Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (13) (Стратегиите в подводните битки)

Десета глава
Освобождаването на „Бентик Адвенчър“

Новите заповеди, получени чрез плуващата антена, изненадаха Мак, който все още размишляваше за странното появяване на супермодерните „Акули“ на въоръжение в китайския подводен флот и се питаше колко ли още изненади го очакват до края на тази война.

Но последните заповеди го изненадаха още повече.

Мак нареди офицерите да се съберат в каюткомпанията точно в 01:30, след което отново се зачете в заповедите. Можеше да събере офицерите веднага, но искаше преди това да обмисли добре всички подробности за новите задачи.

След тридесет минути капитанът зае мястото си в каюткомпанията начело на дългата маса и заговори делово, без излишни поздрави и предисловия:

— Господа, както може би се досещате, събрах ви, защото получихме нови заповеди от щаба. — Той кимна към разпечатката върху масата. — Сигурен съм, че всички си спомняте за проучвателния кораб, изпратен от „Юнайтид Фюълс Корпорейшън“ да сондира петролните залежи около островите Спратли. Този кораб, „Бентик Адвенчър“, бе пленен от китайците в края на юли. Тъкмо този враждебен акт беше използван като повод за обявяване на войната, в която сега сме въвлечени.

Офицерите го изгледаха учудено. Те прекрасно знаеха, че командирът няма да ги занимава с въпроси, които нямат връзка с предстоящото плаване.

— Оттогава — продължи Мак — китайците използваха този американски кораб, за да продължат петролните сондажи край островите Спратли. — Командирът замълча за малко и огледа лицата на офицерите. — Причината, поради която употребих думата „използваха“, е фактът, че миналата нощ, в 23:00, екип от СЕАЛ е излетял с хеликоптер от палубата на самолетоносача „Индипендънс“, след което е превзел нашия кораб „Бентик Адвенчър“. Това между другото означава още, че нашите съмнения за ефективността на ASDS-средствата за спешни десанти на специалните части на борда на пленени кораби са били неоправдани. И така, сега на китайците им предстои да преглътнат горчивия хап, че „Бентик Адвенчър“ отново ще плава под американски флаг.

Мак отново млъкна и се усмихна при мисълта за реакцията на китайското командване. Но бързо се стегна и продължи:

— Разбира се, китайците много скоро ще узнаят за поражението си. Сега „Бентик Адвенчър“ се отдалечава от островите Спратли, ескортиран от двата крайцера клас „Тикъндерога“ — „Гетисбърг“ и „Принстън“. Задачата ни е да се присъединим към конвоя веднага след като нашите кораби напуснат плитките води около островите Спратли. Вече възложих на навигатора да подготви най-безопасния маршрут за прехода ни до мястото на срещата, за да се присъединим колкото е възможно по-скоро към трите кораба.

Офицерите зададоха няколко уточняващи въпроса, след което командирът ги освободи и отиде в командната кабина, за да помогне на навигатора в съставянето на графика до мястото на срещата.

 

 

На неколкостотин мили от „Чайен“ екипът от СЕАЛ оборудваше новата си база. Специалните части бяха направили десант на островите Спратли само преди десетина часа. Задачите им през първите няколко дни се ограничаваха главно до подготовката за извеждането на „Бентик Адвенчър“ от опасната зона. Но едновременно с това воините от СЕАЛ трябваше да монтират ракетите земя-въздух „Стингър“^[1], за да отблъснат атаките на китайската авиация.

Обаче тези ракети, както много добре знаеха всички от СЕАЛ, бяха повече за повдигане на духа на бойците, отколкото за реална защита. Реалната защита на „Бентик Адвенчър“ бяха двата крайцера „Гетисбърг“ (GG-59) и „Принстън“ (GG-64) — едни от най-добре оборудваните бойни кораби в американската флота, включително и със системата „ЕГИДА“ за ранно електронно засичане на летящи обекти.

Системата „ЕГИДА“ беше създадена за предпазване на американските самолетоносачи от масирани атаки на руски самолети и ракети. Освен с нея двата крайцера разполагаха и с най-новите технически постижения за борба с подводници. Те отплуваха от Пърл Харбър, за да се присъединят към флотилията начело с „Индипендънс“, и го съпровождаха, когато се получи заповедта да помогнат на екипа на СЕАЛ в освобождаването на „Бентик Адвенчър“.

Командирите на двата крайцера щяха да си отдъхнат едва когато достигнат по-дълбоките води извън акваторията около архипелага Спратли. Там трябваше да ги очаква „Чайен“, за да поеме защитата срещу вражески подводници. На палубата на всеки от двата крайцера бяха базирани по два хеликоптера „Сийхоук“, готови веднага да атакуват всяка китайска подводница, която се опита да нападне ескадрата, макар техните възможности да бяха несравнимо по-скромни от тези на „Чайен“.

