Фред Саберхаген
Костите на Мерлин (15)

XV

След като прекарахме неопределен брой дни в пътуване — така и не бих могъл да твърдя със сигурност колко малката ни група се измъкна от пощурелия кръговрат на проблясващи слънца, луни и годишни времена в епоха, в която лице — или може би трябва да кажа маска на времето — отново стана трезвата последователност. Когато пристигнахме в някаква местност на около четиридесет мили от морето — приятна речна долина, в която току-що бе избуяла пролетната зеленина — Рогатия най-накрая се почувства у дома си. Бе забелязал и най-различни подробности, които го бяха уверили, че се е завърнал и точно в нужната година. С усмивка и с глас, в който отново звучеше увереност, той ни осведоми, че пътуването ни е почти свършило — нещо, което за мен изобщо не беше новина.

През една топла и облачна утрин изтеглихме с греблата нашата лодка през калните плитчини на брега, а после я изоставихме там, сред рояк други малки лодки. Награбихме покъщнината си — не повече от шепа — и поехме по един древен, изровен път. Срещу нас четиримата неведнъж се блещеха овчари, които по дрехите и речта ни съдеха, че идваме от чужди краища — и после подкарваха доста големичките си стада в същата посока. Следвахме пътя — той се изкачваше по склона на красивата долина около миля-две нагоре. След като прехвърлихме един полегат наклон и излязохме от боровата горичка, открихме, че на половин миля от нас се издига грандиозен строеж, познат на повечето ми читатели като Стоунхендж, възправен сред равнината, която днес наричат Салисбъри.

Паметникът стърчеше — и сега, когато пиша, толкова векове по-късно, съм виждал, че част от него все още стои — сред широка, полегата вдлъбнатина в земята, така че във всички посоки хоризонтът, опасан от гори и поля, бе отдалечен поне на миля от него. Разположението му улесняваше наблюдаването и изчисляването на слънчевите и лунните изгреви и залези и предсказването на техните затъмнения. Никога преди — нито аз, нито Вивиан, нито Хакон — не бяхме виждали нещо, което поне далечно да наподобява тази странна, разпростряла се надлъж и нашир, гигантска постройка. А и рядко съм виждал нещо подобно през всичкото изминало време оттогава.

Вивиан бе чувала разни легенди за Танца на великаните (дори и тогава това име на сборището от изправени камъни, господстващи над това магично място, бе твърде древно), макар аз да не бях чувал нито една. Тя ми преразказа няколко. Слушах и се съмнявах, мислех си, че е редно сам да проверя, преди да приема за истина, която и да е история за възникването на това чудо.

Камъни, тежащи според съвременните мерки към петдесет тона, бяха изправени в точно изчислен ред — трегери и пилони, и образуваха квадратни арки, високи над шест метра. Масивната централна каменна постройка бе заобиколена от три концентрични кръга — никой от тях не бе изцяло затворен — от дървени пръти, високи до два метра, които, съдейки по клонките и листата, все още висящи по някои от тях, бяха предимно или всички до един дъбови. Външният кръг от дървени пръти пък бе ограден от стена от смайващо бял варовик, висока около два метра, съградена от блокове, изсечени от околната земя.

Друидът наблюдаваше със задоволство нашето смайване. Сигурен съм, че поразклатеният му дух отново се вдигна, след като видя как ние, недодяланите селяндури, се зверехме срещу този огромен строеж — истинска столица.

