Доналд Глът
Империята отвръща на удара (9)

9

Един-единствен човек в цялата галактика можеше да всее страх в черната душа на Дарт Вейдър. Лорда на Сит стоеше сам в мрачната стая и стаено очакваше посещението на страховития си господар.

Имперският разрушител се носеше през звездния океан. Никой на кораба не смееше да безпокои Дарт Вейдър в личния му кабинет, но ако някой беше влязъл сега, щеше да почувства лекото треперене на черната фигура, а ако можеше да проникне зад черната дихателна маска, щеше да види върху лицето му дори признаци на ужас. Обаче никой не се приближи и Вейдър продължи самотното си бдение като закован. Не след дълго странен електронен стон наруши мъртвешката тишина и една трептяща светлина заподскача по наметалото на Черния лорд. Тутакси Вейдър се поклони почтително на височайшия си господар.

Посетителят пристигна във вид на холограма, която се материализира пред Вейдър и се извиси над него. Стереоизображението бе облечено в прости дрехи, а лицето му се криеше под огромна качулка.

Най-сетне галактическият император проговори. Гласът му бе по-дълбок от гласа на Черния лорд. Самото присъствие на Императора бе достатъчно респектиращо, ала гласът му породи тръпки на ужас по силното тяло на Вейдър.

— Можеш да станеш, служителю мой! — заповяда Императора.

Вейдър не чака втора покана, но не посмя да погледне Императора в очите. Вместо това заби поглед в носовете на черните си ботуши.

— Какво ще заповядаш, господарю? — попита Вейдър с цялата тържественост, присъща на жрец, отдаден на своя бог.

— В Силата има сериозен срив — подхвана Императора.

— Чувствам го — тържествено отговори Черния лорд.

Императора наблегна на опасността:

— Положението ни е много нестабилно. Имаме нов враг и той ще причини гибелта ни.

— Гибелта ни? Кой е той?

— Синът на Скайуокър. Трябва да го ликвидираш, иначе той ще доведе края.

Пак този Скайуокър! Дори мисълта беше непоносима. Как можеше Императора да се занимава с този невзрачен хлапак?

— Той не е джедай — помъчи се да обясни той. — Скайуокър е само едно момче. Оби-Уан не може да го е научил на чак толкова неща, че…

Императора го прекъсна:

— Силата в него е могъща — настоя той. — Трябва да бъде унищожен.

Черния лорд се замисли. Може би съществуваше друг начин да се справят с момчето, някакъв начин, от който да има полза Империята.

— Ако го спечелим на наша страна, ще бъде силен съюзник — предложи Вейдър.

Без да отговори. Императора се замисли върху това предложение. След малко каза:

— Да, да, ще ни бъде от полза. Ще стане ли?

За първи път от началото на срещата Вейдър вдигна глава и погледна господаря си в очите:

— Ще се присъедини към нас — твърдо отговори той — или ще умре, господарю.

С това аудиенцията приключи. Вейдър коленичи пред галактическия император, а той протегна ръка над смирения служител. В следващия момент холографското изображение изчезна. Дарт Вейдър остана сам и се зае да съставя може би най-прецизния план за действие.

 

 

Индикаторите на контролния пулт хвърляха тайнствени отблясъци из тихата кабина на „Вечния сокол“ и меко осветяваха лицето на Лея. Тя седеше в пилотското кресло и мислеше за Хан. Потънала в блянове, девойката прокара ръка по контролния пулт пред себе си. Принцесата разбираше, че нещо в нея се е разбунило, но не беше уверена дали искаше да си го признае. И все пак можеше ли да го отрече?

Внезапно вниманието й бе привлечено от суматоха зад илюминатора — тъмна сянка, чевръста и неясна, се устреми към „Вечния сокол“. В следващия момент се лепна към носа на кораба нещо като всмукателна вендуза. Лея внимателно приближи и разгледа безформения силует. Докато се взираше през стъклото, две огромни жълти очи внезапно се отвориха и се впериха в нея. Лея потръпна от ужас и се запрепъва обратно към пилотското кресло. Докато опитваше да укроти сърцето си, чу тропот на нозе и нечовешки писък. Изведнъж черната сянка и жълтите й очи изчезнаха в мрака на астероидната пещера.

