Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (6) (Стратегиите в подводните битки)

Трета глава
Четири попадения по море и шест попадения на сушата

Мак нареди изплуване до перископна дълбочина — искаше да огледа наоколо преди да продължи.

„Чайен“ бавно се издигна нагоре — досега поддържаше дълбочина 300 фута, — като спираше през всеки 100 фута и продължаваше да се издига едва след като старши-операторът от сонарната зала съобщаваше на дежурния офицер, че няма данни за съмнителни сонарни контакти. Така подводницата достигна до дълбочина 49 фута. Още преди това обаче дежурният офицер, капитанът и неколцината моряци в командната кабина усетиха първите тласъци, причинени от бурното вълнение на повърхността.

Мак издигна перископа тип 18, а дежурният офицер се зае с другия перископ, тип 2^[1], който имаше много по-ограничени възможности. Два чифта очи винаги виждат по-добре от един, особено когато морето е неспокойно и лесно може да се пропусне някоя по-далечна цел на повърхността. Щом подводницата се спря на зададената дълбочина, върховете на двата перископа бяха залети от поредната еднометрова вълна, после още веднъж. Понякога прииждаха още по-високи вълни, изцяло покриващи върховете на перископите.

За да не се измести корпусът на подводницата от силното вълнение, „Чайен“ трябваше да се завърти така, че да посреща вълните под ъгъл, по-малък от 45°. В противен случай корпусът щеше да се разлюлява при всяка по-висока вълна, приблизително през десет секунди — при вълнение четири бала разстоянието между вълните може да достигне до 30 метра. Ако подводницата продължава да се движи напред и същевременно се поклаща от вълните, надлъжната й ос ще се колебае с неконтролиран ъгъл и към повърхността ще се повдига или носът, или кърмата на масивния корпус. Най-опасно е кърмата да се издигне до повърхността, защото седемте лопатки на корабния винт ще се озоват в повърхностната зона (между въздуха и водата), което създава много проблеми — всяка лопатка, попаднала във въздуха, среща по-малко съпротивление, но съпротивлението на средата рязко се увеличава, щом корпусът отново се спусне към водата. При голям въртящ момент на вала натоварването се усилва за броени секунди.

Сега на повърхността бушуваше свирепа буря. Ослепителни светкавици раздираха небето. Мак мислеше за трудностите, които щормът създаваше на „Индипендънс“. Той бе опитен командир и много добре помнеше какви проблеми бяха възниквали при операции с надводни плавателни съдове по време на силни бури. Това бе една от многото причини, поради които предпочиташе да плува дълбоко под неспокойната морска повърхност. За разлика от екипажите на бойните кораби и от летците на самолети и хеликоптери, действията на подводничарите почти не се влияят от атмосферните промени, освен когато се налага да се издигат до перископна дълбочина.

За да не затруднява повече екипажа, Мак реши да съкрати до минимум престоя на перископна дълбочина. Щом радистите приеха последните радиограми от сателитната комуникационна система SSIXS^[2], а сонарните оператори се увериха, че на повърхността няма подозрителни контакти, Мак заповяда на дежурния офицер да спусне „Чайен“ на по-голяма дълбочина. За съжаление силната буря беше разместила първия термичен слой^[3], обикновено лежащ под повърхността, който поддържаше изотермален режим от повърхността до дълбочина 600 фута.

Шест часа по-късно „Чайен“ безпрепятствено стигна до зоната за среща със самолетоносача — стотина мили северозападно от остров Натуна. Сега, след като цяла тактическа група начело с „Индипендънс“ се бе събрала, можеха да потеглят към островите Спратли. „Чайен“ получи нова задача: да патрулира наблизо и да засича всеки опит на противника да изненада изпод водата някой от американските кораби.

Така „Чайен“ пое ролята на съпровождащ конвой, подобно на дежурещите във въздуха изтребители. Екипажът на капитан Макей разбираше важната задача, която му бе възложена — да осигурява под водата предната линия на защитата на огромния самолетоносач и на ескортиращите го кораби. „Чайен“ плуваше далеч напред, на 130 мили пред „Индипендънс“, в зона, несмущавана от вибрациите на останалите съдове. При благоприятни атмосферни условия изтребителите F-14^[4] излитаха от палубата на самолетоносача и осигуряваха по десет часа дневно плътен чадър, високо в небето, над зоната, в която се спотайваше „Чайен“.

Мак бе много доволен от възложената задача. Всяка подводница от клас „Лос Анджелис“ беше много подходяща за подобни цели — да ескортира флотилии и самолетоносачи, които при необходимост можеха да осигуряват защита на подводниците от въздушни атаки.

Единственият проблем си оставаше фактът, че „Чайен“ действаше под водата сама. Вместо да патрулира в 180-градусовия сектор далеч напред пред бойната формация заедно с още две подводници, „Чайен“ трябваше сама да поеме защитата на флотилията от вражески подводници. От друга страна, това облекчаваше сонарните оператори, тъй като липсваха паразитни смущения в акустичния спектър, каквито неминуемо биха се появявали, ако наблизо патрулираха още американски подводници. Но да се контролира огромното подводно пространство — това бе непосилна задача за една-единствена подводница.

