Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (7) (Стратегиите в подводните битки)

Четвърта глава
Схватки

Мак влезе в каюткомпанията на снабдителния кораб „Маккий“. Придружаваха го помощниците му — офицерът за планирането на бойните операции, офицерът, ръководещ огневия сектор, навигаторът и главният радист на „Чайен“, както и старши-операторът на сонарното отделение. „Чайен“ вече бе заредена с муниции и храна, но Мак и офицерите бяха останали на борда на „Маккий“ за разговор с капитана на снабдителния кораб. Зареждането отне няколко дни, през които офицерите от подводницата се хранеха в каюткомпанията на „Маккий“. Днес, преди раздялата, Мак реши да покани всички офицери от двата кораба да се съберат на закуска в каюткомпанията на „Чайен“.

Капитан Макей беше доволен, че зареждането приключи без никакви усложнения. Още на първия ден неговият заместник-командир заедно с главния радист и офицера за свръзка с щаба, командирован на борда на „Чайен“, се заеха с контрола върху прехвърлянето на многобройните контейнери от „Маккий“ на „Чайен“. Контейнерите бяха препълнени догоре с резервни детайли за навигационните уреди и сонарната апаратура. От борда на подводницата прехвърлиха в трюмовете на „Маккий“ всички магнитни ленти, графики и дневници, подробно описващи всяка операция, осъществена по време на дългото плаване на „Чайен“ от Пърл Харбър до морето Сулу, където тя изплува недалеч от борда на „Маккий“.

Сред тях най-ценен бе контейнер номер 1. В него бе поставен подробният отчет от 300 страници, подписан от капитан I-ви ранг Бартоломю Макей, с кратък надпис на титулния лист: „РАПОРТ ЗА ПЛАВАНЕТО НА «ЧАЙЕН» ОТ ПЪРЛ ХАРБЪР ДО МОРЕ СУЛУ“, съдържащ пълно описание на всички събития и на предприетите контрамерки, заедно с точен опис на останалите документи (в папки и на магнитни носители) в другите контейнери.

Мак винаги бе изпращал с вълнение отчетите си за всяко плаване, но този път бе особено развълнуван — докладваше пред щаба за поредица успешни подводни сражения. Данните в отчета и в бордовия дневник се нанасяха всеки ден от капитана, от дежурния офицер от изтеклата вахта и от помощник-дежурния офицер. Веднага след това младшият офицер ги въвеждаше в персоналния компютър. Разпечатките от цветния принтер, придружени с копията от оперативните карти, получавани от цветния скенер, допълваха впечатлението от бордовите дневници — те приличаха на увлекателен роман за вълнуващи морски приключения, изпъстрен с десетки илюстрации.

Този отчет, придружен от пълни описания за първите подвизи на „Чайен“, щеше да остане за известно време на борда на „Маккий“. При първа възможност куриерите от щаба щяха да го прехвърлят на „Индипендънс“, а оттам със самолет C-2 — в Главната квартира на щаба на Седми американски флот в Йокосука, Япония.

Пилотите на тези C-2 „Грейхаунд“^[1], наричани „Доставки по въздуха“, бяха свикнали с трудните полети по маршрута, дълъг 3000 мили. Вече бяха доставяли безброй пратки за и от „Индипендънс“ и базата на ВМС на САЩ на остров Диего Гарсия в Индийския океан, докато самолетоносачът патрулираше в южната част на Арабско море.

Това не означаваше, че успехите на „Чайен“ ще останат засекретени. Междинните рапорти бяха доставяни периодично в щаба и когато „Чайен“ изплува на повърхността в протока Миндоро, Мак изпрати радиограма със сбит списък на изпратените от него рапорти за патрулирането на „Чайен“, както и опис на документите, които бяха пренесени в контейнери на борда на „Маккий“. Този списък вече бе попаднал в щаба през сателитната система за връзка SSIXS — високо над Тихия океан, „увиснал“ в геостационарна орбита, спътникът послушно препредаваше всички донесения директно към свързочния център, обслужващ Комитета на началник-щабовете в столицата Вашингтон, окръг Колумбия.

Още от първия ден, когато подводницата се доближи до борда на „Маккий“, докато част от офицерите от „Чайен“ бяха заети с обработката и прехвърлянето на документацията, техническият персонал беше извънредно натоварен с десетки профилактични операции, осигуряващи надеждната експлоатация на ядрения реактор. Тази дейност беше от жизненоважно значение за оцеляването на „Чайен“. Сега, когато бе осигурено затишие между бойните операции и реакторният отсек временно бездействаше, бе най-удобното време за прегледите на обшивката, на охладителните системи и на автоматиката.

Но с това задълженията на техническия персонал не се изчерпваха — имаше още една, по-специална процедура. Лаборантите бяха длъжни да прехвърлят отпадъчните ядрени материали, събирани при периодичните проби на охладителния контур към атомния двигател на борда на „Чайен“. Едва след приключване на прехвърлянето те се заеха да помагат на екипажа на „Маккий“ при зареждането на подводницата с охлаждаща течност. Всъщност това е обикновена прясна вода, но със строго контролирана степен на чистота, означавана съкратено CPW (Controlled Pure Water). Снабдителният кораб „Маккий“ носеше на борда си модерна инсталация за йонообменно пречистване на водата. Охлаждащата вода от реакторния отсек в атомните подводници постоянно се проверява за радиоактивно замърсяване и непрекъснато се връща в контура за рециклиране, за да не се изхвърля в океана.

