Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (14) (Стратегиите в подводните битки)

Единадесета глава
Решителната битка

Нещо не беше наред. Зареждането на „Чайен“ привърши — тя отново бе снабдена с максималния брой торпеда Mk 48 ADCAP, които можеше да й отпусне „Маккий“, макар че това не задоволи напълно капитан Макей.

Но не това бе причината за безпокойството му. Той не преставаше да мисли за сражението с китайските ракетоносци „Хайнан“, които заедно с онези четири подводници преследваха проучвателния кораб „Бентик Адвенчър“.

Всъщност екипажите на „Чайен“ и на останалите американски бойни кораби би трябвало да са доволни от постиженията си. Мак споделяше това мнение, но въпреки това не можеше да се успокои. След като унищожиха всички китайски надводни кораби и подводници, които бяха по следите на „Бентик Адвенчър“, резултатите от новата мисия на „Чайен“ надхвърлиха всички очаквания, но странно — именно този факт не даваше покой на нейния командир.

„Чайен“, „Принстън“ и „Гетисбърг“ от няколко денонощия не бяха засекли нито една китайска подводница или надводен кораб. Тъкмо поради това Мак не можеше да намери спокойствие, въпреки че би трябвало да се радва на заслужения отдих. Китайците винаги разчитаха на численото превъзходство. Тогава защо бяха изпратили само 5 надводни кораба и 4 подводници за нападение върху една от най-важните за тях цели?

Не, Мак не можеше да се успокои. Тук нещо решително не беше наред. „Чайен“ би трябвало да открие поне два пъти повече надводни и подводни контакти в зоната около „Бентик Адвенчър“.

Но къде се бе дянала останалата част от китайския флот?

Не му се наложи да си блъска дълго главата над отговора на тази загадка, но когато го узна, не само той, но всички командири на американски бойни кораби никак не останаха доволни.

 

 

Край кейовете във военноморската база в Чжанцзян се подготвяше отплуването на внушителна флотилия — повече от 60 надводни кораби и подводници. Задачата им беше проста: да извадят от строя самолетоносача „Индипендънс“ и да унищожат неговия ескорт.

Бойната формация начело с „Индипендънс“ също включваше немалко кораби: три крайцера „Тикъндерога“; снабдени със системата „ЕГИДА“: „Бънкър Хил“ (CG-52), „Мобил Бей“ (CG-53) и „Порт Ройъл“ (CG-73); два разрушителя клас „Арлай Бърк“^[1]: „Джон Пол Джоунс“ (DDG-52) и „Пол Хамилтън“ (DDG-60); три противолодъчни разрушителя клас „Спрюънс“^[2]: „Хевит“ (DD-966), „О’Брайън“ (DD-975) и „Флечър“ (DD-992); плюс три фрегати клас „Адмирал Оливър Пери“: „Родни М. Дейвис“ (FFG-60), „Тейч“ (FFG-43) и „Макклъски“ (FFG-41).

 

 

Няколко часа след засичането на китайската флотилия американските спътници регистрираха ново оживление във военноморската база в Чжанцзян. Разузнавачите не бяха единни в предположенията за причината, но всички бяха съгласни, че там се готви мощна атака срещу американския флот.

Под тях патрулираше подводницата „Кълъмбия“, от същия клас „Лос Анджелис“ (SSN-771), както „Чайен“ и „Бремертън“.

Веднага щом китайските кораби напуснаха пристанището, флотското разузнаване предупреди командира на „Индипендънс“. Толкова мощна флотилия можеше да бъде хвърлена само срещу една цел — срещу самолетоносача, за да го атакува и потопи заедно с целия му ескорт.

На борда на самолетоносача вдигнаха бойна тревога първа степен веднага след получаването на предупреждението. В това време от щаба трескаво се опитваха да съберат всички сили, дислоцирани в района, за да ги включат в отбраната на „Индипендънс“. Една от първите заповеди бе излъчена до командира на „Чайен“.

Подводницата плуваше на значителна дълбочина и от щаба можеха да се свържат с нея единствено чрез ELF-канала^[3]. Но свръхниските честоти, които използваше този канал, принуждаваха подателя на съобщението да го съкращава до максимум — всъщност с първата радиограма само се нареждаше на „Чайен“ да изплува до перископна дълбочина, за да приеме следващата заповед.

— Сър — рапортува офицерът по комуникациите, — току-що получихме извънредно съобщение по ELF-канала да се издигнем на перископна дълбочина, за да прехванем някакво спешно нареждане.

— Изплуване на перископна дълбочина — заповяда Мак на дежурния офицер.

След няколко минути заповедта бе изпълнена. Щом „Чайен“ се доближи до повърхността, по сателитния канал SSIXS започна предаването на извънредното съобщение.

Още щом хвърли поглед върху разпечатката, Мак незабавно нареди всички старши офицери да се съберат в каюткомпанията. Капитанът изрично спомена да бъдат повикани заместник-командирът, дежурният офицер, главният навигатор, старши-операторът от сонарното отделение и офицерът по комуникациите, при това най-късно до 10 минути. Самият той се запъти с бързи крачки към каюткомпанията.

