Доналд Глът
Империята отвръща на удара (6)

6

Стените на бунтовническата централа се тресяха и пропукваха от грохота на битката, но въпреки разрушенията, хората продължаваха работата си. Прекъснатият тръбопровод бълваше струи гореща пара. Белият под бе обсипан с изпотрошена апаратура, а навред се търкаляха буци лед. Като се изключи далечният тътен на лазерния огън, в командния център тегнеше злокобна тишина. Лея и няколко души от персонала следяха боя на все още неповредените екрани. Принцесата искаше да се убеди, че всички транспортни кораби са преминали покрай имперската армада и се придвижват към мястото на срещата в Космоса.

Хан Соло се втурна в командния център, като отбягваше падащите от тавана блокове лед. Един едър къс повлече подире си цял порой току пред входа на залата. Хан неустрашимо тичаше към пулта, където бяха Лея и Трипио:

— Чух, че командният център е улучен — възкликна с облекчение Хан. — Добре ли сте?

Принцесата кимна. Способността му винаги да изниква точно там, където опасността е най-голяма, отново я изненада.

— Хайде — настоя той, преди Лея да каже нещо. — Трябва да стигнете до кораба си.

Лея изглеждаше изтощена. С часове бе стояла пред екраните и бе разпределяла задачите сред персонала. Хан я хвана за ръка и я поведе към изхода. Протоколният дроид ги последва с тракане. Преди да излязат, Лея заповяда на диспечера:

— Дай сигнал за евакуация и тръгвай към транспортния кораб!

Хан, Лея и Трипио излязоха от командния център. По радиоуредбата прогърмя глас и отекна из опустелите коридори.

— Отбой, отбой! Започнете операцията по оттеглянето!

— Хайде — настояваше Хан намръщено. — Ако не стигнете навреме, корабът ви не ще отърве броня.

Стените се тресяха още по-зловещо отпреди. Тримата тичаха към транспортните кораби, а навред из подземната база се сипеха ледени блокове. Те почти бяха стигнали терминала, където — готов за полет — ги чакаше корабът на Лея, но след завоя видяха, че входът е затрупан от лед и сняг. Хан разбра, че ще трябва незабавно да подири път до кораба. Той ги поведе обратно по коридора, като внимателно отбягваше падащия лед. Включи комуникатора си:

— Транспортен кораб „С-17“ — извика той по малкия микрофон, — идваме, дръжте се!

Бяха толкова близо, че чуваха как корабът на Лея се готви за излитане. Да можеше да ги преведе още няколко метра и принцесата щеше да бъде спасена… Внезапно някъде нещо тресна и разтърси подземната база. След миг таванът пред терминалите се срути и образува непреодолима ледена бариера. Те с ужас се втренчиха в непроходимата бяла камара.

— Отрязан ни е пътят — предупреди Хан по комуникатора. Той знаеше, че ако наистина искат транспортният кораб да се измъкне, не биваше да губят време в топене или взривяване на преградата. — Налага се да излетите без принцеса Органа.

После се обърна към нея:

— Ако имаме късмет, може и да се доберем до „Сокола“.

Принцесата и Си-Трипио последваха Хан, а той хукна към съседната зала с надеждата, че „Вечния сокол“ и вторият му пилот още не са затрупани под някоя ледена лавина.

Бунтовническият офицер гледаше навън към бялото бойно поле. Той наблюдаваше как последните спидери и останалите имперски канонерки профучават край останките на взривената канонерка. Включи комуникатора и чу заповедта за отстъпление:

— Отбой! Отбой! Започнете операцията по оттеглянето!

Той даде знак на хората си да се върнат в ледената пещера. Тогава забеляза, че адмиралската канонерка, цяла-целеничка, напредва към енергогенераторите.

 

 

Генерал Виърс застана до прозореца. Оттук целта се виждаше ясно. Той оглеждаше припукващите енергогенератори и войниците, които ги защитаваха.

— Координати 3:3:5 са вече в обсега ни, сър — докладва пилотът.

Генералът се обърна към командира на акцията.

— Взводовете да дебаркират за наземна атака — нареди Виърс. — Вземете на прицел основния генератор.