По време на пробите за радиоактивност останалите офицери от екипажа на „Чайен“ също не бездействаха: заместник-командирът надзираваше предаването на рапортите за патрулното плаване; главният механик проверяваше машинното отделение; офицерът, отговарящ за огневия сектор, контролираше почистването на оръжейните механизми. Освен това той бе длъжен да осигури пълна готовност на системите за вертикално изстрелване на ракетите „Томахоук“ — преди всяко презареждане трябваше да се демонтират херметичните капсули. Значителна част от екипажа беше ангажирана с подготвянето на трите платформи между торпедното отделение и люковете за спускане на ракетите и торпедата.

Мак се усмихваше, успокоен след инспектиращата обиколка по всички отделения в подводницата. Всички членове на екипажа отлично знаеха задълженията си по време на престой за зареждане на трюмовете — офицерите и моряците се заеха с тях още от първия ден след акостирането до борда на „Маккий“. Едва след привършването на задължителните профилактични процедури екипажът получаваше право на почивка — тогава колегите им от „Маккий“ щяха да заемат местата им, за да довършат останалите дейности около попълването на запасите в трюмовете на „Чайен“.

Всички членове на екипажа с нетърпение очакваха първия свободен ден — хората бяха уморени след неочакваното отплаване и дългия преход до Южнокитайско море и особено след последната атака срещу китайската военноморска база край рифа Квартерон с ракети „Томахоук“. Особено доволни бяха от помощта, оказана им от екипажа на товарния кораб „Маккий“. В мирно време моряците от „Маккий“ навярно нямаше да успеят да се справят за толкова кратко време с презареждане на ядрена подводница от клас „Лос Анджелис“. Но сега се водеше война и мирновременните правила вече не бяха валидни. Особено когато трябваше да се попълнят запасите на „Чайен“ — засега единствената американска подводница в района на Южнокитайско море.

Всеки офицер и матрос от екипажа на капитан Макей разбираше значението на задачата, възложена на тяхната подводница. „Няма време за почивка“ — това бе най-често повтаряната фраза на борда на „Чайен“. Задачата им напомняше за тежките патрулни плавания, извършвани в същите води от американските моряци през Втората световна война — и тогава моряците бяха очаквали с нетърпение кога ще се приберат за ремонт на корабите и за отдих на екипажите край спасителните кейове на Пърл Харбър. А сега дори и по време на престой за презареждане екипажът не разполагаше с достатъчно време за отдих и възстановяване — командването на флота не можеше да им осигури традиционните 24-часови периоди за зареждане и ремонт на системите в подводниците, както бе обичаят в мирно време.

Моряците знаеха, че на тях се възлагат сериозни надежди, че тяхната подводница и занапред ще играе важна роля в спечелването на войната; знаеха също, че в щаба обмислят добре всяка планирана операция, обаче плановете се съставят предимно от личности, които никога не взимат непосредствено участие в тяхното изпълнение — което почти винаги изисква много усилия и почти свръхчовешко напрежение.

За щастие екипажът на „Маккий“ се оказа добре подготвен и отпочинал, така че не възникнаха никакви затруднения. Накрая командирите на двата кораба повикаха в каюткомпанията на „Маккий“ офицерите от двата съда и обсъдиха последните подробности от задължителните процедури по зареждането на трюмовете и профилактиката на системите в подводницата. Капитаните решиха след привършването на заседанието Мак да съобщи на екипажа си, че до сутринта всички трябва бъдат готови за отплуване.

Мак се спря на прага на командната кабина на „Маккий“ и веднага забеляза, че орлите^[2] на петлиците на офицера, изправен до едрата карта на стената, са заменени с две едри звезди. Капитан Макей беше извикан за рапорт пред командира на CSG-7^[3]. Мак очакваше това повишение — войната беше избухнала именно в региона, за който отговаряше този комодор, и бе напълно естествено да бъде удостоен с чин контраадмирал.

Мак поздрави контраадмирала и командира на „Маккий“, после се насочи, заедно с петимата старши офицери от екипажа на „Чайен“ към столовете от първия ред. Докладващият офицер от щаба загаси осветлението, за да покаже на широкия екран спътниковите кадри за пораженията, които „Чайен“ бе нанесла при нападението върху рифа Квартерон.

От снимките ясно се виждаше, че ракетите „Томахоук“, изстреляни от подводницата северно от тясната верига на островите Спратли, бяха достигнали целта. Наистина, не бе постигнат максимален ефект, но въпреки това разрушенията бяха достатъчно сериозни, за да изкарат от строя, макар и временно, базата на китайските подводници.

През мощната оптическа система на перископа тип 18 (с 16-кратно увеличение) Мак бе видял как се надигна облак от прах, а после и заревото от пожарите, но зоната на китайската военноморска база беше далече отвъд хоризонта и нямаше възможност пораженията да се огледат пряко. Затова сега изслуша внимателно докладващия офицер, който спомена, че главните цели — докове за ремонти на подводниците и складове с боеприпаси са улучени, както бе планирано, от ракетите „Томахоук“, чиито бойни глави носеха по 1000 фунта мощен експлозив.

Личеше си, че офицерите от щаба на Седми флот и в Главното командване на ВМС за Тихоокеанския басейн (USCINCPAC) са си свършили работата добре — координатите на базата на китайския подводен флот бяха прецизно уточнени, в системата за контурно трасиране на релефа TERCOM^[4] беше нанесена траекторията за бъдещата акция на „Чайен“ по цялата дължина на филипинския остров Палауан и най-важното: бяха допълнени данните за цифровите корелации на отклоненията в котите — чрез метода DSMAC^[5], тъй като досега районът около този остров не бе особено точно картографиран. Системата за глобално позициониране GPS бе осигурила необходимите корекции в координатите е такава точност, че след полет от 300 мили нито една „Томахоук“ не бе пропуснала мишената. За реперен ориентир на района (изискван при прилагането на метода DSMAC) бе използван югозападният край на остров Палауан.

