Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (19) (Стратегиите в подводните битки)

Интервю

От всички морски офицери, които познавам, един от най-опитните е капитанът от запаса Дъг Литълджонс, кавалер на Ордена на Британската империя. По време на безупречната си кариера той е командвал три британски бойни кораба: дизеловата подводница „Озирис“, ядрената подводница „Скиптър“ и ракетната фрегата „Лондон“. Освен това Дъг е служил в щаба на подводния флот на НАТО в Източния Атлантик и е бил командирован като щабен офицер към Съвета за отбраната и към щаба на маршала от Кралските ВВС лорд Дейвид Крейг (по време на войната в Персийския залив). За известно време беше начело на инженерния колеж към Кралския флот. Той е видял много неща и с много неща се е справял. Ако искате да узнаете защо толкова обичам флотата, отговорът ми ще бъде съвсем кратък: защото там има истински мъже като Дъг.

Джеймс Адамс, който организира това интервю, също е мой добър приятел, шеф на Вашингтонското бюро на „Сънди Лондон Таймс“ и един от най-талантливите журналисти сред тези, с които съм общувал. Той написа много статии и обзори за външната и вътрешната политика на Съединените щати, особено по такива парливи теми като разпространението на ядрените оръжия и свързания с тях международен тероризъм.

Джеймс Адамс: Том, Дъг, благодаря ви, че приехте поканата ми. Том, отличителен белег на твоята книга е реализмът — всичко е толкова близко до истината, почти както в реалната политика. За втори път избираш китайския подводен флот като главен съперник на нашите ядрени подводници. Означава ли това, че според теб днес основната заплаха за мира може да бъде Китай?

Том Кланси: Да, Китай е страна, която още не е решила какво иска да постигне. От една страна, те се опитват да развиват свободно пазарно стопанство и да предоставят на гражданите си право на икономическа инициатива. Но от друга страна, имаме събитията на площад Тянанмън — тогава властващите ясно показаха на обикновените хора, че ще получат икономическа свобода, но не и политическа. А това води до драстичен дебаланс в обществения живот. Освен това възникна конфликтът около островите Спратли. По всичко изглежда, че там се крият внушителни петролни залежи. Нека да си припомним защо преди 14 години Аржентина подхвана въпроса за владението на Фолклендските острови — този конфликт също беше свързан с очакванията за добив на нефт от този район. Макар че Аржентина сама задоволява потребностите си от петрол.

Една агресивна война по принцип не е нещо повече от грабеж, но в изключително едър мащаб, при това извършван чрез въоръжените сили на някоя нация. Защото нациите са алчни. Особено тези, в които господства марксистката идеология.

Джеймс Адамс: Дъг, ти си служил на борда на подводница в Далечния изток. Съгласен ли си с изводите на Том? Каква роля играеше Китай в обстановката тогава в този район и представляваше ли Китай източник на потенциална заплаха?

Капитан Дъг Литълджонс: Аз бях в Далечния изток в средата на шестдесетте години, по време на конфронтацията между Запада и Индонезия. Тогава ние не обръщахме достатъчно внимание на Китай.

Джеймс Адамс: Но одобряваш ли сега замисъла на романа на Том, като виждаш как Китай все повече засилва влиянието си в световната политика?

Капитан Дъг Литълджонс: О, да, напълно. Сюжетът е много правдоподобен.

Джеймс Адамс: Том, разкажи нещо за островите Спратли. Много редове се изписаха за тях и вече всички знаем, че не са една или две нациите, които не крият претенциите за владение на тези острови, а Китай дори изпрати там свои кораби, след което и други държави последваха китайския пример. Сега какъв е статутът на този оспорван архипелаг?

Том Кланси: Историята около островите Спратли напомня за анекдота с племенниците на богатия чичо — всеки от тях претендирал, че именно той трябва да получи лъвския пай от наследството. Всъщност според мен териториалните претенции на Китай са напълно неоправдани.

Джеймс Адамс: Или най-малкото неоснователни.

Том Кланси: Особено като се има предвид географското положение на островите Спратли. Те са необитаеми, негостоприемни късове земя, така че всеки може да нахлуе там, да издигне знамето си и да реши, че има право да ги отбранява срещу окупатори.

Джеймс Адамс: И ти вярваш, че този сценарий, в който Китай играе ролята на агресора главно заради вътрешната си политическа нестабилност, може да се окаже напълно реален в най-близко бъдеще?

Том Кланси: Да. Историята ни учи, че всяка нация с вътрешни проблеми се стреми да търси решенията в отношенията си с другите нации. И че нищо не сплотява така една нация, както опасността от външна заплаха. Или от въображаема външна заплаха. Това е класически метод за обединяване на цялата нация около един водач или една доктрина.

Джеймс Адамс: Дъг, ти имаш огромен опит в плаванията с подводници. За подводния флот се разказват какви ли не легенди. През епохата на Студената война ние отделяхме много внимание на потенциалната заплаха от съветските подводници. Само че сега обстановката е друга. Каква според теб ще бъде стратегическата и тактическата роля на подводния флот в епохата след края на Студената война?

Капитан Дъг Литълджонс: На този въпрос не може да се отговори само с няколко фрази. Очевидно най-важната роля на съвременните подводници е изстрелването на междуконтинентални балистични ракети. Но тогава подводниците неминуемо разкриват своето местоположение и стават уязвими за противника. Като пример може да послужи конфликтът с Аржентина за Фолклендския архипелаг, когато британският флот изпрати там свои подводници, без да скрива този факт от аржентинците. Наши подводници продължиха да патрулират там доста време след уреждането на спора около тези острови.