Със затаен дъх принцесата скочи и се затича към трюма. Там екипажът на „Сокола“ тъкмо привършваше ремонта на енергийната система. Лампите премигнаха, после ярко засияха. Хан свърза последния кабел и се зае да намести капака на пода. В това време уокито наблюдаваше как Трипио довършва работата си над контролния пулт.

— Тук всичко е наред — докладва Трипио. — Ако може така да се изразя. Надявам се, това ще свърши работа.

Точно в този момент принцесата се втурна в трюма:

— Навън има нещо — задъхано извика тя.

Хан вдигна поглед:

— Къде?

— Навън, в пещерата.

Докато Лея говореше, нещо рязко се удари в корпуса на кораба. Чубака погледна нагоре и загрижено излая.

— Това нещо май се опитва да влезе — тревожно констатира Трипио.

Капитанът тръгна към изхода.

— Отивам да видя какво става — обяви той.

— Да не си луд? — изплаши се Лея.

Ударите зачестиха.

— Виж какво, току-що стегнахме това корито — обясни Хан. — Нямам намерение да оставя някакво си животно да го натроши.

Преди Лея да успее да отговори, той грабна дихателната маска от лавицата и я нахлузи. После излезе. Уокито надяна своя шлем и бързо го последва. Лея разбра, че като член на екипажа е длъжна да тръгне с тях.

— Ако са повече — каза тя на капитана, — ще имаш нужда от помощ.

Хан влюбено я наблюдаваше, докато налагаше маската върху красивото си лице. После тримата се понесоха навън и оставиха протоколния дроид жално да се оплаква на празния трюм:

— Ама така оставам съвсем сам!

Извън „Вечния сокол“ мракът беше гъст и усоен. Той обгърна трите фигурки, които внимателно пристъпяха около кораба. Всяка тяхна крачка беше придружена от обезпокояващи шумове — странно жвакане отекваше из влажната пещера. Беше тъмно като в рог и не можеше да се разбере къде се е спотаило съществото. Те се движеха внимателно и напрегнато се взираха в тъмнината. Внезапно Чубака, който виждаше в тъмното по-добре от капитана и принцесата, приглушено излая и посочи една сянка. Тя се плъзгаше покрай корпуса на „Сокола“. Безформената маса, прилична на парче кожа, бързо се стрелна по покрива, явно изплашена от скимтенето на Чубака. Хан насочи бластера и изпразни един лазерен заряд в животното. То изпищя, залитна, хързулна се от кораба и глухо тупна в краката на принцесата. Тя се наведе и разгледа черната маса по-добре:

— Прилича на минок — каза тя на Хан и Чубака.

Хан бързо огледа тунела:

— Сигурно има още — предположи той. — Винаги се движат на групи и най-много от всичко обичат да се прилепват към кораби. Само това ни липсваше!

Вниманието на Лея беше привлечено от еластичността на пода. Самият тунел й се струваше доста необичаен. В никоя от пещерите, в които беше влизала досега, не вонеше така. Подът бе необикновено студен и като че ли залепваше за краката й. Тя тропна с пета и усети как поддава.

— Степента на твърдост на този астероид е доста особена — каза тя. — Погледни пода. Никак не прилича на скала.

Хан коленичи да разгледа земята и забеляза колко е гъвкава. После опита да установи дължината на тунела и формата на пещерата.

— Колко е влажно — стана той, насочи бластера към другия край на пещерата и стреля в един пищящ минок. Непосредствено след изстрела цялата пещера се затресе и подът се нагъна.

— Точно от това се страхувах! — извика той. — Да изчезваме!

Чубака излая в знак на съгласие и се спусна към „Вечния сокол“. Подире му тичаха Лея и Хан, като криеха лицата си от ятото минок. Стигнаха „Сокола“ и се метнаха на платформата. Щом влязоха вътре, Чубака хлопна люка, като внимаваше да не се промъкне нито един минок.

— Чуи, включи двигателя! — извика Хан и заедно с Лея се втурна през трюма. — Да се махаме оттук!

Чубака незабавно седна в креслото си, а Хан се затича да провери екраните на контролния пулт в трюма.