 

 

— Колко ни остава до срещата край островите Спратли? — попита Мак.

Навигаторът хвърли бегъл поглед върху оперативната карта. „Чайен“ напредваше на дълбочина 400 фута, с 26 възела, приближавайки островите откъм север, т.е. откъм посоката, в която се намираха Параселските острови.

— Седем часа — отговори навигаторът.

— Издигнете подводницата до перископна дълбочина веднага когато се убедите, че наоколо няма противникови кораби — нареди капитанът. — Искам да изпратя съобщение до „Гетисбърг“ за момента на срещата.

След като излъчи това съобщение до ескортиращия крайцер чрез комуникационната мачта и SSISX-канала, „Чайен“ продължи на перископна дълбочина. От няколко часа зад кърмата се влачеше буксирната платформа TB-23, но досега не бяха засечени сонарни контакти освен шум, причинен от биосферата, с която изобилстваше Южнокитайско море.

Щом „Чайен“ се срещнеше с ескорта, капитан Макей щеше да бъде упълномощен да поеме цялостната противолодъчна защита на ескорта. В центъра на групата щеше да е „Бентик Адвенчър“, а „Гетисбърг“ и „Принстън“ щяха да го охраняват откъм левия и съответно откъм десния борд. За да се защити тилът на групата, двата крайцера щяха да използват буксирните си платформи SQR-19^[2], а хеликоптерите SH-60B щяха да патрулират непрекъснато, чак до радарния хоризонт, за да осигурят 360-градусова буферна зона около освободения плавателен съд. „Чайен“ щеше да плава безшумно начело на групата.

Времето течеше бързо. След пет часа и половина старши-операторът от сонарното отделение на „Чайен“ уведоми капитана, че са засекли двата крайцера в южна посока, и Мак заповяда издигане до перископна дълбочина и съобщи местоположението си на ескортиращите кораби, плюс последните данни за наличие или отсъствие на неприятелски кораби и подводници в този квадрант.

Сонарните оператори на борда на „Принстън“ скоро засякоха „Чайен“ и бързо разпознаха акустичната й сигнатура. Мак предварително бе съобразил, че скоростта на конвоя няма да може да надмине 20 възела, защото както винаги тя се диктуваше от възможностите на най-бавния кораб — в случая това бе „Бентик Адвенчър“.

След радиообмена навигаторът на „Чайен“ нанесе корекции в данните за курса на двата крайцера. Трите кораба се бяха отправили точно към мястото на срещата с „Индипендънс“.

От флотското разузнаване ги бяха предупредили, че в зоната между островите Спратли и сегашното местоположение на самолетоносача са засечени много китайски бойни кораби и подводници. Но това не безпокоеше Мак. „Чайен“ можеше да се справи със заплахите под водата, а крайцерите, всеки от които бе екипиран със системата „ЕГИДА“, щяха да предпазват конвоя от въздушни атаки.

Щом групата излезе от зоната на плитките води около островите Спратли, „Чайен“ стана главният действащ фактор в операцията. Мак нареди на дежурния офицер да спусне подводницата на 400 фута и да поеме патрулирането, като поддържа безопасно разстояние от 7000 ярда пред останалите кораби.

Не бе изтекъл и един час, когато „Чайен“ засече първия контакт. Буксирната платформа TB-23 улови ясни тонове, което свидетелствуваше, че източниците на тези сигнали не се тревожеха, че ще бъдат открити. Но бе необходим още един час преди да се съберат достатъчно данни, за да може бордовият компютър да определи по-точно разстоянието до тези източници.

— Кабина, тук сонар. Имаме два отчетливи подводни контакта, вероятно усилвани от втората конвергентна зона. И двата обекта се движат с 13 възела, с азимут три-едно-нула. Двата контакта се приближават към нас от северозапад.

„Чайен“ се бе отдалечила далеч напред, на 14 000 ярда пред основната група. Мак набързо пресметна разстоянията и реши, че вражеските подводници все още се намират на 60 мили от „Бентик Адвенчър“.

Не му се наложи дълго да гадае какви заповеди са били получени от командирите на тези две подводници, защото те внезапно се насочиха към конвоя, очевидно с намерение да потопят трите американски кораба. Самият факт, че идваха откъм север, подсказваше, че са част от флотилията, неотдавна напуснала китайската военноморска база в Чжанцзян.

