Доналд Глът
Империята отвръща на удара (2)

2

Още по-върл студ стегна Хот. Въпреки мразовития вятър, имперската разузнавателна сонда спокойно се носеше с протегнати сензори над снежните равнини и хълмчета и търсеше признаци на живот във всички посоки. Внезапно терморецепторите се задействаха — бяха открили източник на топлина, следователно наблизо имаше живо същество. Той завъртя глава и чувствителните изпъкнали очи регистрираха откъде идва топлината. Дроидът промени скоростта автоматично и стремително се понесе над ледените полета.

Когато наближи една снежна могила, по-голяма от него самия, насекомоподобният апарат намали скорост. Скенерите му отбелязаха размера й: височина — почти метър и осемдесет, дължина — цели шест метра. Но не размерът бе най-важното. Това, което наистина го учуди — ако един робот изобщо можеше да се учудва, — бе интензитетът на излъчваната топлина. Съществото под снежния хълм явно бе добре защитено срещу студа.

С помощта на един израстък изследователската сонда изстреля сноп синьо-бяла светлина. Парещият лъч се заби в бялата планина и от нея се разпиляха блестящи пръски сняг. Тя потръпна конвулсивно, после се затресе. Каквото и да беше легналото там животно, опипващият лъч силно го раздразни. Показаха се чифт очи и от бялата маса се разхвърчаха едри буци сняг. В апарата, който продължаваше болезнената лазерна бомбардировка, като огнени остриета се впиха огромни жълтеникави очи. В тях гореше първична омраза към нищожеството, дръзнало да прекъсне съня й. Грамадата отново се разтресе. Силен рев едва не унищожи слуховите рецептори на разузнавателната сонда. Тя рязко се издигна и се отдалечи от животното. Дроидът никога не бе зървал снежна уампа, но датчиците му препоръчваха незабавни мерки. Той подготви интегралните си схеми за регулиране мощността на лазерния лъч и само за миг ги настрои на максимум. Лъчът се насочи към животното и го превърна в кълбо от огън и дим. Малко след това леденият вятър отвя и пепелта от уампата. Пушекът се разнесе и освен широката вдлъбнатина, в снега не остана и следа от Снежната. Тя се запечата единствено в прецизната памет на разузнавателната сонда, която продължи с изпълнението на програмата си.

 

 

Ревът на другата уампа разбуди най-подир премазания Люк. Доколкото бунтовническият командир можеше да прецени, виеше му се свят, а главата го болеше до пръсване. Със сетни усилия успя да концентрира погледа си — намираше се в ледена гърловина, чиито нащърбени стени отразяваха чезнещия сумрак. Мигновено разбра, че виси с главата надолу, с провесени ръце и пръстите му аха-аха да докоснат снежния под. Нозете му бяха вкочанени. Люк изви врат и видя, че са оковани във висящия от една канара лед, който започваше да се оформя във вид на сталактит. По лицето си, на мястото, където жестоко го беше пернала снежната уампа, усети кора съсирена кръв. Отново чу оглушителния вой, подсилен сега от ехото в дълбокия процеп. Чудеше се дали ще умре от студ или от лапите на чудовището, в чиято бърлога се бе озовал.

Трябва да действам — мислеше той. — Трябва да се измъкна от това ледено менгеме.

Макар и крайно изтощен, Люк решително се набра нагоре и протегна ръка към стегнатите окови, но не успя да разчупи леда и пак увисна, а белият под се втурна срещу него.

Отпусни се! — повтаряше си той. — Отпусни се!