Джеймс Адамс: Обаче тогава Аржентина не беше равностоен съперник, поне по отношение на подводния флот. Съвсем друга е обстановката с Китай, който упорито се стреми да развива средствата си за борба с неприятелски подводници.

Капитан Дъг Литълджонс: Да, това не може да се отрече. Но не мисля, че могат да се сравняват с капацитета на страните от НАТО за борба с чужди подводници или например с подводния флот на бившия Съветски съюз. Така че не само в книгата или в компютърната игра, но и в действителността въобще не може да бъде оспорвано превъзходството на подводния флот на САЩ над този на Китай.

Джеймс Адамс: Или с други думи, американските подводници са по-безшумни и по-бързи от китайските и трудно могат да бъдат откривани от китайските сонари и други подобни технически средства?

Капитан Дъг Литълджонс: Да, поне засега. Но всичко се променя. Според мен сюжетът е правдив и напълно реален в днешния век на напредналите технологии. Американските подводници са много по-усъвършенствани в сравнение със средствата за откриване и унищожаване на подводни лодки.

Джеймс Адамс: Том, смяташ ли, че китайските ВМС биха имали някакви шансове за успех срещу американската флота? Известно е, че Китай притежава доста подводници, но повечето от тях не са продукт на последните технологични постижения, или по-кратко казано: между подводния флот на двете нации има сериозни технологични различия.

Том Кланси: Когато се говори за бойни операции, не бива да се забравя, че не става дума за инженерни изпитания. На изпитания се подлагат и хората, особено тяхната психика. Воюват хората, а не машините. Но ние често забравяме тази истина. Разликата между една силна и една слаба нация е в качеството на обучението на кадрите. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен: по-добре е да разполагаме с добър екипаж и лош кораб, отколкото с лош екипаж и добър кораб. Ако китайците си поставят за цел да усъвършенстват своя боен флот (макар че формално те нямат военноморски сили, а само морски подразделения на Народноосвободителната армия или КНА), ако наистина се решат да пожертват огромни разходи и да отделят достатъчно специалисти за развитието на своя военен флот, то съвсем не е изключено след време да се превърнат в първостепенна морска сила. Китайският военен флот има и своите славни страници, за които ние понякога забравяме.

Джеймс Адамс: Но нали напоследък те се стараят да подобрят нивото на своите въоръжени сили — не само на въздушните и сухопътните, но и на морските. Китайците инвестират значителни средства, ангажират много от хората си. Обаче все още не са в състояние да преодолеят технологическото си изоставане спрямо Съединените щати и НАТО. Китай вече притежава доста оръжия, но как могат да си доставят най-новите технологии, как могат да осигурят модерно обучение на екипажите?

Том Кланси: Военната мощ на всяка нация се базира изцяло на нейната икономика. Китайската икономика напоследък се развива извънредно динамично. Те вече създават компютри и всякакви други стоки, които могат да бъдат изнесени на световния пазар. Така че щом могат да се справят с тази задача, ще се справят и с всички други предизвикателства.

Джеймс Адамс: Следователно според теб ние все още смятаме Китай за недоразвит хлапак, макар че той вече отдавна е възмъжал? Вярваш ли, че Китай е заплаха за световното равновесие? Длъжен съм да припомня, че не са малко поддръжниците на тази теза.

Том Кланси: Не мисля, че трябва да се стига до крайност в тези преценки. Вероятно най-много рискове китайската експанзия крие за Русия или за бившия Съветски съюз.

Но ако ме попиташ дали понякога ние се отнасяме неразумно към проблемите на Китай, веднага ще отговоря: да. Когато Дън Сяо Пин нареди да бъдат прегазени с танкове демонстрантите на площада Тянанмън, ние трябваше да предприемем нещо, и то по две причини: първо — Америка не бива да търгува с държавите, които позволяват такива деяния спрямо своите граждани; и второ (което често се игнорира) — към този вандалски акт съзнателно бе привлечено вниманието на Бърни Шоу. Си Ен Ен засне специален филм, да не споменавам и за ТВ-предаванията на живо. Като че ли самите китайци искаха да ни кажат: „Не се намесвайте в нашите работи. Ние сме свикнали да уреждаме проблемите си така и ако това не ви се харесва, толкова по-зле за вас.“ Искам да попитам етично ли е да въртим бизнес с една толкова репресивна държава, каквато е Китайската народна република?

Джеймс Адамс: Дъг, в компютърната игра „SSN“ е показано много правдоподобно как се командва екипажът на една съвременна подводница. Дейност, с която ти си се занимавал, и то в течение на много години. Може ли тази игра да помогне на играчите да се научат как се ръководи една съвременна подводница? Каква полза ще имат играчите, в психологически и в чисто практически смисъл?

Капитан Дъг Литълджонс: Преди всичко играта е замислена така, че играчите се намират извън подводницата и могат сами да оценяват тактическата ситуация. И то твърде нагледно. Именно с това тази игра е уникална. Досега никога не е правено нещо подобно. Но що се отнася до подготовката на командирите на подводници, това не може да се постигне чрез числови оценки.

Джеймс Адамс: Ти си завършил в Англия специализиран курс на обучение, нали?

Капитан Дъг Литълджонс: Да.

Джеймс Адамс: С какво се занимавахте в този курс?

Капитан Дъг Литълджонс: Преди практическите занимания се провежда обширна поредица от тестове. Много мъже желаят да служат в подводниците, но едва когато се озоват под водата, разбират, че не са попаднали на мястото си.

Джеймс Адамс: Искаш да кажеш, че ги връхлитат пристъпи на клаустрофобия?