Мак не можеше да знае кога китайците са узнали за освобождаването на „Бентик Адвенчър“, но беше готов да се обзаложи, че са решили на всяка цена да си върнат проучвателния кораб или поне да го потопят, за да създадат затруднения на флотата на Съединените щати.

— Кабина, тук сонар — обади се старши-операторът от сонарната зала, — идентифицирахме двата контакта като „Ромео“. На 10 000 ярда пред нас. Ако се съди по оборотите на винтовете им, скоростта им е 13 възела. — Което означаваше, че двете „Ромео“ напредват с максимална скорост.

Китайският военен флот разполагаше с десетки бройки от тези поостарели дизелови подводници. Но нищо не гарантираше, че след тях няма да се появят други, помощни.

— Сър — прекъсна мислите на Мак координаторът, — току-що радистите получиха съобщение от „Гетисбърг“. Техните радари са уловили три контакта, предполага се, че са от китайски ракетоносци. Командирът на крайцера пита дали сме открили други бойни кораби в този квадрант.

Мак бързо прецени ситуацията и реши да издигне подводницата до перископна дълбочина. Искаше да съобщи на командирите на двата крайцера за засечените две подводници „Ромео“, но в този момент от сонарното отделение внезапно го прекъснаха.

— Кабина, тук сонар! Засякохме пет ракетоносци, поддържат курс точно към нас, с почти същия азимут както двете „Ромео“! Скоростта им е 20 възела, сър. Движат се доста близо един до друг.

Операторите веднага въведоха новата информация в бордовия компютър, а Мак отиде в сонарната зала, за да следи отблизо промените в обстановката.

— Капитане, това определено са вражески бойни кораби, и то от най-бързоходните, с които разполага китайският флот. Акустичните им спектри много напомнят на данните за техните ракетоносци от клас „Хайнан“^[3].

Тази информация бе достатъчна за Мак. Без да чака още сведения, той веднага се върна в командната кабина. Длъжен беше незабавно да предупреди двата крайцера.

— Изплуване на перископна дълбочина — заповяда той още от прага.

— Слушам, сър, изплуване на перископна дълбочина.

При нормални обстоятелства екипажът на „Чайен“ бе задължен да прочиства глухата зона зад кърмата на всеки 130 фута дълбочина, но сега нямаше време за спазване на бойните устави.

След излъчването на предупреждението „Чайен“ незабавно зае дълбочина 247 фута, без да изчака отговора — той можеше да бъде приет и чрез плуващата антена. Перископната дълбочина бе необходима само за излъчване на радиограми, но не и за приемане.

На борда на „Гетисбърг“ командващият конвоя веднага оцени сериозността на ситуацията. Но най-главната причина за загрижеността му не бяха китайските подводници — той знаеше, че за тях има грижата „Чайен“, и разчиташе напълно на нейния командир и екипаж. Обаче вестта за появата на пет противникови ракетоносци не му даваха нито за миг покой. Силите явно бяха неравностойни, макар че екипажът на крайцера беше добре трениран за подобни опасни ситуации.

Единият от двата хеликоптера „Сийхоук“ на „Принстън“ излетя в посока към китайската флотилия. За да се увеличи обсегът на полета, на борда на хеликоптера нямаше нито една ракета въздух-вода. Заповедите изискваха от пилотите само да определят координатите на неприятелските ракетоносци. На палубата на „Гетисбърг“ в пълна готовност чакаше още един вертолет SH-60B — чакаше сигнал за помощ от „Чайен“ в схватката с двете „Ромео“.

Увиснал на 900 фута над вълните на Южнокитайско море, „Сийхоук“-309, излетял от крайцера „Принстън“, старателно претърсваше зоната на север от конвоя. От тази височина, подпомогнати от чувствителните радари, на пилотите не им бе нужно много време, за да открият противника.

На борда на „Чайен“ сонарните оператори скоро уловиха сигналите от излитането на „Сийхоук“-309.

— Кабина, тук сонар. Плуващата антена засече хеликоптер, летящ почти над нас — рапортува старши-операторът.

Мак реши, че хеликоптерът е излетял от единия от двата крайцера клас „Тикъндерога“, за да следи от въздуха маневрите на вражеските ракетоносци. Но дори и да бе сгрешил в преценката си, сега имаше много по-важни грижи — най-важната задача на „Чайен“ бе да се справи с двете „Ромео“, кодирани вече като цели с номера Мастър-83 и Мастър-84. Китайските подводници в никакъв случай не биваше да се доберат до американския конвой.

— Увеличете скоростта на 32 възела — заповяда командирът. При тази висока скорост „Чайен“ щеше да се доближи на разстояние, равно на обсега на действие на торпедата Mk 48, до двете „Ромео“ за по-малко от час — разбира се, ако китайските подводници не промениха скоростта си. Капитанът не забрави да обяви пълна бойна готовност за всички торпедни апарати.