Щом се приближихме още повече към центъра, пътят се превърна в лабиринт от кални, набраздени следи. Те се устремяваха навсякъде, оставени от много месеци наред, а може би дори години, от натоварени животни и каруци, които осигуряваха тежките, почти непрекъснати доставки на строителни материали и други припаси. Импровизирани отходни места и бунища грозяха гледката — по онова време това бе обичайно за покрайнините на всяко по-голямо селище. Кръгът от огромни камъни бе частично обграден от военен лагер, няколко пъти по-голям от този на Комор, който, разбира се, в тази епоха — епохата на Вортигерн, още не се беше родил. Видяхме дълги редици от палатки, повечето мръснокафяви или черни, и толкова много огньове, че вятърът разнасяше техния дим из въздуха — сега вече есенен — на половин миля по-надолу. Предполагам, че в деня на нашето пристигане там сигурно са лагерували към хиляда бойци, които бяха също и работници — за онова време и онова място това си беше огромна орда — и още почти наполовина толкова просяци, търговци, проститутки, служители на половин дузина богове и богини, налбанти, търговци на добитък и всякакви лепки.

Щом видяха друида, външните стражи на лагера го познаха веднага, приветстваха го с почит и незабавно ни пуснаха вътре.

Близо до центъра на светилището към стотина души, дори и повече — не бих могъл да кажа свободни или роби — се трудеха усърдно с брадви и кирки, въжета и ковашки чукове. Огромният строеж напредваше. Бързо осъзнах, че работата, която кипеше в момента, няма нищо общо с това кой е издигнал тук самите огромни камъни; около тях отдавна бе избуяла трева, и те не бяха помръдвали от векове. Но над тях и покрай тях бяха разпръснати не чак толкова внушителни градежи от по-дребни камъни и греди, които всъщност се разпростираха много по-нашироко. Концентричните кръгове от дъбови пръти се включваха в тази нова постройка.

Колкото повече приближавахме древните кръгове от внушителни камъни, толкова по-добре ги виждах. Очевадните въпроси, на които старите легенди имаха претенции да отговарят, се натрапваха веднага: Кой ги бе сложил там, където бяха, кога и защо? Имаше дузини, двайсетини от огромни камъни — опитах се да ги преброя, но това просто действие се оказа кажи-речи невъзможно, не само заради новото строителство, но и заради плътността на магията, която покриваше мястото като гъста мъгла и ме разстройваше — тя, разбира се, бе невидима за повечето хора, за всички, освен малцината, притежаващи необходимото особено зрение. Като ту спусках клепачи, ту се взирах в огледалцето на Вивиан, аз се опитах да видя кой е изправил тук огромните монолити, трегери и подпори и как го е направил. Но това се оказа твърде мъчно.

И все пак продължавах да се дивя на гледката. Никъде из цялото гигантско пространство, из което се бе ширнал танцът на великаните, сиянието на магията не бе толкова наситено, колкото сред скалата на Мерлин, но тук тя имаше накъде да се шири и покриваше цели километри земя.

 

 

Скоро след като пристигнахме, ни заведоха в нещо като трапезария — дълго помещение, построено от малки трупи, на около трийсетина метра от центъра на светилището. Там ни нахраниха до насита; войниците и дребните чиновници по съседните маси ни оглеждаха с голямо любопитство.

Неколцина на съседната маса обсъждаха някакъв обред, който явно бе предвидено да се състои съвсем скоро. Бяха страшно разтревожени, защото боговете не гледали благосклонно на огромното строително начинание на Вортигерн.

Когато сега си припомням техния разговор, ми се струва, че ще трябва да са си говорили за зората на деня на лятното равноденствие, често смятан за най-важната дата на ритуалната година. Казаха, че трябвало да има няколко предварителни човешки жертвоприношения, а вътрешното ми зрение ме ужаси, щом пред него изникнаха образите на жертвите една след друга — просваха ги върху един плосък камък и ги разпаряха и наръгваха с ритуалния нож, кремък или кост. Понякога разчленяваха цялото тяло, за да е по-лесно да се разпръсне наоколо кръвта. После изливаха кръвта на жертвите в една яма, в която трябваше да се положат основите на новия строеж — за кой ли пореден път. Още преди да изсъхнат топлите червени капки, работниците по строежа вече наново се тълпяха насам, мъкнейки греди и сечива, и отново започваше поредният опит да се издигне сградата.

