осъзна, че се е навряла в тъмен шкаф за инструменти.

Треперейки в мрака, здраво вкопчила се в дръжката, за да успее да затисне незаключената врата, ако някой я напъне отвън, тя напрегна всички сили и се опита да мисли.

Само да можеше да изключи хипостатора…

Кабелите влизаха в сградата в същата стая, където се намираха генераторите за спешни случаи — на долния етаж, на не повече от някакви си трийсетина крачки надолу по тъмния коридор, зад един ъгъл… в неосветената къща, из която се разхождат огромна котка и опасни хора, които можеше да са и убийци.

Само ако котката не успееше да… но чу потракването на нокти по коравия под, което стихна точно пред вратата, и сърцето й се сви. Последва слабо, подкупващо изскимтяване.

Единственият начин да се защити беше да държи затворена вратата, която ги разделяше. Опитът да стигне стаята с шалтерите трябваше да почака.

Времето минаваше. Беше твърде тъмно и не можеше да види колко е часът. Защо не се бе сетила да си купи часовник със светещ циферблат? От известно време не чуваше котката, и ако смогнеше да преброи бавно до сто, преди да я чуе отново, вероятно си струваше да се осмели да…

Трябваше да действа, когато вниманието на Моргана и хората й бе насочено другаде. Ако бе дръзнала, щеше да има шанс да прекъсне целия експеримент. Ако токът спреше внезапно, това сигурно щеше да й пообърка работата, но вероятно нямаше да причини нищо такова, което да не може да се поправи за ден-два…

Изведнъж неочакван звук прекъсна мислите й — една от външните врати на сградата се бе отворила. Последва мърморене — гласовете бяха нови, непознати, усети и слаб хладен полъх, доловим дори и тук.

О, колко бяха добре дошли тези хора! Значи някой все пак е успял да предупреди полицията… но събитията от тази нощ бяха научили доктор Брусън да бъде предпазлива. Преди да изтича да приветства новопристигналите, трябваше да бъде съвсем сигурна кои са те.

Вратата, която бе чула да се отваря, отново се затръшна, и след половин минута гласовете се приближиха — чуха се и нехайни крачки, краката явно бяха обути в ботуши. Отекнаха по коридора, точно покрай вратата, зад която беше Илейн.

Духът й се приповдигна. Надяваше се, че е пристигнала полицията или нещо подобно, макар че никой не я беше викал.

Сега това беше само надежда.

Когато и последният от вмъкналите се в сградата хора изтрополи покрай вратата, тя много внимателно я открехна — тъкмо навреме, за да съзре четирима-петима мъже и жени, смътни силуети в тъмния коридор, с гръб към нея — отдалечаваха се. По коланите и по раменете на някои от тях проблясваше метал, което предполагаше, че бяха въоръжени. Никой от тях обаче не беше униформен.

Нямаше никаква, ама съвсем никаква причина да ги смята за полицаи.