В американската флота „Индипендънс“ (CV-62) бе последният представител на поколението суперсамолетоносачи от клас „Форестал“. Такива плаващи грамади се строяха особено усърдно в началото на петдесетте години. През 1997 г. всички самолетоносачи от тази серия бяха извадени от строя, с изключение на „Индипендънс“. Тогава се обмисляха планове за преобразуването му в учебен център (подобно на неговия близнак — самолетоносача „Форестал“), но адмиралите се отказаха от този замисъл заради ограниченията в бюджета на флота. Щабът възнамеряваше да го изтегли от бойния регистър на ВМС през октомври тази година, но Мак подозираше, че внезапно избухналата война ще наложи промени и в тези планове.

Силата на всеки самолетоносач се крие в бойните качества на неговите самолети и „Индипендънс“ не бе изключение от това правило. Изтребителите, базирани на него, не отстъпваха по бойните си качества на нито един друг модел изтребител. Сега той носеше на палубата си 20 изтребителя F-14 „Томкет“, много подходящи за прехващане на вражески самолети на значителни разстояния. Снабден с нов модел радарна система за повишена точност при стрелбата, F-14 е много опасен противник. „Индипендънс“ носеше на борда си и прехващачи F/A-18 „Хорнет“ — най-добрият за момента боен самолет с двойно предназначение — за атака и за отбрана на надводни обекти. Командирът на самолетните ескадрили на борда на „Индипендънс“, висш офицер от морската авиация, можеше да ги използва за защита на самолетоносача от нападения по въздуха, а също и за атакуване на далечни цели по суша и вода. Но с това авиоконтингентът на гигантския самолетоносач не се изчерпва. Най-често за ранно предупреждаване се използват разузнавателните самолети E-2C „Хоукай“ („Орлов поглед“) и системите EA-6B „Праулер“^[5]. На борда на „Индипендънс“ непрекъснато дежуряха по четири самолета от двата вида. Първите са специално конструирани за засичане на далечни летящи обекти, защото са снабдени с радарната система APS-145 (познава се по големия диск, закрепен към фюзелажа), докато вторите са предназначени за заглушаване на противниковия радиообмен и за други задачи на електронната война.

Но в морските битки може би най-полезен си оставаше разузнавателният самолет S-3B „Викинг“ — любимецът на всички командири в подводния флот, истинско чудо на самолетостроенето, с извънредно голям обхват на действие и великолепни способности при „надушването“ на вражеските подводници. От многобройните съвместни учения Мак се бе научил да уважава този самолет и винаги се радваше, когато можеше да разчита на закрилата му.

Единственият достоен съперник на „Викинг“ си оставаше хеликоптерът SH-60 „Сийхоук“. Той естествено в никакъв случай не можеше да достигне обсега на действие на S-3B „Викинг“, обаче на близки разстояния се справяше не по-зле от него. Именно такъв хеликоптер бе унищожил подводницата „Хан“, която беше засечена от сонарите на „Чайен“ недалеч от Хаваите. На борда на „Индипендънс“ имаше 6 хеликоптера „Сийхоук“, от най-новия модел SH-60R — първият вариант, способен да носи нискочестотен потопяем сонар (означаван обикновено като ALFS^[6]) и сонарни шамандури с радиопредаватели „сонобуй“^[7], а също и две торпеда — от мощните Mk 50 или от по-старите Mk 46. Комбинирани, тези способности превръщат хеликоптера „Сийхоук“ в най-опасното средство за борба с подводници, макар и с ограничен обсег на действие.

Но дори и при тази огромна огнева мощ самолетоносачът си остава много уязвим. Винаги се нуждае от многочислен ескорт, а всяка група бойни кораби е лесна плячка за съвременните подводници. И тук именно излизаше на преден план ролята на „Чайен“. Тя трябваше да действа като преден пост в защитата на „Индипендънс“, да върви начело на цялата формация и да й разчиства пътя или поне да предупреждава корабите за вероятни опасности дълбоко под повърхността, останали незабелязани от радарите на патрулиращите F-14. Тази комбинация от надводни кораби, самолети и подводници, която Мак наричаше на шега „Сдружението“, беше много по-опасна за китайците в този вариант, отколкото ако всяка бойна единица действаше самостоятелно.

Без да обръща внимание на влошените атмосферни условия, бойната армада начело с „Индипендънс“ неумолимо напредваше на север, към островите Спратли. „Чайен“ патрулираше предпазливо, само понякога ускоряваше ход, ако се бе отклонила от челната си позиция в кортежа. Капитан Макей имаше право да действа свободно, по свое усмотрение, ако сонарните оператори надушеха нещо подозрително в сектора за търсене. За съжаление едно от най-мрачните събития по време на война — така нареченият „приятелски огън“ — не винаги може да бъде избегнат. Затова, след около един час, когато се доближи до „Индипендънс“, подводницата забави ход, за да чака сигнала от самолетоносача.

След като намалиха скоростта, Мак заповяда на дежурния офицер да разгърне буксирната платформа TB-23, която бе ненадмината при улавянето на звуци под водата от дълги разстояния. След малко командирът получи рапорта от сонарната зала — както и се очакваше, нямаше сигнали за съмнителни контакти. Но сонарните оператори останаха пред екраните в очакване на следващите заповеди на Мак.

— Дежурен офицер, подготви подводницата за излаз на перископна дълбочина — нареди капитан Макей. Мак искаше да събере сведения, необходими за безопасното им присъединяване към ескорта на самолетоносача.

— Слушам, сър, готовност за излаз на перископна дълбочина — веднага отвърна дежурният.

Но само след секунди получиха чрез плуващата антена тревожна радиограма.