„Чайен“ бързо набираше скорост. Мак остави буксирната платформа разпъната, за да не бъдат пропуснати евентуалните други сонарни контакти, но основната му грижа сега бе единствено да порази двете „Ромео“. Мак много добре знаеше, че двата крайцера над повърхността ще съумеят сами да се справят с петте ракетоносеца.

Китайските ракетоносци напредваха неумолимо. И петте бяха напуснали заедно базата в Чжанцзян само един час след отплуването на подводниците клас „Ромео“. Китайското командване бе решено на всяка цена да спечели надмощие и оперативна инициатива в района на Южнокитайско море. Веднага щом му докладваха за завземането на пленения американски проучвателен кораб от екипа на СЕАЛ, главнокомандващият китайския боен флот в Южнокитайско море вицеадмирал Ван Йонг Джу реши да го потопи без оглед на жертвите и заповяда всички свободни бойни кораби да бъдат събрани, за да вземат участие в атаката срещу „Бентик Адвенчър“.

Това не бе решение, продиктувано от обидена национална гордост, нито далновиден стратегически замисъл, а само плод на субективна преценка на вицеадмирал Ван Йонг Джу. Проучвателният кораб, макар да плаваше под американски флаг, се намираше в китайски териториални води — доста оспорвани от няколко нации, но според вицеадмирала те принадлежаха единствено на Китай, особено след като китайски войски нахлуха на островите Спратли. Но след като американците се бяха осмелили да го заграбят, не оставаше друг изход, освен този кораб да бъде потопен.

Ракетоносците от клас „Хайнан“ по принцип бяха проектирани за стандартни патрулни плавания и бяха въоръжени с палубна артилерия. Понякога китайците ги използваха като миноносци. Обаче на тези пет кораба кърмовите 57-милиметрови оръдия бяха заменени не с ракетните инсталации „Йънг Джи“-1^[4] за стрелба по бойни кораби, а с доста по-модерните HY-2^[5], с максимален обсег над 50 морски мили.

Вицеадмирал Ван Йонг Джу, решен непременно да се възползва от предимствата, които осигуряваха тези мощни ракети, бе заповядал на капитаните на петте „Хайнан“ да се доближат до американските кораби на дистанция, осигуряваща точен ракетен обстрел.

Командирите на китайските ракетоносци се гордееха с възложената им задача. Досега рядко се бе случвало техни колеги да разполагат със свръхмодерни ракети. Освен това за охраната им се грижеха двете дизелови подводници. Всички предимства бяха на тяхна страна и нищо не бе в състояние да им попречи да възстановят военноморската слава на своята родина.

Затова останаха напълно спокойни, когато от юг се чу свистенето на перките на боен хеликоптер.

 

 

Точно според инструкциите, хеликоптерът SH-60B се приближи до китайската ескадра. Вторият пилот на борда на „Сийхоук“ огледа силуетите на корабите през бинокъла и веднага забеляза, че всеки от тях носи по две ракетни инсталации на кърмовата палуба. Той поиска от първия пилот да се доближат още към тях, ала още при първия му опит за скъсяване на дистанцията флагманът на китайската ескадра откри огън по хеликоптера с 25-милиметровото носово оръдие.

Хеликоптерът веднага се оттегли, а пилотът се свърза с радистите на „Принстън“:

— „Сийхоук“-309 до „Принстън“! Водачът на ескадрата преди минути започна да ни обстрелва с малокалибрено оръдие! Към нас се насочват бързоходни ракетоносци. Предполагаме, че всеки носи на кърмата си по две ракетни инсталации.

— Прието, 309. Някаква друга опасност около вас?

Хеликоптерът вече бе набрал достатъчно височина и в момента бе вън от опасност.

— Не, няма да ни застигнат — отвърна пилотът. — Готови сме за насочването на „Харпуните“.

Разрешението от „Принстън“ се получи и „Сийхоук“-309 зае позиция не много далеч от ескадрата китайски ракетоносци. Задачата на екипажа на хеликоптера бе да подава данни за насочване на противокорабните ракети — отначало до операторите на борда на „Принстън“, а после пряко към ракетите, за да се осигури стопроцентово поразяване на целите.

 

 

Китайските подводници „Ромео“, като всички по-старомодни модели, бяха снабдени със стандартната сонарна система „Феникс“, закупена преди много години от руснаците, които я бяха внедрили в своя флот още в края на петдесетте години. Остарялата апаратура не можеше да съперничи на ултрамодерните си конкуренти, с каквито разполагаше „Чайен“, и въпреки че се наричаше „Феникс“, не бе в състояние да помогне за възкръсването на подводниците.