Капитан Дъг Литълджонс: Не, само един от моите моряци страдаше от клаустрофобия. Човешкият организъм се приспособява много добре към най-различни жизнени условия. Когато започнаха практическите занимания, повечето от курсантите вече бяха привикнали с подводниците. Но тогава идва ред на овладяването на други, не по-малко ценни умения — да се издържа психически, да се развива усет за ориентация, например да запомниш разположението на корабите върху картата само след един-два погледа върху нея. Подводницата често променя местоположението си, непрекъснато маневрира и тогава е трудно да запомниш къде се намират различните елементи от тактическата картина.

Понякога възниква и чувствителност към затвореното пространство, макар че по време на моя курс нямаше такива случаи.

Джеймс Адамс: Това напомня на ефектите в компютърната игра „SSN“, когато на играчите се показва пространственото разпределение във вътрешността на подводницата.

Капитан Дъг Литълджонс: Да. И от играча се изисква да асимилира тази информация. Наистина не е точно както е в реалните подводници, но все пак е представено доста правдоподобно. Но ако той не успее да се справи, ако не подреди задачите с разумен приоритет, ще изгуби битката.

Джеймс Адамс: Том, зная, че Дъг е твой добър приятел, и то от много години. Но освен него ти познаваш и немалко командири на американски подводници, равни по ранг с него. Има ли според теб разлика между командирите на английските и американските подводници?

Том Кланси: От подобен въпрос вече си изпатих веднъж.

Капитан Дъг Литълджонс: Нищо чудно и сега да си изпатиш.

Том Кланси: Дъг и няколко от неговите колеги от Британския кралски флот привлякоха вниманието на медиите към една моя статия, в която споменавах, че обучението на командирите на британски подводници е по-добро, отколкото във ВМС на САЩ. С което си навлякох гнева на висш офицер от флотата на Съединените щати.

Много може да се спори за това кое е по-добре — да се притежават предимно общи или специализирани познания. Най-общо казано, според мен Британският кралски флот предлага много добро обучение на своите офицери и всеки от тях наистина заслужава своя ранг. Макар че дяволски много усилия се изискват да се отсеят най-добрите кандидати за командири. При тях може да се възложи да командва подводница много по-млад офицер, отколкото във флотата на Съединените щати. Мисля, че това насърчава младите офицери.

Джеймс Адамс: Нима искаш да кажеш, че британските командири на подводници са по-млади, по-агресивни и по-предприемчиви от нашите? Или при тях всичко е по-различно?

Том Кланси: Все пак много показатели зависят от индивидуалните различия — както в Англия, така и в САЩ има и добри, и не толкова добри кандидати за командири на подводници. Общо казано, бих споменал само, че техният метод за издигане на перспективните млади офицери е по-добър от нашия.

Джеймс Адамс: Съгласен ли си с това, Дъг?

Капитан Дъг Литълджонс: Да. Не съм сигурен, че ние в Англия също имаме недостойни кандидати, но ще си изясним този въпрос с Том. А сега да се върнем на казаното от Том преди малко. Някои от подводниците във флотата на Съединените щати превъзхождат нашите по технически показатели, но по един или друг начин ние успяваме да постигнем същите резултати. Освен това двете флоти често си сътрудничат, особено по отношение на подводниците.

Джеймс Адамс: А какво ще ни кажете за китайската флота? Известно ли е как те обучават своите офицери? Има ли признаци от практиката, по които може да се съди за ефективността на тяхната методика за обучение?

Том Кланси: Хм, Китай е комунистическа страна, а комунистите никога не са възнаграждавали личната инициатива, освен в някои изключителни случаи. Днес в комунистически Китай ситуацията е доста странна — те се опитват да развиват свободно пазарно стопанство, но без политически свободи. Това не може да свърши добре. Защото няма да свърши работа. Но докато се стигне дотам, ние ще бъдем изправени пред потенциален противник, който ще разполага с индустриални възможности да произвежда почти всичко, от което се нуждае, при това с доста добро качество. Щом като могат да продават телевизори във всички континенти, защо да не могат да създават и ядрени подводници? Или ако толкова желаят да се доберат до петролните залежи край островите Спратли, а това може би е наистина така, то те ще се заемат с формирането на първокласен боен флот, способен да се сражава с военноморските сили на всяка друга страна. Ако се заемат с това, ще го направят. Да си припомним как кайзер Вилхелм II беше решил да превърне германската флота в достоен съперник на Британския кралски флот. И какво стана? Германците постигнаха тази цел, и то само за едно поколение.

Капитан Дъг Литълджонс: Със същата задача се сблъскаха военноморските сили на бившия Съветски съюз през шестдесетте години, след Карибската криза, когато се наложи да изтеглят ракетите си от Куба. Трябваше да построят огромен подводен флот. И го направиха. Наистина, за тази цел им трябваха десет, дори петнадесет години, не само за да конструират оборудването, но и за да се научат как да боравят с него.

Джеймс Адамс: Да. Но ето че сега разполагат с първокласен подводен флот. В компютърната игра „SSN“ има нещо много интересно: Русия продава част от своите подводници на Китай. Мислите ли, че това е възможно на практика? Казано по-образно, готови ли са руснаците да продадат душата си на дявола? Имам предвид сведенията, че днес руските атомни подводници са единственото по-ценно наследство от някога могъщия военен флот на СССР.

Капитан Дъг Литълджонс: Та те продават подводници из целия свят.

Джеймс Адамс: Обаче повечето от тези подводници не са от най-модерните, нали? Продават ли подводници и на Иран?

Капитан Дъг Литълджонс: Руснаците продадоха ядрени подводници на Индия. Независимо дали са наши потенциални противници, или не, те си запазват контактите със страните от Третия свят. Обаче по този въпрос Том знае повече от мен.