Придружена от два тромави кораба, канонерката се наклони напред. Оръдията й бълваха лазерен огън и разпръсваха отстъпващите отряди на бунтовниците. Из въздуха хвърчаха трупове и разкъсани тела. Много от войниците, успели да се спасят от унищожителните лазерни лъчи, биваха стъпквани от тежките канонерки. Из въздуха, просмукан с миризма на кръв и изгоряла плът, тътнеха експлозиите на битката.

Докато бягаха, неколцината оцелели воини на Коалицията видяха как един самотен спидер се оттегля в далечината, а от горящия му корпус се точи черна диря.

Макар че димът от осакатения спидер забулваше стъклото. Хоби видя клането, настанало на земята. Раните от лазерните оръдия на една канонерка го подлудяваха, беше му невъзможно да се движи, камо ли да управлява кораба, но ако можеше да задейства автоматичния пилот само колкото да стигне в базата, щеше да намери някой медицински робот и…

Не, съмняваше се, че ще издържи толкова дълго. Умира! Вече е сигурен. И хората в окопите скоро щяха да умрат, ако не се случеше нещо, което да ги спаси.

 

 

Генерал Виърс важно предаваше доклада си до имперския щаб и съвсем не забелязваше приближаването на „Бандит-4“.

— Да, лорд Вейдър. Достигнах главния енергогенератор. Всеки момент ще разрушим щита. Можете да се приземявате.

Като приключи рапорта, генерал Виърс взе електронния координатор и насочи окуляра към редицата енергогенератори. Схемата светна в съответствие с информацията, подадена от компютрите на канонерката. Внезапно и необяснимо защо данните върху малките монитори изгаснаха. Генерал Виърс стреснато вдигна очи от електронния координатор и инстинктивно ги отправи към панорамното стъкло. Той изтръпна от ужас при вида на димящия снаряд, който се носеше право срещу му. Другите пилоти също едва сега видяха фучащия спидер и разбраха, че няма време да обръщат огромната бойна машина.

— Той ще… — не успя да довърши командирът им.

В този момент горящият кораб на Хоби се вряза като жива торпила в кабината и горивото му възпламени каскада от огнени езици и отломки. Проехтяха писъци, отделни стонове, после цялата машина рухна на земята.

 

 

Може би точно този взрив наблизо разтърси Люк и възвърна съзнанието му. Все още замаян, той бавно вдигна глава от снега. Чувствуваше се слаб и беше до болка вледенен. Мина му през ума, че мразът може вече да е увредил тъканите му, но се надяваше да не е така. Нямаше никакво желание пак да стои в лепкавата бакта. Опита да стане, но отново падна възнак. Надяваше се, че пилотите от канонерката не са го видели.

В комуникатора му нещо изпищя. Той намери сили и го включи.

— Изтеглянето на предните отряди приключи — докладваха по радиоуредбата.

Отбой! — помисли Люк за момент. — Значи Лея и останалите са успели да избягат. Люк внезапно почувства, че цялото това сражение, както и смъртта на верните на Коалицията бойци не са били напразни. По тялото му се разля топлина. Той сбра сили, стана и се отправи в дълго пътешествие към далечната ледена база.

 

 

Нова експлозия разтърси терминала в базата. Всеки момент пропуканият таван щеше да се срути. Единственото сигурно място май беше под самия кораб и там Чубака нетърпеливо очакваше завръщането на своя капитан. Уокито се притесняваше. Ако Хан не се появеше в най-скоро време, „Сокола“ сигурно щеше да остане погребан в този леден гроб, но верният Чуи нямаше да отлети сам.

Терминалът вече се люлееше, когато Чубака забеляза, че нещо в съседната зала се движи. Косматият гигант отметна глава назад и изпълни терминала с громък рев, когато видя как Хан Соло прескача камарите лед, следван от принцеса Лея и неспокойния Си-Трипио.