Ледените канари скърцаха от силния вой на приближаващото животно. Ледът под нозете му хрущеше заплашително. Всеки миг бялата космата страхотия щеше да пристигне и вероятно да сгрее младия воин в тъмния си търбух. Люк трескаво обхождаше с поглед бърлогата. Най-после съзря колана с инструментите, които бе носил със себе си. Сега те лежаха недостижими на цяла ръка разстояние. Сред тях откри един предмет, който напълно завладя съзнанието му — късо метално дуло с хватка и цветни бутончета. Някога това оръжие бе принадлежало на баща му — рицаря-джедай, предаден и убит от младия Дарт Вейдър. Сега беше собственост на Люк. Бен Кеноби му го беше поверил, за да го използва достойно в борбата срещу тиранията на Императора. Люк отчаяно се мъчеше да извие изтерзаното си тяло, колкото да докопа захвърления светлинен меч. Студът вече парализираше тялото му, забавяше движенията му и го изтощаваше. Люк тъкмо започна да се примирява със съдбата, когато ревът на настъпващата снежна уампа се разнесе отново. Губеше всякаква надежда. Тогава усети Присъствието. Не беше присъствието на белия гигант. Пространството се изпълни с успокояващото духовно Присъствие, което обземаше Люк в моменти на върховно напрежение или опасност. Присъствието, което го навести за първи път, когато старият Бен — превърнал се пак в джедая Оби-Уан Кеноби — се стопи сред гънките на черното си наметало, съсечен от светлинния меч на Дарт Вейдър. Присъствието, подобно познат глас, едва доловим шепот, се насочи право към съзнанието му.

Люк — отново чу настойчивия глас. — Представи си, че мечът е в ръката ти.

От тези думи болката в главата на Люк запулсира. После усети внезапен прилив на сила, почувства как някаква увереност го подтиква да продължи борбата въпреки наглед безнадеждното положение. Той прикова поглед в светлинния меч. Протегна ръка, макар че студът бе взел своето и тя много го болеше. Затвори очи, стисна ги силно и се съсредоточи, но оръжието остана недостижимо. Люк разбра, че за да го достигне, му е нужно нещо повече от обикновено усилие.

Трябва да се отпусна. — казваше си той. — Трябва да се отпусна.

Остави Силата да се влее свободно. Люк!

Главата му се замая от думите на безплътния наставник.

Люк виждаше обърнатия образ на горилоподобната снежна уампа. Тя приближаваше застрашително, вдигнала ръце с черни лъскави нокти. За първи път съзря маймунското лице и потрепери при вида на витите рога и потръпващата долна челюст с щръкнали кучешки зъби. Ала сега вече воинът не мислеше за звяра. Той спря да се бори и за оръжието. Отпусна се; тялото трябваше да се обезчувстви, за да може духът да приеме Силата. Той вече усещаше прилива на енергията, излъчвана от всички живи същества, способна да обедини Вселената. Както го беше учил Кеноби, Силата беше в него и сега можеше да я използва според волята си. Снежната уампа протегна извити нокти и тромаво се отправи към висящия младеж. Изведнъж светлинният меч като че с магия подскочи към ръката на Люк. Той незабавно натисна единия бутон и от дулото плъзна лъч, подобен на острие. Люк бързо разруши ледените окови и тупна на пода. Надвесеното над него чудовище предпазливо отстъпи назад. Сернистите очи на звяра недоверчиво запримигваха — тъй смущаваща бе гледката на съскащия светлинен меч за примитивния му мозък.

Беше трудно да се движи, но Люк скочи на крака, размаха меч срещу мускулестата маса от козина и я принуди да отстъпи крачка по крачка. Той насочи оръжието надолу и порна корема на чудовището със светлинното острие. Снежната уампа изрева и стените на бърлогата се разлюляха от грозния й вой. Тя се обърна и тромаво се втурна навън, а бялото туловище се оля с далечния хоризонт.

Смрачаваше се, а с тъмнината нахлуваше и по-лютият вятър. Силата беше с Люк, ала и тази свръхестествена енергия не можеше вече да го затопли. Всяка стъпка му костваше все повече усилия и той с мъка се измъкна от бърлогата. Едновременно с чезнещия ден пред очите му притъмня. Той се олюля, търколи се по снежния склон и загуби съзнание.