— Сър — докладваха от свързочния център, — получихме нови, неочаквани заповеди!

Мак влезе в радиозалата, сграбчи разпечатката от принтера и набързо прочете съобщението.

— Готов съм да се обзаложа, че ни изпращат на бой — обади се старшият радист, без никой да го пита. — Какво ще кажете, сър?

Непохватната постъпка на радиста разгневи капитана. Това бе нарушение на устава, при това в най-неподходящия момент. Мак изгледа сърдито радиста и тръсна глава.

— След десет минути искам в каюткомпанията дежурния офицер, офицера за управление на огневите звена и офицера за планиране на операциите. Теб също.

Радистът разбра, че си е навлякъл гнева на командира, и отвърна:

— Слушам, сър, след десет минути в каюткомпанията.

„Чайен“ се върна на безопасна за патрулно плаване дълбочина, доста под първия изотермален слой. Не бяха изтекли осем минути, но всички привикани офицери очакваха капитан Макей в каюткомпанията. Точно след пет минути той влезе с тънка кафява папка в ръка.

— Господа — започна капитанът, — повиках ви, за да ви запозная с новите заповеди на щаба. От сегашната ни позиция в Южнокитайско море трябва да продължим на север, към островите Спратли, временно окупирани от китайците. След като се озовем на триста мили в северна посока, ще изстреляме шест ракети „Томахоук“^[8], клас вода-земя, по военноморската база, в която акостират китайските подводници — наскоро китайците са преместили тази база недалеч от рифа Квартерон. Това е един от островите в архипелага Спратли.

Капитанът млъкна и изчака реакцията на присъстващите. За негова радост, макар по някои от лицата да се забелязваха следи от угриженост, повечето от хората му не скриваха възбудата си. Но най-много го зарадваха усилията, които положи радистът, за да не промълви нито дума.

— Както знаете — продължи Мак, — флотското разузнаване наскоро докладва за наличието на много китайски подводници в този район. Нашите наблюдения потвърдиха тези предположения. Затова получихме нови заповеди… явно нещо трябва да се предприеме, защото не можем да се примирим със статуквото. — Спря за миг, за да се увери, че всички го слушат съсредоточено. — Длъжни сме да влезем направо в устата на вълка, както се казва. Ще изстреляме ракетите, а после ще се упътим към посоченото място за среща със снабдителния кораб „Маккий“, за да попълним запасите си. — Усмихна се и добави: — Може би дори ще успеем да зърнем как е животът на повърхността.

Добросърдечната му шега донякъде помогна на офицерите да преодолеят напрежението. Веднага започнаха с въпросите. Обсъждаха разгорещено различните варианти за изпълнение на промяната в плановете, а когато Мак ги освободи, веднага отново се заеха със задълженията си. Той се върна в командната кабина и чрез интеркома информира екипажа за новата задача. Оттук нататък, като предпазна мярка, всички на борда на „Чайен“ бяха задължени да използват само специалните телефони за вътрешна връзка.

След 45 минути „Чайен“ отново изплува на перископна дълбочина. Морето се бе поуспокоило, но приемането на съобщения чрез спътниковата мрежа SSIXS изискваше по-дълга комуникационна мачта с многоцелево приложение, за да се елиминира загубата на синхронизация поради непрестанните тласъци на вълните, заливащи антената на перископа тип 18.

Мак задържа подводницата на тази дълбочина само колкото бе необходимо за приемане на данните за предварително насочване на ракетите „Томахоук“. Тези сведения, които подлежаха на щателна проверка, когато „Чайен“ се озовеше по-близо до целта, се зареждаха предварително в компютрите, на които се възлагаше програмирането на траекторията на ракетите. Мак се надяваше в района на север, т.е. около островите Спратли, атмосферните условия да са по-благоприятни.

Щом приключи приемането и прехвърлянето на данните, „Чайен“ започна да се отдалечава от ескорта на „Индипендънс“, без да разкрива промяната на местоположението си като излъчва излишни съобщения. Мак беше спокоен — въпреки отдалечаването си те можеха да разчитат на подкрепата на самолетоносача както за огнево прикритие, така и за защита срещу евентуални китайски атаки по въздух. Но „Чайен“ трябваше сама да се справи с възложената й задача — да потегли на север, да заобиколи неприятелските подводници, да се доближи до тяхната база и да я унищожи с един удар.

 

 

На триста и петдесет мили югоизточно от рифа Квартерон, докато „Чайен“ се плъзгаше тихо на дълбочина 425 фута, засякоха първия контакт. Веднага извикаха капитана в сонарната зала.

— Капитане — докладва старши-операторът, — имахме сонарен контакт с азимут 020, от сферичната антена. Контактът е непостоянен, затова предполагам, че звуците са достигнали до нас през някоя конвергентна зона. Опитахме се да усилим сигнала и да филтрираме шумовете, но пак го загубихме и сега сонарите не съобщават нищо.

Нормално звуците преминават през водата на вълни, което донякъде позволява да се предсказват следващите акустични импулси, но се срещат зони, в които звуковите вълни се насочват към повърхността и оттам се отразяват обратно към дъното. Това са така наречените конвергентни зони, които позволяват на сонарите да засичат звуковите вълни много по-надалеч, отколкото при липса на подобни зони. Ако дълбочината е значителна и скоростта на звука е по-голяма в по-дълбоките участъци, тези конвергентни зони обикновено се срещат през интервали от 30 морски мили. По този начин предаването на акустичната енергия много наподобява разпространението на радиовълните при амплитудна модулация — излъчват се отначало по права линия, после се отразяват от земната повърхност и се насочват нагоре в атмосферата, а след това се отразяват от йоносферата и се връщат към земята. Това позволява да се разпръскват радиосигнали с амплитудна модулация (AM) много по-далеч от сигнали с честотна модулация (FM), макар че излъчването много се влияе от атмосферните смущения.