Лея го догони и се опита да го предупреди:

— Сигурно ще ни забележат още преди да сме набрали скорост.

Хан като че ли не я чуваше. Той провери апаратурата и се втурна обратно в пилотската кабина, но когато мина покрай принцесата, от думите му стана ясно, че е чул всяка дума:

— Няма за кога да свикваме комисия по въпроса!

С тази забележка той се хвърли в пилотското кресло и започна да включва основните двигатели. След секунда техният стон отекна из кораба.

Лея хукна след него:

— Не съм ти никаква комисия! — извика тя възмутена.

Хан не я чу. Внезапният трус в пещерата започна да утихва, но той твърдо беше решил да изведе кораба колкото може по-скоро.

Лея започна да затяга предпазния колан:

— Не можеш да тръгнеш направо със свръхсветлинна скорост още в астероидното поле — опита се тя да надвика рева на двигателя.

Соло й се усмихна през рамо:

— Стегни се здраво, скъпа, излитаме!

— Но трусовете престанаха.

Хан нямаше намерение да спира кораба. „Сокола“ вече стартира и бързо преминаваше край нащърбените стени на тунела. Внезапно Чубака, който гледаше през предното стъкло, с ужас излая: право пред тях се издигаше разкривена решетка от сталактити и сталагмити и плътно заграждаше входа на пещерата.

— Виждам, Чуи — извика Хан. Той силно дръпна регулатора и „Вечния сокол“ се понесе напред. — Дръжте се!

— Пещерата ще се срути — изкрещя Лея, като видя, че отворът пред тях се смалява.

— Това не е пещера.

— Какво?!

Трипио запелтечи от страх:

— О, боже! О, не! Обречени сме! Сбогом, господарке Лея, сбогом, капитане!

Лея зина от учудване и се втренчи в приближаващия отвор на тунела. Хан беше прав: те не бяха в пещера. Когато стигнаха входа, се оказа, че белите минерални образувания всъщност са огромни зъби и зъбите се затварят.

Чубака изрева.

— Чуи, дай наклон!

Това изглеждаше немислимо, но Чубака реагира незабавно и още веднъж стори невъзможното. Той рязко изправи „Вечния сокол“ на една страна и бързо се шмугна между два блестящи зъба. И успя тъкмо навреме. Веднага след като „Сокола“ излетя от живия тунел, челюстите здраво се сключиха.

Корабът се устреми през скалистия процеп, последван от грамадния космически плужек. Огромната розова маса нямаше намерение да се лишава от вкусната хапка, чудовището се измъкна от кратера, за да налапа бегълците, ала се оказа твърде бавно. Товарният кораб вече се носеше далеч от слузестия преследвач към Космоса. Така „Вечния сокол“ се хвърли в опасност: отново бе навлязъл в смъртоносното астероидно поле.

 

 

Люк едва дишаше. Поредната проверка за издръжливост го беше оставила без дъх. Строгият учител му беше заповядал да тича през гъстата джунгла. И не само че го беше изпратил на този изтощителен маратон, но се беше самопоканил на разходка. Бъдещият джедай пухтеше и се потеше по време на неравния крос, а треньорът следеше постиженията му от една торбичка, метната на гърба на Люк. Йода клатеше глава и недоволно се оплакваше от липса на търпение у младежа.

Когато стигнаха полянката, където търпеливо ги очакваше Арту-Диту, Люк направо беше смазан от умора. Той се запрепъва към приятеля си, но Йода го подложи на следващото изпитание. Преди Люк да си поеме дъх, дребният джедай, който още го яхаше, подхвърли пред очите му железен прът. Люк мигновено възпламени лазерния меч и бясно го размаха, ала не беше достатъчно пъргав и той, незасегнат, глухо тупна на земята. Люк се строполи на влажната земя напълно изтощен.

— Не мога — простена той. — Много съм изморен.

Без да показва признаци на съжаление, Йода троснато отговори:

— Ако беше истински джедай, прътът щеше да е вече на седем парчета.

Люк знаеше, че още не е джедай, поне не засега, и че суровите тренировки на Йода изстискват всичките му сили.

— А аз смятах, че съм в добра форма — изпъшка той.