Том Кланси: Това е както политически, така и икономически въпрос. Днес руснаците така яростно се борят за твърда валута, че ако някой им предложи, вероятно ще му продадат и най-добрата си подводница.

Джеймс Адамс: А китайците разполагат ли с достатъчно твърда валута?

Том Кланси: САЩ има с Китай такъв търговски дисбаланс, че може да се купи половината от бойния флот на бившия Съветски съюз.

Джеймс Адамс: Компютърната игра „SSN“ позволява на китайците, след завоюването на островите Спратли, да започнат подготовка за дебаркиране на Тайван. Наскоро бяхме свидетели на усилени китайски военни учения в непосредствена близост около Тайван, които изглеждаха доста заплашителни. Мислиш ли, че Китай все още таи амбиции да си върне Тайван?

Том Кланси: Да, не е изключено. Примерът с войната за Фолклендските острови през 1982 година е доста поучителен. Защо започна този конфликт? Защото военната хунта, управляваща тогава Аржентина, беше довела страната до такова окаяно състояние, че трябваше да се намери някакъв повод, за да престане населението да мисли само за своите неблагополучия. И така те заграбиха Фолклендските острови и предизвикаха локална война.

Що се касае до Китайската народна република, тя може да използва класическия метод за отвличане на вниманието на масите от вътрешните проблеми чрез въвличането на страната във външни конфликти. Една от целите им е Хонконг. Те се готвят в най-скоро време да го погълнат. А ако успеят да завземат и Тайван, тяхната икономика още повече ще укрепне.

Преди много години беше сключено споразумение между Чан Кай Ши и Пакминджон, в което се споменаваше за плащане. А китайците винаги са се отличавали с добра памет.

Джеймс Адамс: Но това няма да им се даде даром. Трудно можем да си представим, че Съединените щати ще останат безучастни.

Том Кланси: Това засега не може да се предсказва. Но е истина, че Съединените щати неведнъж са поддържали донякъде шизофренична политика спрямо Китай. От една страна, ние признаваме, че съществува само един Китай. Но от друга заявяваме, че това не е вярно. Обаче ако КНР нападне Тайван, сигурен съм, че това никак няма да ни се хареса. Ясно е, че тези две политически линии са несъвместими, но такава е сегашната ни азиатска политика.

Капитан Дъг Литълджонс: Мисля, че светът следи много внимателно действията на китайските военни. Когато започнаха ученията си край Тайван, те бяха принудени да ограничат амбициите си. Интересно е да се следи тяхната реакция и да се разбере дали са проумели, че са похарчили много пари за постигане на неосъществими цели.

Том Кланси: Има още едно усложнение — къде е най-близката военноморска база на САЩ? Вече не притежаваме базата в Субик Бей на Филипинските острови. Сега сме принудени да разполагаме нашите сили в най-близката база, с която разполагаме, която според мен е в Япония. А дотам е доста далеч.

Джеймс Адамс: Да, така е. Но ще се понрави ли на японците, ако китайците започнат да дрънкат оръжие?

Том Кланси: Разумен въпрос.

Капитан Дъг Литълджонс: Не бих казал, че на японците им харесва да живеят под непрекъсната заплаха от ядрено нападение.

Том Кланси: Естествено е, че няма да им харесва. Но следващата наша морска база е чак в Пърл Харбър, а дотам има 3000 мили.

Джеймс Адамс: Нека сменим темата. Какво всъщност става в една подводница в критични моменти? Противникът ви атакува. Вие не знаете много за врага. Длъжни сте да го откриете, да отмъстите за нападението и в същото време да се погрижите за мерки, с които да избегнете неговите торпеда. На какво наподобява такава ситуация? Как би я описал?

Капитан Дъг Литълджонс: Първото, което бих сторил, ще бъде да мобилизирам екипажа за активна съпротива, като ще разчитам на професионализма на всеки негов член. Хората са способни да запазват хладнокръвието си и разсъдъка си. Всеки е длъжен да изпълнява задачите, които са му възложени, за които е обучаван с месеци, защото в подводницата оцеляването на всеки един зависи от действията на човека до него.

Джеймс Адамс: Да, не прилича на филма „Окървавеният прилив“.

Капитан Дъг Литълджонс: Според мен това бе интересен филм, но не съвсем правдив.

Джеймс Адамс: Особено когато започна бунтът на борда на подводницата.

Капитан Дъг Литълджонс: Надявам се, че това не е хрумване на киностудията „Парамаунт“. Ако сравним една подводница с добре действащ механизъм, то нарушенията в режима не могат лесно да променят действията на екипажа, защото опитните подводничари знаят как да реагират при най-различни ситуации. Не си спомням случай, при който екипажът да изпадне в истерия или да се разбунтува. Хората само изпълняват задълженията си и това е всичко.

Джеймс Адамс: А какъв беше най-трудният момент в твоята служба в подводниците?

Капитан Дъг Литълджонс: Веднъж се появи пробойна и водата започна да нахлува в корпуса точно когато плавахме на максимална дълбочина. За щастие всичко свърши добре.

Джеймс Адамс: Ти, като командир, как реагира?

Капитан Дъг Литълджонс: За щастие се намирахме в зона, в която нямаше пречки бързо да изплуваме на повърхността. Но останах удивен от хладнокръвието на екипажа. Никой не предприе грешна стъпка.

Джеймс Адамс: Може би това се дължи на богатия им опит? Нямаше ли други инциденти, при които моряците да се озовават в непредвидени ситуации, напълно различни от рутинното ежедневие?