Интерлюдия

След като бе отведена още веднъж в стаята с хипостатора, Илейн отново бе принудена със заплахи и заповеди да седне на стола си. Моргана и нейните хора бяха погълнати от напрегнато взиране в холосцената — наблюдаваха какво става при скалата на Мерлин.

Скоро Моргана настоя да се променят координатите на машината — искаше почти същите, които преди бяха извели на сцената образа на Стоунхендж. Сега бе убедена, чрез някаква нейна си магия, че там трябва да се случи нещо много важно.

Илейн за пореден път послушно нагласи шайбите и взе да натиска нови копчета. Прескачаше от едно контролно табло на друго, от шкафа към компютърната клавиатура и обратно, местейки фокуса на апаратурата назад почти до първоначалните географски координати, като вмъкваше леки промени по ред, който, както я увери Моргана, влияел на времето.

Щом въведе необходимите промени, тя отстъпи и изведнъж осъзна, че тоягата на Фишър е изчезнала. Само преди мигове дъбовата пръчка бе пред очите й, опряна до най-близката компютърна клавиатура. Илейн припряно се озърна за самия Фишър — присъствието на този мъж по някакъв неведом начин изведнъж бе престанало да бъде заплаха и бе започнало да й вдъхва увереност — и откри, че човекът с тъмния костюм тихомълком бе изчезнал. Само преди минути бе с тях в библиотеката, нали така? И без съмнение щеше да се върне. Но сега…

Моргана, погълната от магия и от други неща, забеляза изчезването му няколко секунди по-късно. После рязко извърна глава и със заповеднически глас запита придружителите си къде се е дянал Фишър — Моргана го нарече с някакво друго име, което Илейн не успя да чуе ясно.

Магьосницата наруга помощниците си, че са го оставили да се измъкне. Илейн забеляза как единият от тези едри, силни мъже пребледня.

После Моргана изпрати единия от тях да търси Фишър. Той се втурна тичешком навън. На тръгване тя го предупреди да внимава.

После премина на английски и предупреди Илейн да слуша инак щели да я усмирят физически, по-точно да я вържат за стола.

— Май нямам друг избор, освен да изпълнявам заповедите ви.

— Интелигентен отговор. Господин Фишър ви е казал истината за едно: правете каквото ви казвам, и няма да навредим нито на вас, нито на апаратурата ви.

Огромната котка, безразлична към всеки друг, продължаваше да дебне Илейн, за да е сигурно, че ще стои на стола, докато Моргана не й нареди да стане. В неподвижния й взор продължаваше да се прокрадва разум.

Когато образът на Стоунхендж отново се стабилизира върху сцената, Моргана разбра, че е открила истинския източник на парчетата кост, изригнали в лабораторията на Илейн.

— О, Вортигерн пак си е устройвал човешко жертвоприношение.

Илейн отмести поглед и забеляза, че върху екраните се е появил нов стих:

И там, по пътя син-зелен,

минават рицари през ден,

но верен рицар няма, не,

Дамата от Шелот.

За миг Илейн трябваше да се пребори с импулса да попита тази жена дали и крал Артур не е дошъл с нея с линейката.

После се съсредоточи и се заслуша, като се чудеше дали пък няма нещо нередно в този неин нов лингвистичен талант. Онова, което дочуваше от разговора на хората, чиято пленница бе, предполагаше, че Моргана бе решена да стигне, физически да си пробие път по някакъв начин до лагера на Вортигерн. Ако Илейн я разбираше правилно, тя разправяше нещо за пътуване между библиотеките. Или пък говореше само за някаква свръзка между двете помещения?

— Кой знае как — разправяше Моргана на съратниците си, — но коридорът в библиотеката май е затворен от Мерлиновия край. Ала мисля, че този при Вортигерн май си струва да се опита. Там командват друидите, а пък те си падат малко разхайтени.

