Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (9) (Стратегиите в подводните битки)

Шеста глава
Засадата

През дните, докато снабдителният кораб „Маккий“ изцяло презареди трюмовете на „Чайен“ с боеприпаси, хранителни продукти и други консумативи, екипажът на подводницата успя да отпочине и да се възстанови след продължителните рейдове под водата. Капитан Макей посвети по-голямата част от тези дни на подготовката на предстоящите бойни операции.

Според флотското разузнаване следващата им задача щеше да е много по-лека в сравнение с предишните. Мак искрено се надяваше тези оптимистични прогнози да се сбъднат. Офицерите и моряците досега се справяха отлично с всички бойни задачи и ако можеше, Мак би наградил всичките с ордени за храброст.

Командирът извика своя заместник в тясната капитанска кабина. Това бе едно от малкото помещения в подводницата, където капитанът можеше да се усамотява. Мак бе предложил на заместника си да се срещнат тук, на тишина, защото не вярваше напълно в достоверността на сведенията, получени от флотското разузнаване, и се съмняваше в целесъобразността на заповедта за следващото плаване, току-що получена от старши-радиста на „Чайен“.

Когато заместник-командирът пристигна, Мак му подаде последната радиограма, без да каже нито дума — в случая обясненията бяха излишни.

Заповедите от Щаба уточняваха следващата задача: „Чайен“ да проникне в зоната около оспорваните от Китай острови Спратли и да патрулира около безлюдните рифове, богати на петрол, особено около рифа Свелоу, където от „Юнайтид Фюълс Корпорейшън“ бяха изпратили своя сондажна платформа.

Заместник-командирът прочете още веднъж заповедта и замислено смръщи вежди. По лицето му личеше, че никак не е зарадван от новината. Преди една седмица в последните бюлетини на флотското разузнаване се подчертаваше, че тези води са опасни за американски кораби. А ето че сега ги обявяваха за прочистени от вражески подводници.

Мак остана доволен от реакцията на своя заместник, защото той бе потвърдил предположенията му. „Чайен“ бе получила новите заповеди и екипажът бе длъжен да ги изпълни, но се очертаваха значителни трудности, въпреки оптимизма на спецовете от разузнаването.

— След петнадесет минути всички офицери да се съберат в каюткомпанията — нареди капитанът.

Още от първата им среща Мак бе харесал своя заместник и винаги го бе изслушвал с подчертано внимание. Капитан Макей много добре знаеше, че по време на война не може да се разчита изцяло на бюлетините на разузнавателната служба към щаба на флота, изпращани от хиляди мили. Заместник-командирът и този път не скри, че не е зарадван от новите заповеди, и това още повече усили доверието, което му гласуваше Мак.

След четвърт час разговорите в каюткомпанията внезапно заглъхнаха, защото на прага се показа снажната фигура на командира. Той огледа присъстващите и реши веднага да пристъпи към най-важното.

— Получихме заповед да навлезем в района на островите Спратли и да патрулираме около местата, определени за сондажни платформи. От щаба предполагат, че в тези участъци е възможно да се открият прикрити бази с гориво, предназначено за неприятелските подводници. Нашата разузнавателна служба се съмнява в тази хипотеза, обаче ние сме длъжни да проверим на място.

Тъй като аналитиците от разузнавателната служба не очакваха в този район да бъдат открити неприятелски кораби, щабът на Седма подводна група бе решил да изпрати „Чайен“ само с 20 торпеда Mk 48, без нито една ракета „Харпун“ или „Томахоук“. Така че ако екипажът на капитан Макей се натъкнеше на китайски кораби, нямаше да може да ги атакува с мощните ракети от безопасно разстояние, каквато винаги бе практиката досега. В заповедите се уточняваше, че, ако възникне такава ситуация, командирът на „Чайен“ трябва да докладва в щаба, а оттам ще изпратят бойни самолети, за да нападнат неприятеля по въздуха.

На Мак никак не му харесваха тези последни редове в заповедта.

За миг офицерите останаха смълчани, очаквайки командирът да продължи речта си.

— От флотското разузнаване съобщават, че благодарение на нашите успешни акции през последните седмици, както и на действията на останалия наш флот, китайските морски единици в региона са намалели и екипажите им са силно демобилизирани. Освен това нашите разузнавачи не очакват в тази част на Южнокитайско море да патрулират повече от две или най-много три неприятелски подводници.

Мак замислено огледа лицата на своите офицери.

— В щаба всички очакват тази мисия да се окаже по-лека, обаче вие много добре знаете какво означава това. Това означава всички ние да бъдем максимално бдителни и извънредно предпазливи. Лично на мен никак не ми харесва фактът, че китайците са окупирали тези острови. Но заповедите затова са заповеди, защото трябва да се изпълняват.

След като бе отговорено на обичайните уточняващи въпроси, каюткомпанията опустя и капитанът се прибра в каютата си, където отново, за кой ли път вече, препречете последните заповеди. И този път не му харесаха.

Мак вдигна поглед към картата, която винаги висеше на стената на капитанската каюта. Това беше една от най-подробните и точни карти на зоната около островите Спратли, която някога бе виждал. Веригата от малки острови се извиваше като дъга. Сред тази дъга ясно се очертаваха четирите по-големи острова, около които „Чайен“ трябваше да патрулира.