Когато всички офицери се събраха, Мак започна без предисловия:

— Току-що получихме спешна заповед. Според флотското разузнаване китайците замислят масирана атака срещу „Индипендънс“. Преди няколко часа около 60 китайски кораба и подводници са напуснали базата в Чжанцзян и са потеглили на юг.

В помещението се възцари гробна тишина. Очевидно той не беше единственият, който се бе усъмнил в причината, поради която китайците не бяха преследвали „Бентик Адвенчър“ с всички достъпни сили. Ето че настъпи часът, когато се оправдаха най-лошите му предчувствия.

— В момента „Индипендънс“ патрулира в югозападната зона на Южнокитайско море — продължи командирът. — От щаба са заповядали на самолетоносача да се измести на изток, за да достигне до по-дълбоки води, където ще може по-добре да използва своите огневи системи. На нас ни нареждат да изоставим конвоирането на „Бентик Адвенчър“ и да се отправим на югозапад. Ще се срещнем с „Индипендънс“ южно от виетнамското крайбрежие. Заповядват ни да браним „Индипендънс“ независимо от загубите!

Мак спря, за да им даде възможност да осмислят казаното. Офицерите още не можеха да повярват, че мощната бойна формация начело със самолетоносача може да бъде застрашена от неприятеля. След още няколко секунди той продължи:

— Разбира се, „Индипендънс“ няма да стои пасивно и да очаква нашето пристигане. Заповедта е самолетоносачът да доближи китайската флотилия, та техните кораби да попаднат в обсега на действие на изтребителите, базирани на палубата на самолетоносача. Тогава нашите летци ще нанесат изпреварващ удар по китайските кораби. А нашата роля ще се ограничи в отблъскването на вражеските подводници.

Пръв заговори заместник-командирът:

— Има ли други наши подводници в тази зона?

— Да, има — веднага отвърна Мак. — Ще ни подкрепят „Кълъмбия“ (SSN 771) и „Бремертън“ (SSN 698). Сега „Кълъмбия“ патрулира около групата начело с „Индипендънс“, а „Бремертън“ напредва с максимална скорост и ще се присъедини към нас след като пристигне от Индийския океан — изпратена е там за проверка на някакъв неидентифициран контакт по сигнал на австралийците.

Никой повече не се обади и Мак освободи офицерите. Очакваше ги много работа.

Не за пръв път „Индипендънс“ се превръщаше в главна мишена на китайските атаки, но Мак беше сигурен, че сега заплахата е по-сериозна от всеки друг път. Преди няколко седмици самолетоносачът също беше подложен на ожесточена китайска атака по въздуха, но тогава „Индипендънс“ се намираше далеч от основните сили на китайския флот и успя да се измъкне без значителни щети. Сега обаче китайците навярно си бяха взели поука от горчивите уроци от миналото и щяха да се опитат да концентрират всичките си морски единици, както надводни, така и подводни, преди да атакуват самолетоносача.

 

 

„Чайен“ се спусна още по-дълбоко и с максимална скорост се насочи към самолетоносача, за да пристигне навреме, преди да е започнало сражението. Капитан Макей беше уверен, че командващият флотилията няма да изчаква пасивно и безучастно приближаването на китайските кораби — американският начин на воюване беше коренно противоположен. Освен това Мак знаеше, че „Индипендънс“ ще вземе всички мерки, за да поеме тактическата инициатива и пръв да атакува противника. Надяваше се „Чайен“ да пристигне навреме, за да може да се включи в нападението.

След няколко часа „Чайен“ се издигна до комуникационна дълбочина, за да приеме последните данни от разузнаването. Оказа се, че китайската флота се насочва на юг от островите Спратли. Според проучванията на пилотите от изтребителите, базирани върху палубата на „Индипендънс“, противникът се стремеше да обкръжи самолетоносача от всички страни, но засега не бе добре организиран.

Към „Индипендънс“ се приближаваха около шестдесет бойни кораби и подводници — при толкова голямо струпване на бойна сила координацията е много затруднена. Всеки китайски кораб напредваше със скорост, определяна единствено от неговия командир, без да се поддържа някакъв ред, без никакви опити за групиране в стройна формация. Флотилията включваше най-различни плавателни съдове: от безнадеждно остарелите дизелови подводници „Ромео“ до модерните атомни „Акули“, получени съвсем наскоро от руснаците. По водната повърхност се носеха устремно напред бързите ракетоносци, но доста по-бавните разрушители изоставаха далеч зад тях.

Бойният план на китайците се оказа много прост, но недостатъчно обмислен. Американците бяха свикнали да воюват по-подредено, докато техният противник нападаше наслуки, като мощна, но сляпа стихия. Всеки от техните кораби бе получил лаконични заповеди да се зареди с гориво и боеприпаси от базите на островите Спратли, след което да се доближи на всяка цена колкото е възможно по-близо до самолетоносача и да открие стрелба с всички огневи средства. Въобще не се уточняваше кога и къде да се изчакат подкрепления. За мерките за прикритие се споменаваше само при първия етап — прехода до базите на архипелага Спратли.