Капитан Дъг Литълджонс: Ако възникне такава обстановка, командирът е длъжен да вземе всички мерки, защото никой на борда не знае по-добре от него рисковете по време на всяко плаване. Но има и предварително разработени тактически сценарии. Ако си професионалист, ще знаеш докъде се простират възможностите ти, защото много зависи не само от техническите системи, но и от екипажа и от командира, след което ще избереш най-доброто решение и остава само да го изпълниш.

Джеймс Адамс: В компютърната игра „SSN“ има ситуация, при която на командира на „Чайен“ е разрешено да изстрелва торпеда и ракети само ако противникът пръв открие огън. На мен това ми се струва прекалено уязвима тактика, както всяка пасивна политика. Не завиждам на командирите в подобно състояние.

Том Кланси: Не, днес не е възможно командир на някой кораб или подводница да предизвика началото на нова война между две суперсили. Вече не сме нито в XVII, нито в XVIII век.

Джеймс Адамс: Но какво ще предприеме един командир на подводница, ако попадне в такава деликатна ситуация?

Том Кланси: Това е политическо решение. В Съединените щати въоръжените сили са подчинени на цивилни лица.

Капитан Дъг Литълджонс: Така е навсякъде по света. Никога не съм служил на стратегическа ядрена подводница (SSBN), но в отговор на въпроса на Джеймс трябва да спомена, че когато се намираш на борда на класическа ядрена подводница (SSN), ти си на крачка от началото на военните действия. Торпедата са заредени, особено ако твоята подводница участва в отговорна операция. Най-сложното е да попаднеш в току-що описаната ситуация — когато някой започва да стреля по теб, но ти нямаш право да отговориш на нападението. Истината е, че не военните, а политиците започват войните. Военните само изпълняват техните заповеди.

Джеймс Адамс: Това е едно доста точно разграничение. Том, имаш ли опит с подводниците?

Том Кланси: Е, когато посетих една подводница, тя стоеше на кей, заедно с още няколко. Но имаше и едно изключение.

Джеймс Адамс: Какво изключение?

Том Кланси: С един буксирен влекач се доближих до кърмовите стабилизатори на подводницата „Хамърленд“ и се качих на единия стабилизатор, а кореспондентът на „Нюзуик“ ми направи няколко снимки, докато позирах като последен глупак.

Капитан Дъг Литълджонс: Не те ли хвана морска болест?

Том Кланси: Не, не се стигна дотам. Бях прекалено изплашен, за да мисля за морската болест. Влекачът се беше доближил много плътно към корпуса на подводницата. За миг си представих какво би станало, ако в следващия миг цамбурна във водата.

Джеймс Адамс: Да се върнем отново към компютърната игра. При една от акциите на „Чайен“ тя за пръв път се среща с подводница от клас „Акула“. Дотогава „Чайен“ се е сражавала само с подводници „Хан“. Ще ми обясниш ли разликата между тези две подводници, Том?

Том Кланси: Разликата е колкото между „Форд“ Модел Т от 1925 година и едно „Ферари“ от наши дни. „Акула“-та е много опасна риба. Не може да се отрече, че през последните години от съществуването на бившия Съветски съюз там наистина започнаха да разбират от атомни подводници. Например доста опасен противник е и „Сиера“^[1].

Джеймс Адамс: Да не би някой да им е оказвал помощ?

Том Кланси: Филип Джон Уокър. Да, той им помогна доста в някои направления. За щастие, руснаците откриха още нещо — че строежът на ядрени подводници е ужасно скъпо удоволствие. Тяхната „Акула“ е почти еквивалентна на нашите подводници от клас „688“, но какво означава това? Че са изостанали с около 15 години от днешната технология, макар че това се свежда до намаляване на ефективността само с няколко процента.

Капитан Дъг Литълджонс: Тук става дума за значително подобрение на възможностите на подводниците. Когато започнах стажа си под водата в Атлантическия океан, една от най-трудните задачи беше да се откриват руски подводници. При това се изискваше на всяка цена да не се позволи тя да открие нашата подводница. Сега ситуацията е много по-сложна. Сега не можете да излезете в открито море и да блуждаете в него с надеждата, че вашите сонари първи ще разкрият приближаването на противника.

Джеймс Адамс: Но на мен ми се струва, че е имало и такива случаи. Том, не е ли вярно, че след края на Студената война руснаците са извършили сериозни промени в своя подводен флот: изхвърлиха по-старите си подводни лодки, спуснаха на вода нови модели, полагат много усилия както за обучението на екипажите, така и за подобряване на комуникациите и за увеличаване на инвестициите с цел построяване на нови подводници. Съгласен ли си с мен? Как би оценил днешните им възможности?

Том Кланси: Не мога да дам точна преценка какво планират руснаците днес, когато всички говорят само за отбранителни стратегии. Исторически погледнато, те си остават внушителна сухопътна, но не и морска сила, като най-сериозната заплаха за тях вероятно е Китай. Сега в Москва има хора, които продължават да се опасяват от възраждането на германската военна мощ, но според мен това е под влиянието на събитията от средата на XX век. Руснаците все още не са се сблъсквали със сериозна заплаха по море, заради това аз не мога да си обясня защо продължават да строят огромни надводни бойни кораби. Ние например ликвидирахме старите си кораби, с което спестихме доста пари, защото от остарелите фрегати няма тактическа полза. Да, по всичко изглежда, че руснаците продължават да разработват подобрения за своите „Акули“, макар аз да не мога да си обясня причината.

Капитан Дъг Литълджонс: Според мен руснаците все още се опасяват от Запада. Ти заяви, че над тях не тегне непосредствена заплаха от някоя морска сила, обаче най-много средства за военен флот отделят в САЩ, а това не е ли заплаха? Да си припомним битката при Ютланд^[2] — това е пример колко силна заплаха може да бъде един могъщ военен флот.