Докато проучваше картата, Мак реши да продължат предпазливо на север, в участъка около Големите рифове Дискавъри, след това да се насочат в посока, обратна на часовниковата, т.е. на запад и после на юг, докато стигнат до рифа Квартерон, разположен в центъра на огромната дъга.

Оттук нататък трябваше да продължат към рифа Свелоу, недалеч от южната граница на архипелага Спратли, а после да се отправят на североизток, докато се озоват отново в зоната около плитчината Карнатик, откъдето бяха потеглили в началото на рейда. Ако се допуснеше, че сведенията на флотското разузнаване са достоверни — в което Мак все още не бе готов да се закълне — и че тази зона е чиста, то тогава „Чайен“ би трябвало да продължи на север, за да изчака там следващите заповеди.

Сега „Чайен“ прекосяваше зоната около остров Палауан откъм източния му бряг. Оставаха още 200 мили в тесния, но дълбок подводен канал, водещ към протока Миндоро. За този труден преход много полезни биха били по-точни навигационни данни, които Мак можеше да получи единствено чрез системата GPS^[1]. Снабдителният кораб „Маккий“ щеше да остане в морето Сулу до получаване на нова дислокация от щаба на Седма подводна група.

След последния опит на вражеска подводница да атакува „Маккий“, щабовете на тактическите формации начело с двата самолетоносача („Индипендънс“ и „Нимиц“) взеха решение да го снабдят с хеликоптери, екипирани за ранно откриване на подводници, затова два вертолета LAMPS III^[2] непрекъснато бяха на разположение на командира на „Маккий“.

Тези хеликоптери „Сийхоук“, модел SH-60, бяха базирани върху палубата на снабдителния кораб, за да го защитават от евентуални атаки на китайски подводници. Въоръжиха ги с противокорабни ракети „Пингвин“, приспособени за поразяване и на неприятелски самолети. Щабът на флота не можеше повече да допусне рискови ситуации, застрашаващи така ценния снабдителен кораб.

От неочакваната атака срещу „Маккий“ имаше още едно добра последица или поне така смяташе капитан Макей: командирът на „Маккий“ се чувстваше много задължен на екипажа на подводницата, която веднага се бе притекла на помощ, затова се погрижи да достави на момчетата на Мак богата пратка от пресни плодове. Единствената пречка се оказа ограниченият свободен обем в трюмовете на „Чайен“. Пресните плодове никога не достигаха на екипажите на подводниците и затова се считаха за деликатес. Този жест на капитана на „Маккий“ бе приет с възторг от екипажа на „Чайен“. Въпреки че плодовете бързо се разваляха, все пак щяха да помогнат за разнообразяване на монотонното ежедневие на подводничарите поне в началния период на новото плаване.

Мак не разреши изплуване на повърхността преди да прекосят протока Миндоро, защото не беше забравил изненадващата поява на дизеловата подводница „Мин“ в морето Сулу. Протокът, осигуряващ достъп до море Сулу, беше прекалено тесен и затова опасен за плаване, така че Мак реши да поиска уточняване на координатите от сателитната система GPS. Заплахата от внезапен сблъсък с китайски подводници беше реална, но още по-реална бе опасността от засядане в стръмните подводни скали от двете страни на протока.

След като премина през плитките води на протока Миндоро, „Чайен“ ускори до 20 възела и се обърна на курс 300 — към началната точка на обиколката около островите Спратли в посока, обратна на часовниковата стрелка. Щом гигантският кръг се затвори, Мак нареди на дежурния офицер да намали скоростта на четири възела, за да проверят зоната пред тях, преди да продължат.

Опънаха буксирната платформа TB-23, за да изследват дълбоките води, в които от север биха могли да проникнат китайски подводници. След грижливо прослушване със сонарите „Чайен“ набра пълна скорост и промени курса си към Големите рифове Дискавъри.

Колкото повече капитанът обмисляше задачите около новата мисия, толкова повече тя не му харесваше. Знаеше отлично колко лесно е за една дизелова подводница от клас „Кило“ да се укрие в дълбоките води около малките острови, където беше базирана сондажната платформа. Една неприятелска подводница може да се спотайва почти до дъното, ако водите са плитки, и да дебне там несмущавана, докато „Чайен“ не се приближи до нея на разстояние, по-късо от обсега на китайските торпеда. Корпусите на дизеловите подводници позволяваха дори спускане до дъното, понеже при тях не се използваше усилена фибропластмаса за новите сонарни системи, т.е. корпусът бе изцяло стоманен. Нито пък се нуждаеха от мощни помпи за охлаждане на ядрения реактор с морска вода. От тези мисли настроението на капитан Макей се разваляше още повече.

Накрая Мак реши да намали скоростта на „Чайен“ до осем или десет възела — така и така им оставаха още 25 мили за претърсване с локаторите, — а когато останат само 10 мили, да забави още хода — до седем или дори само до четири възела. Не искаше да позволи на някоя китайска подводница да се промъкне незабелязано зад кърмата, затова реши да ограничи до максимум признаците, които можеха да издадат присъствието на „Чайен“.

 

 

Когато „Чайен“ стигна на 25 мили на север-североизток от островите Спратли, Мак отиде в командната кабина, провери местоположението на подводницата върху оперативната карта и нареди на дежурния офицер:

— Намалете до десет възела.