Недалеч имперските щурмоваци вече бяха плъзнали из изоставените коридори. Лицата им бяха защитени от бели шлемове с противоснежни екрани. Редом с тях вървеше Дарт Вейдър и разглеждаше развалината, представлявала доскоро бунтовническата база на Хот. Черната фигура рязко се открояваше върху белите стени. Величествената му походка бе смутена само за миг, когато трябваше да отстъпи встрани, за да избегне откъртилия се от тавана леден блок. После Лорда на Сит ускори крачка, та хората му трябваше да подтичват; за да не изостанат.

 

 

Приглушеният стон, който започна да се издига от подобния на чиния товарен кораб, се усили. Хан Соло стоеше пред командния пулт в пилотската кабина. Най-после се чувстваше у дома си. Сръчно боравеше с бушони, клавиши, превключватели и чакаше да блесне познатата мозайка от светлини, но — уви. Чубака също забеляза, че нещо не е в ред и загрижено излая, докато Лея разглеждаше един измервателен прибор, който по всяка вероятност бе дефектирал.

— Как е там, Чуи? — загрижено попита младият мъж.

Уокито излая отрицателно.

— Май се налага да побутнем малко, а? — озъби се Лея. Тя започваше да се чуди дали пък инатът на Хан не крепи кораба.

— Не се притеснявайте, Ваше величие. Ще тръгне.

Си-Трипио тракаше из трюма. Той опита да привлече вниманието на Хан с жестове:

— Сър — осмели се роботът, — можем ли да… — Скенерите му разчетоха намръщената гримаса по лицето на Хан. — Ще почакам — отказа се той.

Стъпките на имперските щурмоваци, водени от забързания Дарт Вейдър, отекваха из ледените коридори на бунтовническата база. Войниците ускориха крачка и се втурнаха по посока на ниския вой, идващ от йонните двигатели. Вейдър леко трепна, когато влезе в терминала и разпозна очукания корпус на „Вечния сокол“.

Вътре Хан Соло и Чубака отчаяно опитваха да го задвижат.

— С тази таратайка никога няма да пробием блокадата — недоволстваше принцеса Лея.

Хан се правеше, че не чува. Той проверяваше контролните механизми на „Сокола“ и се мъчеше да запази самообладание, въпреки че спътничката му явно бе изгубила своето. Младият мъж продължи да натиска бутоните по пулта, без да обръща внимание на презрителния поглед на принцесата. Тя явно смяташе, че този леген, пълен с резервни части и запоени парчета старо желязо, неминуемо ще се разпадне, дори и да преминат сега блокадата. Хан включи комуникатора.

— Давай, Чуи!

После намигна на Лея и каза:

— Този красавец все още има с какво да ви изненада.

— О, да! Изненадата ми ще е безкрайна, ако изобщо тръгнем.

Преди Хан да успее да подхвърли хапливия си отговор, навън проблесна лазерният залп на имперските щурмоваци и разтърси „Сокола“. От прозореца видяха вражеския отряд, който се задаваше от другия край на ледения терминал с бластери в ръка. Хан знаеше, че очуканата броня на „Сокола“ ще устои на това леко оръжие, но не и на мощния огън на минохвъргачката, която двама имперски войника сръчно сглобяваха.

— Чуи — извика той и бързо затегна колана на пилотското кресло.

Едновременно с него поунилата млада жена се настани на мястото на навигатора.

С присъщата за военните точност щурмоваците отсреща привършиха сглобяването на миномета. Вратите на терминала зад тях започнаха да се отварят. Едно от мощните оръдия на „Сокола“ се подаде, завъртя се и се насочи към щурмоваците. Хан трябваше да действа бързо, ако искаше да попречи на намеренията им. Без да се колебае, той изстреля смъртоносен лазерен залп по тях. Взривът разпиля бронираните им тела навред из терминала.

Чубака се мушна в пилотската кабина.

— Да превключваме скорост и да се надяваме на най-доброто — рече Хан.

Косматото тяло на втория пилот подскочи в креслото, когато нов лазерен взрив избухна край него. Той възмутено изръмжа и пак се наведе над контролните прибори. Най-сетне дългоочакваният рев на двигателя се откърти някъде из глъбините на „Сокола“.

Корелианецът ликуващо се ухили на принцесата. Очите му сякаш говореха: Аз какво ти казах!.