Джеймс Адамс: Защо смяташ, че приближаването на руските „Акули“ до Източното и Западното крайбрежие на САЩ през последните години е останало незабелязано? Първо, това е доказателство за тяхната агресивност, второ — за увеличената им морска мощ, и трето — израз на загрижеността им от изоставането им в новите военноморски технологии.

Капитан Дъг Литълджонс: Нека да разграничим тези три явления. На тяхната агресивност и преди сме били свидетели. Винаги са се стремели да присъстват в Атлантика и да демонстрират способностите си, макар че в миналото това не беше по силите им. Днес могат да си го позволят, макар и само донякъде. Никой не може точно да дефинира докъде се простират способностите на флотите на страните от НАТО, защото никой не знае колко руски подводници са останали неоткрити в дълбините на океана.

Няма съмнение, че това продължава да тревожи Запада, защото не сме забравили как се хвалеха политическите лидери на руснаците: „Ако пожелаем, можем да направим това и това…“ Според мен те и сега продължават да разсъждават по същия начин. Друг е въпросът дали са избрали по-разумна военноморска стратегия след смъртта на адмирал Горшков, но съм съгласен с Том, че и този въпрос подлежи на преоценка.

Джеймс Адамс: Така ли мислиш и ти, Том? Не ти ли се струва, че сега, след като притежават нови видове подводници, те могат да кроят планове за ново обтягане на отношенията със Съединените щати?

Том Кланси: Не, думата агресия тук не е уместна. Морето е свободно за плаване и по този повод ние сме водили вече една война. Но те се сдобиха с нови играчки и сега копнеят да си поиграят с тях. Реално погледнато, не мисля, че ще се стигне чак толкова далеч. Те имат своя военна доктрина, имат и ново въоръжение и сега искат да се убедят в неговата приложимост. Аз мога да съдя само по впечатленията на хора, които са контактували с тяхното върховно командване (някога се наричаше Ставка, но сега вероятно са променили и това название). Според прогнозите руснаците ще очакват в бъдеще враждебни отношения само с Китай и евентуално Германия. Що се касае до Германия, мисля, че тази мисъл руснаците трябва да я изтрият от съзнанието си, но нали неведнъж досега са се държали като параноици… Относно Китай не бива да забравяме, че опасността от изток също е измъчвала някога руснаците — нали татарите са стигнали чак до Новгород, не много далеч от бреговете на Балтика. Така че има исторически основания Русия да проявява загриженост спрямо поведението на източния си съсед, особено след възхода на китайската икономика и нарасналото търсене на суровини — всички знаем, че по природни богатства никой не може да се сравнява с Източен Сибир.

Джеймс Адамс: Когато играчът напредне в лабиринтите на компютърната игра, може да попадне на подводница от съвсем нов клас, наречен „Мао“, конструирана на база на руските ядрени подводници от клас „Северодвинск“. Може ли да ми разкажете нещо за тази „Мао“?

Том Кланси: Това е нов модел подводница. Както вече споменах, не е изключено Китай вече да притежава достъп до най-новите технологии. И ако решат да построят нещо наистина на ниво, нищо чудно да успеят. Да си припомним още веднъж за Първата световна война — германците, без да имат никакъв опит, изградиха могъщ боен флот, който през 1916 г. по нищо не отстъпваше на Британския кралски флот, носител на вековни традиции. Това е въпрос на политически амбиции и на промишлени възможности. Китайците вече имат индустриален капацитет, така че ако имат и политически амбиции, ще създадат могъщ флот.

Джеймс Адамс: В компютърната игра „Чайен“ е подложена на атака с помощта на насочване на вражеските торпеда чрез сонарни шамандури. Дъг, може би си запознат с този проблем от своята практика. Ще ни опишеш ли как действат тези сонари?

Капитан Дъг Литълджонс: Сонарните шамандури не осъществяват пряка атака.

Джеймс Адамс: Но създават заплаха, така ли?

Капитан Дъг Литълджонс: Сонарните шамандури се спускат от самолети или от хеликоптери, но притежават доста ограничен обхват на действие. Обаче след многогодишни изследвания бяха доста усъвършенствани методите за спускането им във водата, както и възможностите им да откриват подводници. Понякога хидроакустиците в подводницата засичат шум от спускане на тежки предмети във водата, но доста трудно може да се прецени дали става дума именно за сонарна шамандура.

Джеймс Адамс: И те остават все така пасивни на повърхността?

Капитан Дъг Литълджонс: Те се използват предимно като пасивни устройства, но има и активни варианти. Ако близо до подводницата се намира активен сонар, това вероятно ще означава, че са те засекли, когато си изплувал до перископна дълбочина, или са открили твоята подводница чрез пасивен сонар и сега се опитват да уточнят координатите преди началото на торпедната атака.

Том Кланси: Или че някой се опитва да се преструва на призрак.

Капитан Дъг Литълджонс: Да, така е, но тогава започват мъчителните колебания, защото не е ясно какво става нито на повърхността, нито под водата, в зоната около подводницата.

Джеймс Адамс: А какво става, когато се регистрира импулс от активен сонар и се очаква появата на неприятелски торпеда? Или просто ако те гложди неясно предчувствие? Ще вземеш ли мерки веднага да избягаш от тази опасна зона?