 

 

В главния терминал под земята Чуи стягаше за полет „Вечния сокол“. Той вдигна глава и видя два доста любопитни обекта, които изскочиха иззад близкия ъгъл и се включиха в работния кипеж. Това не бяха хора, макар тялото на единия да бе хуманоидно и да приличаше на рицар в златни доспехи. Той дрънчеше по коридора, а отсечените му движения бяха прекалено точни и подозрително прецизни за човек. Неговият побратим нямаше нужда от човешки крака, за да се движи — тантурестото му тяло се чувстваше прекрасно върху малките си колелца. По-ниският дроид оживено бибибкаше и подсвиркваше.

— Разнебитена консервена кутия, да не би аз да съм виновен! — жестикулираше с метална ръка високият антропоморфичен робот. — Не съм те карал да включваш отоплението. Само споменах, че вътре човек може да замръзне. Но там трябва да е студено, трябва. Как сега ще изсушим нещата на принцесата? А, пристигнахме.

Си-Трипио^[1] — златистият дроид — спря и насочи оптически сензори към „Вечния сокол“. Арту-Диту^[2] пък прибра колелцата и отпусна тумбестото си метално тяло на земята. Сензорите му отчетоха познатите фигури на Хан Соло и приятеля му Чубака, които ремонтираха централния хипермотиватор.

— Господарю — обърна се Трипиокъм Соло (от двата робота само той беше снабден със синтезиран човешки глас), — може ли да говоря с вас?

На Хан много не му се искаше да го безпокоят, особено пък този префинен робот.

— Какво има?

— Принцеса Лея отдавна опитва да се свърже с вас по комуникатора — отвърна Трипио. — Сигурно е повреден.

Хан обаче знаеше, че комуникаторът е наред.

— Изключил съм го — каза той рязко и продължи да работи. — Та какво иска Нейно кралско височество?

Слуховите сензори на Трипио регистрираха презрението в гласа на Хан, но не можаха да си го обяснят. Роботът придружи отговора си с човешки жест:

— Търси господаря Люк. Мислеше, че е при вас. Изглежда, никой не знае…

— Още ли не се е прибрал!?

Хан тутакси се угрижи. Докато се улисваха около ремонта на „Вечния сокол“, навън се здрачаваше. Соло отлично знаеше какъв жесток студ настава нощем на повърхността и колко смъртоносен може да бъде вятърът. Бързо като светкавица той скочи от хипермотиватора на „Сокола“ и дори не погледна уокито.

— Затегни го здраво, Чуи! Терминален офицер! — провикна се и приближи комуникатора към устата си. — Охрана, завърна ли се командир Скайуокър?

Като чу отрицателния отговор, Хан смръщи вежди. Терминалният офицер и помощникът му незабавно се отзоваха на повикването.

— Още ли не се е върнал командир Скайуокър? — попита Хан напрегнато.

— Не съм го виждал — вдигна рамене сержантът. — Може да е влязъл през южния вход.

— Да се провери! — озъби се Хан, макар да не бе упълномощен да издава заповеди. — Спешно е!

След като сержантът и помощникът му се втурнаха обратно по коридора, Арту подсвирна загрижено.

— Не знам, Арту — отговори Трипио и непохватно извърна глава и гърди към Хан.

— Господарю, мога ли да попитам какво става?

В гърдите на Хан се надигна гняв и той се сопна на робота:

— Върви да предадеш на скъпата си принцеса, че ако Люк не се появи в най-скоро време, значи е мъртъв.

Арту истерично засвирука след мрачното предсказание на Соло. Златистият му другар също се притесни.

— О, не! — възкликна той.

Хан изтича в главния тунел. Там кипеше труд. Двама войници с все сила се мъчеха да обуздаят един непокорен тонтон, а той — току да им се изскубне. От другия край на коридора се втурна терминалният офицер и неспокойно потърси с очи Хан из залата:

— Сър, командир Люк не е минавал през южния вход. Може би е забравил да се обади.

— Той никога не забравя. Готови ли са спидерите?

— Още не — отговори офицерът. — Излезе, че е трудно да ги адаптираме към студа, но до сутринта може би…

Хан го прекъсна. Не можеше да си губи времето с някакви си машини, които задължително пак щяха да се повредят.