— Колко е разстоянието до двете „Ромео“? — попита Мак. От тринадесет минути „Чайен“ напредваше с 32 възела и вече трябваше да намали скоростта си, за да могат сонарните оператори да проверяват детайлно какво става. Без да се отклоняват от курса си, двете „Ромео“ продължаваха да се движат с 12 възела — очевидно още не подозираха за присъствието на „Чайен“.

— Според бордовия компютър дистанцията до първата „Ромео“, с азимут 030, Мастър-83, е 68 000 ярда — рапортува координаторът на стрелбата. — Втората „Ромео“, Мастър-84, се движи по азимут 320, дистанция 69 000 ярда.

— Машинно, пълен напред! — разпореди се капитанът, решен да настигне двете китайски подводни лодки. — Пълна бойна готовност за всички торпедни апарати!

 

 

Петте ракети „Харпун“ излетяха мълниеносно от тръбите на ракетната инсталация, монтирана на кърмовата палуба на крайцера „Принстън“. Пурообразните им корпуси се стрелнаха светкавично към хоризонта, на незначителна височина над морето, за да не бъдат засечени от противниковите радари. От огневите пултове на крайцера на насочващите системи в ракетите бяха зададени само приблизителните координати на целите — допълнителното насочване се възлагаше на пилотите в хеликоптера, защото китайските кораби се движеха доста бързо, при малки отстояния един от друг.

Но „Харпун“-ите не бяха единствените ракети, изстреляни в небето. Малко след като от палубата на „Принстън“ излетяха с рев американските „Харпун“-и, от предния китайски ракетоносец изстреляха две малки противосамолетни ракети SA-14, но без автоматично насочване. Целта им бе американският хеликоптер SH-60B.

Пилотите на хеликоптера откриха ракетите още при изстрелването им, но нямаше време за отстъпление. След по-малко от две минути двете китайски ракети застигнаха хеликоптера и той като светещ метеор се устреми към водата.

На борда на „Принстън“ веднага разбраха, че се е случило непоправимото.

— Капитане, изгубихме контакт със „Сийхоук“-309! Хеликоптерът изчезна от всички екрани!

„Има само едно обяснение на тази загадка“ — каза си командирът на крайцера още преди спешният рапорт от сонарното отделение да бе приключил. Първата мисъл, която му хрумна, бе да насочи кораба към мястото на трагедията, за да се опитат да спасят оцелелите пилоти — ако някой бе успял да се спаси. Но втората му мисъл бе за отмъщението.

 

 

Петте „Харпун“-а продължаваха неотстъпно по траекториите си към китайската ескадра. Планът предвиждаше всяка ракета да порази по един от петте ракетоносеца, но на хеликоптера бе отредена много важна роля при осигуряване на точността на поразяване. Без корекциите от радарите на „Сийхоук“ насочващите системи на петте „Харпун“-а трябваше да използват само своите активни радари, включващи се автоматично, когато ракетите навлязат в предварително програмираната зона за търсене на целите във водата.

Първите два „Харпун“-а улучиха флагмана на китайската ескадра малко под ватерлинията. Корпусът на ракетоносеца с водоизместимост почти 400 тона буквално изскочи от водата и се сгромоляса обратно в нея, силно килнат на една страна. Почти всички от екипажа му загинаха секунди след двете мощни експлозии.

Третата ракета попадна в кораба, който бе най-отзад. Бойната глава детонира точно в капитанския мостик и изби повече от половината от 78-членния екипаж. Останалите умряха по-късно, задушени от огъня или разкъсани от взривовете, когато огънят обхвана трюмовете с гориво и боеприпаси.

Останалите две ракети „Харпун“, насочвани сякаш от богините на отмъщението, се врязаха тъкмо в този китайски ракетоносец, който бе успял да свали американския хеликоптер. Едната ракета улучи носовия отсек, а другата се заби в кърмата. Останалата част от корпуса бързо се превърна в отломки обгорял метал.

И трите улучени кораба потънаха бързо. При други обстоятелства това постижение можеше да се счита за изключителен рекорд. Но сега по-важното бе, че два китайски ракетоносеца бяха оцелели и бяха готови да изстрелят ракетите си по „Бентик Адвенчър“.

Но на техните палуби цареше паника. На китайските навигатори не им достигаха данни за местоположенията на трите американски кораба, нито разполагаха с достатъчно време за организиране на защитата. Но не подозираха каква участ им готви съдбата, преди да забележат как в далечината, някъде над хоризонта, изскочиха още няколко „Харпун“-а.