Очевидно китайското командване предварително се бе примирило с неизбежните огромни загуби. Ако атаката не се увенчаеше с успех, Китай щеше да бъде подложен на активното противодействие от страна на ООН — Съветът за сигурност вече бе осъдил остро агресивните действия на Пекин. Ако китайците не успееха да завладеят трайно спорния архипелаг, със сигурност можеше да се очаква намесата на международни сили под патронажа на ООН или НАТО. Но ако успееха да потопят „Индипендънс“, може би щеше да се окаже, че тази операция си е струвала риска.

Според оценката на Мак китайците вече се бяха поучили от досегашните си неуспехи — предишната им атака срещу „Индипендънс“ бе приключила с пълно фиаско. Тогава те изпратиха срещу самолетоносача 60 от своите бомбардировачи H-6^[4]. Но американските изтребители F-14 ги атакуваха преди китайските самолети да изстрелят своите противокорабни ракети C-601. Китайците загубиха петдесет самолета, докато щетите на американската авиация се ограничиха само до няколко ракети AMRAAM^[5] и „Феникс“^[6], защото не всички ракети успяха да открият мишените си.

Но този път всичко щеше да бъде по-различно. Веднага след провала на предишната атака само по въздуха китайското командване започна да базира нови и нови формирования от тактическата си авиация върху няколко от по-големите острови на архипелага Спратли. Американското разузнаване не очакваше противникът да рискува толкова много самолети, като ги съсредоточи върху извънредно тесните летища на островите. Макар няколко от тези бази да бяха поразени от ракетите „Томахоук“, не малко от тях бяха останали незасегнати и сега китайците се готвеха да ги използват максимално за предстоящата атака. Освен това те се надяваха да изненадат противника си.

„Чайен“ продължаваше да напредва с 32 възела. Мак поиска последните сведения от навигатора за времето на срещата с „Индипендънс“.

— Ако поддържаме тази скорост, ще се срещнем със самолетоносача след шест и половина часа, сър.

— Много добре. Пълен напред. Поддържайте курса.

Преходът до Южнокитайско море за срещата с „Индипендънс“ протичаше сред мъчително напрежение. Всички на борда знаеха, че много силна китайска формация се е отправила към самолетоносача с намерението да го потопи на всяка цена, а все още никой не можеше да каже колко подводници ще се включат в предстоящата жестока схватка. Екипажът на „Чайен“ със сигурност знаеше само едно: че му е възложена възлова роля в тази операция, но също така бе ясно, че тази роля ще се изясни докрай едва след като изплуват до перископна дълбочина, за да се запознаят с най-новите заповеди.

За разлика от китайските, американските командири винаги предпочитат да действат координирано с намиращите се наблизо други бойни кораби. Във ВМС на САЩ неизменно се набляга на мерките за осигуряване на първокачествени комуникации. Няма командир от бойния флот на САЩ, който би отрекъл решаващата роля на сателитните комуникации и на линиите за дигитален обмен на топографски данни при подготовката на всяко сражение. Понякога именно това предрешава изхода на сражението.

— Току-що уловихме сигнал от „Мобил Бей“, със сонарен азимут две-осем-шест — докладва един от сонарните оператори на старши-оператора на отделението. Веднага след като получи данните, операторът пред бордовия компютър BSY-1 се зае с изчисляването на дистанцията между „Чайен“ и разрушителя „Мобил Бей“.

— Изплуване до перископна дълбочина — нареди Мак.

— Слушам, сър, изплуване до перископна дълбочина. — Моряците така бяха привикнали да повтарят заповедите като ехо, че понякога дори не се замисляха.

След 4 минути капитанът заповяда да издигнат над повърхността една от антените. След потвърждаването и изпълнението на заповедта Мак нареди на радистите да предадат съобщение до „Индипендънс“ за пристигането на „Чайен“ в указания квадрант и за готовността й да изпълни следващите заповеди.

Само след няколко минути принтерът в радиозалата започна да печата дешифрираните заповеди. Нетърпелив, командирът не изчака края на печатането и веднага насочи поглед към първите редове. От „Индипендънс“ искаха от „Чайен“ да заеме позиция на около 100 мили пред формацията. Така подводницата щеше да се отдалечи от надводните американски кораби, чиито шумове биха смущавали сонарите й, и да се заеме с това, с което се справяше най-добре — да улавя отдалеч всяка приближаваща се вражеска подводница и да я унищожава много преди тя да подходи до позиции за стрелба срещу самолетоносача и неговия ескорт.

След като дочете заповедта, Мак нареди отново да се спуснат под 400 фута. Обичайната практика изискваше сега да събере офицерите в каюткомпанията и да им разясни обстановката, обаче този път нямаше какво да се обсъжда и командирът нареди да отпечатат решението му и да го раздадат на всички отделения.

До: Всички офицери на борда на подводницата „Чайен“ от ВМС на САЩ

От: Капитан Макей

Относно: План за предстоящите бойни действия

Току-що получихме радиограма с новите заповеди. Както всички вече знаете, тактическата формация начело с „Индипендънс“ ще нанесе изпреварващ удар върху китайската флотилия, която се групира край архипелага Спратли.