Капитан Дъг Литълджонс: На този въпрос не може да се даде ясен отговор. Ако имаше готово решение какво да се предприема в подобна ситуация, тогава никой няма да изстрелва наслуки торпеда, защото нищо няма да постигне. По-разумно е да останеш на заден план, както е в компютърната игра „SSN“, за да имаш по-общ поглед. Понякога се налага да спуснеш шумогенератори, да ускориш скоростта, да смениш дълбочината, да изчезнеш колкото е възможно по-бързо. Или можеш да изстреляш торпедо по азимута, по който си въобразяваш, че ще откриеш спотайваща се вражеска подводница, а не сонарна шамандура. Така че не съществуват готови рецепти за действие. Именно капитанът на подводницата е този, който непрекъснато трябва да избира сред всичките тези варианти.

Джеймс Адамс: Какво ще ми кажеш за обстановката в Южнокитайско море?

Капитан Дъг Литълджонс: Там често се срещат плитководни зони и има доста силно ниво на шумовия фон. И трафикът на търговски кораби е доста наситен.

Джеймс Адамс: А това помага ли на командира на подводницата?

Том Кланси: Понякога помага.

Капитан Дъг Литълджонс: Може да помага, но може и да пречи. Помага, ако се опитваш да се спотайваш и да издебнеш някаква цел. Но ако търсиш отчаяно някаква специална мишена като например подводница „Акула“, търговските кораби са по-скоро пречка. Но всъщност подводните операции в Южнокитайско море по нищо не се отличават от тези в другите морета.

Том Кланси: Не забравяй, че Дъг често е склонен към прекалена скромност. Неговите познания по океанография могат да накарат да се изчервят немалко от титулуваните учени океанографи. И за разлика от тях, той има голям опит в използването на околната среда като средство за прикриване на подводницата. Петнадесет години са му били необходими, за да усвои тези тънкости на занаята.

Капитан Дъг Литълджонс: Е, всъщност са двадесет.

Джеймс Адамс: Което неминуемо ти помага да се ориентираш добре между реалността и измислиците. А ти, Том, както сам спомена преди малко, се опитваш да смесваш реалността и измислиците в едно.

Том Кланси: Разликата между тях е от голямо значение и никога не трябва да се забравя.

Джеймс Адамс: Но как се справи с написването на сценария за компютърната игра „SSN“, след като досега си писал единствено книги?

Том Кланси: Една от целите на компютърната игра е да постави играча в бойни условия. Комплектът от тези условия ги определя авторът на сценария. Така че задачата се свежда до изграждането на интелектуална среда, след което играчът попада в нея и сам се приближава към изходите, предварително програмирани от авторите на играта. Това е нещо като магия, ако го правиш както трябва.

Джеймс Адамс: Нима повечето от книгите на военна тематика не напомнят за компютърните игри? Според мен и ти, като писател, напредваш също като авторите на компютърните игри, макар че резултатите са различни, защото се използват различни средства. Така ли е наистина? Искам да кажа, от работата ти по тази компютърна игра ти натрупа полезен опит, нали?

Том Кланси: Това напомня за разликата между собственика на игрално казино и комарджията. Аз мога точно да разкажа как виждам развитието на един роман. Но компютърните игри са интелектуално по-честни, защото в моите романи аз твърдо определям какво ще преживеят всичките мои герои. Докато в играта се включват елементи на изкуствен интелект, записани върху компактдиска, при което започват да влияят решенията на втория играч и така всичко изглежда доста по-реалистично.

Джеймс Адамс: Дъг, какво ще кажеш за всичко това? Става дума за една съвсем нова за теб дейност, а ти вложи много от своя практически опит и знания, за да изглежда играта колкото е възможно по-реалистична. Докъде се простира реалността и откъде започва фантазията?

Капитан Дъг Литълджонс: Първо, не бива никой да се заблуждава, че това е някакъв вариант на симулатор за обучение на офицери за управление на подводници. Целта бе да се опитаме да поднесем на играчите колкото бе възможно повече информация за ядрените подводници. Да разгледаме една малка част от сценария: ако откриеш контакт, може да се наложи цели три денонощия да блуждаеш в океана, опитвайки се да прикриеш присъствието си. После отново следиш за нов контакт, след това търсиш удобна огнева позиция. Това може да отнеме дни, дори седмици. Очевидно това не може да се заложи в една компютърната игра, защото накрая играчът ще заспи пред екрана. Така че избрахме компромисно решение между истинското и условното темпо на промените в обстановката. Този въпрос беше обсъждан доста дълго с експертите от отдела по маркетинг и с играчите, които първи изпробваха готовите варианти. Надявам се, че сме постигнали сполучлив компромис.

Джеймс Адамс: Искаш да кажеш, че един от най-важните проблеми при този компромис е условното сгъстяване на времето? Или има и други области, за които ще ни кажеш, че нещата са балансирани? С други думи: реалността е дотук, но ние създадохме още нещо, което в играта не е точно така, както е в действителност?

Капитан Дъг Литълджонс: Да, синхронизацията бе един от най-важните компромиси, но има и други подобни моменти. Те не са от първостепенно значение, но ако някой истински подводничар се залови да играе с тази игра, много бързо ще схване, че целта на играта е по-скоро да развлича хората, а не да ги обучава.

Джеймс Адамс: Но вероятно играта „SSN“ е много по-прецизна в сравнение например с „Окървавеният прилив“.

Капитан Дъг Литълджонс: О, да, много по-реалистична е от този филм. В играта след петнадесет успешно приключени акции на играча не се позволява да поеме командването на подводница от клас „Лос Анджелис“.

Джеймс Адамс: Е, ако всичко ставаше толкова лесно, биха се намерили много желаещи да поемат отговорностите на командир на атомна подводница.

Том Кланси: Може би това е оправдано при толкова усъвършенствани подводници като тези от клас „Лос Анджелис“, но защо да не е позволено при британския клас „Трафалгар“^[3] например?