Командирите на двата китайски ракетоносеца заповядаха на екипажите си да изстрелят ракети по посоката, в която според навигаторите би трябвало да се намира „Бентик Адвенчър“, след което смениха курса и поеха обратно към бреговете на Китай. От тяхната ескадра беше унищожена повече от половината кораби, но все пак може би щяха да докладват за успеха на задачата си на своя вицеадмирал, ако се окажеше, че са успели да потопят „Бентик Адвенчър“.

 

 

Мак следеше последните събития на повърхността на екраните в командната кабина. Внезапно на прага се появи старши-радистът — носеше разпечатка.

— Сър — докладва радистът, — преди малко получихме радиограма от „Гетисбърг“. Съобщават, че китайски ракети са свалили техния „Сийхоук“, но загубите на противника са далеч по-големи: три от петте ракетоносеца за потопени. Обаче останалите два са успели да изстрелят четири ракети към „Бентик Адвенчър“. Искат да им помогнем, сър. Командирът на „Гетисбърг“ настоява да се заемем с преследването на китайските ракетоносци, защото „Принстън“ и „Гетисбърг“ са подложени на ракетна атака. Ако не можем да ги засечем с нашите радари, от „Гетисбърг“ ни предлагат да им изпратим радиограма и те ще ги нападнат с ракети „Томахоук“.

Мак не можа да сдържи усмивката си, когато си представи как 1000-фунтовите бойни глави на „Томахоук“ се взривяват върху палубите на сравнително малките китайски ракетоносци. Но в следващия миг споменът за загиналия екипаж на „Сийхоук“ изтри усмивката от лицето му.

Той взе един лист от масата и набързо написа текста на радиограмата:

КИТАЙСКИТЕ РАКЕТОНОСЦИ СЕ ОТДАЛЕЧАВАТ ПО АЗИМУТ ДВЕ-СЕДЕМ-ДЕВЕТ И ДВЕ-ОСЕМ-ТРИ СПРЯМО ПОЗИЦИЯТА НА „ЧАЙЕН“. ДИСТАНЦИЯТА ДО ТЯХ СЕГА Е 66 000 ЯРДА. ЩЕ ИЗСТРЕЛЯМЕ „ХАРПУН“-ИТЕ КОЛКОТО Е ВЪЗМОЖНО ПО-СКОРО.

— Да се изпрати до „Гетисбърг“ — заповяда командирът. — Навигаторът да изчисли новия курс към двата китайски кораба. — Повече нищо не каза, пък и не беше необходимо. Очевидно „Чайен“ щеше да се заеме с двете китайски подводници клас „Ромео“ едва след като се справи с ракетоносците.

Моряците презаредиха торпедни апарати номер едно и две с ракети „Харпун“, а навигаторът уточни курса за атака. Веднага щом „Чайен“ достигна до оптималната позиция за стрелба — при дълбочина 100 фута — „Харпун“-ите излетяха от торпедните апарати и се насочиха към новите цели Мастър-85 и Мастър-86. Вече никой не можеше да спре яростния им устрем.

След броени минути ракетите достигнаха целите. Данните за насочването им, осигурени от оператора на бордовия компютър BSY-1, се оказаха изключително точни и вече нищо не можеше да предотврати гибелта на двата ракетоносеца. Още повече че никой от техните екипажи не очакваше ответен удар след изстрелването на ракетите HY-2 към „Бентик Адвенчър“.

Китайските командири разбраха, че са се лъгали жестоко, и това бяха последните им мисли. Двете ракети „Харпун“ улучиха безпогрешно целите си под ватерлинията, някъде по средата на корпусите на корабите.

След половин час морето отново беше спокойно, погълнало в глъбините си останките на двата китайски ракетоносеца.

— А сега да се заемем с подводниците — спокойно заяви капитан Макей.

Торпедните апарати отново бяха заредени с торпеда Mk 48.

 

 

В командните кабини на американските крайцери „Принстън“ и „Гетисбърг“ цареше напрегната атмосфера. Техните многофункционални радари SPY-1B бяха уловили приближаващите се китайски ракети, а компютрите веднага изчислиха оптималните траектории за пресичане на техния полет чрез ракетите SM-2^[6], с каквито бяха въоръжени двата крайцера. Четирите китайски ракети HY-2 летяха със скорост почти равна на скоростта на звука, така че за реагиране оставаше много малко време.