— Според мен — добави старши-операторът — това се е получило във втората конвергентна зона, считано откъм нашата подводница. — Това означаваше, че източникът на сигналите е в зона с радиус повече от 60 мили.

— Продължавайте да следите контакта — рече Мак. Ако старши-операторът се окажеше прав в предположенията си и сонарните специалисти наистина бяха успели да засекат някакъв излъчващ обект през втората конвергентна зона, то следваше, че този обект е извън обсега на оръжията, с които разполагаше „Чайен“. А това на свой ред означаваше, че термално обособените слоеве в дълбоките участъци на Южнокитайско море не са нарушени от силните бури на повърхността. Но ако операторите бяха сгрешили в преценката си, „Чайен“ трябваше да е готова за жестока схватка, и то в най-скоро време.

На 63 мили от „Чайен“, на 200 фута под повърхността, под командата на един от най-добрите китайски капитани, се прокрадваше една от най-новите подводници в китайския боен флот — клас „Кило“, пусната на вода само преди две години, с една дума — гордостта на китайския подводен флот.

Първите подводници от този клас Китай бе закупил от Русия през 1993 година. Руснаците ги доставиха през февруари 1995-та. Китайците планираха да купят общо 15 броя от тези мощни дизелови подводници, а по-късно сами да построят още 5, като използват лиценза, закупен от руснаците.

Всяка подводница от клас „Кило“ е отлично оборудвана, с изключение на пасивните сонари. Това си оставаше проблем за всички руски подводници и командирът на китайската подводница го знаеше много добре. Руснаците така и не успяха да се справят с конструирането на качествени пасивни сонари.

Именно това бе най-уязвимото място на китайската подводница, сновяща в околностите на островите Спратли. Ако наблизо се промъкнеше американска подводница от клас „Лос Анджелис“, китайският екипаж нямаше да успее да я открие навреме.

Но въпреки това китайският капитан не се безпокоеше за съдбата на своята подводница, защото бе водач на група от 3 китайски съда — следваше го една дизелова „Ромео“, а над нея, на повърхността, патрулираше „Джи Нян“ — разрушител от клас „Лу Дао“. Задачата на групата бе да преследва и потопява всеки американски кораб или подводница в района. Освен това по-далеч от основната формация плуваше още една китайска подводница от клас „Кило“, извън състава на групата, но в случай на нужда готова да се притече на помощ.

Капитанът на първата подводница „Кило“ се радваше повече на присъствието на разрушителя „Лу Дао“, отколкото на „Ромео“. Двете турбини на разрушителя вдигаха ужасен шум, който щеше да прикрие от сонарите на неприятелските подводници звуците, излъчвани от корпуса на неговата „Кило“. Имаше и още едно, по-важно предимство: „Джи Нян“, като всеки разрушител от клас „Лу Дао“-II, носеше на борда си два хеликоптера, произведени по френски лиценз и специално пригодени за преследване на подводници. Те щяха да се окажат много полезни, ако се стигнеше до подводни схватки с американските „Лос Анджелис“.

А присъствието на „Ромео“ го ядосваше почти толкова, колкото го радваше разрушителят „Лу Дао“. Според него беше пълна лудост да се изважда от резерва такава остаряла подводница — тя се превръщаше в заплаха повече за своите, отколкото за противника. Първо, всички „Ромео“ бяха много шумни. Шумовете от надводните бойни кораби помагаха за прикритието на „Лу Дао“, обаче дълбоко под повърхността те само принуждаваха американските сонарни оператори да застават нащрек пред екраните си.

Имаше и нещо още по-лошо: колкото повече се опитваше той да се отърве от натрапницата „Ромео“, толкова по-енергично тя се втурваше по следите му. Явно капитанът на „Ромео“ не беше глупав и знаеше, че има много повече шансове да оцелее, ако за него се грижи много по-добре оборудваната „Кило“.

Имаше мигове, когато на вбесения капитан на „Кило“ му идваше сам да се заеме с потопяването на „Ромео“.

 

 

На борда на „Чайен“ сонарните оператори се мъчеха отново да засекат контакта. Мак пак бе спуснал подводницата на 247 фута, за да продължат търсенето, като не преставаше да следи какво се приема от плуващата антена.

Мак се обади на оператора на бордовия компютър BSY-1.

— Сонар, тук кабина. Успяхте ли да възстановите контакта с Мастър-24?

— Кабина, тук сонар. Не спираме да търсим евентуален контакт, но вече не съм сигурен, че сме попаднали отново на конвергентна зона. Не е изключено източникът да е надводен кораб. Мастър-24 още от самото начало бе класифициран като подводна цел.

След няколко минути операторът докладва, че контактът вече не е един, а са два: една подводница клас „Ромео“ и един разрушител клас „Лу Дао“, и двете мишени с азимут 020. Веднага им бяха присвоени кодове: съответно Мастър-25 и Мастър-26, понеже старши-операторът не беше категоричен какво точно се крие зад Мастър-24. Но подробностите щяха да се уточняват по-късно. Без да се колебае, дежурният офицер заповяда да се приготви за стрелба огневият сектор, а Мак веднага се запъти към сонарната зала.