На „Чайен“ се възлага задачата да предвожда формацията около „Индипендънс“ при курс 090. След като заемем тази челна позиция в района западно от островите Спратли, ще трябва да изчакаме появата на китайските подводници — след като те напуснат плитките води около островите. Ако открием подозрителни контакти, което неминуемо ще се случи, имаме разрешението на главнокомандващия да се отдалечим от нашата формация, за да преследваме всяка вражеска подводница, докато я унищожим.

От самолетоносача са готови да ни предоставят всякаква помощ, и то веднага, щом я поискаме. Възможно е да ни изпратят хеликоптери „Сийхоук“ SH-60, изтребители „Викинг“ S-3, надводни бойни кораби или дори още някоя от нашите подводници. Но ако на повърхността сражението се проточи (както и трябва да се очаква според данните на разузнаването), ще се наложи да действаме напълно самостоятелно.

Другите две наши подводници — „Бремертън“ и „Кълъмбия“ — ще останат край самолетоносача, за да го защитават откъм левия и откъм десния борд. На нас командването възлага най-големи надежди, защото екипажът на „Чайен“ вече доказа, че умее да се справя без чужда помощ дори и с най-трудните задачи. Но това ни задължава да оправдаем доверието на щаба и да бъдем извънредно бдителни.

Съобщението на Мак продължаваше с кратко обяснение на плана за действие. Накрая капитанът постави своя личен кодов номер и го връчи на радиста, за да отпечата по един екземпляр за всяко отделение в подводницата.

Атмосферата на борда на „Индипендънс“ беше напрегната. Всички очакваха началото на бойните действия. Макар полетите на изтребителите винаги да бяха доста рисковани, сега пилотите бяха изправени пред много по-големи опасности. На всичкото отгоре самолетът за електронно разузнаване ES-3, кръжащ високо над ескадрата около самолетоносача, преди час бе засякъл необичайна радиоактивност в зоната около островите Спратли. След китайската агресия това се бе случвало и преди в този район, обаче сега радарите засякоха повече източници на сигнали в акваторията на архипелага, а не както досега от наземните бази на китайските ВВС и ВМС.

Всъщност в небето кръжаха не един, а два самолета ES-3, чиято радарна апаратура покриваше площ от стотици квадратни мили. Изтребителите F-14D „Томкет“, въоръжени с ракетите от клас въздух-въздух — AMRAAM и „Феникс“, осигуряваха пълно въздушно покритие за формацията около самолетоносача. На палубата чакаха сигнал за излитане две дузини изтребители F/A-18 „Хорнет“, напълно заредени с по два допълнителни резервоара с гориво и с боекомплекти от противокорабни ракети „Харпун“, плюс ракетите въздух-въздух тип „Сайдуиндър“ (буквално „Страничен вятър“). В резерв командването бе оставило още двадесет F/A-18, готови да се притекат на помощ на ескадрилите с F-14.

На борда на всеки кораб от ескорта на „Индипендънс“ екипажите отдавна бяха в пълна бойна готовност, очаквайки сигнала за атака. Разбира се, всички активни радари, дори и тези на самолетите за ранно предупреждение „ЕГИДА“ бяха изключени. Сега цялата група кораби разчиташе само на радарите APS-145, монтирани на летящите високо над водата разузнавачи E-2 „Хоукай“^[7]. Командващият тактическата формация не искаше да позволи на китайците да засекат американските радари с помощта на своите ESM-средства^[8] за електронно разузнаване. А без знанието на точните координати на противниковите морски единици китайските командири нямаше как да насочват ракетите си — освен ако не успееха да се приближат на дистанция, позволяваща визуален или пряк радарен контакт — но именно това командващият твърдо бе решен да не допусне.

 

 

Дълбоко под повърхността, на около 20 мили от двата борда на самолетоносача, се спотайваха американските подводници „Бремертън“ и „Кълъмбия“. На тях бе възложена пасивната, а на „Чайен“ — активната роля в противолодъчната отбрана на формацията. Затова първите две подводници изчакваха търпеливо, достатъчно отдалечени от самолетоносача, за да не се смущават сонарите им от силното акустично влияние на групата кораби, но все пак не чак толкова далеч, че да не могат да отблъснат всеки опит на китайските дизелови подводници „Ромео“ да се промъкнат към американската ескадра и да я атакуват с обикновени торпеда с къс обсег. Двамата командири знаеха, че по-модерните „Акули“ са въоръжени с торпеда с доста по-широк обхват, включително и с 65-сантиметровото торпедо модел 65, способно да открива килватерните вибрации, което можеше да поразява цели дори на повече от 50 мили. Но за тези опасни съперници трябваше да се погрижат сонарите на „Чайен“ и на противолодъчните самолети S-3 „Викинг“.

Офицерите от „Чайен“ и най-вече техният командир много добре съзнаваха, че до голяма степен от тях ще зависи съдбата на „Индипендънс“. Подводниците от клас „Акула“ се откриват трудно, а освен това са снабдени с мощни огневи средства за поразяване на отдалечени цели, поради което нямаше да им се налага да се приближават много до самолетоносача. Мак трябваше да вземе специални мерки, за да отстрани тази заплаха, дори бе длъжен да изостави преследването на по-шумните и не толкова опасни дизелови „Мин“ или „Ромео“ — за тях щяха да се погрижат колегите му от „Бремертън“ и „Кълъмбия“.