 

 

Илейн се взря в холографския модел на светилището сред равнината Салисбъри. Според онова, което сега обясняваше Моргана, те виждаха Стоунхендж, ала не такъв, какъвто той съществуваше в двайсет и първия век — а какъвто е бил през четвърти-пети век, по времето на крал Артур, или дори малко по-рано. И наистина на Илейн й се струваше, че вижда много повече изправени камъни, отколкото когато се опитваше да си спомни как изглежда съвременната му структура — и какви бяха всички тия чужди постройки? Дървени палисади в концентрични кръгове… и кои, за Бога, бяха всички тези тълпящи се хора?

Колкото повече успяваше да схване от разговора, Илейн толкова повече разбираше, че според Моргана на хипостатора му е нужна помощ чрез магия, която естествено щеше да приложи самата Моргана, за да покаже на посетителите онзи истински изглед от миналото, който желаеха. Изглежда, и в това, и в други неща единствено обединението на магията и науката можеше да постигне желания резултат.

Само преди минути Илейн бе напълно убедена, че цялата тази тайнствена сбирщина от натрапници, насила проникнали в лабораторията й, са луди до един. В края на краищата, когато някой ти говори съвсем сериозно за крал Артур… Но доктор Брусън постепенно бе принудена да промени това си мнение. Това бе предизвикано от съгласуваността на мислите им и от проявените от тях странни способности — сред тях и умението да дават точни предсказания за това, какво ще се случи по-нататък, поне през известна част от времето.

Това бе сложна и объркана лудост — ако изобщо беше лудост — и в нея присъстваше смущаваща доза систематичност.

Холосцената отново избухна и из стаята се разпръснаха прах и отломки от най-различни вещества. Лудост или не, но наоколо хвърчаха парчета от човешки кости.

Ако това бе лудост, то Илейн бе готова да признае, че е полудяла и тя.

Амби

Час след пристигането ни в Стоунхендж, преди още да бяхме приключили с обяда в трапезарията, една делегация от мъже, на вид доста важни, се приближи до мен, Вивиан и Хакон — повечето бяха друиди. Те ни наобиколиха и ни въведоха при вожда или краля на име Вортигерн.

Нашият друид, Гуторм, гордо крачеше пред нас, готов да ме покаже като своята най-ценна плячка. Заведоха ни в просторна зала в дълго, ниско здание с дебели каменни стени — камъкът бе по-различен от този, от който бе изграден Танцът на великаните — и тръстиков покрив. Тук бяха и самите покои на Вортигерн. В каменната камина в далечния край на залата димеше огън. В момента, когато влязохме, пламъците утихнаха и бяха полузадушени от някакви екзотични вещества, които някой току-що бе метнал в огъня — ако не точно, за да му помогнат в магията, то поне, с цел да постигне внушителен ефект. Дългата зала бе изпълнена с дим, който ме накара да се закашлям, и вече бе претъпкана от мъже, воини и магьосници, а тук-там сред тях имаше и жени — съпруги, прислужници и две-три уважавани жрици.

Нещо, което мярнах с бялото на окото си, ме накара да трепна — едно лице, което бях виждал и преди, но при толкова по-различни обстоятелства, че известно време не можех да си спомня къде точно трябва да го търся в паметта си. Но после го познах и това бе истински шок за мен — извърнах глава и ми се прищя да изкрещя. Моята Дама с накитите, която някога бях съзрял през онази дървена врата, моята черноока Моргана! Качулка на монахиня почти скриваше тъмните й къдри; тя бе тук, ала никой сред тълпата не я забелязваше. Когато минахме край нея, тя леко кимна с глава и ме удостои с поглед, в който сякаш се смесваха насмешка и уважение. Този път, помислих си, май бе изникнала от една дървена постройка, близо до каменната сграда, в която бяхме влезли. Въпросната постройка, както открих доста по-късно, служела на друидите едновременно за храм, помещение за изследвания и библиотека.