Нито една промяна в скоростта на подводницата, дори и да е внезапна, не може да изненада опитния екипаж. Моряците са свикнали с какви ли не промени в скоростта и курса, понеже това са обичайни средства за спечелване на подводните сражения.

Преди няколко часа екипажът бе прибрал буксирната платформа TB-23 и я бе заменил с по-малката TB-16. С помощта на TB-16 и на сферичната антена, както и на стандартната сонарна апаратура, операторите напрегнато прослушваха целия акустичен спектър, но досега не бяха открили нищо подозрително. Мак можеше да бъде доволен от рапортите им — знаеше, че опитните хидроакустици веднага щяха да го уведомят дори и при най-слабата вероятност за съмнителни находки. Но не забравяше, че мощната атомна подводница можеше да се окаже безпомощна, ако й се наложи да влезе в сражение сред тези опасно плитки води, още повече в такъв тесен проток.

„Чайен“ никога не се бе чувствала добре в такива крайбрежни зони. Подводниците от клас „Лос Анджелис“ са създадени за необятните океански простори и се справяха най-добре с операциите в открито море. Макар да се бе представила отлично в схватките в Южнокитайско море, „Чайен“ не можеше да действа с пълните си възможности в опасния, прекалено тесен проток Миндоро.

Подводниците от клас „Лос Анджелис“ са дълги 360 фута или почти със 100 фута по-дълги от „Алфа“, а руските „Кило“ са още по-къси. При това всяка „Кило“ притежава много добра оръжейна система, специално разработена за операции в плитки води. При дълбочина 229 фута тя може да се промъква доста по-добре от „Чайен“, която дори не би рискувала да навлезе сред толкова тесни подводни проломи.

Когато „Чайен“ най-сетне наближи Големите рифове Дискавъри, Мак реши да останат на сравнително малка дълбочина, за да приемат последните сведения от щаба — не бе изключено да излъчат важни радиограми за „Чайен“. Освен това опитният капитан не разчиташе много на лоциите за тази опасно плитка зона. Смяташе, че ще е по-безопасно да се опитат да заобиколят плитчините около рифовете, дори и с риск да бъдат открити от неприятеля.

След като прекосиха плитчината с дълбочина едва 100 клафтера непосредствено преди Големите рифове Дискавъри, Мак нареди:

— Издигане до перископна дълбочина.

„Чайен“ вече се бе издигнала до 200 фута, но сега командирът бе решил да прибегне до помощта на перископа, за да огледа прочутите сондажни платформи.

— Кабина, тук сонар — обади се след няколко минути старши-операторът от сонарната зала. — Струва ми се, че установихме контакт чрез буксирната платформа. Сигналът засега е много слаб, но не е изключено да се окаже подводна лодка… макар че нито един от компютрите не е потвърдил това предположение.

Контактът оставаше все така слаб и сонарните оператори, независимо от упоритите си усилия, бяха безпомощни да изяснят картината. Но Мак ги окуражи да продължават следенето независимо от резултатите. Искаше на всяка цена да се увери дали не ги преследва неприятелска подводница. Дори и да се бяха натъкнали на нея по чиста случайност, нищо не гарантираше, че в следващите часове неочаквано появилият се враг няма да се впусне в безмилостно преследване.

Освен това командирът бе уверен, че засега китайците не са разкрили присъствието им. „Чайен“ почти не напредваше — скоростта й бе едва 3 възела, — за да се ограничи до минимум водната диря, пораждана от перископа, така че не бе възможно шумовете на подводницата да бъдат засечени отдалеч.

— Сър, сега сме на около 17 мили североизточно от първата сондажна платформа — рапортува навигаторът.

— Сонар, говори капитанът. Имате ли нови данни за онзи контакт?

— Кабина, тук сонар. Класифицирахме Мастър-48 като вероятен контакт с неприятелска подводница, в зоната на югозапад от нас. Но засега тя пази плътно мълчание.

Мак веднага се разпореди за пълна бойна готовност на всички огневи звена, след като приберат буксирната платформа. Още не беше сигурен какъв ще се окаже този контакт, но го глождеше неприятното предчувствие, че на „Чайен“ отново й предстои жестока схватка.

 

 

Югоизточно от местоположението на „Чайен“, на другия край на изоставената сондажна платформа, една китайска подводница от клас „Кило“ се движеше толкова бавно и безшумно, че нейният командир бе сигурен, че няма да бъде открит от неприятелски сонари. Освен това според последните оценки на разузнавателната служба към китайските ВМС не се очакваше проникване на американски атомни подводници в този район, поне в близките няколко дни.

Разузнаването към китайския боен флот се различава много от аналогичното ведомство към военноморските сили на САЩ. Китайците разчитат най-много на агентурата си (HUMINT или HUMan INTelligence), докато американците предпочитат системите за електронно разузнаване чрез прехващане на комуникациите на противника, подпомагани от сателитните снимки (ELINT или ELectronic INTelligence).

Това различие може да се разбере, ако си припомним националните особености на двете суперсили: Китай има огромно население и многохилядна емиграция, докато САЩ имат грамадни финансови ресурси, значителна част от които се влагат във военната промишленост.

Тези различия оказваха влияние дори и върху развоя на конфликта около островите Спратли. „Чайен“, претъпкана с най-нови технически системи — сонарните уредби бяха олицетворение на последната дума на техниката — можеше отдалеч да засече присъствието на китайската подводница от клас „Кило“ (руско производство). Китайското военноморско разузнаване събираше десетки агентурни сведения, обаче „Чайен“ бе прекосила района около Филипинските острови дълбоко под водата и така бе останала незабелязана от многобройните агенти из този архипелаг.