Сред радистите на всички кораби от ескадрата бързо се разпространи слухът, че по всички признаци китайската флотилия вече се е събрала в пълен състав край островите Спратли и сега зарежда резервоарите си с гориво от придошлите танкери. Това веднага подсказа на Мак, че до началото на битката остават малко часове.

В момента „Чайен“ бе в чудесна позиция за откриване на огън по противниковите кораби, докато те чакаха край кейовете, обаче Мак нямаше право да нарушава заповедите на главнокомандващия ескадрата. Подводницата не можеше сама да се справи с шестдесетте вражески кораба. Освен това неминуемо щеше да издаде местоположението си, което би изложило „Чайен“ на контраударите на „Акули“-те и в крайна сметка би затруднило много противолодъчната защита на ескадрата.

Мак имаше искреното желание да потегли към китайската флотилия, докато тя още не застрашаваше формацията около „Индипендънс“, но бе длъжен да признае мъдростта на главнокомандващия. „Чайен“ трябваше да дебне напълно безшумно и крайно предпазливо, докато на сонарните пултове не бъдеха засечени първите контакти с врага.

 

 

„Чайен“ не беше единственият американски плавателен съд в района, който разполагаше с ракети „Томахоук“. На борда на разрушителя „Хевит“ бяха разположени 61 инсталации Mk 41 за вертикално изстрелване на ракети „Томахоук“, тип вода-земя. И тъй като почти цялата китайска флота се съсредоточаваше в зоната около островите Спратли, „Хевит“ получи заповед да атакува неприятеля с ракетите си.

За двадесет минути екипажът на „Хевит“ успя да изстреля ракетите, които се понесоха светкавично, ниско над морето, към островите Спратли.

Междувременно разузнаването към щаба на Тихоокеанския флот на САЩ бе успяло да предаде на всички американски кораби в района на Южнокитайско море пълен комплект дигитализирани данни за топографските особености на островите Спратли. Тези координати, в комбинация с бързодействащите компютри на електронната система за насочване GPS, осигуриха изключително високата точност на попаденията на ракетите „Томахоук“.

Четиридесет и шест минути след изстрелването ракетите достигнаха целите. Експлозиите се редуваха една след друга в трескав ритъм, докато китайците все повече се убеждаваха, че идеята за нападението срещу самолетоносача „Индипендънс“ в края на краищата съвсем не се е оказала разумна.

Бяха унищожени всички военноморски бази и кейове, построени на островите за зареждане на китайските бойни кораби.

Окончателният резултат от развихрилите се ожесточени морски сражения се оказа плачевен за нападателите: китайците изгубиха общо 23 кораба и подводници. Оглушителните взривове от първата вълна, след като върху тесните ивици суша се изсипа като ураган серията ракети „Томахоук“, както и последвалите ги пожари напълно сломиха съпротивата на китайския контингент, базиран на островите Спратли.

От вторичните експлозии пострадаха още десет торпедоносеца и четири подводници, очакващи презареждане с гориво и боеприпаси.

Атаката с „Томахоук“ струваше много скъпо на китайските ВМС — от общо 62 плавателни съда в строя останаха само 25, включително 18 снабдителни кораба и 7 подводници (3 дизелови „Ромео“, 2 от клас „Мин“, една от клас „Кило“ и една-единствена ядрена подводница клас „Акула“). Повечето от 18-те снабдителни кораба нямаха гориво дори за да се доберат до китайския бряг. Въпреки това китайското командване беше решило да ги включи в сраженията, независимо от плачевното състояние на запасите от боеприпаси и гориво.

Ала дори и да спечелеше крайната победа, китайският боен флот щеше да се завърне в родните си пристанища без стотици от своите моряци.

 

 

Свръхчувствителните сонари на „Чайен“ регистрираха десетки шумове, съпровождащи опустошителните експлозии на ракетите „Томахоук“, изстреляни от разрушителя „Хевит“. В следващите минути към тях се примесиха характерните звуци от потапянето на оцелелите китайски подводници.

Мак заповяда да издигнат „Чайен“ до перископна дълбочина, за да се свърже с радистите на „Индипендънс“ и да ги предупреди, че китайската флотилия се отправя към самолетоносача. След това командирът обяви пълна бойна готовност за всички отделения и нареди да се спуснат на безопасна дълбочина.

— Кабина, тук сонар — рапортува старши-операторът, — по посока на архипелага засичаме повече от дузина контакти.

— Сонар, тук кабина, прието — отговори Мак. — Пригответе напълно торпедни апарати номер едно и две. Отворете външните торпедни люкове.

Както винаги в подобни ситуации, екипажът на „Чайен“ предварително бе заредил всичките апарати с торпеда Mk 48 ADCAP. Сега оставаше само да се насочат и изстрелят.

„Чайен“ изчакваше в участъка, отдалечен на около 100 морски мили западно от рифа Лад — една от най-западно разположените точки от веригата острови в архипелага Спратли. „Индипендънс“ се намираше на 200 мили на запад от „Чайен“ или на 300 мили от този риф.