— И според какви представи, моля? — подигравателно попита дребният инструктор. — Избий си старите представи от главата. Забрави ги! Забрави ги!

Люк чувстваше, че наистина е готов да изкорени старите си навици и да разтвори душата си за всичко, на което учителят на джедаите трябваше да го научи. Тренировките бяха сурови, но силата и способностите на Люк нарастваха и дори скептичният му учител започна да се надява. Ала не беше лесно.

В продължение на дълги часове Йода обясняваше на възпитаника си начина на живот и нравите на джедаите. Седяха под дърветата край дома на Учителя. Люк внимателно слушаше разказите и поученията, а през това време Йода дъвчеше магическото клонче от гимер: къса вейка с три разклонения.

Имаше и какви ли не изпитания за физическа издръжливост. Люк усъвършенстваше усилено скока на дължина. Веднъж се почувства готов да покаже на Йода какво е постигнал. Учителя седеше на един пън недалеч от широкото езеро, когато чу, че някой шумно тича през растителността. Внезапно на отвъдния бряг изскочи Люк, засили се и скочи към Йода. Младежът се издигна високо над водата и прелетя по въздуха, но малко преди да достигне брега, се пльосна шумно в плиткото и изпръска наставника си до кости. Йода недоволно сви сини устни. Но Люк нямаше намерение да се отказва. Той твърдо бе решил да стане джедай и бе готов да премине през всяко изпитание, поставено от Йода, независимо колко глупаво да изглеждаше на пръв поглед. Така че не се обиди, когато го накара да направи стойка на ръце. Малко непохватно в началото, той се обърна надолу с главата и след няколко опита се задържа. Струваше му се, че е престоял така часове, но вече не му беше толкова трудно, както му се стори в началото. Способността му да се концентрира така се бе подобрила, че той запази равновесие дори и когато Йода кацна на петите му. Това обаче беше само началото. Йода го потупа с клончето по крака. Бавно и внимателно Люк отлепи едната си ръка от земята. Тялото му леко се заклати при преместването на центъра на тежестта, но младежът запази равновесие, съсредоточи се и започна да вдига една масивна скала. Точно в този момент изневиделица към господаря си се втурна една подсвиркваща и бибибкаща бъчонка, дроид R-2.

Люк се сгромоляса, а Йода отскочи далеч настрани.

— Какво има, Арту? — раздразнено попита младият джедай.

Арту-Диту се въртеше лудешки в кръгове и опитваше да предаде съобщението си чрез серия електронни цвъртения. Люк се загледа подир робота, който хукна към брега на блатото. Незабавно го последва и разбра какво е искал да му каже.

Люк видя, че над водата стърчи само връхче нос от изтребителя.

— О, не — простена Люк. — Сега никога няма да го извадим!

Йода също бе дотичал. Той ядно тропна с крак, като чу думите на Люк.

— Толкова ли си сигурен? — скастри го той. — Мигар си пробвал? Все повтаряш „не мога, та не мога!“. Нима не чуваш нищо от това, което ти говоря? — Спаруженото личице се свъси в гневна гримаса.

Люк погледна първо учителя си, после със съмнение отправи поглед към потъналия кораб.

— Учителю — недоверчиво каза той, — да се вдигат скали е едно, но това е малко по-различно.

Йода съвсем се ядоса:

— Не! Няма различно — извика той. — Разликата е в твоя ум. Изхвърли я оттам. Не ти е вече от полза.

Люк не вярваше на ушите си, но щом Учителя твърдеше, че това е възможно, значи трябваше да опита. Той се вгледа в затъналия Х-изтребител и се подготви за максимум концентрация.

— Добре — въздъхна накрая той. — Ще опитам.

Отново беше казал нещо нередно.

— Не! — каза Йода нетърпеливо. — Не „ще опитам“, а „ще го сторя!“. „Да го сторя!“ или „Да не го сторя“. Няма „опитам“.

Люк затвори очи. Повика в представата си очертанията, формата, тежестта на изтребителя; съсредоточи се върху движението, с което щеше да го издигне над свъсеното блато. Отначало чу как водата забълбука, после заизлизаха мехурчета и носът на изтребителя изплува. Задържа се за миг и отново потъна.