— Тръгваме с тонтоните. Поемам сектор 4.

— Температурата пада много бързо.

— Не се съмнявам — изръмжа Хан. — И Люк е на тоя студ.

Терминалният офицер също пожела да излезе:

— Аз ще претърся сектор 12. Да се включи екран „алфа“ на контролния сектор.

Хан нямаше за кога да чака охраната тепърва да включва наблюдателните камери, по всяка вероятност Люк издъхваше някъде из равнинната пустош на планетата. Той си проправи път през множеството, хвана за юздите един обязден тонтон и се метна на гърба му.

— Нощните виелици ще започнат още преди някой от вас да е достигнал първия пост — предупреди ги офицерът.

— В такъв случай ще се видим в ада — изсумтя Хан, дръпна юздата и подкара животното навън.

 

 

Валеше едър сняг. Соло галопираше през пустинята. Мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше жестоко и пронизваше Хан през дебелите дрехи. Той знаеше, че ако не открие скоро младия воин, ще му е полезен колкото някоя ледена висулка. Студът вече мъчеше тонтона. Дори слоевете лой и сплъстената сива козина не можеха да го предпазят от нощните стихии. Дишането му се затрудни и животното захриптя. Хан се молеше снежният гущер да издържи — поне докато открият Люк. Той отново го пришпори окуражително.

Още нещо се движеше в студа. Имперската разузнавателна сонда кръжеше над заснежената равнина. Тя прекъсна за малко полета си и протегна сензори. После, доволна от получените данни, внимателно се сниши и полегна. Няколко паякообразни пипала се отделиха и отърсиха снежеца от корпуса. Нещо започна да се издува около робота: пулсиращ блясък постепенно обви апарата като прозрачна камбана. Силовото поле бързо се втвърди и прегради пътя на връхлитащия сняг. Скоро блясъкът избледня и не след дълго виелицата образува идеален бял купен, който напълно потули дроида и защитния му енергиен щит.

Въпреки изминатия път и непоносимия вятър, тонтонът препускаше с максимална скорост. Вече не хриптеше, а стенеше жаловито и все по-често преплиташе крака. Хан жалеше клетото животно, но в момента животът на приятеля му беше по-важен. Гъстата мрежа от сняг му пречеше да вижда, но той отчаяно продължаваше да търси промяна в нескончаемата равнина, някоя точка, която можеше да се окаже Люк, ала все нищо и нищо, освен помръкващите пространства сняг и лед.

И все пак дочу нещо.

Дръпна юздите и рязко спря тонтона насред крачка. Соло не беше сигурен, но май беше чул нещо по-различно от бученето на вятъра. Хан с усилие се взря в посока на звука.

После пришпори тонтона през полето, покрито със сняг.

Люк може да не доживее до сутринта и да се превърне в плячка на животни, но все пак, макар и полужив, той още се бореше със смъртта въпреки жестоките атаки на нощната виелица. С мъка се изправи на нозе, но ледената хала отново го подхвана. Докато залиташе, си помисли колко нелепо е всичко: едно фермерско момче от Татуин, узряло за битката със Звездата на смъртта, загива сега самотно сред чуждата ледена пустиня. Със сетни усилия измина още метър, после се строполи и потъна в растящите преспи.

— Не мога повече — изстена той, макар да бе сам-самичък.

Ала имаше един, все още невидим, който беше чул.

— Трябва да можеш! — Думите отекнаха в съзнанието на Люк. — Погледни ме, Люк!

Скайуокър не можеше да пренебрегне заповедта. Думите бяха изречени тихо, но с огромно въздействие. С нечовешко усилие той вдигна глава и зърна нещо прилично на привидение. Пред него стоеше Бен Кеноби, облечен само в дрипавата мантия, която носеше в горещата пустиня на Татуин, и явно не се страхуваше от студа. Люк понечи да го викне, но не можа да отрони и дума. Също тъй спокойно и категорично, както Бен говореше с младежа, привидението му заповяда:

— Трябва да оцелееш, Люк!