Всъщност на път за срещата с Вортигерн ни преведоха през тази библиотека до стаята, изпълняваща ролята на приемна в дъното на сградата. Не се учудих много — за мен по онова време всички библиотеки изглеждаха горе-долу еднакво изненадващи. Магьосниците на Вортигерн бяха си направили тук и нещо като зала за опити; имаше колекция от свитъци и дори няколко древни глинени плочки. Тук сандъците и раклите бяха повече от високите полици, а подът не беше толкоз гладък, но общото впечатление бе горе-долу същото.

На една голяма маса, грубо скована, ала здрава и равна, по средата на стаята стоеше модел, който показваше как би трябвало да изглежда новият храм според плановете на Вортигерн, тъй че най-накрая новият строеж изцяло да заобиколи и обхване старото светилище.

 

 

Нещо в Хакон дразнеше по-висшите друиди, началниците на Гуторм. Чуха се резки команди, и Хакон побесня от гняв, когато изведнъж откри, че вече не е почетен гост, съюзник, на който дължат отплата, а… пленник. Макар че направи усилие да обуздае гнева си, гласът му прозвуча дръзко и внушително. След минута, за свой лош късмет, вече бе прекалил. Един от стражите на Вортигерн го прасна с тояга по главата и щом викингът залитна и се опита да отвърне на удара, неколцина други го сграбчиха за ръцете. Докато дойде в пълно съзнание, северният воин вече бе разоръжен, претърсен и със завързани отзад ръце.

Сега от разговора между Гуторм, неговите началници — съветници на краля и самия крал ставаше ясно, че първоначалното намерение на Вортигерн в съгласие със съветите на неговите друиди било да използва мен, а вероятно и моите спътници, за кърваво жертвоприношение. Но кралят искаше първо да ме разпита и да се опита да разбере откъде идват предполагаемите ми магически достойнства, преди да ме похарчи.

Преди разговора ми с краля придружителите ни отделиха време за предварителен ритуал, в който половин дузина други пленници, непознати за нас, бяха погубени в човешко жертвоприношение. Жените и децата, които явно бяха упоени, отиваха доброволно. Мъжете яростно, ала безсмислено се бореха за живота си. Не виждах тези убийства наистина да помагат с нещо, що се отнася до магията.

Разговорът между Вортигерн и Рогатия ми разкри, че по кралското летоброене бе изминал само около месец, откакто той бе пратил пратеници да ме открият и да ме доведат тук. Само един друид, Гуторм, бе оцелял от неколцината, изпратени от вожда и главните му съветници. Много лошо, казваше кралят, че само един-единствен от най-облагодетелстваните от него съветници е издържал пътуването, но това било положението. Останалите сигурно са били горди, че могат да отдадат живота си за най-великата мислима кауза.

Друидът пратеник, който бе успял да ме намери и да ме доведе при краля и който бе имал достатъчно късмет да се върне жив, не беше в настроение да обяснява на крал Вортигерн или дори на собствените си по-висшестоящи колеги от друидския занаят всички чудатости на пътуването. Или пък например това, че в последния му етап е бил принуден да разчита на своя пленник, за да може изобщо да пристигне. Но всъщност нямаше нищо нередно в това, защото нали бяхме тук.

Един друг мъж — друид, доста по-внушителен на вид от онзи, който ни бе довел, и с много по-впечатляващи татуировки и одежди, ме попита за името на баща ми.

Не ме беше страх от него и аз без колебание огласих потока от думи, който по някакъв начин се вливаше в ума ми от много, много отдалеч. Силата на далечния старец там, под скалата, стигаше до мен, обгръщаше ме и ме крепеше също толкова здраво, колкото железният юмрук на някой невидим великан.

Рекох:

— Майка ми винаги ми е казвала, че нямам баща.