Командирът на китайската подводница „Кило“ бе доволен от позицията, отдалечена само на една морска миля западно от сондажната платформа — той възнамеряваше да дебне мълчаливо, докато се появи възможност да нападне от засада някой американски кораб.

Китайският капитан не подозираше колко скоро щяха да се осъществят намеренията му.

 

 

— Кабина, тук сонар. Изгубихме контакта с Мастър-48!

— Какво беше последното ни известно местоположение на Мастър-48? — тревожно попита Мак координатора на стрелбата.

— Мастър-48 бе засечена на около 19 000 ярда западно от сондажната платформа край Големите рифове Дискавъри, сър. Нима допускате, че са ни открили?

Въпросът бе напълно уместен.

„Нима са ни засекли?“ — тревожно се питаше Мак. Това бе най-вероятната причина за изгубване на контакт с вражеската подводница: или шумовете й не можеха да бъдат уловени от сонарите заради естествения шумов фон и поради отражението на акустичните вълни от термалния слой, или пък тя бе открила „Чайен“ и веднага бе спряла двигателите си. Ако въобще някъде наблизо се спотайваше китайска подводница, тишината бе признак, че е дизелова, превключила на батерийно захранване, при което е почти невъзможно да бъде засечена от сонарите.

„Чайен“ бавно се плъзгаше към сондажната платформа — на една миля от Големите рифове Дискавъри. Тук бе много плитко и огромни скали заобикаляха масивните, но вече рушащи се подпори на сондажната платформа и допълнително смущаваха работата на сонарната апаратура.

Пасивните сонарни системи на „Чайен“ често се оказваха безпомощни в крайбрежни плитчини. По-полезно би било използването на активен сонар, например системата MIDAS, която може да различи подводна скала от корпус на вражеска подводница, но тъкмо сега Мак не се решаваше на такъв риск. Опитният командир знаеше, че активният сонар незабавно ще разкрие местоположението им пред неприятеля. Затова предпочиташе подводницата му да остане сляпа, но да не издаде позицията си пред врага.

През перископа Мак бе успял да забележи неясните очертания на сондажната платформа. От пръв поглед се виждаха разрушенията, причинени от китайците след окупирането на островите Спратли. Но само визуалният оглед не беше достатъчен — капитан Макей трябваше да изпрати на разузнавателната централа във Вашингтон колкото бе възможно по-прецизни фотографии. Освен това щабът искаше от него да провери дали сондажната платформа не се използва като прикритие за военноморска база, обслужваща вражеските подводници, за презареждане с боеприпаси и за складиране на дизелово гориво за китайските „Кило“.

Капитан Макей още веднъж завъртя перископа на пълен кръг, този път по-бързо. Не успя да открие признаци, че изоставената сондажна платформа се използва за военни цели, нито следи от опити за ремонт, но подозренията не го напуснаха. Този участък си оставаше опасен за „Чайен“, особено за патрулиране на перископна дълбочина.

На шест мили от местоположението на „Чайен“ китайската подводница „Кило“ се плъзгаше много бавно и безшумно, задвижвана само от акумулаторните си батерии. Китайските сонарни оператори бяха улеснени от факта, че тяхната подводница почти не издаваше шум, и напрегнато следяха акустичния фон с помощта на нискочестотните сонарни системи, с надежда да уловят шумовете от корабния винт на някой американски кораб.

Но сонарите не регистрираха нищо.

Подводницата „Кило“ дебнеше тук вече от 17 часа, като периодично включваше само акумулаторните си батерии, за да поддържа минималната дълбочина 45 фута, но командирът продължаваше да разчита на слепия шанс: някой американски кораб да се натъкне на засадата.

Ала накрая дори и неговите нерви не издържаха и той заповяда да потеглят бавно, само с 6 възела, за да заобиколят рифа Дискавъри в търсене на американски кораби.

Веднага след като двигателите на „Кило“ заработиха, китайската подводница бе засечена от сонарите на „Чайен“.

— Кабина, тук сонар. Преди минута се възстанови контактът с Мастър-48. Подводница от клас „Кило“, с единичен корабен винт, шестлопатков. Увеличиха скоростта до 6 възела и поеха курс на север.

Малко по-късно операторът от пулта към бордовия компютър BSY-1^[3] доложи дистанцията до „Кило“ и Мак разбра, че са изправени пред сериозна заплаха — китайската подводница беше само на 11 000 ярда, което означаваше, че „Чайен“ е попаднала в обсега на китайските торпеда TEST-71^[4].

— Пригответе за стрелба торпедни апарати номер, едно и две — веднага нареди Мак. — Но не бързайте да отваряте външните торпедни люкове!

Бяха прекалено близо и не биваше да рискува, като предоставя на противника шанс да разкрие местоположението му.

— Слушам, сър, да приготвим за стрелба торпедни апарати номер едно и две, но да не отваряме външните торпедни люкове.

Мак отново трябваше да се справи с трудна дилема: можеше веднага да атакува „Кило“, но не разполагаше с достатъчно пространство за маневриране и ако китайската подводница отвърнеше на удара, „Чайен“ можеше сериозно да пострада. Но много по-мъчителен се оказа въпросът дали имат насреща си китайска подводна лодка. Според флотското разузнаване в този район не би трябвало да се очакват подобни изненади, но нали разузнавачите веднъж вече бяха сгрешили в оценките си. Кой можеше да гарантира, че и сега не са на погрешно мнение?