Докато анализът на бомбардировката продължаваше, Мак се замисли какъв ли ефект бе оказало внезапното връхлитане на американските ракети от изток върху китайците, работещи в базата на рифа Квартерон. Ако бяха знаели къде се е намирала в този момент „Чайен“, те неминуемо биха изпратили свои подводници, за да я преследват. Ала нищо подобно не стана. Макар че по-голямата част от инфраструктурата в тази китайска военноморска база сега лежеше в развалини, от спътниковите снимки се виждаше, че няколко китайски подводници и кораби все още не са напуснали тази зона, а стоят закотвени до оцелелите кейове.

Мак знаеше, че китайците все пак са подразбрали за присъствието на „Чайен“ не много далеч от островите Спратли. Тъй като ракетите не бяха връхлетели от запад, командирите на останалите в пристанището китайски бойни кораби навярно щяха да търсят „Чайен“ в дълбоките участъци северно от архипелага Спратли. И биха се оказали прави, но само донякъде…

„Чайен“ наистина бе заела позиция на север от островите Спратли, когато изстреля ракетите, но вместо да се укрие в същия участък, веднага се насочи към морето Сулу и навлезе в северната му част през протока Миндоро. Мак очакваше, че китайците няма да успеят много бързо да изведат флотата си от района около рифа Квартерон, което именно позволи на „Чайен“ спокойно да се отправи към мястото на срещата със снабдителния кораб „Маккий“ в морето Сулу. Американската подводница дори можеше да се върне на предишната си позиция западно от рифа, преди китайците да разгърнат своите бойни кораби и подводници за атака. Изненадващото нападение на „Чайен“ срещу рифа Квартерон можеше да заблуди китайците, че срещу тях е насочена не само една американска подводница — хитър трик, неведнъж използван с успех при подводни сражения.

Докладващият офицер продължи с най-новите сведения за местоположението на „Индипендънс“ и неговия ескорт. Преди срещата с „Чайен“ самолетоносачът бе прекосил зоната край южния бряг на остров Калимантан, после бе преминал през протока Ломбок заедно със своя AO-танкер и с товарния AE-кораб^[6], превозващ мунициите, докато няколко кораба от ескорта (включително двата крайцера от клас „Тикъндерога“^[7]: „Гетисбърг“ и „Принстън“) бяха заобиколили по̀ на запад (през Зондския проток) под прикритието на предишната нощ.

Адмиралът, командващ самолетоносача и неговия ескорт, мъдро бе разпределил силите си така, че да не могат да бъдат атакувани едновременно — не беше изключено китайците да са изпратили свои разузнавачи или дори военни части на индонезийските острови Ява, Суматра или Бали. И двата протока (Зондския и Ломбок) бяха доста тесни, така че дори малобройни отреди можеха да причинят значителни щети, ако открият стрелба от стръмните скали, надвиснали над двата протока.

Водещият офицер продължи с описанието на един тревожен инцидент: един от патрулиращите „Викинг“-и, които осигурявали прикритие на корабите от въздуха при преминаването през двата протока, не успял да се прибере навреме на палубата на „Индипендънс“, когато флотилията се насочила на север към остров Натуна. Там флотилията изчакала пристигането на „Чайен“. Всички командири от „Индипендънс“, които следяха действията на „Чайен“: координаторът за подводните операции (SEC), командващият подводните формации (SWC) и екипът военни съветници за подводна защита (SAT), бяха единодушни, че едва след присъединяването на „Чайен“ към флотилията е станало възможно да се продължи на север към района около островите Спратли, без да се опасяват от атаките на китайските подводници.

На този етап от войната заповедите до командира на „Чайен“ бяха ясни и прости: да се води неограничена подводна война срещу китайските бойни кораби и подводници, като най-важните цели си остават противниковите плавателни съдове и съоръжения в зоната с център рифа Квартерон.

Разбира се, Мак знаеше, че това изискване няма да бъде пропуснато в новите заповеди. И дори бе взел съответно необходимите предпазни мерки — тъй като се очакваше силно присъствие на китайски бойни кораби в региона, „Чайен“ беше заредена с 4 ракети „Харпун“ UGM-84, вместо обичайния боекомплект от 26 броя торпеда Mk 48 ADCAP. Освен това дванадесетте инсталации за вертикално изстрелване бяха заредени комбинирано с ракети „Томахоук“ — от модела TLAM-C за стрелба по наземни цели и TASM за поразяване на китайски бойни кораби (обсегът на тези ракети е с 200 мили по-дълъг от този на „Харпун“-ите). Така можеше да се избегне необходимостта да се възлага на самолетите от ескорта на „Индипендънс“ да уточняват по радиоканалите координатите на целите, към които ще изстрелва ракети екипажът на „Чайен“, особено когато разстоянията се окажеха доста големи и се наложеше да се стреля без пряка видимост.

Засега нямаше нужда от ракети с ядрени бойни глави (TLAM-N) — атакуваните острови бяха с прекалено малка площ. Освен това, според данните на системите за насочване TERCOM и DSMAC, като много по-подходящи за ядрени атаки чрез TLAM-N се очертаваха зоните по китайското крайбрежие. За разлика от островите Спратли, терените по протежението на южното китайското крайбрежие бяха трасирани от години чрез средствата за спътниково разузнаване, при това в много по-спокойна обстановка, за да се проучат възможностите за атомни контраудари срещу Китай.