— Добра работа — похвали ги капитанът, защото още не бе разбрал, че сонарчиците не бяха успели да открият първата подводница „Кило“ в зоната около Мастър-25 и Мастър-26. — Има ли още нещо в този участък?

— Все още не можем да твърдим със сигурност, капитане — уморено отвърна старши-операторът. — Обаче тези два контакта се чуват много ясно. Могат да се чуят дори без слушалки, а това означава, че в същия квадрант вероятно има и други кораби.

Мак излезе от залата и се върна в командната кабина. Операторът пред компютъра бе успял да очертае приблизително зоната на находките, намираща се на 30 000 ярда пред „Чайен“. При скорост 10 възела целите скоро щяха да навлязат в обсега на неговите торпеда Mk 48 ADCAP. Затова той реши да забави хода щом се приближат до тях. Засега не се налагаше да се стреля отдалече.

— Кабина, тук сонар. TB-23 току-що засече хеликоптер над повърхността — обяви старши-операторът. — Може би е излетял от палубата на китайския разрушител.

— Веднага започнете спускане до петстотин фута! — извика Мак. Дежурният офицер се зае да изпълни заповедта, след което отбеляза в бордовия дневник още една мишена, категория „Сиера“.

Разпръснати по всички отделения на огромния корпус, моряците се олюляха и всеки — всички бяха добре обучени за аварийни ситуации — побърза да се залови за първата дръжка, попаднала пред очите му. Подводницата се устреми надолу под ъгъл 20°. Щурманът, рулевият и навигаторът, следящ за траекторията, чевръсто затегнаха коланите си.

Високо над тях китайският хеликоптер Z-9A кръжеше неспокойно, приготвяйки за спускане във водата потопяемия френски сонарен апарат HS-12 с помощта на хидравлична лебедка, превключена на висока скорост. Но дори и сега на китайския пилот му се струваше, че секундите се нижат прекалено бавно и мъчително.

— Кабина, тук сонар. Току-що получихме импулс от сонарен апарат, спуснат от хеликоптера. От френските е, клас HS-12, от онези, които китайците наскоро са доставили от Франция. Посоката е точно обратна на посоката, от която се долавя шум от „Ромео“. Не мисля, че са ни засекли, сър. Нивото на импулса беше ниско. — Което вероятно означаваше, че екипажът на хеликоптера не се престарава кой знае колко или че потопяемият сонар още не е слязъл под повърхностния слой.

Мак и дежурният офицер се спогледаха.

— Много добре, сонар, ще напуснем тази зона. И ще превключим на следене чрез WLR-9^[9]. Има ли друго?

— Кабина, тук сонар. Няма други промени в обстановката — отговори старши-операторът.

След час и четвърт „Чайен“ зае позиция на 20 000 ярда от своите две цели — Мастър-25 и Мастър-26. Мак заповяда огневият сектор да е в пълна бойна готовност.

Само след няколко минути хеликоптерът отново даде признаци на живот. Приемникът за акустично прехващане WLR-9, монтиран в командната кабина, улови много ясен сигнал, като че ли в непосредствена близост до подводницата.

— Кабина, тук сонар. Засякохме много силен сигнал, сър — чу се тревожният глас на старши-оператора от сонарната зала.

— Не се тревожете — усмихна се Мак. — Всяка „Ромео“ рано или късно трябва да презареди батериите. Означете хеликоптера като Мастър-27.

— Кабина, тук сонар. Тя се насочва точно към нас, но това съвсем не е единственото зло! Капитане, току-що засякохме още една подводница, клас „Кило“, с един корабен винт, с шест лопатки, тъкмо обръща курса си. Скорост 10 възела, азимут 025, почти както при „Ромео“. По дяволите, през цялото време се е спотайвала около „Ромео“!

На никой в командната кабина не му беше до шеги. Мак бе доволен от самообладанието на офицерите и на целия екипаж. Без да знаят, че отново са попаднали по следите на предишната цел Мастър-24, те кодираха подводницата от клас „Кило“ като цел Мастър-28.

След секунди „Чайен“ бе облъчена от силните импулси на летящия точно над нея китайски хеликоптер, чийто пилот по всяка вероятност вече виждаше на екрана си точните координати на американската подводница, криеща се на 500 фута под повърхността. Почти бе сигурно, че китайският пилот ще включи MAD-детектора за засичане на магнитните аномалии, за да получи потвърждение за ценната находка. Мак вече се замисляше дали пилотът няма да реши да си опита късмета, като изстреля торпедо право към „Чайен“.

— Кабина, тук сонар. Онази „Кило“, простете, сър, Мастър-28, току-що започна да набира скорост. Идва право към нас, при това със 17 възела. Мисля, че е узнала координатите ни от онзи проклет хеликоптер.

— Какъв е огневият диапазон на подводниците от клас „Кило“? — попита Мак координатора на стрелбата.

— 24 000 ярда, капитане. Тази „Кило“ вече попада в обсега на нашите ADCAP, да не говорим, че при 17 възела тя вдига шум до Бога. Според мен трябва да подготвим за стрелба торпедни апарати номер едно и две.

Мак кимна и заповяда на огневия сектор да се приготви за стрелба по Мастър-28.