Китайската бойна флота никога не се бе славила като една от най-добрите в света. Мак за сетен път се убеди в този факт, докато слушаше докладите на старши-оператора от сонарната зала.

Активните сонари действат превъзходно за притискане на врага при близък бой. Ако се използват разумно, могат да бъдат изключително полезни при насочването на торпедата. Но ако попаднат в ръцете на неопитни, некомпетентни командири, те създават огромни рискове, защото издават къде се крие подводницата — все едно командирът й да покани открито противника да открие огън по посока на активния сонар.

Именно тази пагубна тактика бяха избрали китайските подводничари докато напредваха към ескадрата начело с „Индипендънс“. Повечето от бойните кораби не спираха да разузнават с активните си сонари, загрижени да не пропуснат приближаването на някоя от американските подводници.

Мак остана много доволен. В първите минути командирът не искаше да повярва, че многобройните контакти, засечени от буксирната платформа TB-23, съвпадат с данните за спектрите на активните сонари, с които са снабдени китайските разрушители клас „Лу Ху“. Тези кораби все още бяха доста надалеч, за да открият „Чайен“, но неспирно излъчващите им сонари чудесно разкриваха къде се крият китайските подводници, което безкрайно улесняваше екипажа на американската подводница.

Измина почти половин час, когато един от източниците на активни сонари се доближи толкова близо до „Чайен“, че операторът на бордовия компютър успя да определи дистанцията.

— Сър — докладва той, — вече няма съмнение, че това е разрушител „Лу Ху“. Според компютъра BSY-1 той се намира на 88 000 ярда от нас, с азимут нула-девет-две. Засега, според сонарите, няма други сигнали от този източник.

Мак си каза, че именно този разрушител трябва да се маркира като цел Мастър-98 — първата мишена за предстоящата атака с „Томахоук“. Капитанът беше сигурен, че това далеч няма да бъде единственият противников кораб, който след броени минути ще се озове на дъното.

Но сега се налагаше да реши една трудна задача — не беше изключено този разрушител „Лу Ху“ да се приближи дотолкова до „Чайен“, че да успее да открие подводницата с помощта на своите активни сонари. Следователно Мак бе длъжен да избърза и да го „поздрави“ с едно торпедо Mk 48. Но капитанът не искаше да действа прибързано — искаше да се възползва от изключителния шанс непрестанно писукащият сонар от борда на „Лу Ху“ да му помогне да открие всички близко разположени китайски кораби и подводници, без командирът на разрушителя да се усети каква неоценима услуга оказва на противника.

— Кабина, тук сонар, преди малко установихме още един контакт, този път с подводница. Активният сонар от „Лу Ху“ ни помогна с отразения сигнал от корпуса на подводницата. Но още не можем да определим от кой клас е, защото нямаме данни за собствения й акустичен спектър. — Мак прие доклада и определи новата цел като Мастър-99.

— Кабина, тук сонар! Появи се още един активен сонар! Този път от „Лу Дао“ — докладва старши-операторът.

— Дистанцията до новия контакт е 82 000 ярда — намеси се компютърният оператор. Капитанът нареди да регистрират целта като Мастър-100.

Мак искаше да издигне „Чайен“ на перископна дълбочина, за да предупреди „Индипендънс“ за опасността, но не посмя да рискува, за да не разкрие пред противника местоположението на подводницата. Оставаше му да разчита бойните кораби на повърхността сами да успеят да засекат приближаването на китайските разрушители.

Оказа се, че напразно се е безпокоил. Но нямаше как да узнае, че в същия този миг, когато се тревожеше за съдбата на „Индипендънс“ и неговия ескорт, от палубата на самолетоносача една след друга излитаха ескадрилите от F/A-18, а след тях нетърпеливо чакаха напълно готовите за полет „Томкет“-и F-14, с пълни комплекти ракети въздух-въздух, за да свалят всеки китайски самолет, който дръзне да нападне ескадрата.

Първата вълна включваше дванадесет прехващачи F/A-18, плюс още седем F-14. Допълнително имаше един специален самолет EA-6B „Праулер“, натоварен със задачата да смущава неприятелските радари, за да им попречи да засекат връхлитащите американски ескадрили.

Щом предните изтребители F/A-18 наближиха на 100 мили до целта, пилотите включиха своите радари APG-73. Дотук те бяха следвали курса само с помощта на насочващите системи E-2C, допълвани от коригиращите уредби за проследяване на целите чрез инфрачервени лъчи, с каквито бяха екипирани всички изтребители F-14.

Но китайците, макар и претърпели доста щети от атаката с „Томахоук“, все пак не бяха капитулирали напълно. Освен това си бяха извлекли поука от предишните въздушни нападения на американската морска авиация — веднага след като радарът модел ALQ-99 на борда на EA-6B „Праулер“ започна да заглушава техните наземни радари в базите на островите Спратли, китайците прибягнаха до своето тайно оръжие: високо над морето се извиха в дъга 16 изтребителя Су-27, а зад тях още тридесет J-7^[9].

Радарите на F-14 уловиха топлинните излъчвания от мощните реактивни двигатели на китайските изтребители малко след като те се издигнаха на ята във въздуха. На около 200 мили от „Индипендънс“ и само на 150 мили от островите Спратли всички F/A-18 набраха още скорост, за да изстрелят своите „Харпун“-и преди неприятелските изтребители да се приближат.