Съвещанието се отличаваше с професионализъм и прецизно разглеждане дори на най-дребните детайли. Мак получи отговор на всички интересуващи го въпроси, така че успя да уточни в максимална степен предстоящите задачи на „Чайен“. Но на едно съвещание не може да се предвиди абсолютно всичко. Докладващите офицери не можеха да разискват за факти, които още не бяха известни. До приключването на периода за зареждане на „Чайен“ дори флотското разузнаване не бе успяло да надуши, че в играта се готви да се включи нов играч. Китайците бяха успели да съберат внушителен подводен флот главно чрез купуване на подводници от руснаците, които изпитваха жесток недостиг от твърда валута, така че Пекин вече дори не се опитваше да прикрива амбициите в бъдеще да притежава съвременен подводен флот, при това по-мощен от руския. Наскоро Китай бе закупил от руснаците една от най-модерните щурмови ядрени подводници (от клас „Алфа“), която сега бе изпратена за патрулиране в района на Южнокитайско море.

Мак още не подозираше за присъствието на тази „Алфа“, но до него бяха стигнали слухове, че командирът и екипажът й са готови едва ли не на всичко, за да отмъстят за пораженията, които „Чайен“ бе нанесла на китайския боен флот. Това налагаше командирът на „Чайен“ в бъдеще да е извънредно предпазлив. Китайците имаха едно важно предимство: численото превъзходство на техните кораби и подводници в региона, но пък „Чайен“ можеше да се възползва от слабата координация между китайските формации, особено между бойните кораби на повърхността и подводниците. Мак отдавна бе установил, че този недостатък е характерен за китайските ВМС.

След края на заседанието офицерите от „Чайен“ се прибраха на борда на подводницата, за да се подготвят за отплуване. Само Мак остана още малко на борда на „Маккий“ — в адмиралската каюта му предстоеше още един разговор с капитана на снабдителния кораб и с командира на Седма подводна група. „Чайен“ бе изправена пред опасността да действа в твърде плитки крайбрежни води и екипажът и трябваше да се подготви за тези особено трудни условия. Винаги е опасно една подводница да се крие в по-плитки зони, защото там съвременните подводници, снабдени с мощни ядрени двигатели и електронни навигационни системи, не могат да разгърнат пълните си възможности.

Мак докладва, че след като отплуват, ще се погрижи екипажът на „Чайен“ да тренира усилено маскировъчни операции в плитки води, маневриране при високи скорости и най-вече изпробване на буксирната платформа TB-16 при затрудняващия крайбрежен релеф. Необходимо бе да се провери дали ако TB-16 заседне накъде по дъното, няма да се наруши ефективността на сонарните сензори. Мак се надяваше това да не се случи, защото бе известно, че по дъното на морето Сулу не се срещат често остро изрязани скални масиви. За тези тренировки капитанът се нуждаеше от активното и компетентно сътрудничество на рулевия и на щурмана — те трябваше да умеят да се ориентират бързо при скоростните маневри в плитки води, като не допускат повреди по корпуса или корабния винт. Мак знаеше, че винаги дебнат много опасности, ако огромната, дълга 360 фута подводница се опита да маневрира при дълбочина само 20 клафтера.

Освен това Мак поиска от капитана на „Маккий“ да му услужи временно с малката патрулна лодка — Мак я беше установил на палубата на снабдителния кораб — като мишена за тренировките на екипажа на „Чайен“ в плитки крайбрежни води. Бе решил да наблегне на обучението, акцентуващо на ролята на активните сонарни системи при преследване на вражески подводници при начупен релеф на морското дъно и силни колебания на температурата на слоевете в крайбрежните зони. Искаше също да използва лодката за изпробване на пряко предаване на данни от сферичната антена към бордовия компютър BSY-1 при ниска мощност и кратки периоди на импулсите, комбинирано с високочестотната система за насочване MIDAS^[8], приспособена за действие под арктическия лед, за да се откриват дълбоководни минни полета при прекосяването на протока Балабак южно от остров Палауан.

На „Чайен“ щеше да се наложи да изчаква, докато стигне до околностите на рифа Квартерон — там дъното бе осеяно със скали и плитчини, — за да се разбере дали китайските подводници ще рискуват да атакуват при толкова опасен релеф за подводно маневриране. Капитанът се надяваше системата MIDAS да различава с достатъчна степен на достоверност очертанията на китайските подводници от тези на подводните рифове около крайбрежието. Но при всички случаи Мак бе взел твърдото решение да прибягва до помощта на активните сонарни системи само ако противникът вече е наясно с местоположението на „Чайен“.

Имаше още един проблем, за който Мак искаше да се посъветва с адмирала: не беше изключено китайците също да притежават сателитна система за комуникации, което пряко би застрашило снабдителния кораб „Маккий“.

Адмиралът го посъветва да не се тревожи прекалено, тъй като командването на флота предвиждало „Маккий“ да бъде изтеглен в безопасна зона веднага след отплуването на „Чайен“. При първа възможност мястото за следващата среща щяло да бъде съобщено на командира на „Чайен“. Възможно било да е в пристанището на Бруней или недалеч от брега, където „Индипендънс“ ще може да осигури закрила срещу въздушно нападение както на „Маккий“, така и на „Чайен“.

Мак искрено се зарадва от тази новина — всеки командир на подводница държи много на навременните доставки, — но не забравяше, че преди всичко от него ще се иска да отблъсне китайските подводници далеч от мястото на бъдещата среща с „Маккий“, преди формацията начело с „Индипендънс“ да поеме охраната на района.

 

 

„Чайен“ се отдалечи от „Маккий“, безшумно се спусна под водата и пое по своя самотен и рискован маршрут към рифа Квартерон. В близките дни и седмици не се предвиждаше изплаване на повърхността — разбира се, всичко щеше да зависи от активността на противника — така че не бе изключено да се наложи да чакат до следващата среща с „Маккий“ доста дълго.