— Някой ден — поде тя с леко презрение — все нещо ще сбъркаш. Е, страшно ми се иска да присъствам в този момент.

Хан само се подсмихна и се обърна към втория си пилот:

— Давай! — извика той.

Двигателите на грамадния товарен кораб ревяха. Всичко зад него се топеше от горещите пламъци, изригващи от задницата му. Чубака бясно действаше с контролните уреди, а с ъгълчето на окото наблюдаваше ледените стени, които се носеха срещу кораба, докато набираше скорост.

В последния миг, тъкмо преди да излетят, Хан зърна как в терминала нахълтват нови подкрепления, предвождани от злокобен гигант, облечен изцяло в черно. После всичко се замъгли от ускорението. Остана само премигването на милионите звезди.

 

 

Люк Скайуокър проследи устремния полет на „Вечния сокол“. Той се обърна към Уедж и неговия артилерист и се усмихна:

— Поне Хан се измъкна.

После тримата се отправиха с натежали нозе към Х-изтребителите. Когато стигнаха до тях, те си подадоха ръце и се разделиха.

— Успех, Люк — каза Уедж. — Довиждане до мястото на срещата!

Люк помаха с ръка и се запъти към своя Х-изтребител. Изправен сред планините от лед и сняг, той внезапно бе обладан от чувство за бездънна самота. Беше отчайващо сам — дори и Хан го нямаше. Още по-лошо — и принцеса Лея беше някъде далеч, делеше ги може би цяла вселена.

И тогава, кой знае откъде, чу познатото подсвиркване.

— Арту — сепна се той. — Нима си ти?

Удобно настанен в гнездото, предвидено специално за тези полезни дроиди R-2, чакаше симпатичното буренце с провряна през таванния люк глава. Арту бе проследил приближаващата се фигура и с облекчение подсвирна, когато компютрите му го известиха, че това е Люк. Младият командир беше не по-малко щастлив от срещата си с робота, който го бе придружавал в безбройните му приключения.

Люк се качи в пилотската кабина и се настани пред командния пулт. Чу как изтребителят на Уедж се понесе с рев в небето към мястото на срещата.

— Включи енергията и престани да се притесняваш. Излитаме — каза Люк в отговор на тревожното бибибкане на Арту.

Неговият кораб последен напусна мястото, което за кратко време бе тайна база на Революцията срещу тиранията на Императора.

 

 

Като злокобна черна птица Дарт Вейдър крачеше през ледените руини на бунтовническата крепост, а свитата му го догонваше тичешком. Докато вървяха по коридорите, адмирал Пит настигна господаря си.

— Унищожихме седемнадесет кораба — докладва той на Черния лорд. — Не знаем колко са успели да избягат.

Без да обръща глава, Вейдър изсвистя през маската:

— А „Вечния сокол“?

Пит не отговори веднага. Той бе предпочел да не засяга точно тази тема.

— Радарите го проследяват. — В гласа му трепна боязън.

Вейдър се обърна и погледна извисоко адмирала. Тръпки побиха Пит, когато Черния лорд отново проговори — гласът му ясно подсказваше каква ужасна съдба ще го сполети, ако заповедта не бъде изпълнена.

— Искам този кораб! — изсвистя той.

 

 

Леденият свят бързо се стопяваше в точица неясен светлик, а „Вечния“ с бясна скорост пореше космическото пространство. Скоро планетата се превърна в една от милионите блещукащи точици, посипани из дълбокия мрак.

Ала „Сокола“ не беше сам в бягството си — преследваше го имперска ескадра от един звезден разрушител на име „Отмъстителя“ и шест изтребителя Ти-Ай-И. Те летяха пред огромния, но по-бавен разрушител и обсаждаха бягащия кораб на Хан.

Воят на Чубака надмогна рева на двигателите. Корабът се наклони под брулещия огън на изтребителите.

— Виждам, виждам — извика Хан, като полагаше всички усилия да удържи кораба.

— Какво виждаш? — попита Лея.

Хан й показа през илюминатора два ярко оцветени обекта:

— Други звездоразрушители. Насочват се право към нас.