Изтребител-прехващачите F/A-18 се подредиха в линия и всеки от тях стартира по две ракети „Харпун“. После веднага завиха назад и се насочиха към самолетоносача за презареждане с гориво и още ракети въздух-въздух.

Но преди да се завърнат ескадрилите с F/A-18, от „Индипендънс“ излетяха още няколко от контингента изтребители, които обикновено се пазеха в резерв. С рев напуснаха палубната писта още шест F-14 и четири F/A-18.

Първите F-14 от ескортиращата група поеха атаката на китайските изтребители. Всеки „Томкет“ беше въоръжен с по 4 ракети „Феникс“ с доста голям обсег на поразяване, плюс с две ракети AMRAAM (със среден обхват) и с по две „Сайдуиндър“, специално предназначени за близък бой. А резервните F/A-18 носеха на борда си по 4 броя AMRAAM и по 2 броя „Сайдуиндър“. Веднага след като първите Су-27 се доближиха на 120 мили до „Томкет“-ите, към тях се понесе първата вълна ракети „Феникс“ AIM-54C.

 

 

По ирония на съдбата успехът на „Индипендънс“ доста затрудни действията на „Чайен“ — разчитайки единствено на сонарите, по време на вихрената схватка в небето екипажът се затрудняваше да определи какво всъщност става на повърхността. Откъм квадранта, заеман от китайската флотилия, достигаха експлозия след експлозия и накрая Мак реши, че американската морска авиация е започнала да си разчиства сметките с неприятеля. Но дори и сега бе длъжен да изчаква търпеливо, докато шумовете заглъхнат, за да си изясни колко кораба са останали над водата и колко китайски подводници се спотайват наоколо.

Капитанът вече бе започнал да се отчайва, че ще настъпи мигът „Чайен“ да се намеси в грандиозното сражение, когато от сонарното отделение съобщиха за първия подводен контакт. Но непреставащите, макар и позатихващи експлозии не позволиха да се определи дистанцията до целта. Винаги е затрудняващо да се преценява обстановката под водата само с помощта на един пасивен сонар, обаче Мак категорично отхвърли мисълта да се включат активните сонари, за да не бъде разкрито местоположението на „Чайен“.

— Кабина, тук сонар. Най-после успяхме да класифицираме подводницата — задъхано заяви старши-операторът от сонарната зала. — Пред нас има „Акула“!

Това веднага накара Мак да забрави за всичко останало.

След минути докладва координаторът на огневите системи:

— Дистанция до „Акула“-та, Мастър-105, 33 000 ярда. Вероятно се е възползвала от суматохата около въздушната атака, за да се промъкне толкова близко.

Вероятно този офицер имаше право, обаче от това на капитана не му олекна. Да се остави една „Акула“ да се прокрадне толкова наблизо, беше сериозна грешка и Мак знаеше, че вината е главно негова. Както знаеше че сега е длъжен да я изкупи. За тази цел обаче трябваше да се извършат сложни и предпазливи маневри, за да се осигури изгодна позиция за стрелба по китайската „Акула“.

Над повърхността продължаваха да отекват взривове — недвусмислен признак, че въздушната битка още не е приключила.

— Разстоянието до Мастър-105 спадна до 28 000 ярда — докладва координаторът.

— Готови за стрелба, торпедни апарати номер едно и две, по цел Мастър-105 — веднага изрече командирът.

И двата торпедни апарата вече бяха напълно подготвени, с отворени външни торпедни люкове, и тъй като „Акула“-та бе включила своя активен сонар, операторите лесно определиха местоположението й.

— Проверете сонарния азимут и стреляйте от торпедни апарати номер едно и две по цел Мастър-105! — заповяда капитанът.

Двете торпеда Mk 48 се понесоха към „Акула“-та, но Мак нареди да се изчака с прекъсването на насочващите им кабели колкото бе възможно по-дълго — от изключително значение бе торпедата да не пропуснат целта.

Докато торпедата неумолимо скъсяваха дистанцията до вражеската подводница, всички оператори в сонарната зала и координаторът пред огневия пулт непрекъснато следяха измененията на координатите им. Последната корекция бе извършена десет минути след изстрелването им.

— Кабина, тук сонар. Две експлозии във водата, с азимут нула-седем-девет. Току-що детонираха нашите Mk 48.

Мак прие рапорта, но колкото и да бе странно, не усети познатия прилив на облекчение — беше допуснал сериозна грешка, която при наличие на по-добре подготвен съперник би могла да се окаже последната не само в кариерата му, но и в живота му.

Едва след няколко минути си спомни, че високо горе над тях, някъде в небето се води още по-жестока битка, и се запита колко ли американски командири са допуснали фатални грешки.

 

 

Оказа се, за щастие, че страховете му са били напразни. Нито една противникова ракета не бе успяла да пробие обръча около самолетоносача, докато сред атакуващата китайска армада едва ли можеше да се намери невредим кораб. Неколцина от оцелелите моряци в паника напуснаха своите потъващи кораби, натъпкани в спасителните лодки. Около тях, сред преобърнатите корпуси на разрушители и ракетоносци, се носеха отломки от китайски изтребители, загинали в напразните си опити да избягат от американските ракети. Китайското нападение завърши безславно и трагично.