Сред мъжете и жените, чули думите ми, се разнесе мърморене. Сигурен съм, че повече се изненадаха от моя ясен, властен тон и от държанието ми, отколкото от думите. Без да се извръщам, смътно усещах, че и Вив, и Хакон се взират оцъклено в мен.

Сред далечните силуети в дъното на дългата стая сегиз-тогиз мярках качулката на Дамата с накитите — черните й очи неизменно бяха втренчени в мен.

Виждах, че старшият друид е решен да не си позволи да се впечатлява от нищо, което правех или казвах.

— И какво е искала да каже майка ти с това? Нещо по-особено например от това, че ти чисто и просто си копеле?

— Не мога да ти кажа със сигурност какво точно е искала да каже майка ми — знам само какво ми е казала. — Тонът ми отново бе високомерен.

Очевидно това му дойде твърде много. Друидът, който ме разпитваше, се извърна леко и се заговори с някакъв по-низш жрец, а погледът му оставаше прикован в мен.

— Научете това нахално хлапе как трябва да се държи и как е редно да говори с онези, които стоят къде-къде по-високо от него!

Изтърканото наметало на стария Мерлин обгръщаше раменете ми топло и успокоително, и аз го придърпах с две ръце по-плътно около тялото си.

Заговорих:

— Мен ме е учил как да говоря човек, много по-велик от тебе.

Гласът ми бе писклив, ала не защото ме беше страх, а просто защото инак си бях дете, и в него пролича такава несъмнена самоувереност, че изведнъж в очите на всички старци се промъкна предпазливост, достатъчна да поохлади нарастващия им гняв. Онзи, който бе излязъл напред, за да ме накаже, замахнал да ме цапардоса по главата, задържа ръката си във въздуха.

В този рискован момент Вортигерн заговори — гласът му сякаш ръфаше облечените в роби мъже, които ме гледаха на кръв. Но вътрешно чувствах, че стоя много по-високо над тези и подобните им хора, и ги гледах отвисоко със самоувереност и дълбоко презрение.

Отново заговорих:

— Аз ще говоря почтително с вашия крал, но не и с вас, които сте го излъгали! Дори и да пролеете кръвта ми, това с нищо няма да помогне на паянтовите основи на вашия строеж!

Друидите изглеждаха побеснели и сигурно като нищо отново биха се опитали да ме накажат, или може би дори да ме убият на място, ако кралят не се бе намесил. Очевидно не беше чак толкоз щастлив от резултатите, които досега бяха постигнали тези му видни съветници.

Сам Вортигерн се зае да ме разпитва. След като известно време ме гледа сърдито — вероятно се учуди, че срещнах погледа му спокойно — той ме попита:

— Откъде идваш?

Избрах единствения отговор, който бих могъл да дам на този въпрос.

— От скалата на Мерлин, Ваше Величество.

Високият се намери в небрано лозе.

— Чия скала? Това име не ми е познато.

— Сър, говоря за Мерлин, магьосника на крал Артур!

Кралят се намръщи, взе да върти глава и напразно чакаше съветниците му да го просветят по въпроса.

— Съществува ли някъде някакъв крал на име Артур?

Изтикаха напред един писар — оплешивяващ, беззъб човек на сума ти години, който по памет изрецитира дълъг списък от претенденти за кралска титла — по онова време по нашия остров ги имаше много. Но в списъка не се споменаваше името Артур. По това време и на това място още никой не бе чувал нито за Мерлин, нито за все още неродения (или поне неизвестен) Артур — освен може би като герой на някое пророчество, което тепърва предстои да се изпълни.

Разменихме си замислени погледи с Вивиан и Хакон.

Рогатият можа да каже на съвременниците съвсем малко неща за Артур: че някой, който се казвал така бил знаменит владетел за хората, сред които ме бил открил, но по времето, когато пристигнал при нас, въпросният крал бил вече покойник.

Крал Вортигерн скоро върна разговора към собствения си належащ проблем и към мен: как така точно аз, момчето без баща, бих могъл да му подскажа решението?