Люк остана без капка сила. Той пое дълбоко дъх:

— Не мога — обезсърчено продума той. — Много е голям.

— Размерите нямат значение — настояваше Йода. — Не са важни. Погледни ме. Съдиш за мен по размерите, така ли?

Люк се опомни и поклати глава отрицателно.

— И не бива — посъветва го учителят на джедаите. — Защото Силата е мой съюзник. Животът я създава и я кара да расте. Енергията й ни заобикаля и ни свързва. Същества на светлината сме ние. Тази груба материя не е важна — каза той и ощипа Люк.

Йода очерта с ръка широк кръг, за да покаже необятността на Вселената.

— Да почувстваш трябва! Да почувстваш притока. Да почувстваш Силата наоколо. Ето — посочи той, — между тебе и мене, и това дърво, и тази скала.

Докато Йода разясняваше същността на Силата, Арту въртеше кубето си насам-натам и безуспешно се мъчеше да регистрира със скенерите си тази „Сила“. Той в недоумение подсвирваше и бибибкаше.

— Да. Тя е навсякъде — продължаваше Йода, без да обръща внимание на малкия дроид. — Тя чака да бъде доловена и оползотворена. Да. Тя е дори между този бряг и този кораб.

Йода се обърна и погледна блатото. Тогава водата закипя. Над малките мехурчета бавно се показа носът на изтребителя. С отворена уста Люк гледаше как изтребителят грациозно се издига от водния гроб и величествено се насочва към брега. Младежът се закле наум никога повече да не използва думата „невъзможно“, защото виждаше как, изправен в трона от сплетени корени, Йода без усилие плъзга кораба към брега. Младежът не можеше да повярва на очите си, но съзнаваше, че това е неоспоримо доказателство за господството на джедаите над Силата.

Арту бе също толкова изненадан, но не толкова философски настроен. Той издаде няколко високи подсвирвания, скочи и се скри зад някакви дебели корени.

Изтребителят плавно доплува до брега и после внимателно спря.

След подвига, който току-що видя. Люк се примири и със страхопочитание приближи към Йода:

— Не — започна той, — не мога да повярвам!

— Ето затова винаги се проваляш — натърти Йода.

Все още замаян, Люк поклати глава — чудеше се дали някога ще заслужи званието джедай.

 

 

Галактически наемници! Тези банди се състояха от най-непочтените обитатели на галактиката. Сред безскрупулните изнудвачи имаше същества от всички биологически видове. Това отвратително занимание привличаше само отвратителни следовници.

Дарт Вейдър беше повикал неколцина от тях и сега те стояха пред него на мостика на имперския звездоразрушител.

Заедно с един капитан1 адмирал Пит разглеждаше отдалеч разнородната пасмина. Черния лорд бе събрал изключително пъстър състав от търсачи на лесна печалба. Сред тях беше и Боск: огромните му кървясали очи върху подпухналото лице глупаво премигваха към Вейдър. До него стояха Зукус и Денгар — двама хуманоиди, белязани от битките в безброй неописуеми приключения. Сред тази сбирщина един разнебитен и мръсен дроид Ай Си-88 се мъдреше до Боба Фет. Боба Фет пък, прочут с изключителната си жестокост, бе навлякъл брониран космически костюм, накичен с всевъзможни оръжия. Такива облекла бяха носили навремето бандата злодеи, победени от джедаите в Клановите войни. Няколко сплетени скална допълваха неприятната му външност. При вида на Боба Фет тръпка на отврата полази адмирала.

— Галактически наемници! — с презрение изрече той. — Защо ли да ги намесваме? И бездруго бунтовниците няма да ни избягат.

Преди капитанът да свари с отговора, един от операторите се втурна към адмирала.

— Сър — каза той настоятелно, — имаме приоритетен сигнал от „Отмъстителя“.

Адмирал Пит прочете радиограмата и забърза към Дарт Вейдър. Той чу последните му указания:

— Този, който открие „Вечния сокол“, ще получи солидна награда. Разрешават се всякакви методи, но искам доказателства, не случайни данни.

Когато адмиралът приближи, Лорда на Сит прекъсна инструктажа.

— Господарю — възбудено прошепна Пит, — засякохме ги!