— Радвам се, че по-рано каза, че няма да има проблеми. Иначе щях да се притесня. — В думите й имаше нещо повече от нотка сарказъм.

„Сокола“ така се люлееше под непрестанния обстрел на изтребителите Ти-Ай-И, че Трипио не успяваше да запази равновесие на път към кабината и с дрънчене се мяташе от борд в борд. Най-сетне се добра до Хан.

— Сър — започна той колебливо, — чудех се дали…

— Изключи си говорната електроника или аз ще те изключа — пресече Хан робота.

Трипио, разбира се, без колебание избра първото.

Хан все още съумяваше да поддържа курса на „Вечния сокол“. Той се обърна към уокито:

— Как е отражателният щит, Чуи?

Вторият пилот нагласи някакъв превключвател над главата си и излая нещо, което Хан разтълкува като потвърждение.

— Добре — каза Хан, — може да са по-бързи в предсветлинна скорост, но ние все пак ще им се измъкнем. Дръжте се! — рязко промени курса на кораба Хан.

Двата звездни разрушителя приближаваха застрашително — „Сокола“ беше почти в обсега им. „Отмъстителя“ също бе опасно близо. На Хан не му оставаше нищо друго, освен отново да завърти кораба на деветдесет градуса.

Лея и Чубака усетиха как стомасите им се обърнаха поради стремглавия финт на „Сокола“. Нещастният Си-Трипио бързо трябваше да пренастрои механизмите си, ако искаше да се задържи на металните си крака. Хан помисли, че екипажът ще го вземе за откачен, щом води кораба си така ненормално, но той имаше нещо наум.

Сега, когато „Сокола“ не беше вече на пътя на двата звездоразрушители, те се оказаха право срещу „Отмъстителя“. Хан потри ръце, отпусна се и зачака.

Из помещенията на трите звездоразрушителя прогърмяха алармените инсталации. Тези масивни кораби бяха тромави и слабо маневрени. Един от разрушителите опита бавно да завие наляво — дано избегне сблъсъка с „Отмъстителя“, но за нещастие закачи своя побратим, двете летящи крепости жестоко се разтресоха. Повредени, разрушителите се зареяха из Космоса, а „Отмъстителя“ продължи да преследва „Вечния сокол“ и явно откачения му пилот.

— Свалихме два — отчете Хан.

Четири изтребителя Ти-Ай-И все още обстрелваха кърмата му с пълна мощ, но Хан мислеше, че ще им се изплъзне. Лазерните залпове яростно подмятаха кораба и Лея трябваше да полага отчаяни усилия, за да се задържи в креслото.

— Това ще ги позабави — ликуваше Хан. — Чуи, готов за скок в свръхсветлинна скорост!

Нямаше време за губене. Лазерната атака ставаше все по-агресивна — изтребителите Ти-Ай-И летяха почти над тях.

— Ще ни настигнат — предупреди Лея, когато най-накрая можа да проговори.

Хан я погледна. В очите му лумна дяволито пламъче.

— Така ли? Гледайте сега!

Той бутна напред лоста на хиперпространствения регулатор. Вярно че Хан много искаше да избяга, вярно беше също и че силно желае да впечатли принцесата както със собствения си ум, така и с фантастичните възможности на кораба. Нищо не се случи. Звездите, които трябваше да са се превърнали в неясна светлина, останаха неподвижни. Определено нещо не беше наред.

— Е, какво да гледам? — заяде се Лея.

Вместо да отговори, Хан повторно се захвана с превключвателя за свръхсветлинна скорост. Пак нищо.

— Май загазихме — промърмори той. Гърлото му се сви. За него „загазихме“ означаваше, че се е накиснал до гуша.

— Ако позволите, сър — осмели се Трипио. — Още одеве забелязах, че основният блок за свръхсветлинна скорост не работи.

— Загазихме! — повтори Хан. Лазерният огън се усилваше от всички страни. „Вечния сокол“ можеше да се движи само с максимална подсветлинна скорост. Той навлизаше все по-дълбоко в космическото пространство, следван неотклонно от ято изтребители Ти-Ай-И и един огромен звездоразрушител.