— Заповед на командира до торпедното и до пулта за изстрелване: торпедни апарати номер едно и номер две готови за стрелба!

Заповедта веднага бе потвърдена, а само след минута — изпълнена.

— Торпедни апарати номер едно и номер две готови за стрелба! Външните торпедни люкове отворени.

— Сонар, тук кабина, готовност за стрелба.

— Кабина, тук сонар, готовност за стрелба, прието.

— Проверете азимута и изстреляйте торпедо от апарат номер едно по Мастър-28.

— Слушам, сър, да се провери азимутът и да се изстреля торпедо от апарат номер едно по Мастър-28.

Но в следващата минута в плана за атака се наложи рязка промяна.

— Торпеден апарат номер едно задействан — обади се офицерът, координиращ стрелбата. Но преди да продължи рапорта си, старши-операторът от сонарната зала внезапно го прекъсна:

— Кабина, тук сонар. Торпедо във водата, азимут 180! Китайско е, модел MOD-2, пълно копие на нашето Mk 46. — Мак се оказа прав, като реши да маркира хеликоптера с Мастър-код — този код бе запазен само за потенциалните източници на заплахи за подводницата или за цели, представляващи особена ценност за разузнаването.

— Прережете кабелите и затворете външните торпедни люкове — невъзмутимо нареди капитанът. — Заредете отново торпеден апарат номер едно. — Мак вече бе изстрелял първото торпедо, китайската подводница „Кило“ бе твърде далече и непрекъснато маневрираше. Може би първото Mk 48 нямаше да успее да достигне целта, но точно сега Мак имаше много по-важна грижа — към неговата подводница бе насочено вражеско торпедо.

— Ляво на борд, пълен напред, поддържай курс 305 — енергично заповяда Макей. — Внимавай за кавитацията. Спусни до дълбочина 750 фута. — Изчака за потвърждението на командите и продължи: — Всички системи готови за потапяне.

За да избегне преследващото ги торпедо, екипажът бе принуден да форсира ядрения двигател на „Чайен“ до максимална мощност.

— Кабина, тук сонар. Още едно торпедо във водата! Мастър-27 току-що изстреля второ Mk 46 към нас, азимут 245.

— Пуснете шумогенератор! — извика Мак.

Потвърждението дойде мигновено:

— Шумогенератор пуснат.

Максималната скорост на „Чайен“ е около 40 възела. Двете преследващи я торпеда пореха водата също с 40 възела, но Мак не загуби самообладание. Все още нищо не беше загубено. От сонарната зала докладваха, че китайските торпеда имат азимут 268 и 187. Ако „Чайен“ продължеше да поддържа курса и скоростта си, двете торпеда щяха да изразходват горивото си преди да я настигнат.

Проблемът беше, че при тази скорост „Чайен“ излъчваше много шум и издаваше местоположението си и всеки по-близко разположен сонарен апарат можеше да я засече. Освен това собствените шумове пречеха на американските сонарчици да подслушват противника.

Капитан Макей знаеше, че за да се отърве от торпедата, „Чайен“ трябва да плува с пълна скорост, без да обръща внимание на останалите проблеми — поне до преодоляването на следващите 5000 ярда всичко освен двете преследващи торпеда оставаше на заден план.

— Кабина, тук сонар. Първото торпедо току-що попадна на нашия шумогенератор, зад кърмата ни.

— Сонар, тук кабина. А торпедо номер две? — попита Мак.

— Кабина, тук сонар, идва към нас.

— Пуснете още един шумогенератор.

— Слушам, сър, да пуснем още един шумогенератор.

Напрежението се покачваше с всяка минута.

— Кабина, тук сонар — обади се старши-операторът. — Mk 46 се подмами по нашия шумогенератор… да, ето, изгуби се!

Мак кимна. Торпедата Mk 46 бяха бързоходни, но лесно можеха да се заблудят.

— А бе тези шумогенератори май вършат добра работа — сподели един от сонарните оператори с колегата си отдясно.

— Намалете с една трета от възела — заповяда Мак. Искаше да спечели още малко време, за да се ориентира в обстановката.

След няколко минути „Чайен“ започна да намалява скоростта и шумовете в сонарната зала спаднаха. Мак нареди бавно да обърнат на североизток, за да се прочисти глухата зона зад кърмата.

— Сонар, тук кабина, докладвайте за всички контакти — започна Мак, след като скоростта спадна още повече. Нямаше търпение по-скоро да узнае какви вражески подводници има наоколо и къде точно се намират.

— Кабина, тук сонар. Разбрано, сър, да докладваме за всички контакти — потвърди старши-операторът.

Не бяха изминали и пет минути откакто първото китайско торпедо Mk 46 беше изстреляно по „Чайен“, но на капитана и на екипажа те се сториха като пет секунди. „Каква ирония на съдбата“ — помисли си Мак. Минутите, необходими на американските торпеда да достигнат целите си, се нижеха бавно като часове, но когато вражески торпеда се устремяваха към „Чайен“, времето внезапно ускоряваше хода си.

— Кабина, тук сонар. Имаме общо три контакта, капитане — обади се старши-операторът. — Една клас „Кило“, с азимут 278, скорост 15 възела. Една подводница клас „Ромео“, азимут 020, шест и половина възела. Третият контакт е китайски разрушител клас „Лу Дао“, азимут 350. Вероятно от неговата палуба е излетял хеликоптерът, който ни атакува с торпеда. Разрушителят също се е насочил към нас. Буксирната платформа TB-23 не успя да засече хеликоптера над нас, може би защото сме доста надълбоко, но все пак се съмнявам, че прекалено силните смущения, създавани от разрушителя… — Мак с одобрение изслуша проницателния анализ и се зарече на всяка цена да изтъкне ценния принос на старши-оператора в рапорта си до щаба.