Американците бяха атакували китайските кораби и самолети така ефективно, че нито един техен изтребител не бе свален. Докато противникът бе принуден да преглътне загубата на тридесет и четири изтребителя и на осемнадесет бойни кораба. Сега единствените му надежди се възлагаха на шестте оцелели подводници: трите „Ромео“, двете „Мин“ и на последната „Кило“.

 

 

Над повърхността експлозиите най-после стихнаха — долавяха се само приглушените звуци от потъването на китайските кораби. Постепенно водата се успокояваше. Когато смущенията напълно престанаха, „Чайен“ отново можеше да използва пасивните си сонари, за да изясни обстановката.

— Кабина, тук сонар. Засякохме голям брой сонарни контакти, може би са от подводници. Но още не може да се определи колко са. Ясно е само, че са повече от две. Според характера на контактите не е изключено да сме се натъкнали на подводници, плаващи в група.

— Сонар, тук кабина, прието.

Мак още не можеше нито да забрави, нито да си прости наивната грешка, но твърдо бе решил повече да не изпада в такава ситуация.

— Окей — обърна се той към офицера по комуникациите. — Този път ще се наложи да потърсим помощ. Изпратете съобщение до „Бремертън“ и до координатора на борда на самолетоносача по подводните операции. Искам да ни помогнат, защото явно ще се наложи да се сражаваме с няколко китайски подводници.

След петнадесет минути от „Бремертън“ потвърдиха, че поемат задачата да се притекат на помощ — с пълен напред тази американска подводница вече се приближавала до участъка, за да изпълни молбата на Мак и неговия екипаж.

 

 

Капитаните на всички дизелови китайски подводници знаеха, че занапред ги очакват много неприятности — базите за презареждане с гориво бяха унищожени, а изгледите да изненадат американските кораби бяха доста обезкуражаващи. След ракетната атака срещу складовете и кейовете на островите Спратли командирите на тези подводници бяха задължени да икономисват дизеловото гориво, като по-често превключват двигателите в режим на батерийно захранване.

Радистите на подводниците бързо установиха връзка, за да съобщят на командирите си, че и другите им събратя обмислят трескаво какви шансове им остават да оцелеят. Единственото спасение бе да потеглят към родните китайски брегове на бавен ход, като се стремят да не издават присъствието си. Ако щастието се окажеше на тяхна страна, щяха да успеят да се спасят от неуморно преследващия ги неприятел. Но както вече се бе убедил капитан Макей, щастието е много изменчиво и не спохожда всекиго, затова не бива да се разчита единствено на него.

 

 

След като „Бремертън“ се появи в определения квадрант на предварително уговорената дълбочина, нейният командир побърза да се свърже с „Чайен“ по подводния телефон. Мак му съобщи за приближаването на внушителна група китайски подводници, които обаче, за негова изненада, внезапно променили курса по азимут две-едно-нула и сега се връщали към китайския бряг.

Офицерите от „Бремертън“ и „Чайен“ бързо съставиха общ план за действие, след което се разделиха — „Бремертън“ пое по курс три-нула-нула, а „Чайен“ по курс нула-четири-нула. Двете американски подводници се спуснаха да преследват богатата плячка.

Сонарните оператори на двете подводници успяха да открият бягащите китайски подводни лодки. При батерийно захранване те не можеха нито да вдигнат висока скорост, нито да предприемат спасителни маневри. На Мак му се струваше, че стреля по закотвени кораби. Всички китайски подводници се опитаха да спасят кожата си, като изстреляха целия си запас от шумогенератори, но тези отчаяни опити се оказаха безуспешни и накрая на китайските подводници не им оставаше нищо, освен всяка от тях да изчаква търпеливо реда си, за да стане поредната жертва на „Бремертън“ и „Чайен“.

Последна остана подводницата от клас „Кило“. Нейният капитан бе направил всичко, на което бе способен. Оставаше му само една последна отчаяна стъпка — да издигне подводницата си на повърхността, където накрая я застигна американското торпедо.

Усилията му бяха благородни, но безплодни. Торпедото Mk 48 безпогрешно откри „Кило“ или Мастър-111, проби внушителна пробойна в кърмовия отсек и веднага я изпрати на дъното.

Мак и неговият екипаж не помнеха друг път да са участвували в подобна акция. „Бремертън“ бе унищожила три китайски подводници, а „Чайен“ — четири. Ожесточената битка на повърхността завърши с потопяването на около 60 бойни кораба и подводници, поразени от ескадрата начело с „Индипендънс“. Повече от тридесет китайски изтребители изчезнаха сред вълните на Южнокитайско море. Загубите в наземните бази на китайците на островите Спратли бяха непоправими. Това се оказа решителният поврат в хода на военните действия. Оттук нататък превъзходството на американската флота трудно можеше да бъде сломено.

Но Мак все още не беше удовлетворен. Капитанът знаеше, че бойната слава бързо може да помръкне, и то тъкмо тогава, когато най-малко го очакваш.