Младият човек намери воля само да простене:

— Студено ми е. Много ми е студено…

— Трябва да отидеш на системата Дагоба. — нареждаше Бен Кеноби. — Ще учиш при Йода, учителя на джедаите, моя учител.

Люк слушаше. Той протегна ръка към призрачното видение.

— Бен, Бен — простена той.

Привидението не обръщаше внимание на усилията на Люк да го докосне.

— Люк — отново проговори то, — ти си единствената ни надежда. Единствената ни надежда!

Люк беше като в несвяст. И преди още да събере сили, за да попита какво означава всичко това, видението избледня. Когато и последната следа от призрака се стопи, му се стори, че вижда тонтон с ездач. Животното приближаваше с неравномерна походка и бе още твърде далеч в бурята, за да разпознае човека.

— Бен! — отчаяно извика младият командир и отново изгуби съзнание.

 

 

Снежният гущер едва се задържа на задните си крака, когато Хан го спря и слезе. Той с ужас погледна в покритото със сняг, почти вкочанено тяло в нозете си.

— Хайде, приятелче — умоляваше той безжизненото тяло, забравил, че самият той е почти замръзнал. — Жив си още, нали! Дай ми знак, хайде!

Хан не долавяше признаци на живот. Той забеляза, че под скрежа лицето на Люк е жестоко разкъсано и внимателно — да не докосне засъхналите рани — го разтри.

— Недей така, Люк. Рано ти е още.

Най-подир дочу слаба въздишка. Стенанието едва надмогна виелицата, но бе достатъчно ясно, за да предизвика топла тръпка по разтрепераното тяло на Хан.

— Знаех си, че няма да ме зарежеш. Хайде да се махаме.

Тъй като съзнаваше, че спасението на Люк, а и неговото, зависеше от бързината на тонтона, той се отправи към него с отпуснатото тяло на младия воин в ръце. Преди обаче да успее да нагласи безчувствения младеж върху гърба му, животното изрева предсмъртно и се свлече в космата сива купчина. Хан положи приятеля си на земята. Тонтонът се обади за сетен път — това не беше нито рев, нито вой, а само скърцащ вопъл. После всичко стихна. Соло го сграбчи за козината, а вкочанените му пръсти затърсиха и най-слабия признак за живот.

— Край! Свърши! — въздъхна той, макар да знаеше, че Люк не може да чуе и дума. — Хайде! Няма много време!

После опря Люк о корема на снежния гущер и се захвана за работа, като размишляваше: Може и да е светотатство да използвам любимото оръжие на джедаите за тази цел, но в момента светлинният меч е единственото нещо, с което мога да пробия дебелата кожа на тонтона. Усещането, че държи това оръжие в ръка, беше странно, но той не се помая дълго и сряза животното от гърлото до люспестите задни лапи. Стомахът му се сви от вонята из димящия разрез. Хан не можеше да се сети какво друго на този свят смърди по-ужасно. Без да се мае, той изгреба хлъзгавите черва на снега.

Когато изкорми животното, Хан напъха приятеля си в топлото туловище.

— Не че ухае кой знае колко приятно. Люк, но поне няма да замръзнеш. Обзалагам се, че на твое място тонтонът нямаше да се поколебае.

От изкорменото тяло на снежния гущер още веднъж се разнесе вонята на вътрешности.

— Пф! — Хан почти се задави. — Май щеше да ти е по-приятно на студа, а?

Не разполагаше с много време, за да свърши необходимото. С вдървени пръсти затършува из раницата, закачена на гърба на тонтона. Най-накрая сред снаряжението, задължително за Бунтовната коалиция, откри контейнера с палатката. Преди да я измъкне, се обади по комуникатора:

— База „Ехо“, чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Ама че боклук!

Небето притъмняваше злокобно, вятърът брулеше така неудържимо, че отвяваше дъха от устните. Хан успя да отвори контейнера и със сковани пръсти започна да строи спасителния заслон, който щеше да ги опази, макар и не задълго.

— Ако не ускоря оборотите, Джаба няма защо да изпраща наемници, за да ми видят сметката.