Ситуацията се усложняваше и от факта, че още с първия изстрел „Чайен“ щеше да разкрие позицията си и дори ако тази „Кило“ бъдеше улучена и не успееше да контраатакува, можеше да се появи втора китайска подводница, решена да отмъсти за гибелта на първата.

Затова капитан Макей се разпореди да се спуснат съвсем тихо на по-голяма дълбочина. Искаше да вземе всички предпазни мерки и на всяка цена да не позволи на хидроакустиците от „Кило“ да засекат „Чайен“. Чрез акустичните телефони заповедта му бързо обиколи всички отделения. Техниците веднага изключиха интеркомната уредба, защото бе доста по-шумна от акустичните телефони. Обученият екипаж се задоволяваше само с шепнене, очаквайки с нетърпение следващата заповед на командира.

На борда на „Кило“ китайският капитан едва издържаше на напрежението. Доскоро бе убеден, че ще се натъкне на някоя американска подводница, ала от друга страна знаеше, че тя ще го допусне по-близо само за да попадне в обсега на торпедата й Mk 48. Дори и при идеални условия неговите пасивни сонарни уредби не можеха да се сравняват с компютърната система BSY-1, а в плитки води руските пасивни сонари са още по-несъвършени.

Затова изнервеният капитан нареди да се включи активният сонар, за да „опипат“ цялата зона, с надеждата да се убеди по най-бързия начин, че пътят пред носа на подводницата му е чист. Китайският командир все още не подозираше, че „Чайен“ е съвсем близо и се старае да фиксира местоположението му.

— Кабина, тук сонар. На „Кило“ преди секунди включиха активен сонар! Опипват цялата зона, за да ни засекат!

Мак веднага схвана, че тази новина може да бъде колкото добра, толкова и лоша. Лоша, защото „Кило“ щеше да узнае къде се крие „Чайен“ и можеше веднага да атакува. Добра, защото екипажът на „Чайен“ щеше да получи аналогични данни за местоположението на китайците. Но най-важно беше третото обстоятелство: силният, макар и кратък импулс на активния сонар пронизваше като невидим лъч подозрителните досега води около рифа Дискавъри. Благодарение на този импулс Мак се убеди, че китайската подводница е сама в този район.

В момента преимуществото бе на страната на американците, но не за дълго. Мак бе длъжен да нападне пръв и не се поколеба да го стори.

Командирът на „Чайен“ моментално нареди да се приготвят за атака срещу „Кило“ (Мастър-48).

— Отворете люковете на торпедни апарати номер едно и две!

— Слушам, сър, да се отворят люковете на торпедни апарати номер едно и две.

— Проверете азимута със сонарите и стреляйте с апарати номер едно и две!

— Слушам, сър, да се провери азимутът със сонарите и да се стреля с апарати номер едно и две.

Външните торпедни люкове рязко се дръпнаха и двете торпеда Mk 48 ADCAP се врязаха в мрачната вода, устремени към вражеската подводница.

На борда на самотната „Кило“ китайският капитан горчиво се упрекваше за лекомислената си постъпка. Макар и безнадеждно късно, успя да си припомни заповедите само да дебне безшумно американските кораби и подводници — но нервите му не бяха издържали и това се оказа фатално.

Искаше му се да стовари вината върху лошия си късмет — нали американската подводница се разкри едва когато той реши да заобиколи рифа, а това бе невероятно лошо стечение на обстоятелствата — но бързо осъзна, че никакви опити за оправдание няма да му помогнат. Все пак нали никой на борда на „Кило“ не можеше да знае откога американците са в този участък. Не, основната причина бе в грешната му тактика. Сега му оставаше само да се надява американският капитан също да сгреши, и то фатално.

Обаче след по-малко от минута угасна и тази последна надежда — от сонарното отделение му съобщиха, че е късно да се надява на лекомислие от страна на американския капитан. Напротив, последният бе подписал смъртната присъда на подводницата „Кило“, като бе изстрелял не едно, а две от смъртоносните торпеда ADCAP, преди на „Кило“ дори да започнат подготовка за стрелба.

След няколко минути двете Mk 48 стигнаха по-близо до „Кило“ и от „Чайен“ прекъснаха кабелите. Торпедата продължиха със самостоятелно насочване и навлязоха в последната фаза от своя „полет“.

От китайската подводница изхвърлиха шумогенератори, след това тя започна да кръжи в плитчината в напразни опити да избегне двете торпеда. Но всички усилия се оказаха безплодни — „Кило“, както и „Чайен“, не разполагаше с пространство за маневриране, нито с време за бягство.

Двете Mk 48 се носеха с активирани системи за самонасочване и не можеха да бъдат заблудени нито от шумогенераторите, нито от резките маневри на „Кило“.

След още две минути почти едновременно избухнаха две експлозии и екипажът на „Чайен“ разбра, че торпедата са улучили целта. И двете Mk 48 поразиха „Кило“ откъм левия борд.

Китайската подводница се разцепи на две половини, в които веднага нахлу вода. „Чайен“ не само бе успяла да победи още една противникова подводница: това бе още една „Кило“ — гордостта на китайския боен флот.