Не бяха изтекли дори тридесет секунди от момента, когато китайските ракетоносци бяха изстреляли тези четири HY-2, а американските оператори пред пултовете за управление на стрелбата вече получиха данните на траекториите им. Двата крайцера изстреляха по тях своите SM-2. Пръв откри огън „Гетисбърг“ — от инсталацията Mk 41 излетяха почти едновременно шест пурообразни снаряда. Още 6 ракети се издигнаха от палубата на „Принстън“. Дванадесетте американски ракети се понесоха мълниеносно към връхлитащите китайски HY-2.

След стартовите секунди операторите пред пултовете на компютърните системи SPG-62 започнаха да коригират траекториите на ракетите. Всеки от двата крайцера разполагаше с по четири такива електронни системи, чрез които на екраните се проследяваше приближаването на всяка атакуваща ракета към съответната цел и моментално се внасяха необходимите поправки в насочването им.

Първите SM-2 се взривиха в непосредствена близост до напредващите китайски ракети.

Експлозиите проехтяха съвсем близко до две от китайските HY-2, моментално ги отклониха от целите им, а шрапнелите от бойните глави на SM-2 засегнаха корпусите на китайските ракети. Останалите две HY-2 бяха улучени от други две SM-2 с пряко попадение.

Три минути след изстрелването им остатъците от всичките четири китайски ракети HY-2 се понесоха надолу и след секунди бяха под водата.

 

 

На борда на „Чайен“ Мак още очакваше сведения за ожесточеното сражение на повърхността, без да може да се намеси в този момент, защото първо трябваше да се справи с двете подводници „Ромео“. „Чайен“ ги превъзхождаше по всички показатели, но това не означаваше, че може да ги пренебрегва.

Мак заповяда да се изстреля по едно торпедо Mk 48 към всяка от двете подводници. Капитанът се съмняваше, че китайците ще успеят да открият американските торпеда със своите допотопни сонари системи „Феникс“ преди да е станало прекалено късно за опити за бягство. Но дори и едно от двете Mk 48 да не поразеше целта си, „Чайен“ щеше да бъде извън обсега на китайските торпеда и щеше да може отново да атакува.

След като подготвиха двата торпедни апарата, моряците изстреляха едно торпедо от апарат номер едно към Мастър-83 и съответно от апарат номер две към Мастър-84. Напоследък на екипажа толкова често му се бе налагало да изпълнява тези процедури, че всички действаха безпогрешно.

Двете Mk 48 бързо застигнаха целите и детонираха под корпусите на нищо неподозиращи подводници „Ромео“, с което веднага ги изпратиха на морското дъно. Но радостта на Мак се оказа кратковременна.

„Чайен“ току-що бе започнала маневри за пренасочване, за да се включи в ескорта на „Бентик Адвенчър“, когато от сонарното отделение се получи тревожно донесение:

— Кабина, тук сонар. Преди малко чрез буксирната платформа уловихме два съмнителни подводни контакта.

Изтекоха пет мъчителни минути, преди старши-операторът от сонарната зала да докладва по-точно:

— Капитане, успях да класифицирам контактите. Първият е от атомна подводница клас „Акула“-II, а вторият от дизелова „Кило“, с единичен шестлопатков корабен винт. И двете се насочват към нашите крайцери. Но докато втората, „Кило“, ускори с три възела, азимутът на „Акула“-та остана непроменен. Лошо, ако са ни засекли, сър.

Мак прие рапорта и се замисли. Сигурен бе, че опитният старши-оператор не греши, но ако тези китайски подводници бяха открили „Чайен“, положението ставаше доста сериозно. Вероятно вниманието им бе привлечено от взривяването на американските торпеда Mk 48.

Предстоеше му труден избор. „Чайен“ бе длъжна сама да се справи с двете китайски подводници, като имаше всички шансове да излезе победител, но това не задоволяваше капитана, защото имаше и друг, още по-добър вариант за действие.

„Чайен“ се справяше най-добре с враговете си, когато действаше сама — това правило е валидно за всички ядрени американски подводници от клас „Лос Анджелис“-688, специално проектирани с такива данни, че да не зависят от никои други бойни кораби. Разбира се, „Чайен“ можеше да се сражава при тясна координация с други морски единици, но истинската й сила беше в самостоятелните операции.

Обаче това не означаваше, че „Чайен“ няма да приеме помощ, когато това й се предлага и когато е необходимо. Макар винаги да бе мразел миговете, в които му се налага да потърси нечия помощ, Мак бе принуден да признае, че сега е настъпил именно такъв миг.

— Свържете се с „Гетисбърг“ — заповяда командирът на старши-радиста — и предайте данните за траекториите на двете китайски подводници. Съобщете, че ние ще се справим с първата, от клас „Акула“, но искаме от тях да се заемат с втората, „Кило“. Да изпратят някой от двата си хеликоптера SH-60B. И не забравяйте да обявите пълна бойна готовност в торпедното отделение — добави той, обръщайки се към дежурния офицер.