Операторите, заети с бордовия компютър BSY-1, потвърдиха предположението на старши-оператора. Цел Мастър-24 се оказа наистина подводница клас „Ромео“, а Мастър-26 — разрушител клас „Лу Дао“. Но азимутът към подводницата клас „Кило“ беше доста значителен, така че това едва ли беше предишната цел Мастър-28, която „Чайен“ бе атакувала. Затова Мастър-28 бе добавена към списъка на бойните попадения на „Чайен“, а тази нова „Кило“ бе регистрирана като цел Мастър-29.

— Първо ще се заемем с „Кило“, Мастър-29 — реши Мак. Това бе най-близката цел и вероятно най-нискошумната и Мак държеше по-бързо да узнае всичко за нея. Заповяда да подготвят торпеден апарат номер две и да отворят външните торпедни люкове. Веднага щом заповедта му бе потвърдена, той нареди да се съгласува азимутът със сонарчиците и да се изстреля торпедо от апарат номер две към Мастър-29.

Само след секунди офицерът от огневия сектор докладва:

— Торпеден апарат номер две задействан, сър.

— Кабина, тук сонар. Изстрел от апарат номер две, право мерене.

На „Кило“ очевидно усетиха изстрелването на торпедото, защото се опитаха да обърнат подводницата и да побегнат, обаче просто нямаха шанс. „Кило“ беше прекалено близо до „Чайен“ и напредваше с пълна скорост, така че когато торпедото се изпречи на пътя й, тя нямаше много възможности за маневриране.

Все пак „Кило“ се опита да лъкатуши на зигзаг, екипажът й се удряше в стените. Китайският капитан се опита да спаси подводницата си с помощта на шумогенератор, но Мак, който не преставаше да следи съобщенията от сонарната зала, знаеше, че противникът няма да успее да се измъкне.

Оказа се, че е предугадил развитието на събитията.

— Кабина, тук сонар, Mk 48 премина покрай техния шумогенератор и поддържа курса, азимут 275.

След няколко минути един от сонарните оператори съобщи, че е засякъл експлозия. Бойната глава с 650 фунта експлозив буквално откъсна винта и задната част на подводницата „Кило“. Китайската подводна лодка никога вече нямаше да броди из морската шир.

— Презаредете апарат номер две с „Харпун“ — заповяда Мак. Нямаше време да се радва на победата. Искаше да се справи с разрушителя, затова като следваща цел за поразяване избра Мастър-26. Ако имаше късмет, може би хеликоптерът сега бе на борда на разрушителя. — Щурман, издигнете подводницата до сто фута. — Мак искаше да се приближи повече до повърхността, та изстрелването на ракетата да се улесни.

— Слушам, да се презареди торпеден апарат номер две с „Харпун“ — потвърди координаторът на стрелбата.

— Слушам, дълбочина сто фута — рапортува и рулевият, повтаряйки заповедта на щурмана.

Разрушителите от клас „Лу Дао“-II са големи мишени, така че на Мак се налагаше да отправи два изстрела. Той би предпочел да насочи два „Харпун“-а, но „Чайен“ вече бе изразходвала три от всичко четирите ракети от този тип при предишната операция. Затова се налагаше да атакува разрушителя само с един „Харпун“ и с едно торпедо Mk 48. Наистина, торпедото притежаваше по-мощна бойна глава, но пък обсегът му на действие бе по-къс.

— Какво е сегашното състояние на разрушителя?

— Дистанция до Мастър-26 30 500 ярда, азимут 354 — отговори координаторът на стрелбата.

— А разстоянието до „Ромео“?

— Компютърът го изчисли на 28 000 ярда, сър. В момента Мастър-25 не се движи. Според мен си мислят, че ако се опитат да променят местоположението си, веднага ще ги открием и ще ги унищожим.

Мак набързо подреди в главата си всички сведения и взе решение:

— Пригответе за стрелба торпедни апарати номер едно и номер две! Наводнете торпедните камери. Отворете външните торпедни люкове. Цели за стрелба: торпеден апарат номер две по Мастър-26; торпеден апарат номер едно по Мастър-25.

Първо задействаха апарат номер две, с последната ракета „Харпун“, UGM-84. Включиха апарат номер едно веднага след като инжекционната помпа приключи цикъла за изпомпване на водата.

— Кабина, тук сонар, „Харпун“ е насочена към целта, Mk 48 от апарат едно е активирано, насочено, готово за изстрелване — докладва старши-операторът.

Подводниците „Ромео“ не са така бързи, както „Кило“. Необходими бяха две минути, та китайците да се уверят, че срещу тях се носи вражеско торпедо, и още седем минути, докато увеличат скоростта. Но вече бе много късно.

— Mk 48 се насочи към Мастър-25, капитане.

— Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове и заредете апарати едно и две с Mk 48.

Още няколко минути бяха необходими на Mk 48, за да стигне до корпуса на „Ромео“, чиято съдба явно бе решена — екипажът на тази подводница не разполагаше с ефективно оръжие за противодействие.

Но с разрушителя „Лу Дао“ събитията се развиха по-различно.