Подтикван от демоничната безочливост, която ме бе обзела, аз се впуснах в спор — предизвиках краля и неговите друиди да копаят по-надълбоко в почвата, където искаха да положат основите на новия строеж, и им предсказах какво ще изкопаят — защото вече имах някаква представа от виденията за Илейн и нейните усилия в далечното бъдеще.

Освен това уверих мъжете, чиито пленник бях, че няма да намерят каквото търсят.

Последва дълга караница — по-голямата част от нея не успях да проследя. Най-накрая стражите ни изтикаха извън сградата пред ширналия се в откритото поле покрай светилището нов строеж.

Заповядаха на група работници да започнат отново да копаят. Мъжете се подчиниха неохотно и вдигнаха кирките, едва когато стражите се прицелиха в тях с лъкове. Огромните изначални камъни на Танца на великаните издържаха — дори и това не можеше да ги помести — но земята край основите им отново започна да кипи и да изригва като побесняла. Хем приличаше, хем не приличаше на нашето объркано пътуване през времето; сега пък май пространството бе станало неустойчиво, и в него се редуваха версии на действителността, прикрепени към едно и също място, придружени със загуба на живот и други вреди, за които друидите искаха да обвинят мен.

Всичко това поутихна, щом Вортигерн се заговори с едни разузнавачи, току-що пристигнали със съобщение за някаква неизвестна войска, само на няколко мили оттук.

Докато караницата между съветниците на Вортигерн продължаваше да бушува, нас тримата с Вивиан и Хакон ни отстраниха от този не особено поучителен спектакъл и ни заведоха обратно във временната постройка, където ни държаха под стража.

И тримата бяхме лишени от присъствието на краля и натикани в една и съща стая с дебели стени, малко високо прозорче и здрава дебела врата. Намираше се точно до библиотеката на друидите.

Навън в лагера животът си продължаваше, все едно че нищо не бе станало — стотици хора се занимаваха със своите си работи.

Обсъдихме положението си. Хакон мяташе люти клетви за отмъщение по адрес на друида Гуторм и неговия крал, кръвожадния убиец.

Трябваше да призная, че на пръв поглед нещата май се развиваха много зле за нас. И все пак, щом отново и отново се загърнех със старото Мерлиново наметало, продължавах да чувствам увереност, че ще удържи на дадената ми дума и ще намери начин да ни закриля.

Или пък просто се самонавивах. В ума ми бяха започнали да се промъкват и тревожни мисли. Че нали понякога паметта изневеряваше на стареца, когато разговарях с него?

Мина време, аз заспах. Предполагам, че и Вивиан, че даже и Хакон, по някое време са направили същото.

 

 

Няколко часа по-късно нечий глас — наполовина луд, наполовина подигравателен — ме събуди: „Мерлин, Мерлин, Мерлин… Къде се дяна малкият Мерлин?“

Надигнах се на крака, препънах се, разтърках сънено очи и придърпах износеното наметало около себе си.

— Не, аз не съм Мерлин! — възразих. Ала всякакви опити за обяснение изглеждаха безнадеждни. Невидимият ми мъчител, след като разбра, че е успял да ме подразни, продължи да нарежда, даже по-високо и по-силно.

 

 

Измина още някъде около час, после ни натикаха грубо обратно в приемната на краля. Щом влязохме в дългата сграда, прозряхме своята участ в очите му и в триумфалния взор на високопоставените друиди, избрали да ни бъдат врагове, още преди да я чуем от устата на краля. Великият Вортигерн в крайна сметка се бе подчинил на техните тъмни съвети и бе заповядал да се извършат още жертвоприношения. Щяха да ме убият и да напръскат с кръвта ми основите на новия строеж, голямата сграда, която щеше да му даде в ръцете цялата необходима власт да впише името си в късия списък на най-великите владетели по света.