Капитан Дъг Литълджонс: Нека да не внасяме елементи на национален престиж. А сега ми позволете да продължа: ако играчът допусне грешка, може да бъде унищожен или поне подложен на ожесточени атаки. Наистина има елементи на обучение. Започва се с много опростен сценарий, който постепенно се усложнява. Но към края на играта той ще знае немалко за живота в ядрената подводница.

Джеймс Адамс: Съгласен ли си с тези изводи, Том?

Том Кланси: Тук ще се наложи да се подчиня на мнението на Дъг, защото, за разлика от него, никога не съм бил професионален подводничар. Ти знаеш, Джеймс, че написах няколко книги на морска тематика, но макар да съм наясно с тяхната терминология, това още не означава, че мога да управлявам подводница.

Джеймс Адамс: Дъг, в играта е възможно да се организира атака срещу ескадрата начело със самолетоносач „Индипендънс“ и тогава „Чайен“ трябва да се провира сред неприятелските подводници. Това не е ли опасно, ако например по някаква случайност към нея се насочат американски торпеда, изстреляни срещу тези китайски подводни лодки?

Капитан Дъг Литълджонс: Много е вероятно.

Джеймс Адамс: Наистина ли?

Капитан Дъг Литълджонс: Това е една от най-рискованите ситуации, която няма да се хареса на нито един командир на подводница. Когато в един квадрант в океана се появят едновременно бойни кораби, подводници, самолети и хеликоптери, заедно с кръжащи под водата неприятелски подводници, винаги има опасност паникьосаният играч да се изкуши и да започне да обстрелва дори собствената си сянка. За подобни ситуации са разработени процедури, при които е използван многогодишният опит на всички командири на подводници, за да се внася ред в действията на всяка флотилия, обаче за целта се изисква голям брой комуникационни съоръжения, някои от които са подводни, а други — сателитни. Това ми се е случвало на няколко пъти и никога не съм се чувствал спокоен, когато съм знаел, че някъде наблизо се спотайва врагът.

Джеймс Адамс: Този така наречен „приятелски огън“ не е изключен и при сухопътните сражения.

Капитан Дъг Литълджонс: Всяка война е изпълнена с опасности и такива неща могат да се случват.

Том Кланси: През Втората световна война е имало няколко случая, когато американски подводници са откривали огън една срещу друга. При това в един от тези печални инциденти една от подводниците е плавала в специално отделена безопасна зона, където никой не е очаквал да бъде атакуван.

Капитан Дъг Литълджонс: Именно това имах предвид.

Том Кланси: Да, обаче командирът на нашата подводница самоуверено решил, че срещу него плава японска подводница. И изстрелял торпедата.

Капитан Дъг Литълджонс: Да, точно така става.

Джеймс Адамс: В играта често се намесват разузнавателните служби с донесението, че наоколо няма неприятелски кораби. А какво ще стане, ако разузнаването е било заблудено? Може ли винаги да се разчита на техните сведения?

Капитан Дъг Литълджонс: Не мисля, че е необходимо да се драматизират нещата прекалено много. Но ако не си сигурен в данните на разузнаването, може да се стигне до трагичен край. Разузнавателните служби също могат да сбъркат — както споменах преди малко, те не успяха да открият, че руски „Акули“ са прониквали в Атлантическия океан или са ги откривали прекалено късно, след като вече са преплували стотици мили. Така че и при разузнаването не са изключени грешки и пропуски, макар че без него всяка подводница ще бъде изложена на много повече опасности.

Джеймс Адамс: Виждам, че Том е настроен още по-критично към военноморското разузнаване.

Том Кланси: То съвсем не е безгрешно. Още не съм срещал тактически или оперативен командир, който да се доверява безпределно на разузнавателните служби.

Джеймс Адамс: Може би защото те предпочитат да се уповават главно на своите собствени преценки.

Капитан Дъг Литълджонс: Не, не е точно така, но е добре да се разполага с надеждно и ефективно разузнаване, защото така всеки командир е наясно какво трябва да се предприема поне през следващите няколко часа. За съжаление английският език понякога позволява да се тълкуват по различен начин отделни фрази в рапортите. Ако прочетете рапорти за предишни плавания, ще се убедите с какво облекчение са се прибирали подводниците в базите. Накрая ще повторя, че никога не съм си позволявал да вярвам сляпо на всички разузнавателни сведения.

Джеймс Адамс: А как мислиш, че ще се оправи играчът, ако попадне насред играта в такава заплетена ситуация? Или ще си каже, че е непоносимо трудно да си командир на подводница, или ще го приеме като възбуждащо интелектуално предизвикателство. Как ще реагират играчите според теб?

Капитан Дъг Литълджонс: Първо, надявам се да оценят като истински подвиг, особено ако успеят да преминат през всичките петнадесет сценария. Второ, целта на тази компютърна игра не е да набира кандидати за военноморските сили на САЩ. Но аз вярвам, че тази игра за пръв път дава на играчите представа какво става под водата. Ти спомена за филма „Окървавеният прилив“. Има и други филми, един от които дължим отчасти на Том^[4]. Но за разлика от играта, никой от тези филми не дава възможност на играча да се учи от своите грешки или да ръководи подводницата интуитивно, ако е надарен с такъв усет. Така че според мен чрез компютърните игри по-добре може да се опознае животът под водата.

Джеймс Адамс: Какво мислиш по този въпрос, Том?

Том Кланси: Познавам хора, които се сражавали срещу подводници, по море и по въздух, и съм сигурен, че те ще се съгласят с мен: това е най-добрата игра досега, защото няма по-голямо интелектуално предизвикателство от преследването със съвременни подводници. Ако играчът е достатъчно концентриран, ще възприема играта като част от реалността и ще бъде възнаграден с едно незабравимо преживяване.