— Кабина, тук сонар. Не чувам друг акустичен източник в този район — рапортува старши-операторът от сонарната зала след като напрежението утихна.

— Да, изглежда, че районът е пуст — съгласи се капитанът. — И аз не очаквам скоро да се появят други бойни кораби, но не е зле още веднъж да проверите и едва тогава да се прехвърлим в съседния квадрант.

Екипажът се зае с подготовката на техническите системи за тихо напредване. „Чайен“ имаше още една задача — да разузнае дали в близост до сондажната платформа има база за китайски подводници. След многочасово проучване уредите не откриха нищо подозрително.

Мак не бе изненадан от този резултат, дори почувства облекчение.

— Курс към рифа Квартерон, зона за претърсване номер 2. За щастие, този път няма да ни се налага да навлизаме в плитки води.

— Слушам, сър, веднага ще се заемем с изчисленията за промяната в курса — отговори навигаторът.

Големите рифове Дискавъри не бяха много далеч от рифа Квартерон, но поради ниската скорост изминаха няколко часа, докато „Чайен“ стигне до новата цел. Мак знаеше, че е възможно да преодолеят това разстояние доста по-бързо, но на всяка цена държеше да не бъдат открити от вражеските сонари, затова скоростта на подводницата се поддържаше в диапазона пет до десет възела. Още веднъж капитанът мислено изруга, като си припомни за недостатъчната ефективност на пасивните сонари в плитки води, но не посмя да рискува и да включи активните сонари — най-важното бе „Чайен“ да остане безшумна и първа да открие приближаващия се неприятел.

Щом наближиха изоставената сондажна платформа, Мак се разпореди да я фотографират от всички посоки. Само преди три месеца огромното съоръжение бе пълно със сондьори, геолози и механици, увлечени в търсенето на петрол на морското дъно. Но сега тук нямаше жива душа, а съседните островчета бяха окупирани от китайски войски, които при първа възможност веднага биха атакували „Чайен“. Обаче Мак твърдо бе решил да не им предоставя и най-малкия шанс да го нападнат.

— Сонар, тук капитанът. Имате ли някакви контакти? — попита Мак старши-оператора в сонарната зала.

— Кабина, тук сонар. Засега няма нищо обезпокоително, сър.

Мак обаче не беше съвсем сигурен дали трябва да приема този факт за добро или лошо предзнаменование.

„Чайен“ намали хода на 3 възела и обиколи рифа Квартерон, без да открие следа от присъствие на китайски подводници в зоната. Сега вече командирът окончателно се убеди, че е ставало дума за добро знамение.

Доволен от резултатите на проучването, преумореният капитан реши да отиде в каютата си, за да подремне, като не забрави да нареди на дежурния офицер да не го буди, освен ако не възникне нещо извънредно опасно.

 

 

След няколко часа дежурният офицер събуди командира. Щом отвори очи, Мак разбра по разтревоженото му лице, че се е случило нещо много лошо.

— Какво става? — попита Мак. — Да не би да ни преследват?

Но дежурният офицер нямаше настроение за шеги.

— Засякохме няколко контакта около рифа Свелоу, сър. Според мен сме се натъкнали на база за техните подводници.

Мак веднага скочи от койката и се втурна към командната кабина. Там завари няколко офицери, надвесени над оперативната карта и над планшетите. Изгледа многозначително дежурния офицер, а после отиде в сонарната зала и повика старши-оператора.

— Какво засякохте? — попита той, без да се опитва да прикрие тревогата си.

— Сър, всички признаци засега потвърждават предположението, че на изоставената сондажна платформа край рифа Свелоу има база на китайските подводници — точно това, което търсехме. Освен това доловихме съмнителни шумове, вероятно от две неприятелски подводни лодки. Те намалиха скоростта и дълбочината, след което бавно се насочиха на север. Тъкмо са започнали да презареждат акумулаторните си батерии. Според акустичния фон там кипи усилена дейност.

— Успяхте ли да ги класифицирате?

— Да, сър, макар че контактите са регистрирани само от три минути — кимна операторът. — Според нас и двете са клас „Ромео“. Но все още не можем да потвърдим със сигурност, че няма и други подводници.

Тъкмо тази ситуация се опитваше да избегне Мак. Беше добре, че бяха успели да регистрират повишената активност на противниковите подводници в района около рифа Свелоу, но от щаба не бяха уточнили дали е разумно веднага да ги атакува. Освен това се колебаеше дали не е по-сигурно да използва ракетите „Томахоук“ вместо торпедата Mk 48.

След грижливо обмисляне на всички варианти Мак състави плана за действие, който можеше и да не се окаже така блестящ както плановете за досегашните операции, но засега не му хрумваше друго решение.

Капитан Макей знаеше, че „Чайен“ лесно може да заеме позиция, удобна за атака срещу двете цели, вече кодирани като Мастър-49 и Мастър-50. Освен това той допускаше, че в района внезапно могат да се появят и други подводници, нуждаещи се от попълване на запасите от гориво и боеприпаси. Но най-важната задача беше да извади от строя базата за презареждане на китайските подводници.

Така че решението се свеждаше до въпроса дали щабът на Седма подводна група ще одобри това отклонение от плана, дори и ако успеят да унищожат китайската база. Мак още отсега можеше да предскаже, че отговорът ще бъде отрицателен, но за да е напълно сигурен в преценката си, събра офицерите на кратко съвещание в каюткомпанията.