Ракетата „Харпун“ покри седемнадесетте мили до китайския кораб за по-малко от три минути. Когато се спусна отгоре като ястреб, разрушителят „Джи Нян“ откри бясна стрелба с всичките си 25-милиметрови оръдия. Китайците бяха решили да спрат UGM-84 със „стена от стомана“.

Тази безумна тактика преди години беше изпробвал Саддам Хюсеин, за да опази столицата си Багдад от набезите на „Томахоук“, но и той не пожъна по-голям успех от китайските матроси. „Харпун“ се стовари върху кораба точно покрай ракетните установки, насочи се още по-надолу и в корпуса зейна широка пробойна.

— Кабина, тук сонар, току-що чухме експлозия на повърхността. Ударихме разрушителя, сър. Чувам оглушителни залпове.

— А какво става с Mk 48?

— Ще порази целта след 4 минути, капитане. „Ромео“ няма да успее да му избяга.

Офицерът от огневия отсек познаваше добре своя арсенал. Една подводница клас „Ромео“ не може да побегне с повече от 13 възела, при това само ако всичко на борда е наред. Сега надали беше в състояние да вдигне повече от 9 възела.

Мак бе доволен, но не напълно удовлетворен. Нареди да се подготвят торпедните апарати три и четири и да се прицелят в повредения разрушител. Когато всичко бе готово, той сухо заповяда:

— Проверете азимута и стреляйте с апарат номер три по Мастър-26.

— Слушам, сър, да се провери азимутът и да се стреля от апарат номер три по Мастър-26 — потвърди координаторът на стрелбата.

Апаратите бяха задействани, но сонарните оператори не можеха да докладват за състоянието на торпедото преди подводницата „Ромео“ да бъде улучена. Остарялата подводна лодка, сякаш извадена от някой антиквариат, отчаяно се опитваше да избяга, но не можеше да се сравнява с „Чайен“ по огнева мощ и по възможности за маневриране.

— Кабина, тук сонар. Чуваме звуци, подобни на тези, който се регистрират при пълненето на корпус на подводница с вода. Мастър-25 потъва, сър.

Мак потвърди приемането на рапорта и на свой ред запита:

— А какво е състоянието на второто торпедо Mk 48?

— Кабина, тук сонар. Торпедото е напълно готово за изстрелване, с нормално насочване.

Старши-офицерът от огневия сектор обяви готовност за стрелба.

Когато и това торпедо се устреми към целта, Мак заповяда да прережат кабелите от апарат номер три, да подготвят напълно апарат номер четири и да презаредят апарат номер три с Mk 48. Когато и това бе изпълнено, той подаде команда за повторно потапяне на „Чайен“. След секунди мощна експлозия отбеляза гибелта на китайския разрушител клас „Лу Дао“-II.

Едва сега Мак бе напълно доволен. Може би все пак първата ракета „Харпун“ бе достатъчна, за да бъде потопен разрушителят. Но сега той пое към дъното заедно с целия си екипаж и с двата хеликоптера на борда си. Мак заповяда да се провери още веднъж огневия сектор.

 

 

Десет часа по-късно „Чайен“ вече приближаваше зоната за изстрелване на ракетите „Томахоук“, северно от островите Спратли.

— Колко остава до зоната за изстрелването? — попита Мак.

— Ще бъдем там точно след 7 минути — отвърна навигаторът.

Когато „Чайен“ наближи само на 2,4 мили от зоната и намали скоростта до 12 възела, Мак заповяда да приготвят за стрелба ракетните установки.

После заповяда да издигнат „Чайен“ до перископна дълбочина, за да потвърди местоположението й по сателитната система за позициониране (GPS) и да получи нови нареждания. Едновременно с това капитанът бе решил да се възползва от шанса да уточни още веднъж данните за целта.

След като всичко бе потвърдено, „Чайен“ продължи към зоната за изстрелване и се подготви да изпрати 6 ракети тип вода-земя по китайската военноморска база на рифа Квартерон. Две от тези „Томахоук“ бяха тип UGM-109D, всяка с комбинирани бойни глави модел BLU-97/B. Те бяха способни да поразяват цели с по-широка площ и да разрушават електронни сензори и други системи за ранно оповестяване, с каквито евентуално можеше да е охранявана базата. Останалите 4 ракети „Томахоук“ притежаваха класическите хилядафунтови бойни глави — на тях се разчиташе да взривят китайския щаб и пристаните, където китайските подводници се зареждаха с гориво и муниции.

Една по една ракетите излетяха и „Чайен“ се плъзна в морската вода. Сега оставаше само да чакат сведенията от флотското разузнаване, за да разберат дали акцията се е увенчала с успех.

— Щурман, спуснете подводницата на дълбочина 500 фута. Да се махаме по-бързо оттук, преди да са разбрали какво, по-точно кой ги е ударил.

Мак бе доволен. Екипажът му се бе справил отлично, „Чайен“ бе изпълнила задачата си. Сега се насочваха към морето Сулу, където щеше да ги очаква снабдителният кораб „Маккий“, за да зареди трюмовете на „Чайен“. Мак нареди още веднъж да проверят огневия сектор — надяваше се при това плаване да му се налага да издава подобна заповед за последен път.

Той още не знаеше какви ще бъдат следващите заповеди от щаба, но беше сигурен, че „Маккий“ ще задоволи всички искания за попълване на арсенала на „Чайен“.