Както бе докладвал на адмирала, Мак държеше на всяка цена по време на това плаване екипажът да тренира преследване с високи скорости и сложни маневри в плитки крайбрежни води. Маневрите на една подводница не приличат на фигурите, които описват във въздуха бойните самолети, макар да има сходство в терминологията. В дълбоките води, където често се използват системите за автоматично измерване, се употребява терминът „дълбочина“ — разстоянието от подводницата до повърхността. Но при маневри сред плитчини се говори повече за „височина над дъното“, понеже най-важният показател е колко фута остават до дъното. Тук на подводничарите се притичва на помощ електронната система MIDAS — създадена за ориентиране при дългите плавания под арктическия лед, тя излъчва снопове лъчи право нагоре и непрекъснато измерва дистанцията до повърхността, а контролният клафтерометър проверява чрез силно фокусиран лъч колко клафтера има до дъното.

Мак се бе оказал прав в предположението си, че малката лодка, взета от палубата на „Маккий“, ще е много полезна като подвижна мишена по време на тренировките с активните сонари. Но освен тях операторите усърдно изпробваха и пасивните сонари. В плитки участъци буксирната платформа TB-16, чийто кабел имаше обща дължина 2600 фута, а хидрофоните бяха свързани чрез допълнителни кабели, дълги по 240 фута, не можеше да бъде напълно разгъната. Затова я разгъваха само отчасти, при оптимална дължина на хидрофонните отклонения, но достатъчно далеч, за да не пречат собствените шумове на подводницата, и все пак наблизо, така че да не се допусне задиране на кабели и хидрофони по дънните скали.

По-дългата буксирна платформа TB-23, чиито хидрофонни отклонения бяха дълги по 960 фута, не беше от полза при това патрулиране в крайбрежни води, но командирът разчиташе на TB-23 при навлизането на китайските подводници в дълбоководните участъци северозападно от островите Спратли (там на места дълбочина достигаше до 15 000 фута) — идеално условие за появата на конвергентни зони и за засичане на шумните китайски подводни лодки, особено при високи скорости.

Екипажът на „Чайен“ почти бе завършил тренировъчния цикъл, когато Мак чу по интеркома гласа на дежурния офицер:

— Капитане, спешна радиограма за вас!

Капитан Макей веднага се отправи към радиозалата. Пристигна тъкмо навреме — принтерът още не бе успял да отпечата всичко. Новото нареждане бе „Чайен“ да продължи с максимална скорост към една зона западно от рифа Квартерон. Спътниците, проследяващи китайските военноморски бази, докладваха, че на китайския бряг цари небивало оживление и че китайците може би са замислили някаква нова операция и сега изчакват настъпването на нощта.

Но Мак и този път се оказа подготвен. Преди да превключат на високи скорости и да се заемат с тренировките, той бе решил да не маневрира прекалено дълго в морето Сулу, а вместо това да продължи на запад, без екипажът да спира да усъвършенства техниката на лавиране в плитководни участъци. Сега беше безкрайно доволен, че бе взел единствено правилното решение.

След преминаването на протока Балабак подводницата отново навлезе в дълбоки води и капитанът заповяда по интеркома:

— Дежурен, говори капитанът. Включете главните охлаждащи помпи на пълни обороти и увеличете скоростта до максимум. Спуснете подводницата на дълбочина 400 фута.

Дежурният офицер повтори заповедта на капитана, а после се зае, заедно с двамата си помощници, да превключи охлаждащите помпи на пълни обороти. Едновременно с това той нареди на хората от машинното отделение да ускорят скоростта. Те сами щяха да регулират оборотите на помпите — това е задължително при максимално ускоряване на хода — обаче дежурният не желаеше да губи излишно време при изпълнението на заповедта на командира.

Малко след смрачаване „Чайен“ стигна до указания в картите участък северозападно от Западния риф и остана на дълбочина 100 клафтера. След изслушването на рапорта на дежурния офицер за края на първия етап от маршрута Мак се отправи към командната кабина.

— Пригответе подводницата за изплуване на перископна дълбочина.

Дежурният офицер потвърди командирската заповед, намали скоростта до две трети и издигна „Чайен“ на 130 фута — над изотермалния слой, за да прочисти глухата зона зад кърмата. После докладва, че няма данни за сонарни контакти и че подводницата е готова за изплуване на перископна дълбочина.

— Много добре — похвали го Мак. — Издигнете подводницата на перископна дълбочина.

— Слушам, сър, изплуване на перископна дълбочина. Сонар, радиозала, тук кабина, продължаваме с издигането до перископна дълбочина.

— Кабина, тук сонар. Няма сонарни контакти — повтори старши-операторът от сонарното отделение.

— Кабина, тук радистът. Готови сме — потвърди навигаторът.

— Издигнете плавно подводницата до 60 фута — заповяда дежурният офицер и се приближи към перископа тип 18, за да провери дали наблизо няма опасни плитчини.

— Слушам, издигам плавно на 60 фута — повтори офицерът, застанал пред пулта за регулиране на дълбочината. „Плавно“ означаваше да се спира през предварително определени интервали, за да се регулират стабилизаторите и да се намалява кавитацията. Особено често възникват мехурчета при критичната зона между 80 и 60 фута.

— Седемдесет, шестдесет и пет, шестдесет и четири, шестдесет и два — броеше офицерът.

При шестдесет и два фута дежурният офицер рязко извика:

— Стоп! — След което бързо завъртя перископа на 360°. — Няма визуални контакти, сър — обърна се той към командира. — Чрез антената към перископа бяха засечени някакви неясни радарни контакти, но нямаше никакви визуални признаци.

— Бавно напред, с една трета — тихо каза Мак.