— Има ли шанс да успеем да поразим китайската база само чрез торпедата Mk 48? — обърна се той първо към офицера, отговарящ за огневите системи.

— Мисля, че ще успеем, сър — отвърна офицерът. — Очевидно китайците използват сондажната платформа като прикритие, но не подозират, че сме разкрили тайната им. Разбира се, не може да се гарантира, че няма да пострадат опорните пилони на платформата. — За миг офицерът замълча и замислено изгледа капитана. — Но имаме ли разрешение да атакуваме платформата и подводниците, които се укриват под нея, сър?

— Засега нямаме потвърждение — призна Мак, зарадван от съобразителността му, и се обърна към офицера, ръководещ комуникационните системи. — Изпратете донесение до щаба на Седма група. Уточнете какво сме открили и искайте разрешение за нападение срещу китайската база.

— Слушам, сър — едновременно казаха двамата офицери и козируваха. Капитанът ги освободи и те напуснаха помещението, за да се заемат с новите задачи. Офицерът по огневите системи отиде при рулевия, за да уточни оптималната позиция за началото на торпедната атака, а инженерът по комуникациите се запъти към радиозалата.

— Подгответе подводницата за изплуване до перископна дълбочина — каза Мак на дежурния офицер.

— Слушам, капитане, да се подготви подводницата за изплуване до перископна дълбочина.

След малко „Чайен“ се издигна от 200 фута до перископна дълбочина. След бързо оглеждане дежурният офицер не откри контакти на повърхността и включи уредбата за изправяне на радиомачтата. За броени секунди донесението беше изпратено и бе приет отговорът — дежурните радисти в щаба веднага излъчиха предварително подготвения бюлетин. Без никакво бавене телескопичната радиомачта беше прибрана и капитанът отиде в радиозалата — едно от най-добре оборудваните помещения в подводницата.

Залата бе изпълнена с кодиращи устройства и компютри за обработка на свръхсекретни радиограми, към които бе архивирана и току-що получената заповед. Веднага след влизането на Мак радистът включи компютъра и след секунди му подаде листа от принтера.

Мак наведе глава над радиограмата, вцепени се, пое дъх и я прочете още веднъж, този път по-бавно.

„ИНДИПЕНДЪНС“ БЕ ПОДЛОЖЕН НА ОЖЕСТОЧЕНА КИТАЙСКА АТАКА ПО ВЪЗДУХА. САМОЛЕТОНОСАЧЪТ ВЕЧЕ НЯМА ДА Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ПОДПОМАГА „ЧАЙЕН“ ПРИ УНИЩОЖАВАНЕТО НА СОНДАЖНИТЕ ПЛАТФОРМИ И НА КИТАЙСКАТА ПОДВОДНА БАЗА. РАЗРЕШАВА СЕ ДА ПРОНИКНЕТЕ В БЛИЗОСТ ДО БАЗАТА КРАЙ РИФА СВЕЛОУ, ЗА ДА Я АТАКУВАТЕ ВНЕЗАПНО.

След като обиколи всички отделения заедно с главния механик, дежурният офицер пристигна точно когато Мак дочиташе радиограмата за трети път.

— Офицерът по огневите системи ми съобщи за лошата новина — каза той на командира. — Мога ли да помогна с нещо, сър?

Мак мълком му подаде радиограмата и след минута двамата вече бързаха към каюткомпанията, за да се заемат с корекциите в плана за атака срещу китайската база. След като уточниха кой вариант изглежда оптимален, Мак възложи на дежурния да се заеме с подробностите, засягащи многобройните отделения в гигантската подводница.

Според плана „Чайен“ трябваше да се отправи на север със скорост 8 възела. След като задминеше рифа Кралица Шарлот — на около 35 000 ярда от китайската база, — щеше да намали скоростта до пет възела, за да приближи базата безшумно, на дълбочина 100 фута — достатъчна, за да се промъкне незабелязано до базата на китайските подводници и същевременно да следи за снабдителни кораби на повърхността.

Когато до платформата останеха само 30 000 ярда „Чайен“ щеше да изстреля 8 торпеда Mk 48 по неприятелските подводници, а после да продължи на югоизток, докато напусне района. Оттам щеше да завие на североизток, на дълбочина 100 клафтера, за да провери четвъртата, последната цел — рифа Карнатик.

Това бе целият план. Сега бе ред на Мак, на офицерите и на останалия екипаж да го реализират.

Огневите системи отново бяха приведени в пълна бойна готовност, а „Чайен“ намали скоростта до пет възела веднага щом приближиха дистанцията, от която вече можеше да се открива огън.

— Кабина, тук сонар, току-що открихме две малки подводни лодки модел „Ху Чуан“^[5] — обади се старши-операторът. — Плуват под платформата и се доближават до трите „Ромео“. Обзалагам се, че са пристигнали за зареждане с гориво, сър.

— Сонар, тук кабина. Има ли други сигнали? Открихте ли кораби на повърхността? — попита капитанът.

— Кабина, тук сонар, все още не сме сигурни. При тези плитки води сигналите се отразяват и на пасивните сонари не може да се разчита.

— Сонар, тук кабина. Съобщението прието — каза Мак. За миг се замисли, после се обърна към координатора на стрелбата: — Кога ще стигнем до позицията за стрелба?