— Слушам, сър — козирува дежурният офицер.

За да предаде тази информация до „Гетисбърг“, „Чайен“ трябваше да се издигне до перископна дълбочина, което обаче можеше да я превърне в лесна плячка за китайските подводници. Обаче Мак реши да поеме този риск. Двата хеликоптера заедно с „Чайен“ имаха повече шансове срещу двете китайски подводници, отколкото ако „Чайен“ останеше сама срещу врага.

Щом радиограмите от „Чайен“ достигнаха до командирите на „Принстън“ и „Гетисбърг“, към зоната, където се прокрадваше „Кило“, се насочиха два хеликоптера SH-60B. Пилотите им веднага спуснаха във водата гирлянди от плаващи сонари и някои от тях се озоваха точно над търсената подводна лодка. В тези мигове вниманието на Мак изцяло бе обсебено от преследването на „Акула“-та.

Най-много го измъчваше въпросът защо „Акула“-та още не бе открила огън. Той бе сигурен, че китайският командир вече знае къде се намира „Чайен“, особено след като тя бе изстреляла две торпеда Mk 48 и след това бе изплувала заради аварийния радиосеанс.

Сега всяка от двете подводници се намираше в торпедния обсег на другата. Оставаше само една вероятност — капитанът на „Акула“-та изчакваше най-подходящия момент за стрелба. Мак не можеше да знае от какви съображения се ръководи китайският му „колега“, но след като се бе разчуло за успешните набези на „Чайен“ в тези води, при които тя бе изпратила на дъното толкова много китайски подводници… а може би тази „Акула“ въобще не преследваше „Чайен“? Тогава значи се бе устремила към „Бентик Адвенчър“! Ако това бе истина, щеше да е логично китайският командир да се старае на всяка цена да избегне сблъсъка с „Чайен“…

Но тази тактика щеше да му коства провала на мисията му и гибелта на целия екипаж.

— Сър — обади се координаторът на огневите системи, — вече имаме готовност за стрелба по подводницата клас „Акула“, Мастър-90.

Мак веднага заповяда да се приготвят за стрелба. По негова команда бяха подготвени торпедни апарати номер едно и две.

Китайският капитан бързо съобрази, че е открит и че хитро замислената му атака е обречена на неуспех. Щом му докладваха, че във водата са се устремили две американски торпеда, той предприе последната, отчаяна стъпка, която му оставаше — нареди да сменят курса и да се опитат да избягат от преследващите ги торпеда.

„Акула“ е бърза подводница. Скоростта й нарасна на 35 възела, но торпедата Mk 48 се носеха към нея с още по-голяма скорост. Затова китайската подводница изстреля няколко шумогенератора, за да се опита да отклони торпедата от курса им.

Обаче нито високата скорост, нито съобразителността на китайския капитан не помогнаха. Първото американско торпедо бе заблудено от неприятелските шумогенератори, обаче второто успя да изпълни задачата си.

Разтърсващата експлозия разкъса корпуса на „Акула“-та и я изпрати на дъното, като почти успя да заглуши другите две експлозии — две торпеда Mk 50, спуснати от американския хеликоптер, улучиха китайската „Кило“.

Щом узнаха за двойния успех, командирите на „Принстън“ и „Гетисбърг“ се поздравиха взаимно по радиоканалите.

Когато обстановката се успокои, от „Принстън“ изпратиха един хеликоптер към мястото, където бе потънал сваленият SH-60 В „Сийхоук“-309. От пилотската кабина успяха да открият някакви останки, полюшващи се върху вълните. Но явно никой не бе оцелял. Всички знаеха, че по време на война загубите са неизбежни, но нищо не можеше да заглуши мъката по загиналите пилоти.

След като опасността отмина, „Чайен“ можеше спокойно да се върне на предишната си позиция начело на конвоя. Но този път Мак заповяда да изтеглят подводницата още по-напред от основната група.

Вече бе започнал да разбира защо в Китай, ако желаят да прокълнат някого, казват: „Дано боговете те накажат да живееш във време, изпълнено с вълнуващи събития“. Прекалено много вълнения се бяха струпали на командира и на екипажа на „Чайен“ през последните седмици. Крайно време бе да се предприеме нещо, за да се намалят рисковете и тревогите при следващите плавания.

Но като си припомни за злочестата съдба на пилотите от сваления хеликоптер, капитан Макей си повтори старата истина, че по време на война щастието се усмихва само на малцина и често е твърде краткотрайно.