— Кабина, тук електронно прослушване. Имам пет електронни контакта: един от китайски радар, плюс четири от руски радари. Според каталога HULTEC^[9] става дума за една подводница клас „Хан“, за три от клас „Кило“ и за една „Алфа“. Най-близко до нас е „Хан“, сигналът е трета степен и непрекъснато нараства.

Капитан Макей и дежурният офицер се спогледаха изненадано.

— Електронна зала, сигурни ли сте за тази „Алфа“?

— Да, сър — отвърна дежурният оператор. — По всичко личи, че това е подводница клас „Алфа“, с титанов корпус. Няколко пъти сме засичали тази подводница при учения на Руския Арктически флот. Не вярвам да сме сгрешили. Записите за акустичния й спектър съвпадат напълно с данните в нашия бордови компютър.

— Свържете ме с помощник-командира — каза капитанът и се обърна към дежурния офицер.

— Слушам, капитане. Да изпратя ли съобщение за неочакваната поява на вражеска подводница от клас „Алфа“?

— Да. Приготви го за излъчване.

На всяка от засечените неприятелски подводници бяха присвоени кодови означения: „Алфа“ беше кодирана като Мастър-31, „Хан“ — като Мастър-32, а трите „Кило“ — като Мастър-33, Мастър-34 и Мастър-35.

За по-малко от половин час рапортът на командира на „Чайен“ бе изпратен и се получи отговорът от щаба на Седма подводна група към Седми американски флот в Йокосука.

Мак прочете радиограмата и я подаде на помощник-командира с думите:

— Потвърждават се данните от електронното разузнаване. Изглежда, че „приятелски“ настроените към нас руснаци са продали поне една подводница клас „Алфа“ от арктическия си военен флот на китайците, които са я базирали около рифа Квартерон. Засега обаче не е ясно колко точно подводници са купили китайците. Разузнаването се старае да разнищи проблема, но е нужно време. Особено тревожни са данните за незапълнените места по кейовете в базите на руските подводници в Петропавловск на Камчатка и във Владивосток.

Мак предпочиташе да осведомява своя помощник-командир пред всички, вместо да го вика насаме в кабината, понеже държеше целият екипаж да знае за опасните изненади, които би могъл да им поднесе противникът.

Така дежурният матрос успя да чуе първата половина от рапорта на операторите от залата за електронно разузнаване. Той отиде да си налее кафе в столовата и веднага сподели с колегите си тревожната новина — че в непосредствена близост до тях е засечена руска подводница клас „Алфа“. След броени минути почти целият екипаж научи за коварния ход на руснаците. В кинозалата дори спряха прожекцията на поредния филм пред почиващата смяна и всички разгорещено започнаха да обсъждат лошите вести.

Обаче въпреки старанията на Мак да не крие нищо от екипажа, моряците не научиха цялата истина, защото дежурният матрос бе избързал, преди да дочака края на донесението — екипажът на засечената подводница „Алфа“ беше съставен от китайци, а не от руснаци.

Капитанът веднага свика всички офицери в каюткомпанията, за да ги осведоми за неочакваната промяна в обстановката. Положението бе много сериозно — очакваше ги перспективата да се сблъскат с превъзхождащи ги сили. Особено тревожно бе поведението на трите дизелови „Кило“, които, за разлика от атомната подводница клас „Алфа“^[10], с лекота можеха да маневрират в доста плитки води, при дълбочина само 20 клафтера.

Дежурният офицер се обади и извика Мак до акустичния телефон. Един от офицерите реши да се възползва от паузата и да успокои развълнуваните духове — слуховете за подводница с руски екипаж се оказаха неверни.

— Капитане, от електронното разузнаване докладват, че радарите на „Хан“ и на трите „Кило“ са пасивни. Работят активно само радарите на „Алфа“.

— Окей. Ще вземем мерки. Вероятно трите „Кило“, както и „Хан“, се готвят да се потопят по-дълбоко. А „Алфа“ може би се опитва да напипа следите ни. Обявявам пълна бойна готовност.

И този път Мак правилно бе оценил ситуацията. От сонарното отделение току-що бяха съобщили, че са засекли много ясно тоновете от „Хан“ и капитанът веднага нареди да заредят торпедните апарати. Все още нямаха акустични сигнали от трите „Кило“, радарът на „Алфа“ също бе замлъкнал. Последният регистриран азимут беше в южна посока от местоположението на „Чайен“.

Без да изчакат пристигането на координатора на стрелбата, капитанът и дежурният офицер предадоха нарежданията директно към торпедното отделение по акустичния телефон:

— Торпедно, пулт за управление на огъня, пригответе апарати номер едно и две за бой. — Командирът искаше да е напълно готов преди неприятелските подводници да се доближат.

Рязката заповед на капитана, произнесена пред открития микрофон до пулта за перископа, стресна сонарните оператори, увлечени до този миг в анализ на шумовия фон и в сравняване на данните, получавани от бордовия компютър BSY-1, с последните записи от сферичната антена.

От торпедното отделение потвърдиха заповедта на капитана:

— Слушам, апарати номер едно и две да се приготвят за бой.

След няколко секунди от торпедното съобщиха, че всичко е готово за откриване на огън, и дежурният офицер каза на Мак:

— Сър, торпедни апарати номер едно и две са напълно готови.

— Много добре. Свържете ме с офицера, ръководещ стрелбата — каза капитанът.

Командирът на китайската подводница „Хан“ явно не се престараваше да спазва мерките за акустично прикриване и от „Чайен“ лесно засякоха координатите му, при това едновременно чрез сферичната антена, чрез буксирната платформа TB-16 и чрез обикновените спомагателни антени. Операторът на бордовия компютър BSY-1 незабавно изчисли координатите за стрелба.