— След три минути, сър.

Торпедните апарати номера едно и две вече бяха готови за изстрелване. Подводниците от клас „Ромео“ са доста шумни, затова бе лесно да се определят координатите им, още повече че платформата отгоре отразяваше звуковите вълни. Командирът реши да изстреля всичките осем торпеда в серия, колкото е възможно по-бързо, като кабелите бъдат прерязани при първа възможност. Така торпедата щяха да застигнат целите си, без да са необходими допълнителни корекции от екипажа на „Чайен“.

Мак уточни заповедите: първо да се стреля едновременно от торпедни апарати номер едно и две, а после — от апарати номер три и четири. После процедурата да се повтори без никакво суетене и бавене. Екипажът на „Чайен“ вече бе придобил внушителен опит за бързо изстрелване на торпеда и отлично знаеше как да се справи със задачата.

— Кабина, тук сонар, засякохме още един контакт — намеси се старши-операторът малко след изстрелването на първите две Mk 48. — Вероятно от подводна лодка „Ху Чуан“. Според нивото на шума се движи с максимална скорост.

Мак бе запознат с данните за „Ху Чуан“ — според разузнаването китайският флот разполагаше поне със 70 броя от тях. Знаеше също, че тези малки подводни лодки могат да вдигат скорост до 50 възела. Капитанът нареди да означат лодката като нова цел, с код Мастър-53, и попита:

— Каква е дистанцията до Мастър-53?

— Още не може да се определи, сър — отговори координаторът на стрелбата. — Тук е прекалено плитко и не може да се използва TMA-системата. Грешката при определянето на азимута може да стигне до 20 градуса.

— Е, значи нямаме друг избор, освен да контраатакуваме.

Това бе една от малкото ситуации, при които Мак можеше да използва активните сонари, без да се колебае, защото китайците вече ги бяха открили. Невъзможно е една подводница да изстреля осем торпеда и да не бъде засечена. Освен това той бе уверен, че всички вражески подводници в зоната ще съсредоточат усилията си само върху унищожаването на осемте смъртоносни Mk 48, така че при малко късмет „Чайен“ можеше да се измъкне навреме.

Затова внезапно появилата се „Ху Чуан“ му създаваше най-много тревоги. Цяло щастие бе, че тези скромни по размер и оборудване подводни лодки не притежаваха сонарна апаратура и нямаше опасност „Чайен“ да бъде открита, дори ако включеше активните си сонари.

Мощният импулс на активния сонар много бързо стигна до корпуса на „Ху Чуан“ и ехо-сигналът бе уловен от сонарните оператори на „Чайен“. Така координатите на малката подводница бяха уточнени и Мак веднага заповяда да стрелят по нея от торпеден апарат номер едно.

Понеже нямаше сонари, командирът на „Ху Чуан“ не можеше да разбере, че срещу него е изпратено торпедо, и неотклонно продължаваше в досегашната посока. Бе определил правилно местоположението на „Чайен“, обаче тъкмо от тази посока се задаваше торпедото, при това резултантната скорост на сближаването им достигаше до 100 възела.

— Кабина, тук сонар, нашето Mk 48 детонира в непосредствена близост до „Ху Чуан“.

Китайската подводна лодка се люшна рязко, понесена от мощната взривна вълна, и се завъртя. Всички моряци без предпазни колани в нея загинаха, а останалите бяха смазани от натиска, причинен от втория сблъсък, на който бе подложен корпусът поради високата скорост.

След две минути сонарите на „Чайен“ регистрираха поредица от осем силни експлозии, а след тях още десетина, но те бяха по-слаби. Мак нареди да изплуват на перископна дълбочина, за да провери резултатите от атаката.

Имаше основания да бъде доволен. „Чайен“ бе успяла да порази две дизелови китайски подводници, Мастър-49 и Мастър-50, плюс две по-малки патрулни лодки — Мастър-51 и Мастър-52, както и онази „Ху Чуан“, означена като Мастър-53. Но още по-важно бе, че китайската база за зареждане на подводници вече не съществуваше. Стоманените пилони на сондажната платформа бяха зловещо килнати на една страна.

Командирът на „Чайен“ се усмихна гордо, възхитен от точността и ефективността на своя екипаж. От щаба им бяха възложили трудна задача, но и този път те я бяха изпълнили с чест.

Капитан Макей тъкмо се канеше да заповяда да продължат с патрулирането и да обърнат на югоизток, извън зоната около островите Спратли, когато към него се приближи дежурният офицер. Беше разтревожен.

— Капитане, преди две минути се получи извънредна радиограма. Заповядват ни да прекратим патрулирането. — Офицерът подаде заповедта на капитан Макей.

В нея се уточняваше, че „Чайен“ трябва незабавно да се обърне на север, защото в този район се появил китайски конвой, който напредвал към зоната южно от островите Спратли. От щаба искаха „Чайен“ да потопи конвоя.

Обаче „Чайен“ бе изразходвала половината от торпедата на борда си. Все още имаше запаси да приключи досегашната си задача, но не и да се справи сама с вражески конвой.

Мак веднага долови как спадна настроението на подчинените му, събрани в командната кабина, и заповяда да приготвят подводницата за връщане към снабдителния кораб „Маккий“. Знаеше, че след като попълнят запасите, ще се върнат и ще се справят с този конвой, но че ако не успеят да презаредят, шансовете за успех са минимални.