Когато операторът пред компютъра и координаторът на огневите системи получиха задоволителни резултати за Мастър-32 (подводницата клас „Хан“) чрез софтуера за анализ на целта (TMA), капитанът нареди:

— Готови за стрелба по цел Мастър-32.

Офицерът от пулта за управление на огъня повтори данните за курса, скоростта и обсега до целта.

— Сонар, тук кабина. Готови — заповяда капитанът.

— Кабина, тук сонар, пълна готовност.

— Проверете азимута и стреляйте, от торпедни апарати номера едно и две, по Мастър-32.

— Слушам, сър, да проверим азимута и да стреляме от торпедни апарати номера едно и две по Мастър-32.

Двете торпеда Mk 48 ADCAP изскочиха във водата и дизеловите им двигатели бързо набраха максимална скорост.

— Торпедни апарати номера едно и две задействани електрически — докладва офицерът, отговарящ за огневите системи.

— Кабина, тук сонар. Торпедата от апарати номера едно и две се движат нормално, по права линия — долетя и рапортът на старши-оператора от сонарната зала, след като двете торпеда се справиха със задължителните маневри за регулиране на положението на кабелите и се устремиха с 50 възела към китайската подводница.

— Много добре, сонар — похвали го Мак и добави: — Време за достигане на целта?

— Осем минути, капитане.

На Мак му се сториха като осем години, преди да дочака жадувания отговор:

— Торпедо номер едно се насочва непосредствено към целта… Торпедо номер две се насочва непосредствено към целта.

— Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове, презаредете торпедни апарати едно и две — нареди Мак, уверен, че китайската подводна лодка няма да избегне горчивата участ. Нямаше как да се спаси от безмилостната атака на двете Mk 48. Последвалата оглушителна експлозия потвърди очакванията му.

— Кабина, тук сонар. Засякохме торпедо във водата! Азимут 089, модел SET-53^[11] — възбудено извика сонарният оператор веднага след като в океана отново настъпи тишина. Очевидно командирът на „Хан“ бе успял да изстреля набързо, почти слепешката, едно торпедо като последен опит да избегне смъртта.

— Дясно на борд! Пълен напред! Дай кавитация! Дълбоко потапяне на 1000 фута! — моментално се намеси Мак. После се окопити, възвърна хладнокръвието си и по-спокойно заяви: — Всички отделения готови за потапяне.

Край всеки от пултовете за стрелба застана по един моряк. По интеркома се изредиха лаконичните рапорти от всички отделения, докато командирът внимателно следеше нивото в баластните резервоари. Главният механик включи охлаждащите помпи на максимални обороти, а техникът, отговарящ за клапите, съобщи на операторите в реакторния отсек, че им осигурява максимална степен на охлаждане.

Всъщност този техник се оказа по-чевръст, отколкото предполагаше главният механик. Трениран акуратно в продължение на години, той бе предугадил каква ще е следващата заповед и вече бе успял да превключи почти наполовина потока от пара. Сега само изчакваше да приключи продухването, за което се налагаше да се задейства системата от автоматични сензори към парогенератора. Тяхното предназначение бе да предпазват инсталацията от превишаване на пределните обороти в резултат на претоварване при бързото изпълване на тръбите с вода.

След няколко минути „Чайен“ се обърна към курс 185 и с максимална скорост се спусна на 1000 фута. Азимутът на китайското торпедо остана непроменен, но то явно изгуби целта си след бързата маневра на американската подводница. Особена роля изигра нареждането на Мак да се ускори кавитацията, което подведе торпедото да се отклони на неколкостотин ярда от истинското местоположение на „Чайен“.

— Кабина, тук сонар. Регистрирахме две експлозии, азимут нула-пет-пет, дистанция 8540 ярда. — Тъй като знаеше дълбочината и звуковия профил при тази скорост на потапяне, старши-операторът веднага изчисли дистанцията чрез формулата, заложена в програмата на неговия компютър, базираща се на разликата във времето между директната връзка и отражението на ехо-сигнала от дъното.

След като радостните възклицания в командната кабина стихнаха, капитан Макей побърза да се разпореди:

— Заповед на капитана до дежурния офицер: да се провери по интеркома дали абсолютно всички отделения са готови за дълбоко потапяне.

След тази задължителна проверка Мак се обърна с няколко импровизирани фрази към целия офицерски и редови състав:

— Говори капитанът. Господа, „Чайен“ изпрати още една вражеска подводница на дъното. Отлично се справихте. Можете да се гордеете с постиженията си, всеки от вас. Защото „Чайен“ е на всички нас. Приемете моите поздравления. — После остави микрофона и се обърна към дежурния: — Подгответе огневите звена. — Мак знаеше, че въодушевлението няма да трае дълго, особено ако на мястото на току-що потопената „Хан“ към „Чайен“ се появеше някоя от дизеловите подводници от клас „Кило“ — те бяха доста по-безшумни при режим на батерийно захранване.

Офицерите се събраха в каюткомпанията, за да изслушат анализа на командира за последната атака. Мак повика и няколко от сонарните оператори. Оценката му бе положителна, но той не пропусна, да ги предупреди, че е много рано да се отпускат. Припомни им, че се води безпощадна война и никой не бива да очаква, че китайците ще се примирят с тежките загуби и безучастно ще наблюдават как разгромяват подводния им флот. И че екипажът на „Чайен“ е длъжен да спазва най-строги мерки за сигурност, за да успее да се справи с трите подводници от клас „Кило“.

Планът на Мак беше добре замислен, ала зависеше от много обстоятелства. Той още не бе приключил с анализа на сражението, когато от сонарната зала рапортуваха за контакт с „Алфа“, означена като Мастър-31. Тя продължаваше на север, към зоната, откъдето бяха долетели предсмъртните трясъци от експлозията на „Хан“, докато „Чайен“ бе завила на юг в опита си да избегне преследващото я китайско торпедо.

Мак се зае с атаката на тази „Алфа“ по същия начин, както бе постъпил и с „Хан“. Но този път реши да използва торпедни апарати номера три и четири. Но приликата свършваше дотук бързата „Алфа“, способна да развива скорост от 40 възела, можеше да избегне двете торпеда.

Мак си припомни един от поверителните доклади на разузнаването, в който се наблягаше на тревожния факт, че китайците са успели да овладеят управлението на такава сложна и модерна ядрена подводница, каквато бе „Алфа“, но за щастие противникът му явно не бе успял да се запознае с всички тънкости. Ако на борда имаше руски екипаж, Мак може би нямаше да пожъне такъв успех.

В момента Мак нямаше готовност да се залови с преследването на трите „Кило“, за да не попадне сред опасни плитчини, затова реши да изтегли подводницата си сред по-дълбоките води в северозападна посока. Оттам изпрати рапорт до щаба за атаката срещу „Хан“ и за прогонването на далеч по-опасната „Алфа“. Засега нямаше нужда да се среща със снабдителния кораб „Маккий“, защото имаше още 16 торпеда на борда. Освен това трябваше да се прочисти районът преди „Индипендънс“ да се насочи на север към островите Спратли.

Рапортът му без никакво забавяне бе приет от щаба на Седма подводна група, след което беше препредаден на борда на „Индипендънс“. А „Чайен“ се обърна на югозапад, за да се подготви за действия в плитки води.

 

 

— Кабина, тук сонар. Сонарен контакт с азимут, едно-девет-пет! Вероятно е „Алфа“, Мастър-31, но трябва да изчакате още малко за повече сведения.

Капитанът нареди буксирната платформа да се изтегли наполовина, защото „Чайен“ трябваше да рискува с опит за преминаване през тясната извивка южно от рифа Фиъри Крос, където дълбочината не превишаваше 100 клафтера. Мак искаше да затрудни противника, като го предизвика да навлезе в опасно плитки води. Знаеше, че ако всичко се развие според плана му, преследващата ги „Алфа“ ще остане извън плитчините и нейните сонари ще изгубят следите на американската подводница, а после ще е късно да се опитва да я настигне. Прекалено тясното подводно пространство нямаше да позволи на командира на „Алфа“ да рискува и да изстреля торпедо срещу „Чайен“.

Моряците отново се наведоха над пултовете за управление на стрелбата. Дистанцията до „Алфа“ намаля застрашително — оставаха само 40 000 ярда, но и това бе само за кратко, понеже сонарните оператори докладваха за два нови акустични източника с азимути 125 и 135. Мак само кимна. Той очакваше „Алфа“ да остане там, където дъното бе по-дълбоко, но другите две китайски подводници, от клас „Кило“, явно не се страхуваха от плитчините и сега навярно се подготвяха устремно да атакуват „Чайен“.

Да, отново им предстояха напрегнати мигове, но „Чайен“ беше подготвена за предстоящата схватка — два от торпедните й апарати бяха напълно готови за стрелба.

— Снепшот^[12]! От апарати номер едно и две, по азимути 125 и 135! — изкрещя Мак. Това означаваше да оставят торпедата Mk 48 сами да открият целите — при този труден подводен релеф екипажът нямаше възможност да ги насочва дистанционно.

Въпреки сложната обстановка и този път двете Mk 48 бързо настигнаха двете „Кило“, които в последните минути преди гибелта си се опитаха да избягат, рязко увеличиха скоростта и сред интензивна кавитация веднага отклониха посоката. Но и това не им помогна. Двете торпеда безпогрешно застигнаха целите и ги унищожиха. Ала дори и сега Мак не беше спокоен. Къде, по дяволите, бе изчезнала третата подводница „Кило“?

Не му се наложи дълго да чака отговора на тази загадка.

— Кабина, тук сонар. Имаме преходни смущения, с азимут едно-осем-нула. Изглежда третата „Кило“ се е изплашила от нашите торпеда и се е забила в подводния коралов риф.

Мак се усмихна. Нямаше значение как е била унищожена третата вражеска подводница. Най-важното бе, че вече не ги заплашваше. Сега оставаше само най-опасният им враг — ядрената подводница „Алфа“, но „Чайен“ бе изгубила контакта с нея след експлозиите с първите две „Кило“.

Сонарната апаратура не успя отново да открие „Алфа“ и Мак заповяда да се изтеглят от опасната зона. Може би щяха да имат шанса да премерят сили с тази „Алфа“, но сега той бе длъжен да докладва в щаба за унищожаването на три подводници клас „Кило“.

Единственият въпрос, който продължаваше да го измъчва, бе как „Алфа“ бе успяла да се измъкне невредима. Мак не очакваше, че китайците са успели толкова добре да овладеят управлението на такава модерна подводница като руската „Алфа“.

Най-после „Чайен“ попадна в дълбоки води. След като дежурният офицер се зае с обичайните за всяко бойно патрулиране задачи, Мак, вместо да си отдъхне от напрежението, продължи да мисли за този тревожен проблем — дали китайците са взели на „Алфа“ руски съветници или — което бе още по-лошо — екипажът й е изцяло комплектуван от руснаци.

 

 

След няколко дни „Чайен“ получи заповед да се насочи на юг, за да се срещне отново с „Маккий“, закотвен край брега на остров Борнео, за бързо презареждане на трюмовете. После трябваше да се срещне с „Индипендънс“ и да чака следващите заповеди от командващия Седма подводна група. Още не подозираше, че този път на борда на „Маккий“ няма да има заседание на офицерите.